Мег Кабът
Пленница на смъртта (15)

15

При туй ми взе ръката, моя дух

с засмян вид ободри и с нови сили

в подземний с него влязох край.

Данте Алигиери, „Ад“, песен трета

Защо вече не ме обичаш?

Това бяха думите — най-после си спомних, — написани от Хана в бележката, която бе оставила на господин Мюлър в деня на смъртта си — бележката, която вече не съществуваше, защото господин Мюлър я беше унищожил.

Защо вече не ме обичаш?

Хана може и да бе преглътнала хапчетата, които я бяха убили.

А аз да не бях удържала на обещанието си да бъда до нея, тъй като бях прекалено объркана и травмирана от всичко случило се, за да си спомня обещанието да я защитя.

Но господин Мюлър?

Той беше този, който наистина бе отговорен за смъртта на Хана. Знаех го в мозъка на костите си със същата сигурност, с която знаех, че майката на Хана е запазила стаята на дъщеря си непокътната. Тя бе съхранена като един вид светилище, точно както в деня, в който Хана беше умряла, чак до мръсните дрехи в коша за пране, така че родителите от време на време да могат да вдигат капака на коша, да вдъхват мириса на дъщеря си и да се преструват, че още е жива.

В продължение на седмици след смъртта на Хана не можех да мисля за нищо друго.

Как бях допуснала да се случи?

Аз бях тази, която й каза, че злото не витае само на гробищата.

Злото може да витае навсякъде. В църквите. В собствените ни домове.

В училищата ни.

И макар че й обещах, не направих нищо, за да я защитя от него.

Един ден подслушвах и чух как баща ми казва, че семейство Чанг нямали никакъв шанс да спечелят заведеното срещу училището дело и да отстранят господин Мюлър от поста му, защото ставало въпрос само за тяхната дума срещу неговата. Единственото доказателство, с което разполагали, били няколко бележки от дневника на Хана. Тогава разбрах какво трябва да направя.

И този път нямаше да побягна като уплашено момиченце, както бях избягала от Джон — два пъти.

Разбира се, нещата се объркаха още от самото начало. Не очаквах господин Мюлър да изключи лампите на тавана по време на частните уроци, на които най-после се бях съгласила да ходя. Защото страдал от главоболие заради всички тези нерви — поне така каза.

Никой в Академията за млади дами не вярваше, че е имал романтична връзка с ученичка, която се е самоубила заради него. Никой, освен мен. Съдебното дело, заведено от семейство Чанг, в действителност направи господин Мюлър още по-популярен. Много от майките и техните дъщери бяха безкрайно загрижени за здравето му, тъй като стресът от процеса го бе накарал съвсем да пребледнее под козята си брадичка. И така те започнаха да му оставят още повече сладкиши. Някои от момичетата дори измислиха нов танц, за да изразят подкрепата си. „Викът на Мюлър“, така го наричаха. Изпълняваха го преди всяка игра и всяко училищно събитие.

Това не беше толкова лошо, колкото имената, с които много от тях започнаха да наричат Хана в интернет: уличница, лъжкиня, мръсница.

Значи не беше достатъчно, че Хана умря. Трябваше да убият и паметта й.

От училището дори не принудиха господин Мюлър да излезе в административен отпуск или нещо подобно. Предполагам, не можеха да го направят, защото щеше да изглежда така, сякаш вземат страна.

Все едно размахаха пред очите ми червен плат. Буквално. Всеки ден вървях по коридорите на Академията за млади дами „Уестпорт“ и през повечето време, накъдето и да погледнех, виждах червено. Червено като тези цветчета от коледна звезда. Червено като пискюлите на шала ми.

Може би точно затова онзи следобед осъзнах, че съм отишла прекалено далеч, още преди лампите на тавана в класната стая на господин Мюлър да изгаснат. Сърцето ми биеше толкова силно, че не можех да продумам, а той все още не ме бе докоснал и с пръст. Как камерата, която бях скрила в раницата си (камерата с обектив, насочен навън през дупка, която бях изрязала в предния джоб, както бях прочела в интернет, че се прави), щеше изобщо да улови нещо в полумрака? Защото навън бушуваше пролетна гръмотевична буря.

Дори не се замислих какво трябва да направя, след като го снимам да се държи непристойно с мен. Сигурно трябваше да кажа: „О, съжалявам, спомних си, че имам друг ангажимент, господин Мюлър. Ще тръгвам. Доскоро!“.

Как иначе щях да се измъкна оттам, без да трябва наистина да направя… ами, онова… с него?

Не можех да допусна да се случи. Налагаше се да запазя контрол над ситуацията.

Господин Мюлър не спираше да повтаря, че е добре да си направим един на друг масаж на врата. Знаел, че сигурно съм много напрегната от всички проблеми у дома около развода на родителите ми (който беше във всички новини в щата заради парите, за които бяха замесени, и заради известността на баща ми). Господин Мюлър предполагал, че съм също толкова стресирана, колкото и той. Но това било нормално. И двамата сме възрастни хора. Защо да не признаем, че сме привлечени един от друг?

Тогава разбрах, че няма да мога да продължа по план. Не само че камерата най-вероятно дори не записваше нищо поради липсата на нормално осветление, така че цялото ми представление беше напразно (защото, разбирасе, трябваше да се сдобия с това, с което семейство Чанг не разполагаше — доказателство).

На всичкото отгоре сега, когато бях насаме с него, от самата мисъл господин Мюлър да докосне някоя част от мен, та дори и само врата ми, ми се повдигаше.

Най-лошото беше, че никой нямаше да ми повярва. Защо да ми вярват?

Предполагам, че точно това ме разгневи най-много. Толкова, че в периферията на зрението ми започна да се появява нещо червено. О, не!

Ако прегледате записа на случилото се онзи ден в класната стая на господин Мюлър, няма да видите почти нищо заради лошото осветление — нищо, освен бялата ми униформена блуза и едно тъмно петно: ръката на господин Мюлър, която се приближава към мен.

На записа ще чуете как гласът му ме уверява, че всичко ще се оправи. Трябвало само да се отпусна.

Мразя някой да ми казва, че трябва само да се отпусна.

Беше ли казал на Хана, че трябва само да се отпусне? Обзалагам се, че да.

Точно тогава всичко пред очите ми стана пурпурночервено.

— Вече не съществува такова нещо като отговорност, Пиърс — обичаше да се оплаква татко по време на обедите ни в лъскави ресторанти. — Никой никого не държи отговорен за това, което е направил. Винаги е виновен някой друг. Обикновено хората просто обвиняват жертвата.

Уличница. Лъжкиня. Мръсница.

Е, добре, аз държах господин Мюлър отговорен за това, което се случи с Хана.

Точно когато господин Мюлър ми казваше да се отпусна и протягаше ръка към мен — помислих, че иска да започне да разтрива врата ми, но скоро разбрах, че причината е друга, — то се случи. Можете да го видите на записа. Аз бях там, облегната на ръба на бюрото му, и си казвах, че мога да овладея ситуацията, ако отиде твърде далеч (веднъж, докато чакахме татко да излезе от среща на борда, шофьорът му, бивше ченге, ми показа как да удрям при самозащита, ако стане нужда). Там бе и господин Мюлър, застанал пред мен, който вдигна ръка. Дланта му се приближаваше към лицето ми.

В следващия миг господин Мюлър изчезна. Нямам предвид буквално. Искам да кажа, че на записа се появи черна сянка и за една-две секунди тя блокира целия обектив. Сякаш в стаята бе влязъл трети човек. Макар че никой — колкото и голям експерт да е в анализа на дигитални филми и колкото и пари да му обещаваше татко за показанията му — не можа да го заяви със сигурност, на мен тази сянка определено ми приличаше на фигура на мъж… много висок мъж с дълга тъмна коса, може би осемнайсет-деветнайсетгодишен.

В продължение на няколко секунди на лентата не се виждаше нищо. Екранът беше черен. Чуваха се само звуци — кратко боричкане, последвано от отвратителен шум от трошене на кости, а после — от приглушен разговор.

След още една секунда сянката изчезна.

На филма аз бях точно там, където бях и в действителност. Не бях мръднала от мястото си и продължавах да съм все така облегната на бюрото. Само че сега, вместо да стои пред мен с протегната ръка, господин Мюлър се свиваше до дъската, притиснал ръка до гърдите си. И крещеше. Защото всяка костица в ръката му беше счупена. Най-зле обаче бяха костиците на пръста, с който бе притиснал трохата от сладкиш към голото ми коляно. Този пръст бе буквално смазан на прах.

От полицията на Уестпорт казаха, че е „невероятно… макар и не невъзможно“ момиче, дребно като мен, да нанесе такова увреждане на възрастен мъж.

За нещастие пазачът господин Маржак се кълнеше, че не е видял никой друг да влиза или да излиза от стаята преди пристигането на „Бърза помощ“ няколко минути след като им се бе обадил. Той беше влязъл при нас и бе видял господин Мюлър да се гърчи от болка. Господин Маржак чул всички крясъци. Миел пода в коридора. Всъщност именно обстоятелството, че господин Мюлър бе наясно с този факт, го бе накарало да се опита да покрие устата ми с ръка, уплашен да не се разкрещя и да привлека вниманието на пазача.

Полицаите не повярваха на историята на господин Мюлър, че съм го нападнала — история, която той, изглежда, им бе разказал, както описаха в доклада си, „в състояние на крайна възбуда“.

Толкова не й повярваха, че претърсиха цялото училище и прилежащите му площи за „трето лице“ още преди да намерят дигиталната камера, която продължаваше да записва в раницата ми, и да пуснат видеото.

Но така и не откриха друг човек. Заради бурята всеки, който можеше да е скочил от класната стая на господин Мюлър на първия етаж, неизбежно щеше да остави отпечатъци. Но в калта под прозорците нямаше никакви следи.

Разбира се, че не намериха отпечатъци. Каква причина би имал Джон да си прави труда да използва прозорци или врати като нормален човек? Защо му трябва да казва „здрасти“? Просто Пуф! Тряс! И чао.

Всъщност не си направи труда да каже дори „чао“.

Макар че, преди да изчезне, отдели време, за да ми хвърли със сребристите си очи още един от онези негови вбесени и укорителни погледи.

— Чакай! — извиках му, след като се появи изневиделица, направи една-единствена стъпка напред, сграбчи ръката на господин Мюлър, отдели я от лицето ми и я изви със сила, която запрати треньора по баскетбол на колене пред мен.

В стаята не беше чак толкова тъмно; видях как всичкият цвят се отдръпва от лицето на господин Мюлър. Щях да си помисля, че е припаднал за няколко секунди, ако не беше смразяващият кръвта вик, който се изтръгна от устата му. Хватката на Джон, която го държеше полупровесен във въздуха, бе единственото, което му попречи да се свлече на пода.

— Какво? — Джон вече бе вдигнал другия си юмрук, готов да прати господин Мюлър в безсъзнание. Не изглеждаше доволен, че ме вижда.

Като се имат предвид обстоятелствата, не можех да го обвинявам. Изглежда, причината за всяка наша среща неизменно беше фактът, че съм в беда.

Джон стоеше и ме гледаше яростно. Гърдите му се повдигаха и спускаха точно като на гълъбчето, което намерих в деня на първата ни среща. В изцъклените му очи се четяха същото объркване и болка. Предполагам, че не е лесна работа да се мяташ напред-назад от едно измерение в друго.

— Недей — промълвих и отместих погледа си към бледото лице на господин Мюлър. — Моля те, Джон. Просто недей.

Джон се втренчи в мен, сякаш не разбираше нито дума от това, което му казвах.

Не бях сигурна, че и аз разбирам. Знаех само, че не мога да гледам как някой умира — дори да е някой, когото ненавиждах толкова, колкото господин Мюлър.

Посегнах и положих ръка върху юмрука на Джон.

Тогава можех да кажа толкова много неща. Трябваше да кажа толкова много неща.

Но от устните ми се изтърколи една-единствена дума… името, което не можех да избия от главата си от седмици. Причината, поради която бях там, причината, поради която и тримата бяхме там.

— Хана — изрекох. В тези две срички се бе събрал цял един свят от болка.

Не можех да понеса мисълта, че тя вероятно стои на брега на онова езеро и чака на студа онази лодка — онази, другата лодка. Откакто разбрах за смъртта й, не бях в състояние да мисля за нищо друго — освен да докажа, че господин Мюлър е имал връзка с нея. Трябваше да знам дали тя е добре.

И бях наясно, че Джон ще ми каже истината.

Веднага щом го докоснах, видях как част от гнева му се стопява. Погледът му омекна и той сякаш си пое въздух. Дори поклати глава объркано, сякаш искаше да попита: „Наистина ли? За това ли беше всичко това?“.

— Тя е с хора, които я обичат — каза той.

Раменете ми се отпуснаха от облекчение. Това бе единственото, което исках да чуя.

Джон погледна надолу към господин Мюлър, който продължаваше да стене и крещи, а после отново към мен.

— Добре ли…

Млъкна, защото вратата на класната стая се отваряше. Господин Маржак бе чул виковете на господин Мюлър и бе дошъл да провери какво става.

Точно тогава Джон изчезна.

Всичко се случи толкова бързо — почти можех да повярвам, че съм си го представила… ако камерата не го беше заснела.

Разбира се, господин Мюлър отрече, че в стаята е имало някой друг. Каза, че докато сме минавали през въпросите за CAT, внезапно съм откачила и съм го нападнала, без да ме е предизвикал с нищо.

Това бе обяснението, на което предпочетоха да повярват всички в Академията за млади дами „Уестпорт“. Така че вместо Хана Чанг сега всички започнаха да наричат мен уличница, лъжкиня и мръсница.

Това обаче напълно ме устройваше, защото господин Мюлър беше отстранен от длъжност. „Инцидентът“, както го наричаха всички, все още се разследваше.

Освен това поне вече никой не изпълняваше „Вика на Мюлър“.

Но както изтъкнаха адвокатите на татко, господин Мюлър е имал значителен интерес да поддържа историята си. Дори и никога повече да не преподаваше — което наистина можеше да се случи, освен ако не го правеше с една ръка, — той навярно щеше да успее да изкопчи прилична сума от извънсъдебното споразумение. Все пак го бе нападнала полупобърканата дъщеря на Закъри Оливиера (или поне той така твърдеше). Всички знаят, че хората, които са умрели и са се върнали от смъртта, са… ами, малко смахнати.

И все пак… Макар че благодарение на слабото осветление и стоновете на господин Мюлър никой не можа да каже със сигурност какво се бе случило по време на „инцидента“, записът на всичко, което каза господин Мюлър, преди да започне да крещи, събуди интереса на полицията — да не говорим за семейство Чанг.

Да не забравяме и моето изявление.

— Защо господин Мюлър се опита да затисне устата ми с ръка? — попитах полицаите тогава там, на място. Бях разтърсена — всеки на мое място щеше да бъде. Но имах утеха — думите на Джон. Хана беше с хора, които я обичат. — Ако не е правил нищо лошо, защо тогава се страхуваше да не изкрещя?

— Уместен въпрос — съгласиха се те.

След случилото се госпожа Кийлър внимателно „предложи“ на родителите ми да ми намерят „алтернативно образователно решение“ — училище, което да е в състояние да се справи с ученичка с моите „проблеми“. При тези думи избухнах в смях — там, пред родителите ми.

Проблеми. Точно така.

— Едно е да се защитиш — изкрещя ми татко на следващия ни обяд. — Това го разбирам. Някога казвал ли съм ти да не се защитаваш? Не. Но трябваше ли да го осакатяваш до живот? Пръснах толкова пари за това луксозно училище за момичета — да не говорим колко пари дадох за психиатри! И какво ми донесе това?

Свих рамене.

— Граждански иск за седемцифрена сума?

— Дори ти купих онзи проклет кон! — изкрещя той, без да обръща внимание на думите ми. — Купих го от семейство Чанг, защото каза, че го искаш повече от всичко на света. А ти какво направи? Врътна се и го дари на някакъв дом за ненормалници!

— Училище за деца с аутизъм, татко — отвърнах спокойно и се заиграх със сламката в газираната си вода. — Двойно предизвикателство ще бъде част от терапевтичната им програма. Ще зарадва много деца и всеки ден ще го яздят, галят и глезят. Ти ще получиш данъчно облекчение, а семейство Чанг няма да е натоварено с финансовата грижа за кон, който никой вече не язди.

— Да не говорим — изрева татко толкова силно, че всички останали бизнесмени в костюмите си от три части се обърнаха и се втренчиха в нас — какво се случи с обувките ми! Всичките ми обувки с пискюли са изчезнали! Какво трябва да заключа на сигурно място преди следващата ни среща? Ако не е шурикенът ми, то са обувките ми. Моля те, кажи ми. Понякога се тревожа за теб, Пиърс, наистина. Ти изобщо осъзнаваш ли последствията от действията си?

— Не знам, татко — отвърнах. Истината беше, че за пръв път от дълго време се чувствах добре. Дори и крясъците на баща ми над салатите „Коб“ в лъскавия ресторант в центъра на Манхатън не можеха да ме накарат да трепна.

Е, да, бяха ме изритали от училище. Не можех да изкарам повече от час, без безумно да ми се прииска нещо с кофеин. А един тип, когото срещнах, докато бях мъртва, се появи неочаквано и стана причина да ми предявят граждански иск за седемцифрена сума.

Но бях оптимист за бъдещето.

— Не можеш да кажеш, че от всичко това не е излязло нищо хубаво — обърнах се към татко.

— Едно нещо — предизвика ме той и размаха под носа ми късия си дебел показалец. — Кажи ми поне едно хубаво нещо, излязло от това.

Свих рамене.

— Ако не друго — отвърнах, — поне най-после си намерих нещо извън учението, с което да се ангажирам.

Татко не го намери за смешно.

Предполагам, че беше прав за едно: понякога наистина не осъзнавах последствията от действията си.