Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човешка комедия
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Curé de village, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Иван Пешев
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2022 г.)

Издание:

Автор: Оноре дьо Балзак

Заглавие: Избрани творби в десет тома

Преводач: Любов Драганова; Дора Попова

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: сборник

Националност: френска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, ул. „Ракитин“ 2

Излязла от печат: март 1985 г.

Главен редактор: Силвия Вагенщайн

Редактор: Силвия Вагенщайн

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Ясен Васев

Коректор: Евдокия Попова; Наталия Кацарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11179

История

  1. — Добавяне

8. Разискванията

Господин Граслен бе назначен в тази сесия за съдебен заседател и по такъв начин било чрез мъжа си, било чрез господин Дьо Гранвил Вероник научаваше най-малките подробности по криминалния процес, който в течение на петнадесет дни държа в напрежение Лимузен и цяла Франция.

Поведението на обвиняемия потвърждаваше легендата, създала се в града на основание на уликите. Неговият поглед неведнъж се насочваше към местата, където седяха дами от нашето общество, дошли да се наслаждават на вълнуващите перипетии на тази истинска драма. Всеки път, когато ясният, но непроницаем взор на обвиняеми се плъзгаше към редиците на елегантните зрителки, те започваха неспокойно да се озъртат: толкова се бояха да не изглеждат негови съучастнички във всепроникващите очи на обвинителя и на съда!

Безполезните усилия на следствието станаха сега известни и всички научиха какви предохранителни мерки бе взел обвиняемият, за да обезпечи пълен успех на своето злодеяние.

Няколко месеца преди фаталната нощ Жан-Франсоа се бе снабдил с паспорт за Северна Америка. А щом са възнамерявали да напуснат Франция, очевидно дамата е била омъжена — бягството с девойка е неоправдано. Може би грабежът е бил замислен с цел непознатата да заживее после в охолство. Следствието не откри в префектурата нито една докладна записка за издаване на американски паспорт на каквото и да било женско име. За всеки случай бяха запитани префектурите в Париж и в съседните департаменти, но всичко се оказа напразно.

Подробностите, изяснили се в съда, говореха за зряло обмислен план, съставен от необикновен ум. Най-добродетелните лимузенски дами обясняваха странния при обикновени обстоятелства избор на леки обувки за ходене из кал и разкопана земя с това, че престъпникът следял стареца Пенгре, а най-сериозните мъже възторжено уверяваха, че такива обувки са особено полезни, когато желаеш да проникнеш в нечий дом през прозореца и скришом да си ходиш из него. Ясно като бял ден бе, че Жан-Франсоа и възлюблената му (несъмнено млада, красива, романтична — всеки рисуваше във въображението си възхитителен портрет) са решили да завършат фалшификацията, като впишат в паспорта „и неговата съпруга“.

Вечерта комарджиите във всички салони за минута преустановиха играта, за да изкажат своите тънки подозрения, припомняйки си коя от жените бе пътувала през март 1829 година до Париж или съобразявайки коя от тях е могла явно или тайно да се готви за бягство.

С една дума, Лимож се наслаждаваше тогава на собствен процес Фюалдес[3], украсен с една неизвестна госпожа Мансон. Никога провинциален град не е бивал жертва на такова любопитство и възбуда, както Лимож всяка вечер след заседанието на съда. В Лимож сънуваха този процес, в който всичко се обръщаше в полза на обвиняемия, чиито отговори — при препредаване изкусно обосновавани, разширявани и тълкувани — предизвикваха бурни спорове. Когато един от заседателите запита Ташрон защо си бе взел паспорт за Америка, работникът отговори, че се готвел да открие там порцеланова фабрика. Така, не променяйки линията на своята защита, той отново прикриваше съучастницата си и по такъв начин даваше ясно да се разбере, че е извършил престъплението единствено от желание да се сдобие със средства, необходими за изпълнение на честолюбивия му замисъл. В един от най-напрегнатите дни приятелите на Вероник, събрали се в нейния салон привечер, когато се бе почувствувала по-добре, неволно се заеха да търсят обяснение на упорития отказ на обвиняемия да говори. Предишния ден лекарят бе препоръчал на Вероник да се разхожда. Уловила майка си под ръка, сутринта тя тръгна по околни пътища към селската къща на Совиа, където си отпочина. Когато се завърна, реши да не ляга, а да дочака мъжа си. Ето защо не можеше да не чуе спора на приятелите си.

— Ако бедният ми баща беше жив — каза Вероник, — щяхме да узнаем нещо повече, а може би този човек и не би станал престъпник… Но струва ми се, че всички сте си втълпили странна мисъл в главата. Смятате, че в дъното на това престъпно деяние се крие любовен роман; съгласна съм с вас. Но защо мислите, че непознатата е омъжена? Може би той обича млада девойка, чиито родители не желаят да му я дадат?

— Младата девойка рано или късно би станала негова жена по законен път — отвърна господин Дьо Гранвил. — Ташрон е човек, комуто не липсва търпение, той би могъл честно да натрупа състояние, изчаквайки момента, когато всяка девойка може да се омъжи против волята на родителите си.

— Не съм допущала, че такъв брак е възможен — забеляза госпожа Граслен. — Но как се е случило така, че у никого не е възникнало ни най-малко подозрение в градче като нашето, където всички се познават, където всеки вижда какво става у съседа му? За да се обичат двама, нали трябва да се срещат? Какво мислите по това вие, представителите на правосъдието? — запита тя, като гледаше втренчено прокурора в очите.

— Ние всички предполагаме, че жената принадлежи към буржоазното или към търговското съсловие.

— А аз мисля обратното — възрази госпожа Граслен. — Жена от тези кръгове е неспособна на такива възвишени чувства.

Тези думи насочиха всички погледи към Вероник и всеки зачака да чуе обяснението на това толкова парадоксално мнение.

— В часовете на нощните ми безсъници или денем, лежейки в леглото, аз неволно се замислях върху това тайнствено дело и ми се струва, че отгатнах подбудите на Ташрон. Ето защо си мисля, че тук е замесена девойка: омъжената жена има свои интереси, ако не чувства, които изпълват сърцето й и й пречат да стигне до пълна самозабрава, способна да внуши такава голяма страст. Не е нужно да бъдеш майка, за да разбереш любовта, в която майчинските чувства се съединяват с любовното желание. Очевидно този човек е бил обичан от жена, която е искала да бъде негова опора. В своята страст непознатата е вложила талант, какъвто виждаме в прекрасните творби на художниците или поетите. У жените талантът се проявява в друга форма: тяхното предназначение е да създават хора, а не вещи. Нашите деца — това са нашите произведения! Децата са нашите картини, книги, статуи! Нима не сме художници, когато ги възпитаваме, когато с любов и търпение извайваме душите им? Ето защо главата си залагам, че дори ако непознатата не е девойка, то във всеки случай не е и майка. На хората от прокуратурата е нужна женска проницателност, за да доловят множеството изплъзващи им се положения. Ако бях ваша помощница — обърна се Вероник към прокурора, — ние бихме намерили виновната, ако непознатата действително е виновна. И аз като абат Дютей предполагам, че двамата влюбени са замислили да бягат, но тъй като не разполагали с пари, за да живеят в Америка, ограбили злочестия Пенгре. Кражбата е довела до убийство по вашата логика, фатална логика, внушавана на престъпниците от грозящата ги смъртна присъда. Така че — добави тя, като хвърли умоляващ поглед към прокурора — вие бихте защитили доброто си име, ако отстранявайки в обвинението всяка умисъл, спасите живота на този окаяник. Очевидно младият човек е благороден независимо от престъплението си и може би ще изкупи вината си с дълбоко разкаяние. Делата, извършени в знак на разкаяние — ето какво би трябвало да занимава мисълта на правосъдието. Нима и днес в изкупление на прегрешенията си можем само да сложим глава на дръвника или както някога да строим Миланската катедрала?[4]

— Госпожо, вашите съждения са благородни и възвишени — възрази прокурорът, — но дори и да отстраним всяка преднамереност, Ташрон и тогава ще бъде заплашен от смъртна присъда по силата на доказаните утежняващи вината обстоятелства: нощното време, използуването на подправен ключ, проникването в чуждия дом чрез взлом и т.н.

— Значи, вие мислите, че той ще бъде осъден? — запита Вероник като сведе очи.

— Уверен съм в това, обвинението ще се наложи.

От хладните тръпки, разтърсили тялото на Вероник, роклята й сякаш зашумоля.

— Студено ми е — рече тя и като се опря на ръката на майка си, се оттегли в спалнята.

— Днес изглежда много по-добре — си казаха приятелите й.

На следващия ден Вероник бе близо до смъртта. Когато лекарят изрази учудване от състоянието й, тя усмихнато забеляза:

— Не ви ли предупредих, че разходката не ще ми подействува?…

По време на заседанието Ташрон се държеше спокойно — без преднамерена афектация и без лицемерно смирение. В желанието си да развлече болната, лекарят се опита да обясни поведението на обвиняемия, използувано от защитата. По думите на лекаря доверието в способностите на защитника заслепило нещастника — той вярвал, че ще избегне смъртта. Понякога на лицето му се появявала надежда за щастие, по-голямо от щастието да живееш.

Целият предишен живот на този двайсет и три годишен младеж дотолкова противоречеше на довършващото го злодеяние, че защитата видя в спокойствието му потвърждение на своите становища. С една дума, съкрушителните обстоятелства в хипотезата на обвинението изглеждаха толкова неубедителни в романа, създаден от защитата, че главата на обвиняемия бе оспорвана от адвокатите не без шансове за победа. За да спаси живота на своя клиент, адвокатът реши да се сражава ожесточено по въпроса за преднамереността: той прие хипотетично преднамереността на кражбата, но не и преднамереността на двойното убийство, предизвикано от неочакваната развръзка. Успехът изглеждаше съмнителен и за обвинението, и за защитата.

След посещението на лекаря Вероник прие прокурора, който я навестяваше всяка сутрин преди съдебното заседание.

— Прочетох вчерашната реч на защитата — каза тя. — Днес започват възраженията на обвинението. Участта на обвиняемия ме вълнува вече дотолкова, че дори бих искала да го видя оправдан. Не можете ли веднъж в живота си да се откажете от победа? Позволете на адвоката да излезе победител. Моля, подарете ми живота на този клетник, и може би някога ще имате моя!… Хубавата реч, която произнесе адвокатът на Ташрон, породи в умовете съмнения и сега…

— Защо така трепери гласът ви? — запита, странно изненадан, виконтът.

— Знаете ли защо? — извика тя. — Мъжът ми току-що забеляза едно ужасно съвпадение, при моето състояние то може да ми коства живота: ще раждам в деня, когато бъде издадена заповед за екзекуцията на Ташрон.

— Но нима мога да изменя кодекса? — възрази прокурорът.

— Оставете ме! Вие не умеете да обичате — промълви Вероник, като затвори очи.

После отпусна глава на възглавницата и с властен жест показа на виконта вратата.

Господин Граслен енергично, но напразно пледира за оправдаване на обвиняемия, привеждайки подсказания от жена му довод, с който се съгласиха още двама заседатели:

— Ако запазим живота на този човек, семейство Де Вано ще намери наследството на стария Пенгре.

Този неопровержим аргумент доведе до разцепление на гласовете на заседателите: седем срещу пет. Наложи се намесата на съда, но той се присъедини към малцинството на заседателите. Съгласно юридическия регламент на епохата това присъединяване предопредели присъдата. Когато съдът произнесе решението си, Ташрон изпадна в ярост, естествена за човек, изпълнен с огненото жизнелюбие на младостта; но съдии, адвокати, заседатели и публика почти никога не бяха наблюдавали подобно състояние у несправедливо осъден престъпник. Никой не смяташе драмата за приключена с произнасянето на присъдата. Както винаги при подобни случаи ожесточената борба в съда породи две диаметрално противоположни мнения относно виновността на героя, у когото едни виждаха оскърбената невинност, а други — престъпник, понасящ заслужено наказание. Либералите отстояваха невинността на Ташрон не толкова защото бяха уверени в нея, колкото от желание да противоречат на властта. „Как е възможно — казваха те — да осъдиш човек само защото кракът му съвпадал с отпечатъка на друг крак, защото не нощувал у дома си, когато на всички е известно, че всеки юноша би предпочел да умре, вместо да компрометира някоя жена, и защото бил заел отнякъде инструменти и купил парче желязо? При това не е доказано, че е подправил ключа! А синьото парцалче, намерено на дървото, може би го е закачил сам Пенгре, за да плаши врабците, и съвсем случайно съвпада с дупката на Ташроновата блуза. Помислете си само от какво зависи животът на човека! И най-после Жан-Франсоа отрече всичко, а обвинението не посочи нито един свидетел, видял убийството с очите си!“

Либералите подкрепяха, развиваха, тълкуваха доводите и защитната реч на адвоката. „Какво представляваше старият Пенгре? Продънен сандък за пари!“ — казваха острите езици. Така наречените напредничави хора, отричайки святите закони на собствеността, които сенсимонистите бичуваха вече в отвлечената сфера на икономическите идеи, отидоха още по-далеч: „Дядо Пенгре пръв е извършил престъпление. Трупайки злато, този човек е ограбвал страната. Колко предприятия можеха да бъдат облагодетелствувани с тези безполезно залежали капитали! Ощетил е промишлеността и е понесъл заслужено наказание.“ Прислужницата? Съжаляваха я всички.

Дьониз Ташрон, която, отгатвайки уловките на правосъдието, не произнесе при разпита нито една необмислена дума, предизвика всеобщ интерес. Тя стана фигура, подобна в друг смисъл на Джени Динс[5], притежаваща нейното очарование и скромност, набожност и красота.

И така, Жан-Франсоа продължаваше да възбужда любопитството не само в града, но и във всички департаменти и някои романтично настроени жени открито изказваха възхищението си. „Ако под всичко това се крие любов към жена, стояща по-високо от него, той е необикновен човек — казваха те. — И ще видите, че ще умре без страх!“ Хората се обзалагаха: ще проговори ли? Няма ли да проговори?

След произнасяне на присъдата, предизвикала пристъпи на ярост, които без намесата на жандармите можеше да се окажат фатални за някои членове на съда и за зрителите, престъпникът продължи с разяреността на див звяр да заплашва всеки, който се приближаваше към него. Наложи се тъмничарят да му надене усмирителната риза, за да му попречи да посегне на живота си и за да се почувствува сам в безопасност. Победен от тази жестокост, Ташрон не можеше повече да прибягва към насилие и изливаше отчаянието си в бесни викове и погледи, ужасяващи пазачите му и които в средните векове биха обяснили с лудост.

Той бе толкова млад, че жените не можеха да не окайват този озарен от любовта живот, на който бе съдено да секне така рано. „Последният ден на осъдения“,[6] този безполезен бунт срещу смъртната присъда, тази мрачна елегия, излязла неотдавна от печат сякаш специално за случая, бе предмет на всички разговори. И най-после, кой не виждаше на екрана на въображението си неуловимата непозната, нагазила до колене в кръв, изправена като върху пиедестал, на сцената на съда раздирана от ужасни терзания, но обречена да пази невъзмутимо спокойствие в семейното си огнище? От нея също бяха готови да се възхищават, от тази лимузенска Медея с непроницаемо лице, с оловно сърце в бялата си гръд. Може би живееше у тогова или у оногова не негова сестра или братовчедка, дъщеря или жена? Какъв страх трябва да е царувал в семействата! В областта на въображението силата на неизвестното е неизмерима — великолепно е казал Наполеон.

Що се отнася до стоте хиляди франка, отнети от господин Де Вано и напразно търсени от полицията, тук упоритото мълчание на престъпника нанесе пълно поражение на обвинителя. Господин Дьо Гранвил, заместващ тогава в Камарата на депутатите главния прокурор, се опита да пусне в ход изпитаното средство — обеща да смекчи присъдата в случай на признание, но когато се появи пред осъдения, той го посрещна с неистови крясъци, с епилептични конвулсии и изпълнени с ярост погледи, в които ясно просветваше желание да му прегризе гърлото. Сега правосъдието можеше да разчита само на църквата. Съпрузите Де Вано неведнъж идваха при затворническия свещеник абат Паскал. Свещеникът не бе лишен от особения дар, без който не би могъл да заставя затворниците да се вслушват в съветите му. И се опита чрез благодатта на религията да обуздае изстъпленията на Ташрон, да разсее с бащински думи бясното помрачение, разтърсващо тази неукротима душа. Но борбата с такива развихрени страсти лиши от сили бедния абат Паскал.

— Този човек е намерил своя рай тук, на земята — казваше старецът с кроткия си глас.

Клетата госпожа Де Вано се посъветва с приятелките си дали да се опита сама да въздействува на престъпника. Господин Де Вано заговори за споразумение. Стигнал до отчаяние, той предложи на господин Дьо Гранвил да измоли от чичо си помилване за убиеца, ако той върне стоте хиляди франка. Прокурорът отговори, че негово кралско величество не ще се принизи до подобни сделки. Тогава съпрузите Де Вано се обърнаха към адвоката на Ташрон, като му обещаха десет процента от откраднатата сума, ако успее да я възстанови. Адвокатът бе единственият човек, при вида на когото Ташрон не загубваше самообладание; наследниците го упълномощиха да предложи на убиеца други десет процента, с които би могъл да разполага в полза на семейството си. Въпреки всички хитрини на наследниците, въпреки красноречието на адвоката, престъпникът не пророни в отговор нито дума. Разярени, двамата Де Вано пустосваха и проклинаха осъдения.

— Той е не само убиец, но и човек лишен от деликатност! — сериозно заяви господин Де Вано, неслушал никога в живота си знаменитата песен за Фюалдес, когато научи за неуспеха на абат Паскал и разбра, че всичко ще пропадне при евентуално отхвърляне на молбата за помилване. — Защо му са нашите пари там, където отива? Убийство — това още мога да разбера, но безцелната кражба е необяснима. В какви времена живеем, щом хора от обществото се застъпват за такива разбойници?

— Това е нечестно — възмутено повтаряше госпожа Де Вано.

— Но ако върне парите, може да изложи приятелката си — казваше някаква стара мома.

— Ние бихме запазили всичко в тайна! — крещеше господин Де Вано.

— Тогава ще ви обвинят в укривателство! — възрази адвокатът.

— О, мошеник! — приключи разговора господин Де Вано.

Една от дамите, приемани в обществото на госпожа Граслен, разказала й със смях за кавгите на съпрузите Де Вано, жена рядко умна, една от онези, които мечтаят за нравствено прекрасното, изказа съжаление, че осъденият се държи като разярен звяр; искаше й се да бъде хладен, спокоен и пълен с достойнство.

— Но нима не виждате — отвърна Вероник, — че по този начин отстранява съблазните и се съпротивлява на изкушенията? Ташрон съзнателно се превръща в див звяр.

— Впрочем той не произлиза от висшето общество — добави изгнаницата парижанка, — това е обикновен работник.

— Човек от висшето общество отдавна би предал непознатата — забеляза госпожа Граслен.

Тези събития, коментирани и в салони, и в семейни кръгове, тълкувани по хиляди начини от най-острите езици на града, предизвикаха жесток интерес към екзекуцията на Ташрон, чието обжалване на присъдата Върховният съд бе отхвърлил. Какво ще бъде в последните минути поведението на престъпника, който заявяваше, че ще окаже отчаяна съпротива и че не ще позволи да го убият? Ще проговори ли най-после? Ще направи ли признания? Кой ще спечели облога? Ще отидете ли? Няма ли да отидете? А как се отива дотам?

В Лимож затворът и мястото на екзекуциите са разположени така, че да избавят престъпниците от ужаса на продължителното пътуване. Ето защо избраната публика винаги бива ограничена. Съдебната палата, където се помещава затворът, се намира на ъгъла на улица Пале и улица Понт Ерисон. Пряко продължение на улица Пале е късата уличка Монт а Рьогре, водеща към поляната Ен или Арен, където се извършват екзекуциите, на което несъмнено и дължи името си. Кратък е пътят дотук, следователно малко са къщите, малко са и прозорците. А кой от обществото би поискал да се смеси с тълпата, обичайна посетителка на такива места?

Но тази екзекуция, очаквана от ден на ден, бе за голямо учудване на града от ден на ден отлагана, и то ето защо. Благочестивото смирение на обречените на смърт е едно от онези привилегировани за църквата тържества, които винаги оказват огромно въздействие върху тълпата. Разкаянието на престъпника твърде ярко свидетелствува за могъществото на религиозните идеи (да не говорим за чисто християнските интереси, представляващи основна цел на църквата), за да не се дразни духовенството от неуспеха си в такъв излизащ вън от рамките на обикновеното случай. През юли 1829 година положението бе особено изострено от духа на партийните борби, отровили целия политически живот. Партията на либералите тържествуваше, виждайки публичното поражение на „попската партия“ — име, измислено от Монлозие, роялист по убеждения, присъединил се към конституционалистите, които го бяха увлекли по-далеч, отколкото сам той желаеше. Партиите вкупом извършват безчестни деяния, които биха покрили с позор отделния човек; ето защо, когато в очите на тълпата някой олицетворява партията, пък бил и сам Робеспиер, Джефри или Лобардмон[7], то той се превръща в своеобразен изкупителен олтар, на който всички съучастници поверяват тайните си.

Действувайки в съгласие с епархията, съдът отлагаше екзекуцията както за да научи за престъплението всичко, което се бе изплъзнало от вниманието на следствието, така и за да способствува за боговдъхновеното тържество на религията. Но властта на съда не беше безгранична и рано или късно присъдата трябваше да бъде изпълнена. Същите либерали, които от дух на противоречие смятаха Ташрон за невинен и се обявяваха срещу присъдата на съда, сега роптаеха, че не се привежда в изпълнение. Когато е последователна, опозицията често стига до подобни нелепости, тъй като за нея не е толкова важно да бъде права, колкото да злепоставя властта.

И така, в началото на август съдът бе принуден да действува под натиска на оная тъй чужда на будната гражданска съвест мълва, наричана обществено мнение. Денят на екзекуцията бе обявен. При тази изострена обстановка абат Дютей се осмели да предложи на епископа едно последно средство и успехът на неговия замисъл въведе в съдебната драма необикновената личност, която, като обедини всички, стана главно действуващо лице на нашия разказ и по неизповедимите пътища на провидението изведе госпожа Граслен там, където добродетелите й се разкриха в пълния си блясък, където се показа върховна благодетелка на човешкия род и смирена, богобоязлива християнка.

Бележки

[3] Процесът Фюалдес — Фюалдес, крупен магистрат по времето на Империята и Реставрацията, убит в 1817 година от негови приятели — престъпници, боящи се от донос от негова страна.

[4] … да строим Миланската катедрала — в Средновековието смъртната присъда в Италия била заменяна с доживотно участие в строителството на Миланската катедрала, започнало в 13-ото столетие и продължило до наши дни.

[5] Джени Динс — героиня от романа на Уолтър Скот „Единбургската тъмница“.

[6] „Последният ден на осъдения“ — повест от Виктор Юго, публикувана в 1829 година, в която писателят се обявява против смъртната присъда.

[7] Джефри, Джорж (1640–1689) английски канцлер при Чарлз II.

Лобардмон, Жан-Мартин — един от най-близките помощници на кардинал Ришельо в борбата със своеволията на феодалите.