Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (7)

7. Престъплението

Същата година Лимож стана арена на загадъчна драма — процеса Ташрон, в който младият виконт Дьо Гранвил прояви всички свои способности и умение, завоювали му впоследствие поста главен прокурор.

Бе убит някакъв старец, обитаващ самотна къща в предградието Сент Етиен. Къщата бе отделена от предградието чрез обширна овощна градина, а от селото — чрез парк, в дъното на който се намираше стара изоставена оранжерия. Брегът на Виена пред жилището на убития старец се спуска отвесно надолу, откривайки пред погледа течението на реката. Полегатият двор завършва над сипея с ниска каменна ограда, с издигнати на равни разстояния четвъртити колонки, между които, повече за украса, отколкото за защита от крадци, бе поставена решетка от боядисани дървени летви. Известният със скъперничеството си старец, на име Пенгре, живееше заедно с единствената си прислужница — селянка, която извършваше цялата тежка работа в градината. Сам се грижеше за нискостеблените си плодни дървета, подрязваше ги, береше плодовете, отправяше ги за продажба в града, а също така търгуваше и с ранни зеленчуци, в отглеждането на които нямаше равен на себе си. Племенницата на стареца и негова единствена наследница, омъжена за дребния градски рентиер господин Де Вано, неведнъж го бе молила да наеме пазач на къщата, уверявайки го, че с негова помощ би могъл да отгледа множество плодни дръвчета на терена, засяван дотогава само с фураж; но старецът неизменно отказваше. Такова с нищо несъобразено поведение на скъперника даваше повод за много тълкувания и догадки в домовете, където прекарваха вечерите съпрузите Де Вано. Неведнъж най-противоречиви изказвания нарушаваха партията бостон. Пресметливите лукавци допущаха, че някъде из люцерната е заровено имане.

— Ако бях на мястото на госпожа Де Вано — казваше някакъв приятен шегаджия, — нямаше да измъчвам чичо си; щели да го убият — ами че да го убият, ставам наследница, и толкоз.

Госпожа Де Вано се грижеше за своя чичо, както директорите на Италианската опера се грижат за наетия срещу заплата тенор, увещавайки го старателно да увива гърлото си и предлагайки му собственото си палто, ако е забравил своето у дома. Тя подари на Пенгре великолепно куче — дресиран пазач, но старецът го върна по своята прислужница Жан Маласи.

— Вашият чичо не иска нито една уста повече в дома си — обясни тя на госпожа Де Вано.

Събитията показаха колко основателни са били опасенията на племенницата. Пенгре бе убит в тъмна нощ посред люцерновата ливада, по всяка вероятност в момента, когато е притурил няколко луидора в препълното със злато гърне. Събудена от шумната борба, прислужницата бе имала смелостта да се притече на помощ на стария скъперник и убиецът, за да се избави от опасен свидетел, се бе видял принуден да убие и нея. Подобно съображение, заставящо престъпника да умножава броя на жертвите си, е породено от страх пред грозящото го смъртно наказание. Това двойно убийство бе съпроводено от необичайни обстоятелства, които даваха еднакви шансове на обвинението и на защитата.

Когато на утрото съседите не зърнаха в градината нито дядо Пенгре, нито прислужницата му, когато, надничайки през оградата, видяха като никога дотогава прозорците и вратата на къщата затворени, в предградието Сент Етиен се понесе мълва, която стигна до улица Камбаните, където живееше госпожа Де Вано. На племенницата винаги се привиждаха произшествия и катастрофи, тя предупреди полицията, която тозчас разби вратата на дома. На четирите люцернови парцела бяха намерени четири празни ями с разхвърляни наоколо остатъци от изпочупени гърнета, до вчера още пълни със злато. В двете ями лежаха набързо закопани труповете на дядо Пенгре и Жан Маласи. Бедната девойка бе притичала босонога, по риза. Докато кралският прокурор, полицейският комисар и съдебният следовател водеха предварителното следствие, нещастният Де Вано събираше парчета от изпотрошените гърнета и по техните размери пресмяташе откраднатото богатство. Съдиите потвърдиха точността на неговите изчисления, установявайки, че във всяко от изпочупените гърнета са били съхранявани по хиляда монети; но как можеше да се разбере дали тези монети са били четиридесет и осем, четиридесет, двадесет и четири и двадесетфранкови? Всички наследници в Лимож споделяха скръбта на семейство Де Вано. Зрелището на потрошените, някога пълни със злато гърнета порази въображението на лимузенци. Що се отнася до дядо Пенгре, който често сам идваше на пазара да продава зеленчуците си, задоволяваше се с хляб и лук и харчеше не повече от триста франка в годината, но тъй като не бе причинил никому неприятности, нито радости и не бе сторил в предградието Сент Етиен зрънце добро, никой не жалеше за него. А колкото до Жан Маласи, нейният героизъм, който старият вариклечко едва ли би възнаградил, бе сметнат за ненужен и хората, възхищаващи се от нея, бяха далеч по-малко от онези, които казваха: „На нейно място спокойно бих продължил да си спя.“

Представителите на правосъдието не намериха в този мрачен, гол, студен и разнебитен дом дори мастило и перо, за да съставят протокол. Любопитните съседи и наследникът обърнаха внимание върху безразсъдството, присъщо на мнозина скъперници. За невероятното сребролюбие на стареца можеше да се съди по отдавна непоправяния покрив, пропускащ и светлина, и дъжд, и сняг; по обраслите с мъх пукнатини, прорязали стените, по едва държащите се, прогнили врати, по обикновената хартия, заменила прозоречните стъкла. Във всички стаи — прозорци без пердета, камини без огледала и решетки, в голите огнища на които се мяркаше едно-единствено дръвце или само наръч съчки, почернели от сажди; разкривени столове, две тесни и плоски кушетки, попукани гърнета, залепени паници, изтърбушени кресла, завеси, изпокъсани от безжалостните ръце на времето, проядено от червеи писалище, където държеше семената си, натежало от кръпки и шевове бельо и накрая куп дрипи, оцелели само благодарение волята на господаря им и които след неговата смърт се превърнаха в прах, в остатъци от химическо разлагане, в нещо нямащо название, щом само ги докоснаха алчните ръце на наследника или на представителите на властта. Тези вещи изчезнаха, боейки се сякаш от продажбата на търг.

Мнозинството от жителите на лимузенската столица дълго още проявяваше интерес към съдбата на почтените съпрузи Де Вано, отгледали вече две деца. Но когато правосъдието сметна, че е открило следите на предполагаемия престъпник, новото лице привлече към себе си всеобщото внимание и стана герой на деня, а съпрузите Де Вано преминаха на заден план.

Към края на март госпожа Граслен започна да изпитва онези неразположения, предизвиквани обикновено от първата бременност. Правосъдието продължаваше да разследва делото по убийството в предградието Сент Етиен, но убиецът все още не бе задържан. Вероник приемаше приятелите си в своята спалня, където поставиха масите за игра на карти. Вече от няколко дни тя не излизаше от дома, тъй като бе подложена на зачестилите странни усещания, обикновено приписвани на бременността. Майка й идваше при нея почти всеки ден и двете жени прекарваха заедно цели часове.

Беше девет часът. Масите за игра на карти все още бяха празни, всички говореха за убийството и за съпрузите Де Вано. Влезе прокурорът.

— Убиецът на дядо Пенгре е в ръцете ни — заяви той с доволна усмивка.

— Кой е? Какъв е? — раздадоха се гласове от всички страни.

— Работник, известен с безукорното си поведение и дори на път да забогатее. Работил е в порцелановата фабрика на мъжа ви — добави той, като се обърна към госпожа Граслен.

— Как се казва? — запита с глух глас Вероник.

— Жан-Франсоа Ташрон.

— Бедният! — промълви тя. — Да, виждала съм го няколко пъти. Моят баща ми беше казвал, че е много способен младеж.

— Още преди смъртта на Совиа премина на работа във фабриката на господин Филипар, който му обеща големи печалби — забеляза старата Совиа. — Но трябва ли моята дъщеря да слуша всички тези разговори — уплашено додаде тя, гледайки госпожа Граслен, която побледня като платно.

От тази вечер старата майка Совиа напусна дома си и стана въпреки своите шестдесет и шест години болногледачка на дъщеря си. Тя не напущаше стаята й; приятелите на госпожа Граслен по всяко време я намираха на пост до постелята на дъщеря й с неизменното плетиво в ръце. Тя не снемаше очи от Вероник, както в дните, когато дъщеря й страдаше от шарка, отговаряше вместо нея на въпроси и не всякога допускаше посетители. Взаимната любов между майка и дъщеря бе така добре известна в Лимож, че поведението на старата жена не учудваше никого.

Няколко дни по-късно, когато прокурорът, в желанието си да развлече болната, започна да разказва подробности по делото Ташрон, каквито жадно търсеше целият град, старата Совиа рязко го прекъсна, уверявайки го, че такива разкази ще смутят съня на госпожа Граслен. Ала втренчила поглед в господин Дьо Гранвил, Вероник го помоли да продължи. Така приятелите на госпожа Граслен узнаха първи и при това в дома й още непубликуваните резултати от следствието. Ето с няколко думи съдържанието на обвинителния акт, изготвян по това време в канцеларията на прокурора.

Жан-Франсоа Ташрон бе син на обременен със семейство дребен фермер, живеещ в селото Монтеняк. Двайсетина години преди това престъпление, разтревожило целия Лимузен, кантонът Монтеняк бе известен с лошите си нрави. В лиможката прокуратура се говореше, че от сто присъди в целия департамент петдесет се падат на съдебния окръг, към който принадлежи Монтеняк. От 1816 година, тоест две години след пристигането на свещеника Боне, Монтеняк бе загубил печалната си слава и бе престанал да изпраща престъпници в углавния съд. Тази промяна изцяло се отдаваше на благотворното влияние на отец Боне върху общината, някога огнище на злодеи, всяващи ужас в целия окръг. Престъплението на Жан-Франсоа Ташрон изведнъж съживи спомена за мрачното минало на Монтеняк. По необясним каприз на съдбата семейството Ташрон бе почти единственото в този край, съхранило добрите стари нрави и религиозните обичаи, които по уверенията на наблюдателите постепенно изчезват в селата; по такъв начин Ташронови представляваха опорна точка за свещеника, естествено обикнал ги от все сърце. Това дружно семейство, отличаващо се с честността и трудолюбието си, можеше да бъде само стимулиращ пример за Жан-Франсоа. Привлечен в Лимож от похвалния стремеж да се замогне чрез честен труд във фабриката, младежът бе напуснал селото за голямо съжаление на горещо обичащите го родители и приятели. В продължение на двете години чиракуване във фабриката поведението му бе безукорно и нито едно провинение не предвещаваше ужасното злодеяние, което покоси живота му. Жан-Франсоа Ташрон бе отдавал на самообучение времето, което останалите работници пропиляваха в пиянство или в разврат. Най-щателните издирвания на провинциалното правосъдие, разполагащо с достатъчно време за това, не хвърлиха никаква светлина върху тайната на неговото съществуване. Грижливо разпитана, стопанката на бедно мебелираните стаи, в една от които бе живял Жан-Франсоа, заяви, че никога не било й се случвало да има за наемател такъв високонравствен и почтен младеж. По характер бил благ и приветлив, дори весел. Приблизително година преди престъплението навиците му се били поизменили. Често не нощувал у дома си, понякога няколко нощи подред. Къде спял, в коя част на града — това тя не знаеше. Съдейки по вида на обущата му, допущаше, че наемателят й е бивал на село. Но макар да се отправял извън града, вместо подковани обуща винаги обувал леки обувки. Преди да тръгне, се бръснел, парфюмирал и сменял бельото си. Следствието обхвана в мрежите си подозрителните домове и жените, водещи безпътен живот, но се оказа, че там Жан-Франсоа е непознат. Опита се да получи сведения сред работниците и гризетките, но нито една от девойките с леко поведение не беше се срещала с обвиняемия. Престъпление без видими подбуди е едва ли не неразгадаемо, особено когато престъпникът е млад човек, чийто съзнателен стремеж към образование го издига над останалата част от работниците.

Прокуратурата и следователят се опитаха да обяснят извършеното от Ташрон убийство със страст към картоиграчество; но след подробно разследване стана ясно, че обвиняемият никога не бе вземал карти в ръце.

Отначало Жан-Франсоа възприе поведение на пълно отрицание, което в съда не можеше да устои пред съкрушителната сила на доказателствата, но даде ясно да се почувствува скритата намеса на друго лице, дълбоко сведущо в юриспруденцията или надарено с необикновен ум. Уликите, както в повечето от делата за убийство, бяха много тежки и същевременно незначителни.

Ето главните от тях: отсъствието на Ташрон в нощта, когато е било извършено престъплението, и отказът му да съобщи къде е прекарал тази нощ — обвиняемият не благоволи дори да си осигури алиби; намереното на някакво дърво парче от ризата му, очевидно откъснато от бедната прислужничка по време на борбата и отнесено от вятъра; обикалянето на Ташрон вечерта около дома, забелязано от минувачите, живеещи в предградието, които без убийството не биха си и спомнили за това; самолично направеният ключ от водещата към полето врата, доста сръчно заровен в ъгъла на ямата, където случайно копнал земята господин Де Вано, желаейки да провери дали скривалището няма втори етаж. Следствието в края на краищата откри кой бе продал желязото, кой бе предложил менгемето, както и човека, набавил пилата. Този ключ бе първото указание, насочило следствието по следите на Ташрон, който бе арестуван в гората на границата на департамента, където е очаквал дилижанса. Час по-късно младежът е трябвало да отпътува за Америка.

Накрая макар всички следи от стъпки да бяха старателно изтрити както върху обработваната земя, така и върху пътната кал, селският пазач бе открил отпечатъци от нечии обувки. При извършения обиск у Ташрон подметките на обувките му съвпаднаха напълно с намерените отпечатъци. Това фатално съвпадение окончателно потвърди показанията на наблюдателната наемодателка. Следствието приписа извършеното престъпление на чуждо влияние, а не на еднолично взето решение. Невъзможността да се отнесат наведнъж откритите жълтици навеждаше на мисълта за съучастник. Колкото и силен да е човек, сам не би могъл да отнесе далеч двайсет и пет хиляди златни франка. Ако се предположеше, че такава сума се е намирала във всяко гърне, то за да се изпразнят четирите гърнета, би трябвало да се отиде до тях четири пъти. Но случайно обстоятелство помогна да се определи часът, в който бе извършено убийството. Дочувайки виковете на господаря си, Жан Маласи в ужас скочила, катурвайки при това нощната масичка, на която стоял часовникът — единственият подарък, предложен й от скъперника в продължение на пет години. Пружината на часовника при падането се скъсала и той спрял, показвайки точно два часа след полунощ. Към средата на март, когато бе извършено престъплението, денят просветва между пет и шест часа сутринта. Където и да са били пренесени парите, Ташрон, съгласно приетата от следствието хипотеза, не е могъл да ги отнесе сам. Старанието, с което Ташрон бе заличил чуждите следи, не обръщайки внимание на своите собствени, говореше за някакъв тайнствен помощник.

Принудено да премине към догадки, правосъдието започна да търси причините за убийството в любовна страст. И тъй като предметът на тази страст не се намери в нисшите класи, следствието надникна по-нагоре. Може би някоя жена от буржоазното съсловие, уверена в сдържаността на този младеж с характер на сеид^[1] бе започнала роман, чиято развръзка се беше оказала ужасна? Обстоятелствата по убийството до голяма степен потвърждаваха това предположение. Старецът бе убит с лопата. Следователно убийството е било нежелано, непреднамерено, случайно. Двамата любовници са замисляли грабеж, а не убийство. Любовта на Ташрон и скъперничеството на Пенгре — две неумолими страсти, раздухвани от блясъка на златото, се бяха срещнали лице в лице в непрогледния мрак на нощта.

В стремежа си да хвърли що-годе светлина върху тази тайна правосъдието се възползува от правата си, като арестува любимата сестра на Жан-Франсоа, надявайки се с нейна помощ да узнае нещо повече за личния живот на брат й. Дьониз Ташрон от благоразумие отричаше всичко и следователят дори допусна, че знае причините за убийството, макар че в действителност нищо не й беше известно. Задържането й в затвора хвърли петно върху името на бедната девойка.

Обвиняемият проявяваше характер, твърде рядък сред хора, произлезли от народа. Той бе объркал най-ловките „парашутисти“^[2], които му подхвърляха, без ни най-малко да подозира предназначението им. За проницателните умове в съда Жан-Франсоа бе престъпник, движен от страст, а не от необходимост подобно на мнозинството обикновени убийци, които, преди да стигнат до ешафода, минават през изправителната полиция и каторгата. В това именно направление се водеха упоритите и предпазливи разследвания, но неизменната сдържаност на обвиняемия оставяше следствието без всякакъв доказателствен материал. След като бе възприета твърде правдоподобната версия за роман със светска дама, на Жан-Франсоа бяха устройвани не една коварни уловки; ала неговата устойчивост всякога тържествуваше над моралните изпитания, на които го подлагаше опитният следовател. Когато, прибягвайки до последната уловка, съдията каза на Ташрон, че лицето, заради което бе извършил престъплението, е разкрито и арестувано, той не трепна и иронично отвърна:

— Много бих се радвал да го видя!

Научавайки обстоятелствата по делото, мнозина споделиха предположенията на следствието, които очевидно се потвърждаваха от мълчанието на обвиняемия. Младият човек, станал за всички загадка, предизвикваше най-жив интерес. Лесно е да се разбере колко възбудено бе общественото любопитство, с какво изострено внимание се следяха съдебните разисквания. Въпреки полицейското дознание следствието се спря на прага на хипотезата, не дръзвайки да проникне в тайната, криеща немалко рискове. В някои юридически случаи полуувереността е недостатъчна за съдиите. Оставаше да се надяват истината да излезе на бял свят в съда, където мнозина престъпници сами се разобличават.