Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (4)

4. Женитбата

След завръщането на Совиа от Париж една вечер в девет и половина часа се състоя първото вечерно посещение на господин Граслен. Вероник го очакваше, облякла синята си копринена рокля с дантели и с широко подгъната батистена якичка. Разделената й на път и пригладена до блясък коса беше пристегната отзад в кок. Вероник седеше на мек стол редом с майка си, настанена в ъгъла до камината в дълбоко, облечено с червено кадифе кресло с украсен с резба гръб — остатък от разкоша на някакъв стар замък. Буен огън пламтеше в камината. От всяка страна на перваза й се виждаха старинни часовници, истинската цена на които семейство Совиа, разбира се, и не подозираше, а в двата медни аплика, направени във вид на лозови листа, горяха по шест свещи, осветявайки кафявата стая и Вероник в пълния разцвет на красотата й. Старата Совиа беше облякла най-хубавата си рокля. Прекосил безмълвната в този час улица, а после изкачил се в меката полутъма по старата стълба, Граслен се появи пред скромната и наивна Вероник, все още отдадена на сладостни мечти за любовта, породени в душата й от книгата на Бернарден дьо Сен Пиер.

Дребен и тънък, Граслен имаше гъста, подобна на четка черна коса, изпод която рязко се открояваше червеното му като на алкохолик лице, осеяно с гнойни пришки — кървящи или готови да се пукнат.

Този цъфтеж на възпалената кръв, разгорещена от непрекъснат труд, от грижи, от страст към сделки, от безсънни нощи, от аскетичното безумие на волята му, откъсващо го от живота, приличаше едновременно на проказа и на краста. Въпреки всички настоявания на неговите съдружници и помощници, както и на лекаря, банкерът не намери сили да се подчини на медицинските предписания, които биха предотвратили или забавили развитието на болестта, изостряща се с всеки ден. Той искаше да оздравее, правеше в продължение на няколко дни бани, пиеше предписаното му лекарство, но, повлечен от потока на сделките, забравяше собственото си здраве. Дори беше намислил да преустанови за известно време занятията си, да пътешествува, да предприеме водолечение; но кой ловец на милиони може да се спре?

На това пламнало лице блестяха две сиви очи, изпъстрени със зеленикави жилчици и кафяви точици; две жадни, проницателни очи, проникващи в глъбините на сърцето, две безжалостни очи, пълни с решимост, с прямота и пресметливост. Граслен имаше чип нос, уста с дебели, чувствени устни, изпъкнало чело, бузи на присмехулник и месести уши с плътни краища, проядени от болестта. С една дума, това бе античен сатир, фавън в редингот и черна сатенена жилетка, с бяла връзка около шията. Широките, яки плещи, носили някога тежести, вече се бяха огънали; прекомерно развитият торс се опираше на къси бедра с нескопосно прикрепени към тях нестройни нозе. Мършавите космати ръце завършваха с изкривените пръсти на хора, свикнали да броят златни монети. Бръчките на лицето започваха от слепите очи и се спущаха на успоредни бразди към устата както у всички, вълнувани единствено от материални интереси. Склонност към бързи решения се четеше в острата извивка на веждите. А устните, при все че бяха сурово стиснати, издаваха скрита доброта, прекрасна душа, погребана под купища дела, може би полузадушена, но още способна да се възроди при съприкосновение с женска ръка.

При появяването на този човек сърцето на Вероник трепна, пред очите й внезапно притъмня; стори й се, че извика, но всъщност бе запазила мълчание, не снемайки от него неподвижния си поглед.

— Вероник, ето господин Граслен — й каза тогава старият Совиа.

Вероник стана, кимна с глава, отново седна на стола и погледна майка си, която се усмихваше на милионера и изглеждаше както и Совиа толкова щастлива, толкова щастлива, че бедната девойка намери в себе си сили да скрие обхваналите я ужас и отвращение. В завързалия се разговор стана дума за здравето на господин Граслен. Банкерът се огледа в поставеното в абаносова рамка огледало с олющени краища и простодушно забеляза: „Аз не съм красив, госпожице.“ Обясни червеникавия цвят на възпалената си кожа със своя кипящ живот, разказа как пренебрегвал съветите на лекарите и изрази надежда, че всичко ще се промени, когато в дома му влезе жена и започне да го обгрижва по-добре от самия него.

— Та коя жена си взема мъж заради лицето му! — възкликна старият железар, като тупна силно земляка си по рамото.

Обяснението на Граслен се позоваваше на естествените чувства, с които в една или друга мяра е надарено всяко женско сърце. Вероник си помисли, че и нейното лице бе поразено от ужасна болест, и християнската й скромност я накара да не повярва на първото си впечатление. В този миг от улицата някой изсвири с уста и Граслен изтича навън, последван от обезпокоения Совиа. Двамата скоро се завърнаха. Закъснелият разсилен донесе първия букет. Когато банкерът разгъна огромната връзка екзотични цветя, изпълнили стаята с благоуханието си, и я поднесе на своята избраница, Вероник бе обхваната от чувства, твърде различни от онези, които бе предизвикало в нея първото появяване на Граслен. Стори й се, че се бе пренесла в идеалния фантастичен свят на тропическата природа. Тя никога не бе виждала бели камелии, никога не бе вдъхвала мирис на алпийска ракита, на маточина, на азорски жасмин, на волкамерии, на мускусни рози — цветя с божествен аромат, които, пробуждайки в сърцето нежност, буквално възнасят към него своите химни. Граслен остави Вероник във властта на новите вълнения.

След първото свиждане всяка вечер, когато в Лимож всичко спеше, банкерът тръгваше покрай стените и се добираше до дома на татко Совиа. После тихичко почукваше по капаците, кучето не лаеше, старецът изтичваше навън, отваряше вратата и Граслен прекарваше час-два в кафявата стая до Вероник. Тук Граслен винаги намираше истинска овернска вечеря, приготвена от майка Совиа.

Необичайният поклонник никога не се вестяваше при Вероник без букет от най-редки цветя, набрани в оранжерията на господин Гростет — единственият човек в Лимож, посветен в тайната на предстоящата женитба. Разсилният идваше всяка вечер и старият Гростет сам подреждаше букета. За два месеца Граслен посети дома Совиа петдесет пъти; и всеки път донасяше някакъв скъп подарък: пръстени, часовник, златна верижка, несесер и т.н.

Това толкова невероятно разточителство може да се обясни с няколко думи. Зестрата на Вероник включваше почти цялото състояние на баща й — седемстотин и петдесет хиляди франка. Старецът притежаваше държавни облигации за осем хиляди франка, закупени за шест хиляди ливри в бонове от неговия земляк Брезак. Совиа беше доверил на Брезак тези ценни книжа, преди да попадне в затвора, и Брезак ги бе запазил, убеждавайки го да не ги продава. Тези шестдесет хиляди ливри в бонове представляваха половината от богатството на Совиа в момента, когато го грозеше ешафод. Брезак се оказа при тези обстоятелства верен пазител на останалите седемстотин луидора — огромна сума, която овернецът пусна в обръщение едва озовал се на свобода. За трийсет години всеки от тези луидори се превърна в хилядафранкова банкнота, за което способствуваха също и държавната рента, и наследството на Шампаняк, и печалбите от търговията, и сложните проценти, нарастващи в банкерската къща на Брезак, който изпитваше към Совиа безкористни приятелски чувства, свързващи всички овернци. Ето защо, когато Совиа минаваше край къщата на Граслен, винаги си казваше: „Вероник ще живее в този дворец.“ Той знаеше, че на нито една девойка в Лимож не ще дадат в зестра седемстотин и петдесет хиляди франка и обещаните двеста и петдесет хиляди след сключване на брака. Следователно избраният от него за зет Граслен неизбежно трябваше да се ожени за Вероник.

Вероник всяка вечер получаваше букет, който следващото утро скришом от съседите украсяваше нейния малък салон. Тя се възхищаваше от прелестните украшения, от гривните, от перлите, от брилянтите, от рубините, които се нравят на всички Евини дъщери; накичена с тези редки украшения, тя се намираше за по-малко грозна. Виждайки радостта на майка си, Вероник не скриваше и своята. А и не знаеше нито задълженията, нито целта на брака; накрая чу тържествения глас на свещеника от църквата „Сент Етиен“, възхваляващ Граслен като човек на честта, с когото би живяла достойно. И така Вероник склони да приеме попечителството на господин Граслен.

Когато в такъв затворен и уединен живот, какъвто водеше Вероник, се появява ежедневно един-единствен човек, този човек не може да бъде безразличен: него или ненавиждат и ако при по-близко познанство отвращението не премине, става непоносим; или навикът да го виждаме потулва, така да се каже, за нашите очи физическите му недостатъци. Тогава мисълта се опитва да им потърси равностойни знаци. Лицето събужда любопитство, чертите му се одухотворяват, понякога в тях проблясва мимолетна красота. И в края на краищата излиза наяве скритото под невзрачната форма дълбоко съдържание. С една дума, достатъчно е само да се преодолее първото впечатление, и привързаността започва да расте, а душата я подхранва като собствено творение. Така възниква любовта. В това е обяснението на страстта, каквато понякога изпитват красиви хора към грозни на пръв поглед същества. Чувството заставя да се забрави формата и тогава в човека достойна за възхита е само душата. Впрочем красотата, необходима за жената, придобива у мъжа толкова своеобразен характер, че за жените вероятно е така трудно да стигнат до съгласие относно мъжката красота, както за мъжете — относно женската.

След безкрайни колебания, след продължителна борба със самата себе си Вероник позволи най-после да оповестят публично годежа й. От този момент предстоящата невероятна женитба стана в Лимож клюка номер едно и оживено се разискваше по улиците и по домовете. Никой не знаеше нейното разковниче — огромната зестра. Ако тази зестра беше известна, Вероник сигурно сама би могла да си избере мъж; но може би и тя би се излъгала!

За Граслен провинциалната мълва заговори като за влюбен до самозабрава. Той ползва от Париж тапицери, които украсиха дома му. Сега всеобщото любопитство бе подмамено от разточителството на банкера: пресмятаха стойността на полилеите, разказваха за позлатата на салона, за стенните часовници; описваха жардиниерите, креслата пред камината, разкошните предмети, новостите, невиждани от човешко око. В градината, окръжаваща къщата на Граслен, над ледника^[4] бе направен прелестен птичарник и всички зяпльовци, а те биваха немалко, се удивляваха при вида на редките птици: папагали, китайски фазани, необикновени патици.

Господин и госпожа Гростет, възрастни хора, ползуващи се с уважение в Лимож, няколко пъти посетиха семейство Совиа, съпроводени от Граслен. Госпожа Гростет, всеуважавана и почитана дама, поздрави Вероник с щастливия й избор. По такъв начин църквата, семейството, обществото и най-обикновените обстоятелства способствуваха за този брак.

През април всички погнати на Граслен получиха официалните покани. Едно прекрасно утро, около единайсет часа, каляска и купе, запрегнати по английски маниер с лимузенски коне, избрани от самия Гростет, спряха за голяма почуда на квартала пред скромния магазин на железаря. В екипажа седяха бившите господари на жениха и двамата му помощници.

Улицата бе пълна с народ, дотичал да види дъщерята на Совиа, която бе сресал най-прочутият в Лимож фризьор, украсявайки пищната й коса със сватбен венец и воал от най-скъпа английска дантела. Вероник бе скромно облечена в бяла муселинена рокля. Внушително сборище от най-известните дами на града очакваше невестата в църквата, където самият епископ, познаващ благочестието на семейство Совиа, бе склонил да венчае Вероник. Всички намираха младоженката за грозна. Тя влезе в своя царствен дом, където я очакваха изненада след изненада. Официалният обяд предшествуваше бала, на който Граслен бе поканил едва ли не целия Лимож. Обядът, предложен на епископа, префекта, председателя на съда, главния прокурор, кмета, генерала, бившите господари на Граслен и на техните съпруги, бе същински триумф за младоженката, която подобно на всички прости и естествени натури прояви неочакван такт и топлота в обноските си. Никой от двамата младоженци не умееше да танцува и ето защо Вероник продължи да се занимава с гостите и си спечели уважението и разположението на почти всички свои познайници, осведомила се предварително за тях от Гростет, който се проникна от най-добри приятелски чувства към нея. По този начин тя не допусна каквато и да било грешка. Тази вечер двамата бивши банкери разгласиха сумата — нечувана в Лимузен, която старият Совиа бе дал за дъщеря си. В девет часа железарят отиде да спи, оставяйки жена си да го замества до оттеглянето на младоженката. В целия град се шепнеше, че госпожа Граслен е грозна, но с хубаво телосложение.

Старият Совиа ликвидира предприятието си и продаде градската си къща. Междувременно на левия бряг на Виена купи малка селска къща, разположена между Лимож и Клюзо, на десетина минути от предградието Сен Марсиал, където възнамеряваше спокойно да доизживее заедно със своята жена дните си. За двамата старци бяха отделени стаи в разкошната къща на Граслен; веднъж-дваж те обядваха у дъщеря си, а и тя често ги посещаваше по време на разходките си. Но бездейният живот едва не уби стария железар. За щастие Граслен намери начин да запълни времето на тъста си. В 1823 година банкерът неочаквано бе станал собственик на неголяма порцеланова фабрика; бе осъдил собствениците й за голяма сума и те се разплатиха с него, като му отстъпиха предприятието си. Благодарение на своите връзки и на вложените капитали Граслен направи фабриката най-предпочитаната в Лимож; три години по-късно я препродаде с голяма печалба. И тъй, междувременно Граслен предостави ръководството на намиращото се в предградието Сен Марсиал солидно предприятие на своя тъст, който въпреки своите седемдесет и две години допринесе много за процъфтяването му и сам при това сякаш се подмлади. Сега Граслен можеше изцяло да се отдаде на работата си в града и да не се занимава с фабриката, която без енергичното управление на стария Совиа може би би го принудила да вземе за съдружник едното от помощниците си и по този начин да се лиши от част от получените впоследствие печалби.

Совиа умря в 1827 година съвсем неочаквано. Ръководейки описа на фабричните материали, той падна в голям сандък с решетки, предназначен за опаковка на порцелана. При падането нарани леко крака си, но не обърна внимание на това. Появи се гангрена. Старецът за нищо на света не се съгласи да му отрежат крака и умря.

Вдовицата се отказа от двеста и петдесетте хиляди франка, на които възлизаше оставеното от Совиа наследство, задоволявайки се зетят да й изплаща ежемесечна рента от двеста франка, напълно достатъчни за нейните нужди. Тя запази за себе си малката селска къща, където възнамеряваше да живее сама, без прислужничка, и не пожела да се вслуша в увещанията на дъщеря си, поддържайки своето решение с упорството, присъщо на старите хора. Впрочем майка Совиа почти всеки ден навестяваше дъщеря си, както и дъщерята, по стар навик, избираше за разходките си малката селска къща, откъдето се откриваше чудесен изглед към реката Виена. От брега се виждаше любимият остров на Вероник, от който си бе създала някога своя Ил дьо Франс.

За да не нарушим хронологията на разказа за семейство Граслен, трябваше да завършим този за старците Совиа, избързвайки с някои събития, впрочем нужни за обяснението на затворения живот, който водеше госпожа Граслен. Догаждайки се, че скъперничеството на Граслен може да притесни дъщеря й, старата Совиа дълго не искаше да се откаже от остатъка от своето състояние; но Вероник, неспособна да предвиди поне един от случаите, когато жените така много се нуждаят от собствени средства, настоя за това, тласкана от най-благородни подбуди: просто искаше да се отблагодари на Граслен, задето й бе възвърнал свободата от моминските й години.