Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (10)

10. Монтенякският свещеник

Свещениците и благочестивите люде са склонни да съблюдават в паричните дела най-голяма пестеливост. Беднота ли е това, или егоизъм, породен от уединения им живот и способствуващ за развитието на вроденото в човека скъперничество? Или сметка и разумна пестеливост, налагани от нуждите на благотворителността? На различните характери съответствуват различни тълкувания. Понякога нежеланието да бръкнеш по-дълбоко в джоба си се крие под ласкаво добродушие, понякога се показва неприкрито, но по време на пътешествие се проявява особено ярко. Габриел дьо Растиняк, най-красивият от всички млади хора, свеждали глава в олтарите над светите дарове, не даваше на пощальоните за чай повече от трийсет су и затова пътуваше много бавно. Пощальоните возят много почтително епископите, които обикновено само удвояват установеното заплащане, но не причиняват никаква вреда на епископската карета от страх да не си навлекат неприятности. Абат Габриел за пръв път пътуваше сам; при всяка смяна на конете ласкаво приканваше пощальоните:

— Побързайте, господа пощальони.

— Ние замахваме с камшика само ако пътниците замахват с кесията си — му отвърна някакъв стар пощальон.

Младият абат се сви в каретата, така и неразбрал отговора. За да се развлече, той започна да разглежда обкръжаващата го природа и изкачи пеша множество възвишения, по които преминава пътят от Бордо за Лион.

На пет левги от Лимож, след причудливите извивки на Виена и прелестните дъбрави по склоновете на Лимузен — места, особено в Сен Леонар, напомнящи Швейцария, — пейзажът, доскоро ведър и спокоен, става мрачен и печален. Погледът се губи в обширни изоставени земи, в сухи степи без трева и без коне, със сключени над тях хоризонти. Корезките планини не предлагат на окото отвесните сипеи и живописните котловини на Алпите, нито горещите дефилета и голите чукари на Апенините и още по-малко величието на Пиренеите. Техните вълнообразни, заоблени от бавното течение на водите очертания говорят за мъртвешкото спокойствие, настъпило след всемирната катастрофа. Тези меки линии, свойствени почти на всички възвишения във Франция, може би не по-малко от климата са й спечелили в Европа названието щастлива Франция. Но ако плоската равнина, заключена между прекрасните пейзажи на Лимузен, Оверн и Марш, може да извика у мислителя или поета образа на безкрая, толкова ужасяващ за някои души, ако подбужда към мечтателност жената, скучаеща в каретата си, за местния жител природата на този край е сурова, дива и безжалостна. Почвата на необятните посърнали равнини е неплодородна. Само близкото съседство на столичен град би могло да повтори тук чудото, извършено за последните две столетия в Бри. Но тук липсват големи градове, способни да оживят пустини, в които агрономът вижда неблагодарен терен, където цивилизацията е в залез, където пътникът не намира нито гостилница, нито пленяващата го живописност. Възвишените души не ненавиждат тези степи; напротив, съзират в тях сенки, необходими в безбрежната картина на природата. Неотдавна Купър^[1], този толкова меланхоличен талант, великолепно показа цялата поезия на глухите необитаеми кътчета в своята „Прерия“. Тези наши равнини, лишени от растителност и покрити с безплодни минерални отломъци, тези мъртви земи, осеяни с камъни, тази пустош, лишена от дъх на свежест, са предизвикателство, отправено към цивилизацията. Франция е длъжна да реши своите нерешени задачи, както англичаните ги решиха за Шотландия, където неизтощимото търпение и неотстъпната борба с природата превърнаха непроходимите буренаци в цветущи ферми. Изоставена в диво, първобитно състояние, тази недокосната обществена целина поражда малодушие, леност, слабост, предизвикана от липса на храна, и престъпност, когато нуждата заговори твърде властно.

Това е с няколко думи старата история на Монтеняк. Какво можеха да сторят хора, живеещи в край, забравен от властта, изоставен от аристокрацията и отхвърлен от промишлеността? Да обявят война на обществото, пренебрегващо своя дълг! Ето защо жителите на Монтеняк до неотдавна съществуваха чрез кражби и убийства както някога планинските шотландци. Вглеждайки се внимателно в тази печална и неприветлива местност, мислещият наблюдател ще разбере лесно защо само до преди двайсет години монтенякци воюваха с обществеността.

Голямото плато, отсечено от една страна чрез бреговете на Виена, а от другите две чрез живописни долини в провинциите Марш и Оверн и заключено чрез веригата на Корезките планини, напомня, като изключим обработваната площ, платото Бос, отделящо басейна на Лоара от басейна на Сена, платото на Турен, на Бери и още толкова други, подобни на тях и достатъчно многочислени, за да създават сериозни грижи на държавното управление. Та това е просто нечувано! Всички се окайват, че народните маси се домогват до висшите слоеве на обществото, а правителството не може да се противопостави на този натиск в страна, където по статистически данни няколко милиона хектара земя са целина, при което в някои места, като например в Бери, тя е чист чернозем. Голяма част от тези земи, които биха осигурили препитание на цели села и биха дали огромни добиви, принадлежи на социално неприспособими общини, отказващи да я продадат на предприематели само за да запазят правото си да пасат на нея стотина крави. Върху всички тези изоставени земи е написана думата „негодност“. Всяка земя е плодородна посвоему. Тук не се касае до отсъствие на работна ръка или на добра воля, а до съзнание и организационен талант. Във Франция до ония времена платата се принасяха в жертва на долините. Правителството насочваше своите грижи, своята помощ там, където изгодата говореше сама за себе си. Голяма част от тези пустеещи земи са лишени от вода — условие от първа необходимост за всяка родитба. Медоносните мъгли, които със своите окиси биха могли да подобрят тези мъртви, сиви земи, не успяват дори да уседнат: вятърът бързо ги разнася, тъй като тук няма дървета, които другаде ги задържат и поглъщат благотворната им влага. Дървесните насаждения тук биха имали неоценимата стойност на евангелска проповед. Откъснати от най-близкия до тях град чрез непреодолима за бедняка пустиня, жителите на тези места не разполагаха с пазар за оскъдната си стока дори когато с много труд и мъка произвеждаха нещо; съседните гори ги снабдяваха само с гориво и с несигурните плодове на бракониерството; зиме биваха обречени на глад. Тъй като земята е непригодна за посеви, нещастниците нямаха нито добитък, нито земеделски сечива и се хранеха с кестени. Този, който, разглеждайки зоологическия музей, е забелязал какво тягостно впечатление прави оцветеният в кафяво животински свят на Европа, ще разбере може би каква тъга навява зрелището на тези сиви плата, напомнящи постоянно за своето безплодие. В тях няма свежест, няма сенки, нито контрасти, няма следа от мисъл, от образ, стоплящи сърцето. Най-жалкото, криво ябълково дръвце тук радва като отколешен приятел.

От разклонението на шосето през равнината тръгваше неотдавна прокараният от департаментските власти път. На разстояние няколко левги, в подножието на неголям хълм, както това подсказваше името му, се намираше Монтеняк^[2], център на кантон, влизащ в един от окръзите на департамента Горна Виена. Хълмът също принадлежи към монтенякския кантон, обединяващ равнинната и планинската природа. Със своите възвишения и низини тази община прилича на малка Шотландия. На една левга зад хълма, в подножието на който се е приютило селото, се издига първият връх на Корезката планинска верига. Наоколо се простира безкрайната така наречена монтенякска гора, която започва от монтенякския хълм, спуска се по него, пълзи по урви и отвесни ридове, оставяйки на места големи празнини, обгръща върха и чрез остър набег по крутия скат стига чак до обюсонския път. Този скат господствува над дефиле, по което минава големият път от Бордо за Лион. Често карети, ездачи и пешеходци биваха изненадвани в това опасно дефиле от крадци, чиито злодеяния оставаха ненаказани — мястото бе крайно благоприятно за това: промъквайки се по известни само на тях пътеки, разбойниците се укриваха в непристъпните гъсталаци на гората. Подобен край не може да разполага с правосъдие, способно да тръгне по следите на злодеянието. Тук няма строителство, няма пътища. А без пътни съобщения са неосъществими търговия, промишленост, обмяна на идеи, както натрупване на каквито и да било богатства, тъй като първоначално възниква идеята, а всички физически осезаеми чудеса на цивилизацията са само резултат от нейното приложение. Мисълта неизменно е отправна и крайна точка на всяко общество. Историята на Монтеняк е потвърждение на тази аксиома на социалната наука. Когато властите получиха възможност да се заемат с неотложните материални нужди на Монтеняк, те изсякоха гората в дефилето и възложиха на жандарми да съпровождат пощата до следващата смяна. Но за срам на жандармерията словото, а не мечът, свещеник Боне, а не лесничеят Шервен спечелиха тази гражданска битка, изменила нравствената същност на населението. Преизпълнен от свята любов към злочестия край, свещеникът замисли да го възроди — и осъществи своята цел.

Пътувал около час сред осеяни с камъни и потънали в прах изсъхнали равнини, където мирно бродещи на ята яребици тежко излитаха, дочули шума от екипажа, абат Габриел като всички попаднали тук пътници изпита облекчение, когато отдалеч съгледа покривите на селото.

При влизане в Монтеняк се натъквате на една от онези любопитни пощенски станции, каквито може да видите само във Франция. Вместо фирма над жалката, полусрутена конюшня, където не се мярка нито един кон, се мъдри, закована с четири гвоздея, дъбова дъска, на която честолюбивият пощальон с черно мастило е написал: „Конска поща“. Вместо праг пред отворената врата стърчи, поставена на ръба, друга дъска, за да предпазва от дъждовната вода пода на конюшнята, разположена по-ниско от нивото на пътя. Отчаяният пасажер може да види овехтели, износени впрегатни принадлежности, вече едва ли годни да устоят на първите резки движения на коня. Конете обикновено са в полето, на ливадата, където искате, но не и в конюшнята. Ако случайно се намират в конюшнята, то те ядат; ако вече са се нахранили и са на разположение, пощальонът е на гости у леля си или у братовчедка си, а не е ли там, кара сено или спи; никой не знае къде е; трябва да чакаш, докато някой тръгне да го търси, но все едно — пощальонът идва само след като си е свършил всички работи; когато най-после се появи, минава безкрайно много време, докато си намери жилетката, камшика или впрегне конете. От прага на къщата уплашено наднича дебела жена; тя е загубила търпение повече от пътника и желаейки да го умилостиви, бяга насам-натам, по-бърза от самите коне. Представила ви се като стопанка на пощата, тя ви съобщава, че мъжът й работи на полето.

Епископският любимец слезе от каретата, спряла пред точно такава конюшня: стените й приличаха на географска карта, а сламеният покрив бе обрасъл с треволяци дотолкова, че се огъваше под тежестта им. Абатът помоли стопанката след час всичко да бъде готово за отпътуване и запита за пътя към дома на свещеника; добрата жена му показа между две къщи пътеката, която водеше към църквата, и добави, че зад нея бил домът на отец Боне.

Докато младият абат се изкачваше по оплетената в храсти камениста пътека, стопанката разпитваше пощальона. По целия път от Лимож до Монтеняк всеки предшествуващ пощальон съобщаваше на своя отменящ го събрат за намеренията на епископа, разгласени от градския пощальон.

И така, докато жителите на Лимож, ставайки от сън, подхващаха разговори за екзекуцията, очакваща убиеца на дядо Пенгре, във всички крайпътни села хората се радваха на току-що издействуваното от епископа помилване за невинния човек и подлагаха на преценка и съмнение мнимите грешки на човешкото правосъдие. Когато по-късно Жан-Франсоа бе екзекутиран, навярно е бил превъзнасян като мъченик.

Направил няколко крачки по стръмната пътека, обсипана с червени есенни листа и с черни трънки и къпини, абат Габриел се обърна, подчинявайки се на неволното желание да огледа местността, където бе попаднал за първи път, или на органично вроденото в човека любопитство, свойствено също на кучетата и конете. И той разбра човешката драма на Монтеняк при вида на няколкото оскъдни извора по склоновете на хълма и тясната рекичка, покрай която минаваше департаментският път, съединяващ центъра на окръга с префектурата. Както във всички села по това плато, къщите в Монтеняк бяха построени от неизпечен кирпич. Тухли можеха да се видят само в домове, построени след пожар. Покривите навсякъде бяха сламени. Всичко тук говореше за нищета. Пред селото се простираха извоювани от равнината поля с ръж, ряпа и картофи. По склоновете на хълма Габриел съгледа няколко изкуствено оросявани ливади, където се отглеждаха прочутите лимузенски коне, които, казват, ни били останали в наследство от арабите, дошли през Пиренеите във Франция, за да паднат между Поатие и Тур от секирите на франките, сражавали се под командуването на Шарл Мартел. Върхът на хълма бе поразен от суша. Изгорените, червено-кафеникави петна издаваха безплодна почва, на която расте само непретенциозният кестен. Грижливо събираната вода за оросяване оживяваше единствено обкръжените с кестенови дървета и с жив плет ливади, където растеше онази тънка, рядка, ниска и почти сладка трева, с която изхранват породата горди и нежни коне, не особено издръжливи, но с превъзходни качества в родните си места и предразположени към неблагоприятни промени извън тях. Няколко млади черничеви дървета свидетелствуваха за усилията да се произвежда коприна. Както повечето села в света, Монтеняк притежаваше една-единствена улица, по която минаваше междуселският път. Селото се делеше на Горен и Долен Монтеняк, нарязани от пресечки, съединяващи се с главната улица под прав ъгъл. Над редицата къщи, разположени в подножието на хълма, се открояваха пъстроцветни терасовидни градини; до пътя водеха стъпала, издълбани в земята, както и каменни стъпала, а на тях тук-там седяха старици — коя с плетиво в ръце, коя люлеейки дете — и поддържаха разговора между Долен и Горен Монтеняк, подвиквайки си през обикновено пустия път; по този начин новините не закъсняваха да прелетят от единия край на селото до другия. Всички градини бяха пълни с овощни дървета, със зеленчуци; покрай задната ограда всички имаха пчелни кошери. Под пътя се простираше успоредно друга редица къщи с градини, наведени над реката, чието течение отбелязваха зелените ивици на великолепно израсналия коноп и дървета, обичащи влагата; някои къщи, както и пощата, се намираха в низината, което благоприятствуваше тъкачеството; почти над всички хвърляха сянка могъщи шумнати орехи — дървото на плодородната почва. От тази страна, в отдалечения от равнината край на селото, се виждаше къща, значително по-голяма и по-приветлива от обикновените селски колиби и обкръжена от други, също добре поддържани къщи. Тази махала, отделена чрез градини от останалата част на селото, още тогава носеше наименованието „Ташронови“, запазено и до днес. Сама по себе си общината Монтеняк бе малка, но в нея влизаха трийсетина частни имения. В долината, някъде към реката, пояси жив плет, каквито се срещат в долините на Марш и Бери, очертаваха пътя на пролетните води, сякаш обрамчвайки със зелени ресни селото, запиляно в равнината като кораб в открито море.

Когато семейство, стопанство, село, община преминат от жалко до задоволително състояние, макар и недостигнали още охолство, нито дори заможност, този обновен живот изглежда толкова естествен за създателите си, че страничният наблюдател не може да обхване грандиозните усилия, безкрайно дребни на вид, но велики с упорството си, да отгатне труда, вложен в основите на делото, онези позабравени вече изпитания и отшумялата битка, направила възможни първите доловими за окото промени. Ето защо младият абат не откри нищо забележително, когато съзерцаваше приветливия пейзаж. Нему бе неизвестно състоянието на този край до пристигането на свещеника Боне.

Абат Габриел продължи да се изкачва по стръмната пътека и скоро отново зърна над градините на Горен Монтеняк църквата и дома на свещеника, които бе забелязал още отдалеч, и неясно очертаващите се зад тях величествени, обвити в пълзящи растения развалини на стария монтенякски замък, една от резиденциите на херцог Наварски в дванадесетото столетие. Пред свещеническия дом, очевидно построен някога за главния пазач или за управителя, се простираше дълга, засадена с липи тераса, от която се откриваше гледка на всички страни. За древността на стълбата и поддържащите терасата стени говореха причинените от безжалостното време разрушения. Между каменните плочи на стъпалата, разместени от незабележимия, но постоянен натиск на растителността, бяха изникнали бурени и висока трева. Нисък, стелещ се по камъните мъх покриваше всяко стъпало с яркозелен килим. Разнообразни пълзящи растения, лайка, венерина коса на гъсти туфи надничаха от всички пукнатини, прорязали старите стени въпреки дебелината им. Природата бе нахвърлила върху сивите камъни многоцветно покривало от кичеста папрат, виолетови кученца със златисти плодници, синьо усойниче и висок кафяв хвощ с такова изящество, че камъкът, подаващ се само изрядко под великолепния килим, изглеждаше като второстепенен детайл. На терасата пред самата къща имаше цветна градинка с лехи, оградени с чемшир, а зад къщата се белееше скала, от която бяха поникнали хилави, огънали се като пера дръвчета. Развалините на замъка се извисяваха и над къщата, и над църквата. Здраво построеният от камък и вар двуетажен дом бе увенчан с огромен полегат покрив с два върха над просторен и съдейки по вехтите капандури, празен таван. Долният етаж се състоеше от две стаи, разделени с коридор, в дъното на който дървена стълба водеше към втория етаж, също с две стаи. Малка кухня бе прилепена към къщата откъм двора, в който се намираха конюшнята и оборът, напълно празни, неизползувани, изоставени. Между църквата и дома на свещеника се простираше зеленчукова градина. Полуразрушена галерия водеше от дома до килията, където се съхраняваха църковните одежди.

Когато видя тези четири прозореца със стъкла в оловни решетки, кафявите мухлясали стени, грубо издяланата и пропукана като кибритена кутия врата, младият абат, далеч не разнежен от наивната прелест на това кътче, от този свят, наситен с цветове, с ухания на непознати растения и треви, обхванали покрива и потъмнелите первази, или от лозата, надничаща с листата и с гроздовете си в прозорците, сякаш за да внесе в дома романтиката и свежестта си, се почувствува неизказано щастлив, че му предстоеше да бъде епископ, а не селски свещеник.

Този всякога отворен дом сякаш принадлежеше на всички. Абат Габриел влезе в съседната на кухнята трапезария и намери мебелировката й за твърде оскъдна: стара дъбова маса на четири вити крака, облечено в дамаска кресло, дървени столове и вехт сандък вместо бюфет. В кухнята ни жива душа освен една котка, подсказваща присъствието на жена. Другата стая служеше за гостна. Надниквайки в нея, младият духовник видя небоядисани дървени кресла с меки седалки. Панелите и таванските греди бяха от кестен, почернял като абанос. Обстановката допълваха стенният часовник в зелена, изпъстрена с цветя кутия, маса, покрита с износена зелена покривка, няколко стола и два свещника на камината, а между тях восъчно изображение на младенеца Исус под стъклен похлупак. Камината, украсена с груба дървена резба, бе скрита чрез книжен параван с изрисуван добрият пастир, носещ на плещи агнеца си, несъмнено подарък от дъщерята на кмета или на мировия съдия в знак на признателност за грижите по нейното възпитание. Жалкият вид на къщата будеше съжаление: някога белосаните с вар стени сега бяха изтрити до лъскавина на височина на човешки ръст; стълбата с широки перила и с дървени стъпала, макар и поддържана чисто, се тресеше под нозете. В дъното срещу входната врата имаше друга, също отворена врата, през която абат Дьо Растиняк съгледа миниатюрна зеленчукова градинка, затворена като с крепостна стена в белезникавата и ронлива скала, край която се редяха кичести, ала зле поддържани лози с листи, като че разядени от проказа. Абатът се върна назад и взе да се разхожда из алеите на първата градина, откъдето се откриваше великолепният пейзаж на разположената под селото долина — истински оазис в края на необятните равнини, напомнящи спокойно море, забулено от лека утринна мъгла. А в дъното се виждаха от една страна яркото петно на бронзовата гора, от друга — църквата и развалините на замъка по планинските хребети, като врязани в небесната синева!

Заслушан в скърцането на пясъка под нозете си, абат Габриел бродеше по алеите, образуващи звезди, кръгове и ромбове, и поглеждаше ту към селото, където забелязалите го селяни вече започваха да се събират из улицата на групички, ту към пресичаната от каменисти пътища и лъкатушеща между върбите рекичка зелена долина, която така рязко се отличаваше от безутешните степи. И тук младият абат бе обхванат от чувства, изменили целия ход на мислите му: той се възхити от покоя на тези места, вдъхна с пълна гръд чистия въздух и усети постепенно как го преизпълва безметежността на този живот, прост и велик с библейската си чистота и първичност. И почувствувал внезапно неповторимата красота на този стародавен домашен свят, абатът се върна да разгледа по-отблизо дома на свещеника. Малко момиче, очевидно натоварено да пази дома, но вместо това излязло да похапне нещо в градината, дочу по настлания с плочи под на първия етаж стъпки на човек, чиито обуща скърцаха, и веднага дотича. Смутено, че бе изненадано с една ябълка в ръка и захапало друга, то не можа да произнесе нито дума в отговор на въпросите на този красив младичък абат. Малката и не подозираше, че има такива пременени абати — с белоснежна батистена риза, с подрасник от тънко черно сукно без едно петънце или гънчица.

— Господин Боне — заговори най-после то, — господин Боне служи, а госпожица Юрсюл е в църква.

Абат Габриел не бе забелязал галерията, съединяваща жилището на свещеника с църквата; излязъл отново на пътеката, той се отправи към главния вход. Покритият портал бе обърнат към селото; в църквата водеха изтрити, неравни каменни стъпала, възлизащи над площада, изровен от пролетните води и обграден по волята на протестанта Сюли с кичести брястове.