Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (5)

5. История на много жени в провинцията

Необичайният разкош, съпътствувал женитбата на Граслен, бе в разрез с всички негови навици и противоречеше на характера му. Този голям финансист притежаваше ограничен ум. Вероник не можеше веднага да прецени човека, с когото трябваше да прекара целия си живот. По време на своите петдесет и пет посещения Граслен винаги се показваше блестящ търговец, неизтощим банков деятел, който отлично разбира и направлява хода на финансовите сделки, изучава обществените събития, измервайки ги впрочем само с мащаба на банката. Запленен от милиона на бъдещия си тъст, това парвеню прояви щедрост от егоистични съображения; но ако постави нещата на широка нога, то бе, защото се поддаде на пролетната омая на женитбата и на своето, както сам той казваше, безумие — на този дом, който и днес още наричат „двореца“ Граслен.

Осигури коне, каляска, купе и, разбира се, ги използува, за да направи посещенията си след сватбата, отзовавайки се на всички покани за обеди и балове, с които висшите административни кръгове и богатите семейства отвръщаха на сватбения прием на младоженците. Увлечен от течението, което го изтръгваше от обичайния му живот, Граслен назначи приемен ден и си изписа готвач от Париж. Почти цяла година той води начин на живот, какъвто бе длъжен да води притежателят на един милион и шестстотин хиляди франка, който можеше да разполага с още три милиона, ако се смятат поверените му капитали. Тогава той бе най-видното лице в Лимож. През тази година всеки месец великодушно поставяше двайсет и пет монети по двадесет франка в чантата на госпожа Граслен.

Висшите кръгове в града отделяха немалко внимание на Вероник в първите месеци след омъжването й — добра находка за провинциалното внимание, почти винаги лишено от храна. Вероник будеше особен интерес, тъй като в обществото изглеждаше като необикновено явление; но тя се държеше просто и скромно като човек, наблюдаващ непознати нему обичаи и нрави, желаейки да се приспособи към тях. Още в началото я бяха обявили за грозна, но добре сложена, а сега бе решено, че е добра, но глупава. Трябваше да научи толкова неща, нужно й бе толкова да чуе и види, че поведението й, думите й можеха да придадат на подобна преценка известна основателност. Впрочем тя наистина бе потънала в някакво вцепенение, което наподобяваше отсъствие на ум. Женитбата, този тежък занаят, казваше тя, към който и църквата, и законът, и нейната майка й бяха внушавали само най-голямо покорство и безусловно подчинение под страх да престъпи всички човешки закони и да си навлече непоправими беди, я хвърли в дълбоко униние, което понякога се превръщаше в душевна тъпота, в усещане на пустота. Мълчалива, сдържана, тя се вслушваше в себе си така, както се вслушваше в другите. Почувствувала как, по израза на Фонтенел, й е „трудно да съществува“ и как с всеки ден това става все по-трудно, тя се изплаши от самата себе си. Природата въставаше срещу душата, тялото не се подчиняваше на волята. Попаднало в клопка, бедното създание, ридаейки, се хвърли в обятията на великата майка на нещастните и страдащите; потърси упование в църквата, удвои смирението си, разказа на благочестивия си изповедник за дяволските козни, моли се. Никога дотогава не беше изпълнявала религиозните си задължения с такова самоотречение. Отчаянието, предизвиквано от това, че не обичаше мъжа си, я тласкаше към олтара и там божествени, изпълнени със състрадание гласове й говореха за търпение. Тя прояви търпение и кротост и продължаваше да живее с надеждата за щастливо майчинство.

— Видяхте ли тази сутрин госпожа Граслен? — говореха помежду си жените. — Венчилото сякаш не й потръгна добре, толкова е бледна.

— А как не! Вие бихте ли дали дъщеря си на човек като господин Граслен! Не може безнаказано да бъдеш жена на такова чудовище!

Откакто Граслен се бе оженил, всички майки, преследвали го безуспешно в продължение на десет години, го обсипваха със зли насмешки.

Вероник отслабна и наистина погрозня. Очите й хлътнаха, чертите на лицето й загрубяха, изглеждаше посрамена и угнетена. В погледа й се появи печалната студенина, така често вменявана на светците. Излиня и повехна още в първата година след женитбата си, обикновено най-щастливата за младите жени.

И ето как скоро подири утешение в света на книгите, възползувайки се от правото на омъжените жени да четат всичко. Прочете романите на Уолтър Скот, поемите на лорд Байрон, творенията на Шилер и Гьоте, запозна се с новата и с древната литература. Научи се да язди, да танцува, да рисува. Опита акварели, сепия^[5], захващайки с жар всичко, което жените противопоставят на убийствената самота. С една дума, претърпя онова духовно съзряване, което почти всички жени дължат на мъжа, а тя стигна до него по свой път, по своя воля. Свободна, смела натура, израснала сякаш в пустиня, но укрепнала чрез вярата, тя притежаваше някакво природно величие и духовни изисквания, които провинциалното общество не можеше да удовлетвори. Всички книги й говореха за любов; тя търсеше живо въплъщение на тази илюзия, но не видя страст никъде. Любовта живееше в сърцето й като кълн, очакващ първия слънчев лъч. Дълбоката тъга, породена от постоянния размисъл за собствената й съдба, по неведоми пътища я възвърна към лъчезарните въжделения на последните й момински дни. Неведнъж си припомняше своите някогашни романтични видения и сама ставаше тяхна героиня. Отново виждаше окъпания в светлина, цветущ, благоуханен остров, където всичко галеше душата й. Угасналият й взор често оглеждаше салоните с мъчително любопитство: тук всички мъже приличаха на Граслен, тя ги наблюдаваше и мислено разговаряше с жените им; но незабелязала върху нито едно лице следи от тайни страдания, завръщаше се у дома мрачна и печална, недоволна от себе си. Авторите, които четеше сутрин, отговаряха на най-възвишените й чувства, умът им я пленяваше, а вечер, в салоните, слушаше банални, глупави и пусти разговори, изпълнени понякога с дребни, лични интереси, нямащи никакво значение за нея. Тя се учудваше на горещите спорове, в които не ставаше и дума за чувство, а според нея чувството бе душата на живота. Често седеше притихнала, с невиждащ поглед, припомняйки си вероятно дните на своята нищо незнаеща, целомъдрена младост, протекла в стаята, изпълнена с прекрасни мечти, разбити, потъпкани като нея. С ужас и отвращение мислеше за страшната бездна на делнична сивота и примирение, погълнала всички жени, с които трябваше да живее. Зле прикритото презрение, изписано на челото, на устните й, бе взето за наглост на новобогаташка.

Госпожа Граслен прочете върху всички лица студенина и долови във всички съждения язвителност, чиято причина така и не отгатна, тъй като досега не бе намерила приятелка, достатъчно близка, за да й отвори очите или да й даде съвет. Несправедливостта, оскърбяваща ограничените натури, довежда възвишените души до самовглъбение и до своеобразно отчуждение. С непозната дотогава страст към самобичуване Вероник започна да се наблюдава и да открива в себе си вина; помъчи се да бъде приветлива — обвиниха я в притворство; прояви великодушие и кротост — нарекоха я лицемерка, а благочестието й само разпали клеветата; разточителствуваше без мяра, по най-незначителни поводи устройваше обеди, балове — обвиниха я в тщеславие. Претърпяла неуспех във всички свои опити, от никого неразбрана, отхвърлена от подлото и оскърбително високомерие на провинциалното общество, където всеки плаща дан на претенциозни стремежи и суетни тревоги, госпожа Граслен се затвори в пълна самота. И с доверие се върна в обятията на църквата. Нейният силен дух, заключен в толкова слаба плът, като че намери в многочислените изисквания на католицизма преградни камъни по ръба на пропастите, зинали на жизнения път, опора, издигната от милосърдни ръце в поддръжка на безпомощния и уязвим човек; и с успокоена и прояснена душа изпълняваше най-ревностно всички религиозни обреди. Тогава либералната партия зачисли госпожа Граслен в редовете на градските благочестивки и я обяви за ултрароялистка. Към различните порицания, които си навлече непровинената в нищо Вероник, духът на партийното пристрастие прибави и своите периодични дрязги. Но тъй като с отлъчването си от обществото Вероник не губеше нищо, тя с радост напусна света, непробуждащ нейната душевност, както правят това книгите или идеите, и се отдаде на четене, което й обещаваше неизчерпаеми наслади. Увлечена в непосилна борба със своето незнание, тя съпоставяше изказаните в книгите възгледи и усещаше в себе си постоянно разширяващите се граници на своята мисъл, подтиквана от прочетеното.

По време на тези упорити занимания, в които религията поддържаше духа й, Вероник си спечели приятелството на Гростет, един от онези старци, които, затъвайки в прозата на провинциалния живот и на неговия груб практицизъм, загубват външното си достойнство, но при среща с просветен ум са способни отново да проявят някогашния си духовен блясък. Гростет горещо се заинтересува от Вероник, а тя го възнагради за нежното, трогателно чувство, пробуждащо се често в сърцето на старците, разкривайки пред него съкровищата на душата си, целия блясък на своя любознателен ум, съзрявал скришом и сега достигнал пълен разцвет. Откъсът от писмото, написано от нея по това време на господин Гростет, показва в какво състояние се намираше тази жена, на която бе съдено да прояви в бъдеще толкова непоколебим и възвишен характер.

„Цветята, които ми изпратихте за бала, бяха прелестни, но предизвикаха в мен мъчителни размисли. Тези събрани от Вас чудесни създания, обречени да умрат на гърдите ми и в моята коса, украсявайки празника, ме наведоха на мисълта за цветята във Вашите лесове, които, едва появили се на света, умират невидени от никого и не дарили никому своите ухания. Запитах се защо танцувам, защо се кича с драгоценности, така както питам Бога защо живея на света. Вие виждате, приятелю мой, за нещастния всичко е уловка, най-безобидни неща напомнят на болния за неговия недъг; но най-голямата беда на упоритите страдания е, че се превръщат в натрапчива мисъл. Нима постоянната болка не довежда в края на краищата до мисълта за Бога? Вие обичате цветята заради тях самите, докато аз ги обичам, както обичам да слушам хубава музика. И така, Вие виждате, че тайната на безброй явления ми се изплъзва. Вие, стар мой приятелю, сте преизпълнен от благородна страст — Вие сте цветар. Когато се завърнете в града, приобщете и мен към Вашето увлечение, направете така, че и аз да се отправя към моята оранжерия с Вашето усърдие и наблюдавайки растежа на цветята, сама да се разтварям и разцъфвам с тях, възхищавайки се, както Вие се възхищавате, когато се появят пред очите Ви нови, неочаквани багри, създадени от Вашия труд! Убийствена тъга терзае сърцето ми. В моята оранжерия живеят само страдащи души. Нещастията, които се опитвам да облекча, опечаляват сърцето ми, а когато се отдавам на благотворителност, когато помагам на млада майка без дрешки за новороденото си или на гладен сиромах, радостта, че ги утешавам в мъката им, не удовлетворява душата ми. Ах, приятелю мой! Аз чувствувам в себе си възвишени, а може би и пагубни пориви, които нищо не може да укроти, които дори най-строгото религиозно благочестие не може да победи. Когато, навестявайки майка си, се озова сама сред полето, обзема ме желание да викам и аз викам. Сякаш тялото ми е тъмница, където зъл дух е заключил нещастно създание, очакващо тайнствените думи, които да разбият непоносимите окови. Но не, това сравнение е невярно. Напротив, моето тяло е угнетено, ако мога да употребя тук този израз. Нима религията не владее душата ми, нима книгите не обогатяват, не хранят непрестанно моя разум? Защо желая страданието, което би нарушило отегчителния покой на моя живот? Ако някакво чувство, някакво увлечение не ме изтръгне от този гибелен покой, ще затъна в тресавището, където всички мисли угасват, където характерът издребнява, където омекват всички движещи пружини, където всички достойнства избледняват, където секват всички сили на душата и където не ще съм това, което природата е поискала да бъда. Ето за какво жадувам! Но нека моите вопли не Ви попречат да ми изпращате цветя. Вашето нежно, благосклонно приятелство за последните няколко месеца ме примири със самата мен. Да, аз съм щастлива при мисълта, че Вие отправяте приятелски поглед към моята опустошена и при все това цветуща душа, че намирате топла дума, за да приласкаете при завръщането й измъчената друмница, яхнала в бунта на мисълта си огнения кон на мечтите.“

Към края на третата година от женитбата си Граслен, виждайки, че жена му не ползува конете, при първия изгоден случай ги продаде. Продаде също каляската и купето, освободи кочияша, преотстъпи на епископа готвача и го замени с евтина готвачка. Пари на жена си повече не даваше, заявявайки, че сам ще изплаща всички сметки. Несрещнал никаква съпротива на волята си у жената, която му бе донесла милион състояние, Граслен бе най-щастливият съпруг на света. Израснала в дома на родителите си, не познавайки парите и не виждайки в тях необходимо условие за живот, госпожа Граслен бе неоценима в своето себеотрицание. В едно от чекмеджетата на писалищната маса Граслен намери недокоснати сумите, които бе дал на жена си, ако, разбира се, не се смята изразходваното за подаяния и за тоалетите й, също неизискващи големи разходи благодарение на богатата й прикя. Граслен започна да хвали Вероник из целия Лимож като образцова съпруга. Но му дожаля за разкошните мебели и нареди да ги покрият както подобава. Само стаята, будоарът и тоалетната стая на жена му бяха освободени от тези предохранителни мерки, които така и не помагат, тъй като и под калъфи мебелите се износват не по-малко, отколкото без калъфи. Граслен се прехвърли в приземния етаж на къщата си, където бяха настанени канторите му, и подхвана изоставените си дела с не по-малко усърдие отпреди. Овернецът си въобразяваше, че е превъзходен съпруг, тъй като винаги си идваше за обяд и закуска, приготвени благодарение грижите на жена му; а той бе толкова неточен, че едва ли повече от десет пъти в месеца сядаше на масата едновременно с нея; ето защо от деликатност помоли никога да не го изчаква. Но Вероник оставаше на масата до неговото завръщане и сама му поднасяше храната, желаейки по някакъв осезаем начин да изпълни съпружеските си задължения. Банкерът, който бе твърде безразличен към простите радости на брачния живот и съзираше в жена си само седемстотин и петдесет хиляди франка зестра, никога не забеляза отвращението на Вероник. И неусетно изостави госпожа Граслен заради комерческите си дела. Когато той поиска да постави легло в съседната на кабинета му стая, Вероник побърза да удовлетвори желанието му. И така, след три години брачен живот тези две толкова различни същества се върнаха всеки към своя предишен начин на живот, изпитвайки еднакво доволство от това. Някогашното скъперничество с още по-голяма сила обхвана финансиста — притежателя на милион и осемстотин хиляди франка, отказал се за късо време от своите навици. Наистина сега неговите двама помощници и разсилният спяха в не толкова лоши стаи и малко по-добре се хранеха; само в това се заключаваше разликата между настоящето и миналото. Жена му се задоволи с готвачка и камериерка — с по-малко от това би било невъзможно да мине; но за домакинството освен най-необходимите разходи банкерът не даваше от касата си нито грош. Щастлива от такъв обрат на събитията, Вероник се стараеше да угажда във всичко на мъжа си и макар и само с това да му благодари за разрива, за който дори не беше настоявала: тя не знаеше, че е така неприятна за Граслен, както Граслен бе отвратителен за нея. Този таен развод изпълваше сърцето й с радост и с тъга; тя все още се надяваше, че майчинството ще й възвърне интереса към живота. Но времето минаваше и макар кротко смирени пред съдбата, съпрузите встъпиха в 1828 година без потомство.

И така, обкръжена от великолепието на дома си и от завистта на целия град, госпожа Граслен позна горчивата самота както някога в дома на баща си, но самота, лишена от надежди и от детските радости на неведението. Тя живееше в развалините на своите въздушни замъци, умъдрена от печалния си опит, опирайки се на своята дълбока вяра и посветила се на бедните, които обсипваше с благодеяния. Шиеше дрешки за новородени, раздаваше тюфлеци и одеяла на ония, които спяха на слама; търсеше нищетата навсякъде, следвана от своята камериерка, която майка й бе издирила за нея — млада овернска девойка, привързала се към господарката си с цялата си душа. Вероник създаде от нея истинска сторонница на добродеянието, натоварена да издирва нещастни люде, угнетявани от всекидневната битка с нищетата.

Тази активна благотворителност, придружавана от най-ревностно изпълнение на религиозния дълг, оставаше в дълбока тайна за всички освен за градските свещеници, с които Вероник се съветваше, преди да предприеме каквото и да било, за да не попаднат в злонамерени ръце пари, толкова нужни да облекчат незаслуженото страдание.

През този период от своя живот Вероник завоюва ново приятелство, толкова горещо, толкова драгоценно за нея, колкото приятелството на стария Гростет. Тя стана възлюблената овчица на един висш духовник, чието огромно морално превъзходство оскърбяваше и дразнеше провинциалното скудоумие, един от старите викарии на епархията на име Дютей. Този свещеник принадлежеше към немногобройната част от френското духовенство, склонна към отстъпки в стремежа си да обедини църквата с народните интереси, за да завоюва отново някогашното си влияние над масите и по този начин отново да ги спечели за монархията. Било защото абат Дютей не вярваше във възможността да убеди римския двор и висшето духовенство, било защото бе подчинил своите становища на становищата на старшите по сан, но той оставаше в рамките на най-строгата ортодоксалност, като при това знаеше, че само разгласяването на неговите принципи ще му затвори завинаги пътя към епископството. Този превъзходен свещеник съчетаваше безграничната християнска скромност с величието на характера. Непроявяващ гордост, нито честолюбие, той стоеше невъзмутимо на своя пост и изпълняваше дълга си, нехаещ за грозящите го опасности. На градските либерали бяха неизвестни подбудите на поведението му, те се позоваваха на неговите възгледи и го смятаха за патриот — дума, която на католически език означаваше „революционер“. Обичан от нисшето духовенство, което не се осмеляваше да възхвалява достойнствата му, вдъхващ страх у равните на себе си, абат Дютей смущаваше епископа.

Добродетелите и широките познания на абата, извикващи може от завист, правеха трудноосъществимо всяко преследване; невъзможно бе да се оплачат от него, макар да порицаваше политическите недомислия, чрез които тронът и църквата взаимно се излагаха; напразно предричаше всички пагубни последствия от такава политика, напомнящ бедната Касандра^[6], която еднакво проклинали и преди, и след гибелта на отечеството й. Не пламнеше ли революция, на абат Дютей бе съдено да остане един от скритите в основите крайъгълни камъни, на които почива цялата сграда. Всички признаваха допринесената от него полза, но го оставяха на мястото му, както и мнозинството умни хора, чието идване на власт така плаши посредствеността. Ако подобно на абат Ламене^[7] би грабнал перото, върху него без съмнение също биха се изсипали мълниите на папския двор.

Абат Дютей внушаваше неволно уважение. Под спокойната му, невъзмутима външност се таеше дълбока душа. Високият ръст и прекомерната слабост не нарушаваха общото впечатление от неговия облик, очертан от линиите, които обикновено избираха гениите на испанската живопис, рисувайки великите мислители монаси, и които неотдавна Торвалдсен бе приел за своите апостоли. Дългите, почти неподвижни бръчки на лицето и хармониращите с тях гънки на одеждите се отличаваха с благородството, което в средните векове е лъхало от мистичните статуи в порталите на църквите. Дълбочината и сериозността, присъщи на неговите мисли, речи и поведение, бяха сякаш органическа добавка към цялостния образ на абат Дютей. Виждайки дълбоко хлътналите му от пост и въздържание очи, подсенени от тъмни кръгове, виждайки челото, пожълтяло като стар мрамор, главата, съсухрените му ръце, всеки би искал да чуе поучителното слово само от неговите уста. Това чисто физическо величие в съчетание с нравственото величие придаваше на свещеника някакво високомерно, презрително изражение, което веднага се омекотяваше от скромността и от словото му, но не предразполагаше в негова полза. Ако принадлежеше към по-висок ранг, подобни изгодни качества биха му помогнали да придобие влияние над масите, които драговолно се подчиняват на талантливите люде. Но по-високостоящите никога не прощават на подчинените си достойната, осанка и проявлението на толкова таченото в древността духовно величие, което така често не достига на органите на съвременната власт.

По някаква странност, която може да изглежда естествена само на най-лукави царедворци, непознаващи простотата, другият старши викарий, абат Дьо Гранкур, нисък дебел човек със свежо, румено лице и сини очи, чиито възгледи се различаваха напълно от възгледите на абат Дютей, обичаше много обществото на своя събрат, но не изричаше никога нищо, което би могло да го лиши от милостите на епископа, комуто бе безкрайно предан. Абат Дьо Гранкур вярваше в достойнствата на своя колега, признаваше способностите му, приемаше тайно неговата доктрина, но публично я осъждаше, тъй като принадлежеше към онези хора, които величието на духа и привлича, и плаши, които го ненавиждат и при все това не могат да не се прекланят пред него. „Целувайки ме, той ме проклина“ — казваше за него абат Дютей. Абат Дьо Гранкур нямаше приятели, нито неприятели — съдено му бе да си умре старши викарий. Обикновено казваше, че към Вероник го тласка желанието да помогне със съвети на една толкова религиозна и добродетелна жена, и епископът одобри желанието му; но в действителност го привличаше възможността да прекара няколко вечери в обществото на абат Дютей.

Двамата свещеници започнаха доста редовно да посещават Вероник, за да я уведомяват за всички злощастници и да помислят заедно с нея как да се заемат с тяхното нравствено осъзнаване, предлагайки им материална помощ. Но с всяка година господин Граслен все по-здраво затягаше кесията си, тъй като узна, въпреки всички невинни хитрини на жена си и на Алин, че поисканите пари не се изразходват в домакинството, нито за тоалети. И изпадна в ярост, когато пресметна колко много му струва благотворителността на неговата съпруга. Проверил сметките на готвачката до най-дребните разходи, той на дело доказа, проявявайки своя административен талант, че за нуждите на домакинството хиляда екю са предостатъчни. После, интересувайки се само от приходи и разходи, състави с жена си списък за нейната издръжка и й отпусна сто франка месечно, като проява на кралска щедрост. Градината бе изоставена сама на себе си и само в неделни дни разсилният, който обичаше цветята, отделяше грижи за нея. След като уволни градинаря, Граслен превърна оранжерията в склад, където струпваше вещите, предоставени му в залог срещу заеманите от него суми. Той умори от глад всички птици в устроения над ледника птичарник, за да не харчат повече за храна, и накрая, възползувайки се от топлата зима, престана да плаща за превоз на лед. В 1828 година от някогашния разкош не остана и следа. Не срещайки никаква съпротива, скъперничеството се възцари в двореца Граслен.

Лицето на господаря, подобрило значително цвета си благодарение неотстъпните грижи на Вероник, която заставяше мъжа си да съблюдава строго лекарските предписания, сега стана по-червено, по-възпалено и по-пъпчиво отпреди. Комерческите дела на банкера придобиха такъв размах, че се наложи разсилният, както някога неговият господар, да стане касиер, а черната работа в дома Граслен предостави на някакъв млад овернец. И така, четири години след женитбата си жената, притежаваща огромно богатство, не разполагаше с нито едно екю. Скъперничеството на съпруга не отстъпваше на скъперничеството на родителите й. Госпожа Граслен разбра колко необходими й бяха парите едва когато се натъкна на затруднения в благотворителното си дело.