Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (18)

17. Свещеникът на работа

Стаята, където пренесоха Вероник, се намираше на първия етаж на страничния павилион, чиито прозорци гледаха към църквата, гробището и южната част на Монтеняк. Госпожа Граслен пожела да остане тук и се настани в павилиона заедно с Алин и малкия Франсис. Старата Совиа естествено не се отделяше от дъщеря си. Госпожа Граслен се нуждаеше от неколкодневен отдих, за да се съвземе от жестокото физическо и нравствено напрежение, което преживяваше напоследък. Майка й дори настоя да не става сутрин рано от леглото. Вечер Вероник седеше на скамейката в края на терасата и не снемаше очи от църквата, от свещеническия дом и гробището. Въпреки глухата съпротива на майката госпожа Граслен с упорството на маниак сядаше на същото място и потъваше в дълбоко униние.

— Госпожата умира — каза Алин на старата Совиа.

Свещеникът не искаше да дотяга, но узнал от двете жени, че става дума за душевно страдание, започна редовно да навестява госпожа Граслен. Този истински пастир винаги идеше в часа, когато Вероник и нейният син, и двамата в траур, седяха в ъгъла на терасата.

Започваше октомври и в целия пейзаж, в това умиращо великолепие на дърветата и тревите, трептеше нещо дълбоко меланхолично и печално. Отгатнал още с пристигането на Вероник разяждащата я вътрешна рана, отец Боне сметна за благоразумно да изчака минутата, когато тази жена, на която бе съдено да стане негова духовна дъщеря, с доверие ще излее душата си пред него.

Една вечер госпожа Граслен погледна свещеника с очи, изпълнени с пустата и мъртва хладина на душа, която знае близката си гибел. От този миг отец Боне реши, че трябва да действува, за да спре задълбочаването на това жестоко душевно страдание. Отначало между Вероник и свещеника започна празен словесен спор, под който всеки криеше истинските си мисли. Въпреки студа Вероник седеше на гранитната скамейка, държейки на колене Франсис. Опряла се на каменната балюстрада, старата Совиа стоеше права — очевидно за да скрие гробището от погледа на дъщеря си. Алин се бе свила настрана в очакване да поеме детето от господарката си.

— Мислех, госпожо — тихо подхвана свещеникът, дошъл в дома за седми път, — че тъга е легнала на сърцето ви. А сега — пошепна на ухото й, — сега виждам, че ви измъчва отчаяние. Това чувство не е християнско, нито е католическо.

— А какви чувства разрешава църквата на обречените, ако не отчаяние? — запита тя с горчива усмивка и отправи поглед към небето.

Чул тези думи, светият човек разбра какви опустошения бяха поразили душата й.

— Ах, госпожо, вие си създавате от хълма свой ад, а той би могъл да се превърне в Голгота, от която ще се възнесете на небето.

— Твърде малко гордост е останала у мен, за да се възправя на такъв пиедестал — произнесе тя с далечен глас, в който се долавяше дълбоко презрение към самата себе си.

Тогава свещеникът, този божи служител, прекрасен във вдъхновението си, тъй често и естествено спохождащо чистите души, взе на ръце детето и бащински го целуна по челото.

— Бедното дете — каза той и го предаде на жената, която се отдалечи с него.

Старата Совиа погледна дъщеря си и разбра, че думите на отец Боне не бяха изречени напразно: сълзи бликнаха от отдавна пресъхналите очи на Вероник. Старата овернчанка стори знак на свещеника и побърза да се отдалечи.

— Поразходете се малко — каза отец Боне на Вероник, увличайки я към другия край на терасата, откъдето се виждаха Ташронови. — Вие ми принадлежите, аз дължа отчет на Бога за болната ви душа.

— Дайте ми време да надмогна болката и отчаянието — каза тя.

— Вашето отчаяние се дължи на мрачните ви мисли — горещо възрази свещеникът.

— Да — произнесе тя с чистосърдечието на скръбта, дошла до предела, след който се забравя всяка предпазливост.

— Виждам, потънали сте в бездната на безразличието — рече той. — Ако има степен на физическо страдание, когато загубваме самообладание, има също така и степен на нравствени страдания, когато силите на душата се изчерпват — зная добре това.

Вероник бе поразена от тънката наблюдателност и нежното съчувствие на отец Боне; но ние вече видяхме, че необикновената чувствителност на този човек, неопорочена от нито една страст, му помагаше да намира изцеление за болките на своите духовни чеда с онази майчинска любов, присъща само на жените. Този mens divinior^[1], тази апостолска благост поставя свещеника по-високо от всички други хора, превръща го в божествено същество. Госпожа Граслен още недостатъчно познаваше отец Боне, за да долови в него висшата красота, скрита в глъбините на душата му като животворен извор, обещаващ покой, спасение и истински живот.

— Ах, господине! — простена тя, простряла напред ръце, натежали от горест и отчаяние, и устремила към него поглед на умираещ.

— Слушам ви! — откликна той. — Какво трябва да се направи? Как да ви се помогне?

И те мълчаливо тръгнаха край каменната ограда, отправяйки се към равнината. Този тържествен момент се стори благоприятен за носителя на благи вести, за сина Исусов.

— Представете си, че сте пред Бога — подхвана той с тих, тайнствен глас. — Какво бихте му казали?…

Госпожа Граслен трепна и застана неподвижно като поразена от гръм.

— Бих му казала като Христос: „Татко мой, защо си ме оставил?“ — отвърна тя просто, но с такава болка, че свещеникът се просълзи.

— О, Магдалена! Ето думите, които очаквах от вас! — възкликна свещеникът, който неволно се възхити от нея. — Виждате ли, вие прибягвате към Божието правосъдие, вие призовавате Бога! Изслушайте ме, госпожо. Религията е Божие правосъдие тук, на земята. На църквата принадлежи да съди всички прегрешения на душата. Земното правосъдие е само слабо подражание на небесното, бледен негов образ, пригоден към нуждите на обществото.

— Какво искате да кажете?

— Ние не сме съдии на делата си, над нас стои Бог — каза свещеникът. — Ние слагаме прегрешенията си пред Божията милост… и нямаме право да съдим, нито да опрощаваме греховете си. Бог, дъще моя, е единственият грехоспасител, върховният съдия!

— Ах! — въздъхна тя.

— Той вижда причината на явленията там, където ние виждаме само явления.

Вероник се спря, поразена от новата за нея мисъл.

— Вие притежавате благородна душа — продължи смелият свещеник и към вас трябва да се обръщам с други думи, различни от тези, които дължа на моите смирени енориаши. Вашият ум е възвишен и дълбок, вие можете да разбирате божествения смисъл на католическата религия, изразен за нищите и невежи в образи и в слова. Слушайте ме внимателно, тук става дума за вас; защото, макар и да поставям въпроса на много широка основа, говоря преди всичко за вашия случай. Правото, създадено да покровителствува обществото, е основано на равенството. Общество, което е само съвкупност от факти, от човешки постъпки, се опира на неравенството. И така, между фактите и правото съществува несъгласие. Трябва ли законът да потиска обществото, или да го облагоприятствува? С други думи, трябва ли законът да противодействува на движението на вътрешните сили на обществото, за да го ограничава, или трябва да се приспособява към това движение, за да владее обществото? От самото обособяване на човешкото общество нито един законодател не се е осмелил да се заеме с решението на този въпрос. Всички са се ограничавали с анализиране на фактите, с посочване на осъдителните или престъпните деяния и с предвиждане на наказания или възмездие. Такъв е човешкият закон: той не посочва способи за предотвратяване на грешките, нито способи да се предпази осъденият от нови грешки. Филантропията е върховна заблуда, тя терзае безцелно тялото, не въздава балсама, носещ изцеление за душата. Филантропията създава проекти, поражда идеи и доверява осъществяването им на човека, на мълчанието, на труда, на насилието — неми и безсилни посредници. Религията не познава тези несъвършенства, защото извежда живота извън пределите на земния свят; тя открива за нас, слабите и грешните, неизчерпаеми съкровища на всеопрощението; всички нас очаква истинско възраждане, никой не е безгрешен, църквата въздава велико очищение. Там, където обществото вижда окаян престъпник, когото се стреми да изтръгне от лоното си, църквата вижда душа, която трябва да спаси. И нещо повече!… Вдъхновявана от Бога, когото неутолимо съзерцава, църквата признава неравенството на силите, както и несъответствието между възможностите на човека и припадащото се на участта му бреме. И ако за нея не сме равни по чистота на сърцето и помислите, по тяло, по дух, по способности, по достойнство, тя прави всички равни чрез покаянието. Тук, госпожо, равенството не е празна дума, тъй като ние можем да бъдем, ние сме вече равни чрез чувствата си. Като започнем с първобитния фетишизъм на диваците и стигнем до изящните измислици на Гърция, до дълбоките и мъдри доктрини на Египет и Индия, изразени в приятни или ужасяващи обреди, навсякъде се проявява заложената в човека представа за падението и греха, от която възниква идеята за жертвоприношенията и за трудния път на изкуплението. Смъртта на нашия Спасител, изкупил греховете на човешкия род — ето образеца, който трябва да следваме: да изкупим нашата вина! Да изкупим нашите грешки, нашите простъпки! За всичко има опрощение — в тези думи е смисълът на католицизма; в тях е обяснението на почитаните от нас тайнства, които способствуват за тържеството на благодатта и смирението и поддържат грешника. Да се ридае и стене като Магдалена в пустинята, е само начало на изкуплението. Живото дело — това е венецът! В манастирите плачеха и действуваха, молеха се и просветляваха душите. Манастирите бяха действени посредници на нашата божествена религия. Те изграждаха, цивилизоваха света, сееха по четирите посоки на Европа спасителното слово, съхранявайки същевременно съкровищата на нашите познания, на земното правосъдие, на политиката и изкуствата. В Европа винаги може да се открият местата, където се намират тези лъчезарни огнища. Мнозинството от съвременните градове са рожби на манастири. Ако вие вярвате, че само на Бог е дадено да ви съди, чрез моята уста църквата ви казва, че всичко може да се изкупи с добрите дела на разкаянието. Ръцете Божии измерват едновременно и стореното зло, и благодеянията.

Бъдете сама за себе си манастир, където можете да сътворите чудеса. Вашите молитви ще бъдат в усилията ви! Трудът ви ще донесе щастие на хората, над които са ви поставили вашето богатство, умът ви и дори самата природа, вградила сякаш в този хълм над равнината образа на общественото ви положение.

В този момент свещеникът и госпожа Граслен се бяха върнали обратно към равнината и свещеникът можа да покаже селото в подножието на хълма и замъка, възвисил се над цялата околност. Бе четири и половина часът следобед. Жълтеникавите лъчи на слънцето пробягваха по оградата и градините, озаряваха замъка, блестейки по позлатените му чугунени украшения, и осветяваха широката равнина, пресечена от тъжната сива лента на пътя, лишен от зелените бордюри на дърветата, ограждащи всички други пътища.

Когато Вероник и отец Боне подминаха каменната грамада на замъка, пред тях над двора се показаха конюшните и слугинските помещения, а после и монтенякската гора, по която меко се плъзгаха слънчевите лъчи. Макар оранжевите светлини на залеза да огряваха само върховете на високите дървета, отлично можеше да се наблюдава разкошното многоцветие на есенната гора, разстлано като великолепен килим от хълма, на който лежеше Монтеняк, до първия връх на Корезката планинска верига. Дъбовете искряха с флорентинския си бронз, ореховите и кестеновите дървета извисяваха медно смолистите си корони, трепетликите блестяха със златните си листа; и цялото това пищно разточителство на ярки цветове бе осеяно с мрачни сиви петна, където стърчаха само белезникавите колонади на голи стволове, лишени от всякаква зеленина. Тези червеникави, кафяви и сиви тонове, преливащи се хармонично под бавно гаснещите лъчи на октомврийското слънце, тази избуяла, огромна гора чудесно допълваха покоя на безплодната зеленикава, напомняща застояла вода безкрайна целина. Свещеникът искаше да обясни на Вероник какво означава това вълшебно зрелище, обвеяно от безмълвие: нито едно дръвце, нито една птица; мъртва тишина в равнината, мълчание в гората и само тук-там стълбчета дим в селото. Замъкът изглеждаше мрачен като господарката си. По някаква странна закономерност домът винаги прилича на обитателя си, чийто дух витае в него.

Потресена от думите на свещеника, развълнувана до глъбините на душата си от неговата убеденост, запленена от звука на този ангелски глас, госпожа Вероник внезапно се спря. Свещеникът повдигна ръка и посочи гората. Вероник отправи поглед натам.

— Не намирате ли в картината на тази гора смътно сходство с обществения живот? Всеки носи своята съдба! Колко неравенство наблюдаваме в такава маса от различни дървеса. На най-високите не достигат хранителни сокове и вода, те умират първи!…

— То е, защото ножът на жената, която събира дърва, е пощадил младостта им — с горчивина каза Вероник.

— Не се поддавайте повече на подобни чувства — сдържано, но меко възрази свещеникът. — Нещастието на тази гора е в това, че от време на време не я изсичат. Виждате ли някакво странно явление сред тия дървета?

Вероник, на която бяха неизвестни особеностите на горската растителност, покорно спря погледа си върху дърветата, а после кротко го прехвърли върху свещеника.

— Не забелязвате ли — запита той, отгатвайки в този поглед незнанието на Вероник — цели пояси от яркозелени дървета?

— Ах, наистина! — учуди се тя. — И на какво се дължи това?

— Ето къде — отвърна свещеникът — се крие богатството на Монтеняк, както и вашето огромно богатство, за което бях говорил на господин Граслен. Вие виждате долините на трите ручея, чиито води се изливат в потока Габу. Този поток отделя монтенякската гора от съседната на нашата община. През септември и октомври коритото на потока пресъхва напълно, но през ноември се пълни с вода. Неговите води, чиито притоци може лесно да се умножат, като се предприемат някои енергични преобразования в гората и се съберат ведно дори най-малките ручеи, пропадат без полза; но постройте в поречието на потока, между двата хълма, един или два баража, за да задържат и събират водата, както стори това Рике в Сен Фереол, където са направени огромни водоеми за снабдяване на Лангедокския канал, и вие ще съживите тази безплодна равнина, разумно разпределяйки водата в отводнителни канали и поливайки в най-полезното за тези земи време, при което излишната вода винаги може да се насочи към нашата река. Край каналите ще посадите чудесни тополи и ще отглеждате добитък на най-тучни ливади. Какво е тревата? Вода и слънце. В долината има достатъчно земя, за да пусне злакът корени; заедно с водата ще се появи и роса, която ще подобри почвата, ще храни тополите, ще задържа медоносните мъгли, чиито питателни вещества ще бъдат поглъщани от всички растения: в това е тайната на пищната растителност в долините. И един прекрасен ден ще видите живот, радост и веселие там, където сега цари мълчание, където ви гнети мрачната картина на безплодието. Нима не би била възвишена такава молитва? Нима трудът не ще осмисли времето ви по-добре от безполезните жалби?

Вероник стисна ръката на свещеника и произнесе само няколко думи, но това бяха паметни думи:

— Ще сторя това, господине!

— Вие разбрахте величието на подобно дело — продължи той, — но не сте в състояние да го изпълните. Нито вие, нито аз притежаваме необходимите познания, за да осъществим този замисъл, който може да се появи във всяка глава, но води със себе си непреодолими трудности; макар прости и почти незабележими, тези трудности изискват точните предвиждания на науката. И тъй, започнете още от днес да търсите онези човешки ресурси, които ще ви помогнат да получите след дванадесетина години шест или седем хиляди луидора рента от шестте хиляди арпана възродена от вас земя. Тези ваши усилия ще направят някога от Монтеняк най-богатата община в департамента. Сега гората не ви носи никакви облаги; но рано или късно пренаематели ще открият тези великолепни дървета, тези натрупани от времето съкровища, единствените, в чието придобиване човек не може нито да пришпорва, нито да замени природата. Може би впоследствие държавата ще прокара пътища към тази гора, която ще дотрябва за флота й, но тя ще почака, докато удесеторилото се население на Монтеняк потърси нейното покровителство, защото държавата е като богинята Фортуна — облагодетелствува само богатите. С време този край ще стане един от най-прекрасните във Франция. Ще бъде гордостта на вашите внуци и замъкът може би ще им се стори жалък в сравнение с доходите им.

— Ето — каза Вероник — бъдещето, на което ще посветя живота си.

— Такова дело може да изкупи всякакви прегрешения — отвърна свещеникът.

Убедил се, че са го разбрали, той се опита да нанесе последния удар, обръщайки се към ума на тази жена: бе догадил, че към нейното сърце водеше умът, докато у другите жени пътят към ума минава през сърцето.

— Знаете ли — запита той след кратка пауза, издала мигновеното му колебание — в какво се заключава вашето заблуждение?

Тя плахо го погледна.

— Сега покаянието ви е предизвикано само от чувството на изживяното страдание и това е ужасно; този страшен път на изкупление иде от Сатанаиловия свят; по него навярно са тръгвали грешниците преди Христос. Но при нас, католиците, покаянието е нещо много различно. Душата, препъваща се по греховния път, се ужасява и при падението й се открива Бог! Вие приличате на езичника Орест, преобразете се, станете свети Павел!^[2]

— Вашите думи ме възродиха напълно! — зарадва се Вероник. — Сега, о, сега аз искам да живея!

Духът победи, си помисли скромният свещеник и си отиде, преизпълнен с радост.

Той бе намерил храна за скритата болка, която разяждаше госпожа Граслен, като превърна покаянието й в живо, благотворно дело.