Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (25)

24. Юлската революция, преценявана в Монтеняк

Петнайсет дни по-късно въпреки декемврийския студ господин Гростет пристигна в монтенякския замък, за да представи своя любимец, когото Вероник и отец Боне очакваха с нетърпение.

— Трябва много да ви обича човек, дете мое — каза Гростет като улови Вероник за двете ръце и ги целуна с галантността на старите мъже, която никога не оскърбява жените, — да, много трябва да ви обича, за да напусне Лимож в такова време. Но аз исках лично да ви поднеса като подарък господин Жерар. Ето го. Този човек трябва да ви се понрави, отец Боне — добави той, приветствувайки приятелски свещеника.

Външността на Жерар не бе особено привлекателна. Бе среден на ръст, набит, с шия, сякаш хлътнала между раменете, златистожълта коса, червени очи на албинос и почти бели клепки и вежди. Кожата на лицето като у хората от неговия тип се отличаваше с ослепителна белота, но дребната шарка бе оставила жестоки следи по нея, които отнемаха някогашния й блясък; упоритите занятия очевидно бяха увредили зрението му, защото носеше тъмни очила. Смъкнал грубото синьо палто, той остана по костюм, който далеч не допринасяше за изяществото на външността му. Набързо навлечените и недозакопчани дрехи, небрежно завързаната вратовръзка, не дотам чистата риза — всичко говореше за неумение да се грижи за себе си, в което упрекват хората на науката, почти винаги много разсеяни. Развитият торс и хилавите нозе, цялата осанка на Жерар издаваше физическо изтощение, причинено от обездвижения живот на умствения работник. Но острата мисъл и силните чувства, за които можеше да се съди по писмото на Жерар, озаряваха челото му, като че ли изваяно от карарски мрамор^[14]. Сякаш природата бе избрала именно челото, за да отпечата върху него величието, високия дух и добротата на този човек. Носът му като у всички представители на галското племе бе сплескан. Правите, резки очертания на устните издаваха крайна скромност и склонност към пестеливост; но лицето изглеждаше преждевременно състарено от постоянни занимания.

— Ние трябва да ви благодарим, господине — обърна се госпожа Граслен към инженера, — че се съгласихте да ръководите подобрителните работи в край, който не може да ви даде други радости освен удовлетворение за извършено добро.

— Госпожо — отвърна той, — господин Гростет толкова ми говори за вас по време на пътуването ни, че се смятам щастлив да ви бъда полезен, а перспективата да живея край вас и отец Боне ми изглежда безкрайно привлекателна. Ако не ме изгонят някой ден, бих искал тук да завърша дните си.

— Ще се постараем да не промените по наша вина намеренията си — каза с усмивка Вероник.

— А ето и книжата, които главният прокурор ми предаде — каза Гростет на Вероник, като я отведе настрана. — Той бе много учуден, че не сте се обърнали непосредствено към него. Онова, за което ме бяхте помолили, бе изпълнено бързо и на драго сърце. На вашия човек ще бъдат възстановени всички граждански права, а след три месеца ще ви доведат и Катрин Кюрийо.

— Къде е тя? — запита Вероник.

— В болницата „Свети Луи“ — отвърна старецът. — Докато не оздравее напълно, не бива да напуща Париж.

— Ах, бедната девойка е болна!

— Тук ще намерите всички нужни вам сведения — додаде Гростет, като връчи книжата на Вероник.

Тя се върна при гостите си и като улови под ръка Гростет и Жерар, поведе всички към разкошно обзаведената трапезария в приземния етаж. Нагости ги богато, но сама не вкуси от обеда. От пристигането си в Монтеняк Вероник винаги се хранеше сама и Алин пазеше свято тайната на това усамотение до деня, в който господарката й бе заплашена от смъртта.

На обяда бяха поканени кметът, мировият съдия и монтенякският лекар.

Лекарят, млад двайсет и седем годишен човек, на име Рубо, отдавна желаеше да се запознае с жената, известна в целия Лимузен. Свещеникът с толкова по-голяма радост го въведе в замъка, тъй като разбираше, че тази умъдрена в страданието си Вероник се нуждае от общество, което да я развлича и доставя храна на ума й. Рубо бе един от онези високообразовани млади лекари, каквито излизат сега от Парижката медицинска школа. Несъмнено той би могъл да блести на просторната сцена на столицата. Но в Париж го изплаши гибелната игра на честолюбието и почувствувал в себе си по-голяма наклонност към науката, нежели към интригите, и повече призвание, отколкото алчност, той, с мъдростта на човечното си сърце, бе избрал скромното поприще в провинцията, където се надяваше да го оценят по-скоро, отколкото в Париж. В Лимож Рубо се натъкна на непоколебими навици и на предубедени пациенти; и тогава тръгна след отец Боне, който по добродушното му и приветливо лице отгатна в него свой следовник и помощник. Дребният, рус Рубо притежаваше доста безцветна външност, но в сивите му очи се оглеждаше будната мисъл на физиолога и съзнателното упорство на ученолюбивия. Преди него в Монтеняк се подвизаваше бившият полкови хирург, занимаващ се повече с винените бъчви в мазето си, отколкото с болните, а освен това твърде стар, за да изпълнява задълженията си на селски лекар. В този момент той беше на смъртно легло. Рубо живееше в Монтеняк от година и половина и се радваше на обич и уважение. Но този млад ученик на Деплен и последовател на Кабанис^[15] не вярваше в католицизма. По въпросите на религията проявяваше убийствено безразличие и не желаеше да се откаже от него. Това довеждаше свещеника до отчаяние, но не защото неверието на Рубо увреждаше умонастроенията и духовния живот в Монтеняк — за религия той никога не говореше; постоянното му отсъствие от църквата можеше да се обясни с неговата заетост, освен това бе неспособен да печели съзнателно свои следовници и поведението му бе поведение на изряден католик; той просто се въздържаше да размишлява над проблеми, които според него стояха извън пределите на човешкото разбиране. Чувайки го да казва, че пантеизмът е религията на всички велики умове, свещеникът допусна, че клони към учението на Питагор за превращение на материята.

Рубо виждаше госпожа Граслен за пръв път и тя му се понрави изведнъж. В продължение на няколко секунди той успя да я разгледа и с усета и вещината на лекар отгатна в държането й, в измъченото й лице ужасни физически и морални страдания, остра, стоманена воля, направлявана от сигурен ум, огромно самообладание и способност да понася най-неочакваните превратности на съдбата; долови всичко, дори онова, което бе неясно или съзнателно укривано. Усети болката, разкъсваща сърцето на това прекрасно създание; защото както по цвета на плода може да се открие разяждащия го червей, така някои отсенки на лицето позволяват на лекаря да разпознае горчивата мисъл, отравяща живота на болния. От първата среща господин Рубо почувствува, че госпожа Граслен го привлича неотразимо и даже се боеше това внезапно появило се възхищение, завладяло душата му, да не прехвърли неусетно за самия него границите на обикновеното приятелство. Челото, походката и особено погледът на Вероник говореха, с език, който мъжете безпогрешно разбират, че е мъртва за любовта, както други жени с красноречиви погледи подсказват обратното. И лекарят започна по рицарски да се прекланя пред госпожа Граслен. Той размени бърз поглед със свещеника. Тогава отец Боне си каза: „Ето мълниеносния удар, който ще върне в лоното на църквата този окаян неверник. Госпожа Граслен ще стори това по-добре от мен.“

Старият кмет бе смаян от разкошната трапезария и съвсем объркан от това, че обядваше с едни от най-богатите хора в департамента; облякъл бе най-хубавите си дрехи, които му бяха станали тесни и това усилваше смущението му. Госпожа Граслен в траурния си тоалет му се струваше извънредно внушителна; през цялото време на обяда той не отвори уста. Някогашен фермер в Сен Леонар, той бе купил единствената прилична къща в селото и сам обработваше земята си. Макар да знаеше да чете и пише, задълженията си на кмет можеше да изпълнява само с помощта на съдебния писар, който подготвяше книжата му. Ето защо мечтаеше да назначат нотариус в селото, та да прехвърли върху плещите на държавния служител непосилните си задължения; но беднотата на монтенякския кантон правеше този въпрос твърде проблематичен и нотариусите от окръжното градче продължаваха да изнудват монтенякските селяни.

Мировият съдия, на име Клузие, в миналото бе адвокат в Лимож, където не защищаваше много дела, тъй като искаше на практика да докаже прекрасната аксиома, че адвокатът е главният съдия и за клиента, и за съда. В 1809 година получи място в Монтеняк срещу много скромно възнаграждение, с което едва преживяваше. Тогава изпадна в най-благородната и най-безизходна нищета. След двайсет и две годишен живот в тази бедна община Клузие бе променил напълно житейското и социалното си битие и в допотопния си редингот приличаше на местен фермер. Под грубата му външност се таеше ясен ум, способен да се отдава на високи политически размисли, но станал ленив вследствие дълбокото разбиране на хората и на техните интереси. Ако този човек попаднеше във висшите кръгове, би напомнял Лопитал^[16]. Дълго време съдията се изплъзваше от проницателното око на отец Боне и бивайки подобно на всички действително дълбоки люде неспособен на интриги, в края на краищата стигна до отчуждението и съзерцанието на древните отшелници. Независимо от всички лишения той се чувствуваше богат и никакви странични съображения не влияеха на неговия дух; той познаваше законите и съдеше справедливо. Животът му, сведен до най-необходимото, бе чист и умерен. Селяните обичаха и уважаваха господин Клузие за бащинската безпристрастност, с която разрешаваше споровете им и ги съветваше в най-дребните им почини. Последните две години при добряка Клузие, както го наричаше цял Монтеняк, работеше като деловодител неговият племенник, доста интелигентен млад човек, допринесъл по-късно много за процъфтяването на кантона.

Онова, което правеше впечатление във физиономията на стария съдия, бе голямото, високо чело. Рошави посивели кичури коса висяха от двете страни на плешивата му глава. Розовият цвят на лицето и една вече значителна, хвърляща се в очи пълнота даваха основание да се предполага, че въпреки въздържаността си Клузие се кланяше на Бакхус подобно на Тролон и Тулие^[17]. Почти угасналият му глас подсказваше, че го мъчи астма. И може би именно сухият въздух на Горен Монтеняк задържаше съдията в този край. Живееше в малката къща на някакъв заможен обущар, който я беше приспособил за него. Клузие бе виждал вече Вероник в църква и бе добил впечатление за нея, без да доверява мислите си никому, нито дори на отец Боне, с когото започваше да се сприятелява. За първи път в живота си старият мирови съдия попадаше в общество на хора, способни да го разберат.

Насядали около разкошно сервираната маса — Вероник бе прехвърлила в Монтеняк цялата си лиможка покъщнина, — отначало шестимата мъже се объркаха. Лекарят, кметът и мировият съдия не познаваха нито Гростет, нито Жерар. Но още при първото блюдо добродушието на стария банкер неусетно стопи ледовете. Приветливостта на госпожа Граслен предразположи към разговор Жерар и насърчи господин Рубо. С нейна помощ гостите, надарени с превъзходни качества, откриха родството на душите си. Скоро всеки се почувствува в приятелска среда. И когато бе поднесен десертът, когато заблестяха кристалите и порцеланът със златистите ивици, когато в късния час домакинята предложи букет от чудесни вина, сервирани от Алин, Шампион и от лакея на Гростет, разговорът стана достатъчно откровен, за да се осмелят тези случайно събрали се достойни хора да изкажат смело мислите си по сериозни въпроси, каквито обсъждат само изпитващи доверие един към друг събеседници.

— Вашата отпуска съвпадна с Юлската революция — каза Гростет на Жерар, желаещ като че ли да чуе мнението му.

— Да — отвърна инженерът, — бях в Париж през тези три забележителни дни.^[18] Видях всичко и стигнах до твърде печални изводи.

— А именно? — живо запита отец Боне.

— Днес патриотизмът живее само под мръсните ризи — отвърна Жерар. — Ето къде е опасността за Франция. Юли е доброволното поражение на хора, видни с произхождението, богатството и таланта си. Самоотвержените маси завоюваха победа над богатите, образовани класи, на които е чужда самоотвержеността.

— Ако съдим по това, което става от година насам — добави съдията господин Клузие, — извършващата се промяна благоприятствува злото, което ни разяжда — индивидуализма. След петнайсетина години всяко добро начинание ще се посреща с въпроса: „Какво ме засяга това?“ — вик на свободната воля, смъкната от висотата на религията, където я бяха поставили Лутер, Калвин, Цвингли и Нокс^[19], стигайки и до политическата икономия. ВСЕКИ ЗА СЕБЕ СИ — тази ужасна фраза заедно с въпроса: „Какво ме засяга това?“ съставляват триединната мъдрост на буржоата и дребния собственик. Подобен егоизъм е резултат от пороците на нашето малко бързо създадено гражданско законодателство, на което Юлската революция даде страшната си благословия.

Мировият съдия потъна в обичайното си мълчание, предоставяйки на гостите да разсъдят върху смисъла на това, което току-що бе казал. Въодушевен от думите на Клузие и от погледите, които Жерар и Гростет си размениха, отец Боне прояви неочаквана смелост.

— Добрият крал Шарл X — подхвана той — претърпя неуспех в осъществяването на най-далновидния, най-спасителния план, какъвто един монарх някога е замислял за благото на поверените му народи, и църквата може да се гордее с ролята си на съветница в това дело. Но храбростта и умът измениха на висшите класи, както вече веднъж им измениха при решаване на големия въпрос — закона за правото на старшинство, който ще остане вечна слава на единствения смел човек, издигнат от Реставрацията, граф Пейроне. Да възстанови нацията чрез семейството, да отнеме на печата неговото разлагащо въздействие, като му предостави само правото и задължението да бъде полезен, да посочи недвусмислено прерогативите на изборната палата, да възвърне на религията влиянието й върху народа — ето четирите основни точки от вътрешната политика на династията на Бурбоните. Е, добре! След двайсет години цяла Франция ще признае необходимостта от тази велика и мъдра политика. Впрочем за крал Шарл X положението, което искаше да измени, бе още по-опасно от онова, при което падна бащината му власт. Бъдещето на нашата прекрасна страна, където периодически всичко се поставя под съмнение, където се спори безспир, вместо да се действува, където печатът, станал независим, е оръдие на най-низки страсти, бъдещето, повтарям, ще докаже мъдростта на този крал, отнесъл със себе си истинските принципи на управлението. Историята ще му отдаде дължимото за смелостта, с която се противопостави на най-добрите си приятели, след като, изследвал общественото зло и измерил дълбочината му, осъзна необходимостта от изцелителни мерки, ненамерили поддръжка от ония, заради които тръгна на бой.

— Отлично, отче, говорите откровено, без каквото и да било притворство — възкликна Жерар, — но аз не ще споря с вас! Замисляйки похода си в Русия, Наполеон изпревари с четиридесет години духа на своя век; той не бе разбран. Русия и Англия от 1830 година обясняват кампанията от 1812 година. Шарл X бе постигнат от същата беда: след двайсет и пет години неговите наредби ще станат може би закони.

— Франция, твърде красноречива, за да не бъде бъбрива, твърде тщеславна, за да разпознаем истинските и дарования, е въпреки великолепния здрав смисъл на езика и на народа й може би последната страна, в която би трябвало да се въведе системата на две съвещателни палати — заговори отново мировият съдия. — Неприятните черти на характера ни трябва да бъдат превъзмогнати чрез строги ограничения, каквито им бяха наложени по Наполеоново време. Тази система още може да се прилага в страна, чиито действия се предопределят от природните условия, например в Англия; но правото на старшинство в прилагане на закона за онаследяване на земята е необходимо навсякъде и когато това право е унищожено, представителната система загубва всякакъв смисъл. Англия дължи съществуването си на почти феодалния закон, по силата на който семейните владения и жилището стават притежание на първородния наследник. Русия се основава на феодалното право на самовластието. Ето защо тези две нации отбелязват небивал прогрес. Австрия можа да се съпротивява на нашите нашествия и да възобнови войната срещу Наполеон само благодарение правото на старшинство, което съхранява действуващите сили на семейството и обезпечава огромно производство на продукти, необходими на държавата. Династията на Бурбоните, чувствувайки, че по вина на либерализма е изтласквана на трето място в Европа, поиска да отстоява ранга си, а страната я събори в момента, когато тя я спасяваше. Не зная докъде ще ни отведе днешната система.

— Пламне ли война, Франция ще се окаже без коне, както Наполеон в 1813 година, когато, разполагайки само с ресурсите на Франция, не можа да се възползува от двете победи при Лютцен и Баутцен и претърпя поражение при Лайпциг — каза високо Гростет. — И ако мирът продължи, работите ще се влошат още повече: след двайсет и пет години конете и рогатият добитък във Франция ще намалеят наполовина.

— Господин Гростет е прав — забеляза Жерар. — Така че делото, което замисляте, госпожо — продължи той, като се обърна към Вероник, — ще бъде от полза за цялата страна.

— Да — потвърди мировият съдия, — защото госпожата има само един син. Но такива случаи са толкова редки. След известно време голямото, великолепно стопанство, което, надяваме се, ще създадете като притежание на един владелец, ще развъжда и коне, и рогат добитък. Но рано или късно горите и ливадите ще бъдат подложени на подялба или продадени на части. От подялба на подялба, шестте хиляди арпана на вашата равнина ще принадлежат в края на краищата на хиляда, че и на повече собственици — и тогава сбогом и на коневъдството, и на породистия добитък.

— О, до това време… — подхвана кметът.

— Чувате ли въпроса „Какво ме засяга това?“, върху който ни обърна внимание господин Клузие? — извика господин Гростет. — Ето, това е то! Но, господине — продължи Гростет, внезапно придобил сериозно изражение. — Това време вече е настъпило! На десет левги около Париж дребните стопанства едва изхранват млечните крави. Общината Аржантьой наброява трийсет и осем хиляди осемстотин осемдесет и пет парцела земя, много от които не носят и петнайсет сантима доход. Не мога да си представя как биха излезли от това положение скотовъдците, без да получават силни торове от Париж, които да обезпечат качествен фураж. Но тази прекалено наситена храна и необходимостта да се държат кравите в обора предизвикват у животните заболявания, от които умират. В околностите на Париж кравите се използуват за впряг като коне. По-изгодни от тревата култури — зеленчукови и овощни насаждения, разсадници, лозя — стесняват ливадата. Още няколко години, и млякото ще се изпраща в Париж по пощата, като прясна риба. В почти всички големи градове става това, което наблюдаваме в Париж. Злото на непрестанната подялба на поземлената собственост е обхванало стотина града във Франция и един ден ще обхване цялата страна. По сведения на Шаптал^[20] в 1800 година едва се наброявали два милиона хектара лозя; днес съгласно точните статистически данни те достигат поне десет милиона. Раздробена чрез нашата система за наследствата, Нормандия ще загуби половината от конете и кравите си, но така или иначе, ще си запази монопола за доставка на мляко в Париж, тъй като нейният климат за щастие е неблагоприятен за лозята. Освен това любопитно явление е прогресивното повишаване на цената на месото. В 1850 година, тоест след двайсет години, Париж, който в 1814 година плащаше от седем до единайсет су за половин килограм месо, ще плаща за него двайсет, ако дотогава не се появи някой гениален човек, способен да осъществи идеята на Шарл X.

— Вие докоснахте с пръст болното място на Франция — каза с разбиране мировият съдия. — Причината на злото се корени в закона за наследствата от Гражданския кодекс, който изисква равно разпределение на имуществата. Този закон дроби като с чук поземлените владения, разкъсва именията, като ги лишава от необходимата устойчивост, и тъй като винаги разединява, без някога да обединява, в края на краищата ще причини гибелта на Франция.

Френската революция породи разрушителен вирус и юлските събития възобновиха неговата активност. Този пагубен принцип се свежда до приобщаването на селянина към собствеността. Ако законът за наследствеността е първопричината на злото, селянинът е неговото оръдие. Селянинът не връща нищо от онова, на което е съумял да тури ръка. Веднъж новият ред подхвърлил къс земя във вечно зиналата му паст, той започва да дели земята и я дели, докато му останат не повече от три бразди. Но и тогава не спира. И дели трите бразди по дължина, както ни показа господин Гростет с примера на Аржантьой. С нищо несъобразената стойност, която селянинът придава на своите дребни парцели, прави невъзможно възстановяването на едрата собственост. Преди всичко безконечното разпокъсване на земята е унищожило съдопроизводството и правото; понятието собственост се превръща в безсмислица. Но бедата не е в това, че властта на фиска и на закона е безсилна пред дребните парцели, където е невъзможно да се осъществят най-мъдрите й предначертания — има по-големи беди. У нас се срещат земевладелци с доход не повече от петнайсет до двайсет и пет сантима! Господин Гростет ви говори за намаляване броя на рогатия добитък и на конете; до голяма степен вина тук има нашата законодателна система. Селянинът земевладелец отглежда само крави, с тях се храни, продава телетата, продава дори и маслото; не помисля да развъжда волове и още по-малко коне. Но тъй като никога не се запасява с достатъчно количество фураж за сушавите години, нерядко откарва кравата си на пазара, когато вече не е в състояние да я храни. Ако за нещастие се случат две последователни сушави години, на третата ще забележите в Париж невероятни промени в цената на говеждото месо и особено на телешкото.

— А как тогава ще се правят патриотически банкети? — запита усмихнат лекарят.

— О! — възкликна госпожа Граслен, като стрелна с поглед Рубо. — Политиката никъде не може да убегне от вестникарските нападки, дори и тук.

— Буржоазията — продължи Клузие — изпълнява в това ужасно дело ролята на пионерите в Америка. Тя закупува големите участъци земя, с които селяните не могат да се справят, и започва да ги дели, а после раздробената на късчета земя, разпродавана на търг или на части, попада в ръцете на селянина. Днес всичко се изразява с цифри. Не познавам по-красноречиви от следните: Франция притежава четиридесет и девет милиона хектара земя или по-точно четиридесет, защото от горните следва да изключим шосетата, пътищата, дюните, каналите и безплодните земи, необработвани или лишени от капитали, като например монтенякската равнина. Но от тези четиридесет милиона хектара при тридесет и два милиона жители двайсет и пет милиона парцела се оказват облагани с поземлени налози. Смятам в кръгли цифри. По такъв начин ние сме пренебрегвани от аграрния закон и не сме изпили до дъно чашата на нищетата и раздора! Тези, които разпокъсват земята и намаляват производството, ще крещят чрез своите печатни органи, че социалната справедливост се изразява в правото на всеки да получава продуктите на земята си. Те ще кажат, че вечната, неотменимата собственост е кражба! Сенсимонистите, както виждате, действуват!

— Представителят на правосъдието — подхвана Гростет — вече говори по този въпрос, а сега ето какво може да добави към смелите му изводи и банкерът. Това, че собствеността стана достъпна за селянина и за дребния буржоа, причинява на Франция огромни щети, които правителството дори и не подозира. В страната може да се наброят три милиона селски семейства, като не включваме тук крайно бедните. Тези семейства преживяват от надници. Изработената надница се изплаща в пари, а не в продукти…

— Още една огромна грешка на законодателството ни — прекъсна мировият съдия Клузие. — Правото да се заплаща с продукти можеше да се въведе в 1790 година, но да се узаконява подобно право днес, значи да се предизвика революция.

— По този начин пролетариатът прибира в ръцете си парите на страната — продължи Гростет. — Но селянинът няма друга страст, друго желание, друг стремеж, друга цел, освен да стане притежател на земя. Това желание, както справедливо забеляза господин Клузие, е породено от революцията и е резултат от продажбата на националните блага. Човек трябва ни най-малко да не разбира онова, което става на село, за да не приеме като неоспорим факт, че всяко от тези три милиона семейства ежегодно закопава в земята по петдесет франка, изземвайки по такъв начин сто и петдесет милиона от паричното обращение. Политическата икономия приема аксиомата, че едно екю от пет франка, което в течение на деня преминава през сто ръце, изразено в абсолютна стойност, е равно на петстотин франка. Но за нас, които наблюдаваме отдавна положението в селото, е ясно, че селянинът избира земята си; той я дебне, изчаква я и никога не влага в друго начинание капитала си. Впрочем придобиването на земята се изчислява на периоди от седем години. Ето как в течение на седем години селяните държат залежали, неоползотворени един милиард и сто милиона франка; но тъй като дребната буржоазия заделя не по-малки суми за придобиване на земя, до която селянинът няма достъп, за четиридесет и две години Франция губи проценти от най-малко два милиарда, тоест около сто милиона за седем години или шестстотин милиона за четиридесет и две години. Но тя е загубила не само тези шестстотин милиона, пропуснала е да създаде за шестстотин милиона промишлена и земеделска продукция, а това вече означава загуба от милиард и двеста милиона, тъй като, ако промишленият продукт не бъде оценен двойно по-високо от себестойността си, промишлеността ще загине. Пролетариатът сам се лишава от шестстотин милиона изработени надници! Тези шестстотин милиона чиста загуба, които за икономиста, отчитащ строго загубата на доходи от обращението, представляват ощетение от почти милиард и двеста милиона, обясняват изостаналостта на нашата търговия, на нашия флот и на селското ни стопанство в сравнение с Англия. Въпреки разликата в размерите на двете територии, при което Франция е едва ли не тройно по-голяма, Англия би могла да предложи коне за кавалериите на две френски армии и осигурява месо за всички свои граждани. Но освен това, доколкото разпределението на поземлената собственост я прави почти недостъпна за нисшите класи, в Англия всяко екю е достояние на търговския оборот. И така освен гибелното раздробяване на поземлената собственост и намаление броя на конете, на рогатия добитък и на овцете законът за наследствата влече след себе си загуба от шестстотин милиона вследствие натрупване на капитали в ръцете на селяните и на дребната буржоазия, с други думи, загуба, възлизаща най-малко на милиард и двеста милиона в производството или на три милиарда иззети от паричното обращение за половин век.

— Моралните последствия са още по-ужасни от материалните! — додаде свещеникът. — Ние създадохме бедни земевладелци сред народа, полуинтелнгенти сред дребната буржоазия и принципа „Всеки за себе си“, който упражни вече въздействието си върху висшите класи през юли тази година, а скоро ще разврати и средното съсловие. Пролетариатът, освободил се от излишна сантименталност, отрекъл се от вярата, незнаещ друг Бог освен завистта, друг фанатизъм освен отчаянието на гладния, ще излезе напред и ще настъпи с крак сърцето на страната. Чуждоземецът, израснал под сянката на монархическия закон, ще види у нас кралство без крал, законодателство без закони, собственост без собственици, избори без правителство, свобода на волята без сила, равенство без щастие. Да се надяваме, че Бог ще изпрати на Франция човека, белязан от провидението, едного от онези избраници, които вселяват в народите нов дух, и бил той Марий или Сула, изплувал от низините или дошъл от висините, ще преобрази обществото!

— За начало ще го изпратят в съда или в изправителната полиция — възрази Жерар. — В 1831 година Христос и Сократ би ги очаквала същата присъда, каквато някога в Йерусалим и в Атика. Днес както в древните времена завистливата посредственост обрича на гладна смърт мислещите люде, великите политически обновители, чийто метод се основава на реалното и обективно познаване на обществените язви на Франция и които се противопоставят на духа на своето време. Ако те се борят с нищетата, ние ги осмиваме или ги наричаме мечтатели. Във Франция великият човек на бъдещето предизвиква такова възмущение в интелектуалните среди, каквото неограниченият владетел — в политическите.

— Някога софистите се окръжаваха с малка група хора, днес периодическият печат им позволява да въвеждат в заблуда целия народ! — каза мировият съдия. — А печатът, който ратува за здравия разум, не получава подкрепа.

Кметът гледаше господин Клузие с нескрито удивление. Щастлива, че бе срещнала в обикновен мирови съдия човек, увлечен от толкова сериозни въпроси, госпожа Граслен запита съседа си господин Рубо:

— Познавате ли господин Клузие?

— Познавам го едва от днес. Госпожо, вие правите чудеса — прошепна той на ухото й. — Погледнете само челото му, каква прекрасна форма! Не ви ли напомня традиционното, класическото, чело, с каквото всички скулптори даряват Ликург и гръцките мъдреци? Очевидно Юлската революция има антиполитически смисъл — произнесе високо, след като се бе замислил над думите на Гростет, този бивш студент, който вероятно сам би се хвърлил на барикадите.

— В нея е вложен троен смисъл — каза Клузие. — Ние разглеждахме правото и финансите, а сега ето и съображенията на правителството. Кралската власт, отслабена от догмата на националния суверенитет, в името на който бяха произведени изборите на 9 август 1830 година, ще се опита да потисне този враждебен на нея принцип, предоставящ на народа правото да призове на трона нова династия всякога, когато не разбира намеренията на своя крал, и тогава ни очакват вътрешни борби, които естествено за дълго ще спрат развитието на Франция.

— Англия мъдро заобиколи всички тези подводни скали — подхвана Жерар. — Аз бях в Англия и трябва да призная, че се възхищавам от този пчелен кошер, който се рои над света и го цивилизова; в тази страна дискусията е политическа комедия, призвана да удовлетворява народа и да крие действията на властта, която се чувствува свободна в своята висша сфера; там изборите не се намират в ръцете на глупавата буржоазия както във Франция. С раздробяване на едрата собственост Англия би престанала да съществува. Социалният механизъм се управлява от крупните земевладелци, от лордовете. Английският морски флот заграбва пред очите на Европа цели области от земното кълбо, за да задоволява изискванията на националната търговия, и изпраща в тях нещастните и недоволните. Вместо да преследва, унищожава и отрича талантливите хора, английската аристокрация ги издирва, удостоява ги с награди и постоянно им предлага работа. Англичаните решават бързо всичко, що се отнася до действията на правителството и до избора на хора или на каквото и да било друго, докато у нас всичко протича бавно; всъщност бавни са те, а ние сме нетърпеливи. Парите у тях са смели и действени, у нас — боязливи и подозрителни. Това, което каза господин Гростет за загубите, причинявани на френската промишленост от селянина, намира потвърждение в картината, която ще ви нахвърля с две думи: английският капитал чрез постоянното си движение създаде за десет милиарда промишлени ценности и доходни предприятия, докато френският капитал, превъзхождащ го по обем, не създаде и десетинката от това.

— И толкова по-странен е този факт — забеляза Рубо, — тъй като те са флегматични, а ние обикновено сме сангвиници или холерици.

— Ето, господине — каза Клузие, — един голям и непроучен въпрос: да създадем институти, способни да формират темперамента на народа. Разбира се, Кромуел бе велик законодател. Той сам изгради съвременна Англия, като издаде НАВИГАЦИОННИЯ АКТ, който направи англичаните врагове на всички други нации и всели в тях неукротима гордост, станала тяхна опорна точка. И все пак, въпреки крепостта Малта, ако Франция и Русия разберат ролята на Черно и Средиземно море, ще дойде ден, когато пътят за Азия през Египет или през Ефрат, прокаран благодарение на новите открития, ще унищожи Англия, както някога откритието на нос Добра Надежда унищожи Венеция.

— И нито дума за Бога! — възнегодува свещеникът. — Господин Клузие и господин Рубо са равнодушни към въпросите на религията. А вие, господине? — обърна се той към Жерар.

— Той е протестант — отвърна Гростет.

— Добре отгатнахте — забеляза Вероник, като погледна свещеника, и подаде ръка на Клузие, за да го отведе в стаята си.

Неблагоприятното впечатление от външността на Жерар бе бързо разсеяно и тримата монтенякски първенци се поздравиха с щастливото откритие.

— За съжаление — продължи свещеникът — незначителните разногласия, разделящи гръцката и латинската църква, пораждат антагонизъм между Русия и католическите средиземноморски страни, което предвещава за човечеството големи злини в бъдеще.

— Всеки тегли към чергата си — каза госпожа Граслен с усмивка. — Господин Гростет мисли за загубените милиарди, господин Клузие — за нарушеното право, лекарят долавя в законодателството проява на темперамент, отец Боне вижда в религията препятствие към постигане на съгласие между Русия и Франция.

— Добавете, госпожо — обади се Жерар, — че аз виждам в натрупването на капитали в ръцете на дребния буржоа и на селянина забавяне на строежа на железни пътища във Франция.

— Но какво всъщност желаете? — запита тя.

— О! Бих искал да има у нас превъзходни държавни съветници, като онези, които обмисляха законите при императора, и законодателен корпус, избран от най-способните люде в страната наравно с едрите собственици и чието единствено предназначение да бъде борба срещу несъстоятелните закони и безсмислените войни. Нашата камара на депутатите в настоящия си вид, ще се убедите в това, ще доведе до пълна анархия в законодателството.

— Боже мой — извика отец Боне в порив на свещен патриотизъм, — защо такива проникновени и просветени умове — и той показа Клузие, Рубо и Жерар — виждат злото и сочат лек срещу него, а не се заемат със собственото си изцеление? Всички вие, представители на угнетените класи, съзнавате необходимостта от пасивното подчинение на масите в държавата, както и от подчинение на войниците във време на война. Настоявате за единство на властта и желаете то никога да не бъде поставяно под съмнение. Но онова, което придоби Англия, като пробуди в човека гордост и стремеж към богатства — това също представлява вярване, — у нас може да се осъществи само чрез чувствата, пораждани от католицизма, а вие не сте католици! Аз, свещеникът, излизам временно от ролята си и размишлявам ведно с мислителите. Как искате масите да станат религиозни и покорни, когато сред висшестоящите виждат безбожие и разединение? Народи, обединени от вяра, лесно вземат връх над невярващи народи. Законът на общите интереси, бидейки източник на патриотизъм, се разрушава от закона на частните интереси, който представлява източник на егоизъм. Здраво и трайно може да бъде само онова, което е естествено, а в политиката естествено начало е семейството. Семейството трябва да бъде отправна точка на всички институции. Общите последствия произтичат от общи причини; и това, което вие изтъкнахте от различни зрителни ъгли, произлиза от един и същ обществен принцип, който е лишен от сила, тъй като е основан на свободната воля, а свободната воля е майка на индивидуализма. Да се поставя щастието в зависимост от безопасността, ума и способностите на цялото общество, е по-малко разумно, отколкото да се поставя в зависимост от безопасността, ума и способностите на отделната личност. Народите имат сърце, но не и очи, те чувствуват, ала не виждат. Правителствата са длъжни да виждат и да не се подчиняват на чувствата. Следователно има очевидно противоречие между първичните подбуди на масите и действията на властта, която трябва да определя тяхната сила и единство. Появяването на великия монарх е дело на случая, говоря с вашия език; но да се довериш на някаква групировка, пък била тя съставена от най-честни хора, е безумие. В настоящия момент Франция е безумна! Уви, в това вие сте убедени не по-малко от мен. Ако всички добросъвестни хора бъдат жив пример, ако всички изкусни ръце се заемат да възстановят олтарите на великата република на душите, на единната църква, която насочи човечеството по верния път, ние отново ще доживеем във Франция чудеса, каквито творяха в нея някога нашите бащи.

— Какво да се прави, отче — каза Жерар, — ако трябва да ви говоря като на изповедник, за мен вярата е голяма лъжа, с която човек се утешава в мъката си, надеждата е друга лъжа, измислена за бъдещето, а вашето милосърдие напомня наивната примамка за дете, което става хрисимо, когато за награда иска да получи лакомство.

— И все пак спим добре, когато ни люлее надеждата — каза госпожа Граслен.

Тези думи, спрели Рубо, който се готвеше да заговори, срещнаха мълчаливото одобрение на Гростет и свещеника.

— Не е наша вината — обади се Клузие, — че Христос нема̀ време да положи основите на една държава в съгласие с истините си, както сториха това Мойсей и Конфуций, двамата най-велики законодатели на човечеството; защото и евреите, разпръснати по цялата земя, и китайците, откъснати от целия свят, все пак съществуват като нации.

— О, виждам колко много работа ми предстои! — простодушно възкликна свещеникът. — Но аз ще победя, ще ви върна всички в лоното на църквата!… Вие и не подозирате колко близо сте до вярата. Истината се таи зад лъжата, сторете само крачка напред и се огледайте!

След тези думи на свещеника разговорът взе друго направление.