Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (30)

28. Двете консултации

Лекарската консултация се състоя в големия салон на замъка. Огромната зала се съобщаваше със спалнята за гости, облечена в червена дамаска — тази стая тщеславният Граслен бе обзавел с целия разкош, приет у финансистите. За четиринайсет години Вероник бе влизала тук не повече от шест пъти; големите апартаменти й бяха съвършено ненужни, тя никога не приемаше в тях; но усилието, което току-що направи, за да изпълни последния си дълг и възпре последния изблик на гняв, я бе лишило от сили; тя не бе в състояние да се прибере в стаята си. Когато улови болната за ръка и напипа пулса, парижкият лекар само мълчаливо погледна господин Рубо, правейки му знак с глава; после двамата я вдигнаха на ръце и я поставиха на кревата в спалнята. Алин бързо разтвори вратите. Като всички легла за гости, на това легло нямаше бельо. Лекарите положиха Вероник върху покривката от червена дамаска. Рубо отвори прозорците, вдигна завесите и високо извика. Слугите и майка Совиа тозчас дотичаха. Запалиха жълтеникавите свещи в свещниците.

— Вижда се, съдено било — усмихвайки се, каза умиращата — смъртта ми да стане това, което трябва да бъде за християнската душа — празник!

По време на консултациите тя добави:

— Господин главният прокурор завърши делото си — аз умирам, той ме тласна…

Старата майка погледна дъщеря си и постави пръст на устните си.

— Ще говоря, майко — отвърна Вероник. — Вижте! Божият пръст е във всичко: умирам в червена стая.

Изплашена от думите й, майка Совиа излезе.

— Алин — извика старицата, — тя заговори, чувате ли, заговори!

— Ах, госпожата е загубила ума си! — проплака вярната прислужница, забързала към спалнята с чаршафи за леглото на Вероник. — Тичайте за господин свещеника, госпожо!

— Трябва да разсъблечете господарката си — каза Бианшон на влязлата Алин.

— Това ще бъде много трудно, госпожата носи власеница от конски косъм!

— Как! Нима в деветнайсети век още съществуват подобни ужаси!

— Госпожа Граслен никога не ми позволи да опипам стомаха й — забеляза господин Рубо. — Можех да следя за развитието на болестта само по лицето, по състоянието на пулса, по сведения, които получавах от майка й и от камериерката.

Положиха Вероник върху канапе, докато обличаха голямото легло в дъното на спалнята. Лекарите разговаряха полугласно. Майка Совиа и Алин разгъваха бельото. Лицата на двете овернчанки се бяха изкривили от болка, сърцата им се късаха от страшната мисъл: „За последен път постиламе леглото й, тя тук ще умре!“

Консултацията не трая дълго. Бианшон настоя Алин и майка Совиа да не слушат болната, а да разрежат власеницата и да й облекат риза. По време на тази процедура лекарите излязоха от залата. Минавайки покрай тях с увитото в кърпа ужасно оръдие на разкаянието, Алин каза:

— Тялото на госпожата цялото е в рани.

Двамата лекари влязоха в стаята.

— Вашата воля, госпожо, е по-силна от волята на Наполеон — каза Бианшон, след като зададе на Вероник няколко въпроса, на които тя отговори с удивителна яснота на мисълта. — Вие запазвате всички свои умствени способности в последния стадий на болестта, докато императорът бе загубил могъщата сила на интелекта си. Съдейки по онова, което зная за вас, аз си позволявам да ви говоря откровено.

— Коленопреклонно ви моля за това — каза тя. — Вие сте в състояние да определите точно колко още жизнени сили има у мен; нуждая се от тях в последните няколко часа.

— Тогава мислете само за спасението си — каза Бианшон.

— Ако Бог ми окаже милостта да умра внезапно — произнесе Вероник с ангелска усмивка, — повярвайте, че тази милост е за благото на църквата. Аз трябва да запазя присъствие на духа сега, за да изпълня Божия промисъл, а Наполеон по това време вече бе изминал предначертания му път.

Двамата лекари се спогледаха изумени, слушайки тези думи, произнесени така непринудено, сякаш госпожа Граслен разговаряше с тях в салона си.

— А! Ето лекаря, който ще ми донесе изцеление! — каза Вероник, като видя да влиза архиепископът.

Тя събра всички сили, за да седне, сбогува се любезно с господин Бианшон, като го помоли да приеме от нея не пари, а подарък за добрата вест, която току-що бе изрекъл; после пошепна няколко думи на майка си и тя отведе лекаря. Разговора с архиепископа Вероник отложи до пристигането на свещеника, а дотогава пожела да си отдъхне. Алин бдеше край господарката си. Към полунощ госпожа Граслен се събуди и запита за архиепископа и свещеника. Алин посочи двамата духовници, които горещо се молеха за Вероник. Тя със знак отпрати майка си и Алин и по друг неин знак двамата пастири се приближиха към леглото.

— Ваше преподобие, и вие, отче, аз не ще ви кажа нищо, което вече не знаете. Вие, ваше преподобие, пръв проникнахте в съвестта ми, прочетохте в нея почти цялото ми минало и този бегъл поглед се оказа за вас достатъчен. Моят изповедник, този ангел, когото небето ми изпрати, знае повече; на него трябваше да разкрия душата си. Вашият ум е просветен от духа на църквата, с вас аз искам да се посъветвам как да постъпя, за да умра като истинска християнка. Вие, строги и святи души, вярвате ли, че небето отвръща с опрощение на най-дълбокото разкаяние, на каквото някога се е отдавала грешна душа? Мислите ли, че съм изпълнила дълга си на земята?

— Да — каза архиепископът, — да, дъще моя.

— Не, отче, не — възрази тя, като се изправи, и в очите й блеснаха мълнии. — Ето там лежи в гроба нещастник, който носи бремето на ужасно престъпление, а в разкошен замък живее жената, която се слави с благодеянията и с добродетелите си. Всички благославят тази жена! И всички проклинат злочестия момък! Той е низвергнат и осъден на всеобщо презрение, аз съм могъща и се ползувам с уважение. Аз повече от него съм виновна за злодеянието, а добрите дела, които ми донесоха толкова слава и признателност, до голяма степен са негова заслуга. На мен, измамницата, въздават почести, а той, жертва на скромността си, е покрит с позор! След няколко часа ще умра и цял кантон ще ме оплаква, цял департамент ще слави благодеянията ми, моето благочестие, моите добродетели; а той умря, обсипан с проклятия, пред очите на тълпата, привлечена на площада от ненавист към убиеца! Вие, мои съдии, вие сте прекалено снизходителни; но аз чувам в себе си властен глас и той не ми дава покой. Ах! Десницата Божия, по-тежка от вашата, ме удряше ден след ден, сякаш за да ми напомни, че не всичко съм изкупила. Моите прегрешения ще бъдат опростени само чрез публично разкаяние. А той е щастлив! За престъплението си прие позорна смърт пред Бога и пред хората. Докато аз все още заблуждавам света, както заблудих земното правосъдие. Всяка дан на уважение ме оскърбяваше, всяка похвала нараняваше сърцето ми. Нима не виждате в присъствието на главния прокурор волята на небето в съзвучие с гласа, който крещи в мен: признай!

Двамата пастири, първенецът на църквата и смиреният свещеник, тези просветлени умове, мълчаха, свели очи надолу. Дълбоко развълнувани от величието и покорството на грешницата, съдиите не се решаваха да произнесат присъдата си.

— Дете мое — продума най-после архиепископът, като вдигна одухотвореното си лице, посърнало от строгите нрави на благочестивия живот, — вие отивате по-далеч от изискванията на църквата. Славата на църквата е в това да съчетае догмите си с нравите на всяка епоха, защото на църквата е съдено да върви с човечеството вовеки веков. По нейно решение тайната изповед замени публичната изповед. Тази подмяна създаде нови закони. Достатъчни са страданията, които изтърпяхте. Заспете в мир: Бог чу молитвите ви.

— Но нима желанието на грешницата не е в съгласие със законите на раннохристиянската църква, която даде на небето толкова светии, мъченици и проповедници, колкото звезди блестят на небесната твърд? — пламенно възрази Вероник. — Кой писа: „Изповядвайте се едни на други“? Нима не близките ученици на нашия Спасител? Позволете ми открито, на колене да изповядам своя позор! Само така ще изкупя прегрешенията си към хората, към злочестото семейство, прокудено и почти измряло по моя вина. Хората трябва да узнаят, че моите благодеяния не са дар, а дълг. А ако по-късно, след смъртта ми, някаква случайност смъкне лъжливия воал, който ме скрива?… Ах, при тази мисъл усещам, че дъхът ми спира.

— Във вашите думи виждам пресметливост, дете мое — строго каза архиепископът. — Страстите са все още силни във вас, особено онази, която ми се струваше угаснала…

— О, кълна ви се, ваше преподобие — извика Вероник, като прекъсна прелата и го погледна с изцъклени от ужас очи; — сърцето ми е очистено чрез разкаяние, на каквото е способна само съгрешилата жена: аз всецяло съм изпълнена от мисълта за Бога.

— Нека оставим, ваше преподобие, небесното правосъдие да си върши своето — каза свещеникът с треперещ глас. — Ето вече от четири години се противопоставям на това намерение и то бе единственият повод за спорове между мен и моята духовна дъщеря. Тази душа е открита пред мен до дъно, земята повече няма право над нея. Петнайсет години ридания, сълзи и покаяние изкупиха общата вина на две същества; не мислете, че е имало и най-малка следа от страст в жестоките й угризения. Отдавна вече това горещо разкаяние е чуждо на пламенните спомени. Да, потокът от сълзи угаси огъня на страстта. Аз отговарям — продължи той, като положи ръка върху главата на госпожа Граслен и показа на прелата пълните й със сълзи очи, — аз отговарям за чистотата на тази архангелска душа. Впрочем в нейната мисъл съзирам желание да възстанови честта на отсъствуващото семейство, което по волята на провидението има тук свой пратеник.

Вероник пое треперещата ръка на свещеника и я поднесе към устните си.

— Вие често бивахте суров към мен, скъпи мой изповеднико, но сега разбирам къде свършва тази ваша апостолска кротост! Вие — обърна се тя към архиепископа, — вие, върховният владика на това кътче от Божието царство, бъдете моя опора в този час на срам и позор! Аз ще сведа глава като последната от жените, а вие ще ме изправите пречистена и може би равна на онези, които не са познали падението.

Архиепископът мълчеше, претегляйки мислено всички доводи и възражения, които виждаше с изостреното си духовно око.

— Ваше преподобие — отново заговори свещеникът, — религията е подложена на жестоки изпитания. Връщането към старите обичаи, наложено от тежестта на вината и на разкаянието, може да се превърне в тържество за църквата, за което всички ще ни бъдат благодарни.

— Ще кажат, че сме фанатици. Ще кажат, че ние сме изискали тази ужасна сцена. — И архиепископът отново потъна в размишления.

В това време, предварително почукали, влязоха Орас Бианшон и Рубо. Когато вратата се отвори, Вероник видя своята майка, сина си и всички домашни, молещи се за нея на колене. Свещениците от двете съседни енории също бяха тук, дошли, за да помогнат на отец Боне, а може би и за да приветствуват знаменития прелат, комуто френското духовенство единодушно предричаше кардиналски сан, надявайки се, че високият му, действително галикански ум е способен да просвети свещената колегия.

Орас Бианшон трябваше да се върне в Париж и сега идваше да се прости с умиращата и да поблагодари за щедростта й. Лекарят пристъпваше бавно, отгатвайки по лицата на двамата свещеници, че се касае за душевна рана, предопределила телесното страдание. Положил Вероник в леглото, той улови ръката й и опипа пулса. Дълбоката тишина на селската лятна нощ придаваше тържественост на тази сцена. Голямата спалня с широко разтворена двукрила врата бе ярко осветена; свели ниско глави и превили колене, всички се молеха; двамата свещеници с требници в ръце четяха, седнали в креслата. От едната страна на разкошното парадно легло стояха прелатът във виолетовото си расо и свещеникът, от другата — двамата лекари.

— Тя и в смъртта не знае покой! — каза Орас Бианшон, който като всички богато одарени хора умееше да намира думи, достойни за великите събития, на които биваше свидетел.

Движен сякаш от вътрешен порив, архиепископът стана, повика отец Боне и като се отправиха заедно към вратата, прекосиха спалнята, а после и залата и излязоха на терасата, където поговориха няколко минути. Видял, че се завръщат, след като бяха обсъдили този спорен случай на църковната дисциплина, Рубо се втурна към тях:

— Господин Бианшон помоли да ви предам да побързате. Госпожа Граслен умира в страшна възбуда, която няма отношение към болестта й.

Архиепископът ускори крачките си и когато се приближи до госпожа Граслен, отправила към него тревожен поглед, каза:

— Вашето желание ще бъде изпълнено.

Без да снема ръка от пулса на болната, Бианшон в учудване вдигна рамене, като погледна Рубо и двамата отци.

— Ваше преподобие, това тяло не се подчинява повече на законите на науката. Вашите думи вдъхнаха живот там, където вече цареше смъртта. Вие ме карате да вярвам в чудеса.

— В нашата болна отдавна вече е жива само душата! — каза Рубо, комуто Вероник поблагодари с поглед.

В този миг щастливата усмивка, появила се на устните на Вероник при мисълта за пълно изкупление, придаде на лицето й ангелската невинност на нейните осемнайсет години. Всички тревоги, изписани в дълбоките бръчки, тъмният цвят, сивите петна, всички белези на времето, които правеха тази глава така страшно хубава доскоро, когато изразяваше само страдание — с една дума, ужасяващите промени в облика на Вероник изчезнаха; на присъствуващите им се стори, че дотогава Вероник е носела маска и че тази маска бе паднала. За лишен път се повтаряше чудесното превращение, при което красотата на живота и чувствата на тази жена намираха вярно отражение върху лицето й. Всичко в образа й се очисти и проясни, сякаш мечовете на долетелите до нея ангели-хранители я озаряваха с отблясъците си. Такава бе, когато в Лимож я наричаха „прекрасната госпожа Граслен“. Любовта към Бога се оказваше по-могъща от непозволената любов; едната бе пробудила някога всички жизнени сили, другата побеждаваше сега предсмъртното безсилие. Раздаде се глух вик, майка Совиа се хвърли към леглото.

— Най-после отново виждам детето си! — възкликна тя.

Изразът, с който старицата произнесе „детето си“, така живо напомняше за невинното време на детството, че всички свидетели на тази красива смърт отпуснаха глави, за да скрият вълнението си. Прочутият лекар целуна ръката на госпожа Граслен и излезе. Шумът от колелата на каретата му, нарушил нощната тишина, възвестяваше, че няма надежда да се съхрани душата на този край. Когато госпожа Граслен задряма, архиепископът, свещеникът, лекарят и всички приятели, изпитващи тежка умора, също полегнаха да си отдъхнат.