Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (24)

23. Грешка на деветнадесетото столетие

Два дни по-късно специалният пратеник на господин Гростет пристигна от Лимож и връчи на госпожа Граслен следното писмо:

За госпожа Граслен

 

„Скъпо мое дете, колкото и трудно да бе да намеря коне, надявам се да сте доволна от трите, които Ви изпратих. Ако искате работни или товарни коне, ще трябва да ги потърсите другаде. Във всеки случай за работа и превоз по-добре би било да ползувате волове. Навсякъде, където полската работа се извършва с помощта на коне, стопанинът губи капитал, когато конят стане негоден, докато воловете принасят на земеделеца не загуби, а полза.

Одобрявам напълно Вашите намерения, дете мое: Вие ще вложите в тях онази изгаряща душата Ви жажда за дейност, която, като не намира изход за себе си, може да Ви погуби. Но колкото до молбата да намеря човек, който да Ви помогне и преди всичко да Ви разбира, трябва да Ви кажа, че подобни рядкости ние в провинцията не отглеждаме и във всеки случай не ги запазваме. Развъждането на такава висша порода е дело, изискващо твърде дълго време, и е твърде рисковано да се заемем с него. Освен това хора, надарени с голям ум, ни плашат и ние ги наричаме «оригинали». И накрая лицата, принадлежащи към категорията на учените, сред които искате да си намерите сътрудник, обикновено са толкова разсъдливи и тесногръди, че се боях дори да Ви пиша колко невъзможна ми се струва подобна находка. Вие искате от мен поет или може би луд, но всички наши луди бягат в Париж. Говорих за Вашите благонамерения с млади чиновници, със земемери, с предприемачи, с надзиратели, работили в строителството на канали, и никой не намери никакви изгоди в предложението Ви. И ето че случаят ми подхвърли право в ръцете човека, когото желаете, един младеж, комуто навремето, струва ми се, съм помагал; защото ще видите от писмото му, че благодеяния не трябва да се вършат необмислено. Именно доброто дело изисква да бъде дълго и всестранно обмислено. Никога не знаеш дали това, което днес ти се е сторило добро, не ще се окаже по-късно зло. Да вършиш благодеяния, сега вече зная това, ще рече да поемеш върху себе си ролята на съдбата…“

Прочитайки тази фраза, госпожа Граслен остави писмото на коленете си и дълбоко се замисли.

— Господи — прошепна тя, — кога ще престанеш да ми нанасяш удари от всички страни! — После събра листата и продължи да чете.

„Жерар, както ми се струва, има хладна глава и горещо сърце, а на Вас тъкмо такъв човек Ви и трябва. Париж сега се вълнува от нови учения, развиващи духовното начало до хипертрофични размери. Ще бъда доволен, ако това момче не попадне в една от клопките, поставени от неспокойните умове пред благородната френска младеж. Аз съвсем не одобрявам умствената ограниченост на провинцията, но още по-малко ме привлича кипящият живот на Париж, тази страст към новаторство, която тласка младите хора по непознати пътища. Вие единствена знаете моите убеждения: според мен нравственият свят се върти около оста си така, както материалният свят. Моето младо протеже търси невъзможното. Няма власт, която да устои пред толкова пламенни, властни и абсолютни претенции. Аз съм привърженик на последователността, на приемствеността в политиката и не ме привличат социалните тежнения, на които ни подчиняват всички тези големи умове. Доверявам Ви моите мисли на непоправим стар монархист, защото познавам Вашата дискретност! Но тук сред тези младежи, които колкото повече се увличат, толкова по-дълбоко вярват в прогреса, аз мълча, макар и да страдам, виждайки какви непоправими злини са причинили вече на скъпата ни родина.

И така, отговорих на този млад човек, че го очаква достойна за него задача. Той ще дойде при Вас; и макар че писмото, което прилагам към своето, ще Ви позволи да го прецените, Вие ще се запознаете с него по-отблизо, нали? Вие, жените, умеете да разпознавате хората. Впрочем всеки човек, дори най-безразличният, чиито услуги ползувате, трябва да Ви се нрави. Ако не го одобрите, можете да му откажете, но ако Ви допадне, скъпо дете, и лекувайте го от зле прикритото му честолюбие, накарайте го да обикне покоя и тишината на полето, където доброто се твори непрестанно, където всички качества на благородната и силна душа могат да се упражняват постоянно, където всеки ден в естественото добиване на блага се намират поводи за възторжена радост, а в действителния прогрес, в реалните подобрения — занимания, достойни за човека.

Отлично зная, че великите идеи пораждат велики дела; но тъй като подобни идеи са твърде редки, намирам, че обикновено човешките дела са по-важни от идеите. Този, който облагородява късче земя, който отглежда овощно дръвче и засява с трева неблагодарната целина, струва далеч повече от ония, които търсят формули за благото на човечеството. С какво откритието на Нютон облекчи участта на селския труженик? О, скъпа моя! Аз винаги съм Ви обичал; но сега, когато разбрах какво се готвите да извършите, Ви боготворя.

Никой в Лимож не Ви е забравил, всички се възхищават от благородното Ви решение да възродите Монтеняк. Знайте, че всички ние сме способни да се прекланяме пред истински прекрасното, и не забравяйте, че първият Ваш поклонник е заедно с това и първият Ваш приятел.

 

Ф. Гростет“

От Жерар до Гростет

 

„Господине, възнамерявам да ви направя печални признания; Вие заменихте баща ми, макар че можехте да бъдете само мой покровител. Ето защо единствено на Вас, който ме направихте това, което съм, мога да разкрия душата си. Поразен съм от жестока болест, впрочем болест духовна: дух на непримиримост и неспокойни чувства ме правят напълно неспособен да оправдая очакванията на държавата и обществото. Може би това ще Ви се стори акт на неблагодарност, а то е просто обвинителен акт.

Когато бях на дванайсет години, Вие, моят великодушен кръстник, отгатнахте в сина на простия работник известна наклонност към точните науки и преждевременно появило се желание да преуспея; и тъй, Вие подкрепихте стремежа ми към висшите сфери, когато моето родово предопределение бе да стана дърводелец като бедния си баща, който не можа да дочака успехите ми, за да им се порадва. Няма съмнение, господине, че постъпихте добре, и не минава ден да не Ви благославям; очевидно за всичко съм виновен аз. Но така или иначе, аз страдам; и не е ли вярно, че Ви поставям много високо, щом към Вас отправям жалбите си, щом Вас призовавам вместо Бога за висш мой съдник? Във всички случаи се предоставям на великодушието Ви.

Между шестнайсет и осемнайсет години се заех да изучавам точните науки с такова увлечение, че, както знаете, заболях. Моето бъдеще зависеше от приемането ми в Политехническото училище. По това време занятията изтощиха прекомерно мозъка ми; едва не умрях, работех денем и нощем, работех може би повече, отколкото позволяваха човешките ми възможности. Стремях се да изкарам изпитите си така добре, че мястото ми в училището да бъде обезпечено и да получа право на стипендия; по този начин исках да Ви спестя разходите около моето обучение. И успях!

И днес още треперя, като си помисля за чудовищния набор на умове, предоставяни на държавата от семейното честолюбие; непосилните занятия в това време, когато юношата едва завършва развитието си, могат да доведат до непознати злини, убивайки при светлината на лампата драгоценни способности, които по-късно биха се разгърнали в цялото си величие и блясък. Законите на природата са безпощадни, те не отстъпват нищо на благонамеренията или желанията на обществото. В областта на нравствеността, както и в природата, всяка злоупотреба се заплаща. Плодовете, узрели преждевременно в топлината на оранжерията, избързват за сметка било на самото дърво, било на качеството на плода. Ла Кентини^[5] убиваше портокаловите дървета, за да поднася всяка сутрин, всеки сезон, цветовете им на Луи XIV. Същото става и с интелекта. Непосилният труд, който изискват от неукрепналия мозък, е в ущърб на неговото бъдеще.

На нашата епоха липсва законодателски дух. Европа не е имала истински законодатели след Исус Христос, който обаче не създаде свой кодекс и остави делото си незавършено. И така, преди да изградим специалните училища и техните правилници за приемане на питомци, обърнахме ли се към големи мислители, способни да обхванат цялата съвкупност от отношения между подобни институти и човешките сили, да претеглят всички изгоди и неудобства, да научат в миналото законите на бъдещето? Видяхме ли отблизо човешките съдби на тези изключителни хора, овладели по някаква съдбовна случайност науките по-рано от времето? Дадохме ли си сметка колко ограничен е техният брой? Знаем ли как е завършил жизненият им път? И по какъв начин са успявали да поддържат в постоянно напрежение мисълта си? Колко от тях подобно на Паскал са умирали преждевременно, изхабени от науката? Знае ли се на каква възраст е започнал учебните занятия оня, който е доживял до дълбока старост? Известно ли е било тогава, известно ли е и днес, когато пиша тези редове, какво е вътрешното устройство на мозъка, способен да понесе в юношеска възраст натиска на човешките знания? Подозира ли се, че този въпрос преди всичко се отнася до физиологията на човека?

Е, добре, сега аз мисля, че главното правило е да не се нарушава периодът на растеж на юношата. Изключителните случаи на пълно развитие на всички човешки органи в ранна възраст в мнозинството си водят до преждевременна смърт. Така че геният, който устоява на ранната проява на своите способности, представлява изключение в редицата изключения. Ако се приеме, че не съм в противоречие със социалните факти и с медицинските наблюдения, установеният във Франция способ за комплектуване на специалните училища причинява следователно такива увреждания, каквито и способът на Ла Кентини, като осакатява при това най-добрите представители на всяко поколение.

Но нека се върна към разказа си, като обещавам да говоря за съмненията си само във връзка с посочените от мен факти. И тъй, постъпил в училището, аз продължих да работя с още по-голямо усърдие, за да завърша обучението си така победоносно, както бях започнал. От деветнайсет до двайсет и една години разширих познанията си и с постоянни упражнения доразвих способностите си. Тези две години увенчаха достойно трите предидущи, когато толкова се готвех за настоящите занятия. Каква бе моята гордост, когато получих право да избирам най-привлекателното за мен поприще: военно или морско дело, артилерията или главния щаб, минно дело или пътища и мостове! По Ваш съвет избрах пътното ведомство. Но колко младежи претърпяха поражение там, където аз победих! Знаете ли, че от година на година държавата предявява все по-строги научни изисквания към училището и че заниманията стават все по-трудни и по-мъчителни? Подготвителната работа, която ме бе погълнала всецяло, не бе нищо в сравнение с трескавите занимания в училището, поставящи си за цел да втълпят в главата на младите хора от деветнайсет до двайсет и една години физическите, математическите, астрономическите и химическите науки с цялата тяхна терминология. Държавната власт, която във Франция сякаш се стреми до голяма степен да замени бащината, е лишена от бащински чувства; тя извършва опитите си in anima vili^[6]. И никога не се е замисляла над ужасяващата статистика на причинените от тях страдания; нито веднъж за трийсет и шест години не се е осведомявала за случаите на мозъчно възпаление, за пристъпите на отчаяние, терзаещи тази младеж, за нейната нравствена разруха. Посочвам Ви тази болна страна на въпроса, тъй като в нея се крие една от причините за крайния резултат. Някои слаби умове стигат до този резултат по-рано от другите. Известно Ви е, че младите хора, които усвояват знанията бавно или се преуморяват твърде бързо, могат да останат в училището три години вместо две, но в такива случаи винаги се изказват оскърбителни за тях съмнения в способностите им. И още нещо — мнозина млади хора, които впоследствие проявяват забележителни способности, могат да завършат специалните училища, но да не получат места, тъй като на заключителните изпити не са показали достатъчно знания. Такива студенти наричат безплодни цветове, Наполеон ги е зачислявал като подпоручици! Днес «безплодният цвят» означава огромни щети за семейството и загубено време за индивида.

Но така или иначе, аз излязох победител! На двайсет и една години владеех математическите науки в границите, до които ги бяха довели мнозина гениални хора, и горях от желание да се отлича, продължавайки делото им. Това желание е толкова естествено, че излизайки от училището, почти всички питомци устремяват погледа си към сияйното слънце на славата. Всички ние мечтаехме да станем нютоновци, лапласовци или вобановци.^[7] Ето какво изисква Франция от младите хора, завършващи тази прочута школа!

Да погледнем сега отблизо съдбите на хората, избрани така грижливо сред цялото поколение. На двайсет и една години животът е обвеян от мечти и копнежи за духовно откривателство, за срещи с новото, далечното, непознатото. Постъпих в школата за строителство на мостове и пътища в качеството си на стажант-инженер. Вие помните с каква жар изучавах строителните науки! Завърших школата в 1826 година, двайсет и четири годишен, и станах само инженер-аспирант, комуто държавата плащаше сто и петдесет франка месечно. Всеки дребен деловодител в Париж получава на осемнайсет години толкова, работейки не повече от четири часа на ден. Имах нечуваното щастие, благодарение вероятно на отличния си успех в школата, да бъда назначен, на двайсет и пет години, в 1828 година, редовен инженер. Изпратиха ме, както знаете, в една от околиите със заплата две хиляди и петстотин франка. Работата тук не е в парите. Разбира се, за син на дърводелец, моят жребий е блестящ; но кой бакалин, започнал работа на шестнайсет години, на двайсет и шестата си година не би изминал възходящия път към независимо положение? Сега вече зная за какво бе нужно това убийствено умствено напрежение, тези гигантски усилия, които държавата изискваше от нас. Държавата ми възложи да броя и измервам павета или купища камъни по пътищата. Трябваше да поддържам, поправям, а понякога и да строя улеи за изтичане на водата, а така също и пътни мостове, да следя за банкетите, да чистя или да копая канавки. В кабинета си отговарях на въпроси, свързани с маркиране, засаждане или изсичане на горите. Такива са основните, а често и единствените задължения на обикновените инженери, ако не се смятат от време на време някои работи по нивелировката, които сме задължени да извършваме лично, макар че кой да е от нашите надзиратели, опирайки се само на опита си, би сторил това далеч по-добре от нас въпреки всички наши знания. Ние сме около четиристотин инженери или стажант-инженери, а тъй като главните инженери са само сто и няколко, то далеч не всички обикновени инженери могат да разчитат на повишение. И за главните инженери не се очертават по-надеждни перспективи; над тях властвуват само дванайсет или петнайсет генерални или окръжни инспектори — длъжност, почти толкова безполезна в нашата област, колкото длъжността полковник в артилерията, където основната единица е батареята. Обикновеният инженер, така както артилерийският капитан, владее всички необходими знания; над него би трябвало да стои само едно административно лице, за да свързва осемдесет и шестимата инженери с държавата, тъй като за всеки департамент са достатъчни един инженер и двама помощници.

Йерархията, установена в подобни ведомства, служи само да подчини будните умове на стари служители с угаснали умствени способности, които обикновено развалят или видоизменят всички представени им проекти, може би с единствената цел да докажат необходимостта от съществуването си. Струва ми се, че именно такава роля играе при изпълнението на обществените мероприятия във Франция Главният съвет на пътното ведомство. Но да предположим все пак, че между тридесетата и четиридесетата си години стана редовен инженер, а после, преди да достигна петдесетте — главен инженер. Уви, Аз ясно виждам целия свой бъдещ живот! Моят главен инженер е на шестдесет години; и той като мен е завършил с чест нашата знаменита школа; но побеля, вършейки в два департамента това, което върша сега аз, и се превърна в най-обикновения човек, какъвто можете да си представите. Той се сгромоляса от висотата, до която се бе издигнал; и нещо повече — днес не стои на нивото на науката; науката отиде напред, а той изостана, забравяйки дори и това, което знаеше! Човекът, разгръщал в продължение на двайсет и две години все нови, неподозирани страни на своя талант, днес е запазил само тяхната привидност. Освен това, занимавайки се единствено с математическите и с точните науки, пренебрегна всичко, което не бе в неговата част. Вие не можете и да си представите докъде стига невежеството му в други области на човешките знания. Сметките изсушиха сърцето и мозъка му. Само пред Вас мога да разкрия жалкото му нищожество, прикривано зад авторитета на Политехническата школа. Този етикет внушава уважение и доверявайки се на създадената предубеденост, никой не смее да се усъмни в годността на главния инженер. На Вас единствен ще кажа, че поради отслабване на способностите му той изразходва за едно мероприятие в нашия департамент милион вместо двеста хиляди франка. Исках да протестирам, да доложа на префекта; но мой приятел инженер ми напомни за едного от нашите другари, станал черна овца за администрацията след подобен случай. «Ще ти бъде ли драго, ако си главен инженер и подчинените ти разкрият твои грешки? — ме запита той. — Главният ти инженер ще стане окръжен инспектор. Щом някой от нашите открие сериозна грешка, управлението, което трябва да отстоява непогрешимостта си, изтегля провинилия се от оперативния сектор и го прави инспектор.»

Ето по какъв начин наградата, дължима на таланта, се припада на нищожеството. Цяла Франция бе свидетел на бедата, постигнала в самото сърце на Париж първия висящ мост^[8], издигнат от инженер, член на Академията на науките. Печалната катастрофа бе предизвикана от грешки, които не би допуснал строителят на Бриарския канал от времето на Анри IV, нито монахът, построил Кралския мост. Управлението утеши инженера, като го назначи за член на Генералния съвет.

И така, не следва ли оттук, че специалните школи представляват огромни фабрики за бездарници? Този въпрос изисква продължителни размишления. Ако съм прав, необходима е реформа, поне в методите на обучението, тъй като не се осмелявам да поставя под съмнение ползата от самите школи. Но вглеждайки се в миналото, ще видим, че Франция никога не е била лишена от големи таланти, необходими на държавата. Защо тогава днес иска да ги изгражда по способа на Монж? Познавал ли е Вобан друго училище освен великото училище, наречено призвание? Кой бе учителят на Рике^[9]? Надраснал социалната си среда и подчинил се на призванието си, геният почти всякога е съвършен; тогава човекът е не само специалист, а притежава и дара на универсалността. Не мисля, че инженер, излязъл от нашата школа, може някога да стигне до върховете на голямото изкуство и да построи едно от онези чудеса в архитектурата, каквито създаде Леонардо да Винчи, едновременно механик, архитект, художник, един от изобретателите на хидравликата, неуморим строител на канали. Приучени от млади години към абсолютната простота на теоремите, младите хора, завършващи школата, загубват усет за изящното и прекрасното; колоната им се струва безполезна и тезата за полезността, залегнала в основата на естетическите им схващания, неусетно ги връща към ранните дни на изкуството.

Но всичко това е все още нищо в сравнение с моралното страдание, което ме гнети! Чувствувам, че с мен става ужасна промяна; чувствувам да пресекват силите и способностите ми, изчерпани в упорито единоборство с незнанието ми. Започва да ме овладява прозата на живота. С всички сили се стремях към велики дела, а сега лице в лице се сблъсквам с най-нищожните: да проверявам каменни мостове, да оглеждам пътища, да следя за състоянието на материалите. Зает съм не повече от два часа в деня. Мои колеги се женят, изпадат в състояния, противоречащи на духа на съвременното общество. Може би честолюбието ми е прекалено голямо? Не зная, но бих желал да бъда полезен на страната си. Тя изиска от мен титанични усилия, наложи ми да овладея огромни знания, а аз стоя със скръстени ръце в дълбоката провинция. На мен не е позволено да изляза извън пределите на определения ми провинциален град или да упражнявам способностите си, като разработя някой общественополезен проект. Скрита, ала осезаема немилост — ето неизменната награда за всекиго от нас, който, поддавайки се на вдъхновението си, престъпи рамките, поставени му от службата. В такъв случай единствената милост, на която може да се надява способният човек, е талантът, дръзновението му да бъдат хвърлени в забвение, а проектите му погребани в папките на дирекцията. Каква награда очаква Вика̀, едничкият между нас, който действително тласна напред практическата наука на строителството? Генералният съвет при пътното ведомство, състоящо се от хора, изхабени от продължителни, понякога даже и синекурни служби, хора, способни днес само да отричат и зачеркват всичко, което не могат да разберат — ето ямата, където пропадат проектите на смелите умове. Този съвет сякаш е създаден, за да парализира действията на нашата прекрасна младеж, която иска да служи на Франция и да работи с достойнство на творец и с чувство за съвременност! В Париж стават чудовищни неща: бъдещето на провинцията зависи от визата на централизаторите, задържащи чрез интриги, за които нямам време да Ви разказвам, изпълнението на най-добрите планове; а най-добри са тези, които ограничават най-строго алчността на компаниите или предприемачите и пресичат или отстраняват злоупотребите. Но във Франция злоупотребата като обществено явление неизменно взема връх над добронамерението.

Още пет години, и ще престана да бъда това, което съм; в мен ще угасне честолюбието, ще секне благородният стремеж да осъществявам на дело възможностите си, които моята страна поиска да разгърна широко и които угасват в глухия кът, където съм принуден да живея. Дори при най-щастливи обстоятелства ме очаква жалко бъдеще. Възползувах се от отпуската си и дойдох в Париж. Искам да променя попрището си, да стъпя на своя верен път, да претворя в живи дела енергията, знанията, силите си. Ще подам оставка и ще отида в край, където се нуждаят от специалисти като мен и където те могат да извършат чудеса. Ако всичко това е невъзможно, ще се отдам на едно от новите учения, призвани да осъществят дълбоки изменения в съвременния социален строй, ръководейки правилно работниците. Та какви сме ние, ако не обикновени трудови хора, лишени от работа, оръдия, валящи се неизползувани в склада? Способни сме с истините, които носим, да обърнем земното кълбо, а стоим безучастни и пасивни. Усещам в гърдите си нещо голямо, което се смалява, което ще изчезне и предричам това с математическа точност.

Преди да променя жизнения си път, бих искал да чуя Вашето мнение. Аз гледам на себе си като на Ваш син и никога не ще предприема решителна стъпка, без да се посъветвам с Вас, защото Вашата опитност е равна на добротата Ви. Отлично разбирам, че подготвяйки хора със специални знания, държавата не може да предвижда специално за тях монументални проекти — на нея не са й нужни триста моста в годината. Държавата не може да предприеме строителство на грандиозни обекти, както не може да обяви война, за да даде възможност да се печелят сражения и да израстват велики пълководци. Но гениалният човек никога не закъснява да се появи, когато и където обстоятелствата го изискват; и ако златото не липсва и предстоят велики дела, единствено нужният човек мигновено изниква от тълпата. А тъй като в нашия сектор е достатъчен един Вобан, нищо не доказва по-добре безполезността на школата. И най-после, нима никой не разбира, че въоръженият с такава теоретическа и практическа подготовка елитен работник не ще позволи без борба да бъде превърнат в нищожество? Нима това е разумна политика? Не ще ли рече то да разпалим ненаситно честолюбие? Нима не научиха тези горещи глави да мислят за всичко освен за собствената си участ? Разбира се, сред шестстотинте млади хора има изключения, силни личности, които се съпротивляват срещу посегателството на достойнството им, и аз ги познавам. Но ако Ви разкажа за борбите им с хората и със съществуващите порядки, когато, въоръжени с полезни проекти и планове, обещаващи живот и богатство в пустинни провинции, се натъкват на препятствия там, където държавата е обещавала помощ и поддръжка, всички ще сметнат силния и способен мъж, чиято личност сама по себе си респектира, за много по-окаян и достоен за съжаление, отколкото безпомощният човек, ленив и инертен и позволяващ в самодоволството си да принизят способностите му. Ето защо предпочитам да ръководя търговско или промишлено предприятие, да преживявам със стотинки, опитвайки се да разреша макар и един от множеството проблеми, стоящи пред промишлеността или пред обществото, отколкото да бездействувам на сегашното си място. Вие ще ми кажете, че в моето убежище нищо не ми пречи да упражнявам духовните си сили и да търся в тишината на този посредствен живот решение на някой полезен за човечеството проблем. Ах, господине! Нима не познавате въздействието на провинциалната среда и разлагащото влияние на живота, зает точно толкова, колкото да погълне всичкото ни време в почти безцелни занимания, и заедно с това зает недостатъчно, за да претвори получените от нас богати знания?

Не мислете, скъпи мой покровителю, че ме измъчва жажда за богатства или безразсъден стремеж към слава. Аз гледам твърде трезво на нещата, за да не разбирам цялото нищожество на славата. Животът, който водя, не предизвиква в мен желание да се оженя, тъй като, виждайки настоящата си участ, не ценя човешкото съществуване достатъчно, за да направя подобен печален подарък на своето второ «аз». И макар да гледам на парите като на едно от най-могъщите средства, предоставящи на общественика възможност да действува, все пак те са само средство. И така, истинско удовлетворение може да ми донесе единствено увереността, че съм полезен на своята страна. Най-висша наслада за мен би било да работя в област, подходяща за наклонностите и знанията ми. Ако във Вашия край, сред Вашите познати, във Вашите кръгове чуете за начинание, на което бих могъл да бъда полезен, уведомете ме — ще чакам до шест месеца отговора Ви. Мислите, които Ви доверявам покровителю и приятелю мой, споделят с мен и други. Мнозина от другарите ми, завършили Политехническата школа, попаднаха като мен в клопката на специалността си: инженери, географи, капитани преподаватели, капитани от строителните войски, надарени с военен талант, които очевидно ще останат капитани до края на дните си и горчиво съжаляват, че не са преминали в действуващата армия.

И ето, постепенно всички стигнахме до убеждението, че сме жертви на продължителна мистификация, но я осъзнаваме, когато вече е късно да се изплъзнем от нея, когато конят се е слял с машината, която върти, когато болният е привикнал към страданието си.

Разглеждайки внимателно всички тези печални следствия, аз си зададох следните въпроси, които искам да направя достояние и на Вас, мъдрия човек, способен да ги обмисли зряло, като не забравя, че са плод на размисли, пречистени в огъня на страданието.

Каква цел си поставя държавата? Иска ли да разполага с талантливи инженери? Използуваните от нея средства пряко противоречат на целта. С тяхна помощ тя очевидно създава най-жалка посредственост, каквато може да пожелае само правителство, боящо се от мислещи хора. Желае ли държавата да открие път за избраните умове? Тя им подготви най-незавидно положение: не ще се намери човек, завършил школата, който между петдесетата и шестдесетата си година да не съжали, че е попаднал в клопката, скрита в обещанията на държавата. Иска ли тя да има своите гении? Но след 1790 година какви светила са излезли от специалните школи? Ако не бе Наполеон, щеше ли да се появи Кашен, на чийто гений дължим Шербургския бент? Имперският деспотизъм го отличи, конституционният режим го хвърли в забвение. Колцина са членовете на Академията на науките, излезли от специалните школи? Може би двама или трима, не повече! Талантливият човек винаги проявява своя талант и вън от специалните школи. В науките, с които се занимават специалните школи, геният се подчинява само на собствените си закони, той се развива само при обстоятелства, над които човекът няма власт; нито държавата, нито науката за човека — антропологията, могат да ги предвидят. Рике, Пероне, Леонардо да Винчи, Кашен^[10], Паладио, Брунелески, Микеланджело, Браманте, Вобан, Вика̀ дължат гения си на незабележими и дълбоко скрити причини, които ние наричаме случайност — любима дума на глупците. С школи или без тях, тези върховни творци не закъсняват да се появят в своя век. И така, успя ли държавата чрез организацията си да подобри изпълнението на общественополезните строежи и да ги поевтини? Преди всичко частните предприятия отлично си вършат работата и без инженери; и после, правителствените мероприятия винаги се оказват най-скъпите, а особено скъпо струва издръжката на огромното пътно ведомство. В други страни, като например Германия, Англия, Италия, където подобни учреждения не съществуват, аналогични почини се извършват поне също толкова добре, но затова пък много по-евтино, отколкото във Франция. Последните три страни са известни с нови полезни изобретения в тази област. Зная, че е станало мода, говорейки за нашите школи, да изтъкваме, че Европа ни завижда; и все пак същата Европа, която ни наблюдава от петнайсет години, не се опита да си създаде подобни школи. Англия, особено предвидлива в сметките си, основа превъзходни училища за работническото население, откъдето излизат практиканти, които мигновено израстват, когато от практиката преминават към теорията. Стефенсон и Мак Адам^[11] не са завършили нашите прочути школи. А и защо им са? Когато млади, способни инженери, преизпълнени с жар и с благородни стремежи, разрешиха в началото на кариерата си задачата за поддържане на пътищата във Франция, които изискват стотици милиони всеки двайсет и пет години и се намират в плачевно състояние, те напразно публикуваха компетентни статии и докладни записки: всичко потъваше в ямата на Главното управление, този парижки център, където попада всичко и не излиза нищо, където старците завиждат на младите, където високите постове служат за убежище на старите инженери, вече неспособни да работят. И ще стане така, че разполагайки с огромен екип от учени из цяла Франция, който, бидейки част от административния апарат, би трябвало в своята област да направлява и просвещава страната, ще спорим за железните пътища и тогава, когато другите страни отдавна са ги построили. Ако Франция трябва да покаже превъзходството на специалните школи, това тя е длъжна да стори именно сега, в тази великолепна епоха на разцвет на обществените почини, предназначени да изменят облика на държавите и да удвоят човешкия живот, променяйки законите за пространството и времето. Белгия, Съединените щати, Германия, Англия, които не притежават политехнически школи, ще се покрият с мрежи от железни пътища, докато нашите инженери все още ще чертаят планове, а користолюбиви интереси, криещи се зад всеки проект, ще пречат на тяхното изпълнение. Във Франция и камък върху камък не можеш да поставиш, без десетина парижки драскачи да не изсмучат от пръстите си глупави и безполезни доклади.

И така, що се отнася до държавата, тя не извлича никакви изгоди от своите специални школи; а колкото до самите инженери, положението им е незавидно и целият техен живот е жестоко разочарование. Но способностите, които ученикът проявява от шестнадесетата до двадесет и шестата си година, доказват, че ако го предоставим на собствената му съдба, би си извоювал по-достойно и по-високо положение от онова, на което го обрича държавата. Търговец, учен или военен, този човек би действувал в широка сфера, ако неговите драгоценни способности, дързост и възторг не бъдат преждевременно и безсмислено изчерпани.

Къде е прочее прогресът? И държавата, и човекът несъмнено губят при съществуващата система. Не налага ли полувековният ни опит изменения в преподавателската практика на нашите школи? Коя свещена власт установи задължението да се избират от всяко поколение във Франция хората, на които е съдено да станат духовният елит на нацията? С какво само не би следвало да се занимават тези върховни жреци на съдбата? Математиката може би не им е толкова нужна, колкото например физиологията. Не Ви ли се струва, че им трябва малко от онова второ, духовно зрение, което прави чародеи всички велики хора? Екзаминаторите са стари професори, хора почтени, остарели в труд и чиято мисия се ограничава в набиране на младежи с най-добра памет; те могат да изпълняват само това, което се изисква от тях. А тяхната дейност следва да бъде най-възвишената в държавата и предполага наличието на необикновени качества.

Не мислете, покровителю и приятелю мой, че порицанието ми се отнася единствено до школата, която съм завършил; то е отправено не само към института, но още и преди всичко към начина на приемане на ученици в него. Това е така нареченият конкурс — съвременно изобретение, крайно вредно, и при това вредно не само в науката, но и навсякъде, където се прилага — в изкуството, при избиране на хора, на проекти или на каквото и да било друго. За срам на нашите прехвалени школи те са излъчили не повече забележителни обществени деятели от коя да е друга групировка млади хора, но още по-срамно е, че първите големи премии на Академията не ни подариха нито един велик художник, музикант, архитект или скулптор, както общите избори, със своето блато от посредствености, за двайсет години не доведоха на власт нито един велик държавник. Моите съждения се отнасят и до грешката, която нанася поражения и на образованието, и на политиката във Франция. Тази жестока грешка се основава на незачитането на следното правило:

НИЩО, НИТО ОПИТЪТ, НИТО ПРИРОДАТА МОГАТ ДА ДАДАТ УВЕРЕНОСТТА, ЧЕ УМСТВЕНИТЕ СПОСОБНОСТИ НА ПОДРАСТВАЩИЯ ЩЕ СЕ СЪХРАНЯТ У ВЪЗРАСТНИЯ.

В настоящия момент съм свързан с мнозина достойни хора, които нравствените недъзи, разяждащи Франция, тревожат толкова, колкото и мен. Те признават така, както и аз, че талантите, които висшето образование фабрикува, са мимолетни, тъй като не се осъществяват и са лишени от бъдеще; че образованието, получавано в нашите първоначални училища, не дава на държавата нищо, защото не насажда благодатта на вярата и на чувствата. Цялата наша система на народното просвещение изисква пълно преустройство, което би трябвало да се ръководи от личност с големи идеи, с несъкрушима вяра в бъдещето, с дълбоки знания и силна воля и надарена с такъв талант на законодател, какъвто в новите времена бе възможно да се срещне може би само у Жан-Жак Русо.

Може би излишъкът от хора със специално образование би следвало да се използува в първоначалните училища, толкова необходими на народа. Ние нямаме за просвещението на народните маси достатъчен брой търпеливи и предани на делото учители. Зачестилите престъпления и нарушения на закона говорят за дълбока обществена язва; причините се коренят в онова полуобразование, което се дава на народа и което е способно да разруши социалните връзки, като го принуждава да мисли достатъчно, за да се откаже от полезни за властта религиозни вярвания, но недостатъчно, за да се възвиси до нравоучението за подчинение и дълг, представляващо днес последна дума на трансценденталната философия^[12]. Невъзможно е да се принуди цялата нация да изучава Кант; затова на народа са по-нужни вярата и традициите, нежели умствените знания и размишленията. Ако можеше да се започне животът отново, може би бих постъпил в семинария и бих станал обикновен селски свещеник или учител. Сега съм отишъл твърде далеч по своя път, за да се огранича само с професията на основен учител; а освен това мога да бъда полезен в кръг, значително по-широк от едно училище или енория. Опитах се да се приближа към сенсимонистите^[13], но те избраха път, по който не бих могъл да ги следвам; независимо обаче от някои техни грешки, сенсимонистите докоснаха множество болезнени рани, преки последици на нашето законодателство, към чието изцеление ще се пристъпи с жалки палиативи и които само ще отложат дълбоката морална и политическа криза във Франция.

Сбогом, господине, приемете уверенията ми в моята почтителна и неизменна привързаност към Вас, която въпреки всички тези съждения постоянно ще расте.

 

Грегоар Жерар“

По стар навик на банкер Гростет бе нахвърлил отговора на обратната страна на писмото и отгоре бе написал тайнствената дума „отговорено“.

„Намирам за безполезно да се спирам върху това, което излагате в писмото си, скъпи Жерар, толкова повече, че по волята на случая (използувам израза на глупците) се готвя да Ви предложа нещо друго, което ще Ви помогне да излезете от това мъчително за Вас положение. Госпожа Граслен, собственица на монтенякските гори и на безплодното плато в подножието на хълмовете, по които се разстилат горите й, възнамерява да оползотвори това огромно владение, като започне да експлоатира горите и обработва каменистите равнини. За да осъществи този проект, тя се нуждае от човек с Вашите знания и с Вашата пламенност, който подобно на Вас да обединява в себе си безкористието с усет за практическа полза. С една дума, не много пари и много работа! Огромен резултат, постигнат с малки средства! Основно преобразование на целия край! Да бликне изворът на изобилието в най-безутешната пустиня, лишена от всякакъв живот, лишена дори от най-малкия стрък тревица — не желаехте ли това Вие, който искахте животът Ви да бъде поема? Съдейки по искреността на писмото Ви, осмелявам се без колебание да Ви помоля да ме навестите в Лимож. Но, приятелю мой, не бързайте да подавате оставка. Вземете си само отпуск, като обясните на началниците си, че желаете да проучите някои специални въпроси, вън от обсега на служебните Ви задължения. Така не ще загубите правата си и ще разполагате с време, за да прецените изпълнимо ли е начинанието, замислено от монтенякския свещеник и одобрено от госпожа Граслен. При следващата ни среща ще Ви обясня изгодите, които Ви очакват, в случай че тези обширни преобразования бъдат осъществени.

Разчитайте всякога на приятелството на предания Вам

 

Гростет“

Госпожа Граслен написа в отговор на Гростет само тези няколко думи:

„Благодаря, приятелю мой, очаквам Вашия човек.“

Показвайки на отец Боне писмото на инженера, тя промълви:

— Още една ранена душа, жадуваща за изцеление!

Свещеникът прочете писмото веднъж-дваж, обиколи мълчаливо няколко пъти терасата и го върна на госпожа Граслен със следните думи:

— Това е забележителен човек, с прекрасна душа! Казва, че училищата, създадени от революционната мисъл, фабрикуват бездарници. Аз ги наричам фабрики за невярващи, защото, ако не е атеист, господин Жерар непременно е протестант…

— Ще го попитаме — каза Вероник, смаяна от такъв отговор.