Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (9)

9. Християнски грижи

Епископският дом в Лимож е разположен на хълм, над бреговете на Виена, и неговите градини, следвайки естествения строеж на стръмните склонове, се спущат на тераси към реката, опирайки се на мощните, завършващи с балюстради стени. Хълмът е толкова висок, че предградието Сент Етиен на отвъдния бряг на реката сякаш лежи в подножието на последната тераса. Накъдето и да тръгнат разхождащите се, от хълма се открива великолепна панорама с виещата се сред нея река, която се вижда ту по дължината на цялото течение, ту само от бряг на бряг, скривайки се зад завоите. На запад, оставила зад себе си градините на епископството, Виена се устремява към града в изящна дъга, опасваща предградието Сен Марсиал. По-нагоре по течението, недалеч от предградието, се възправя красива селска къща, известна под името Кльозо; тя се вижда ясно от ниските тераси и благодарение на някакво изместване на перспективата изглежда свързана с камбанариите на предградието. Пред къщата се намира чаровният, обрасъл в зеленина остров, който Вероник в дните на своята първа младост наричаше Ил дьо Франс. На изток в далечината се издигат амфитеатрално разположени хълмове. Вълшебната прелест на околността и благородната простота на сградата правят от епископския дворец най-забележителния паметник на града — останалите постройки не блестят нито с избора на строителния материал, нито с архитектурата си.

Отдавна вече свикнал с великолепните пейзажи, достойни за вниманието на любителите на живописни кътчета, абат Дютей, придружаван от господин Дьо Гранкур, заслиза от тераса на тераса, не обръщайки никакво внимание на алените цветове, на оранжевите тонове и на виолетовите оттенъци, с които залезът изпъстряше старите стени, каменните огради, къщите на предградието и водите на реката. Той търсеше епископа, който в това време седеше в ъгъла на последната тераса, под сянката на лозовата беседка, където бе наредил да му донесат десерта, и се наслаждаваше на тихата вечер, която неусетно припадаше от хоризонта. Тополите на острова сякаш разсичаха водата с удължените сенки на вече пожълтелите си корони, които на слънцето блестяха като позлатени. Меките лъчи на залеза, различно отразени от зелените талази на дъбовете, от резедата на младите дървета и от атлазено зелените мъхове, създаваха разкошно съчетание на тонове, навяващи печал. В дъното на долината, обгонвана от лекия вечерен бриз, трептеше, сякаш обсипана с пайети, повърхността на Виена, откроявайки кафявите покриви на предградието Сент Етиен. През висящите мрежи на дивата лоза отдалече се виждаха позлатените от слънцето върхове и камбанарии на предградието Сен Марсиал.

Приглушената глъч на провинциалния град, наполовина скрит в резкия завой на реката, галещият ветрец — всичко разполагаше прелата към душевното спокойствие, което препоръчват хората, занимаващи се с въпросите на храносмилането. Неговите очи неволно се обръщаха към десния бряг на реката, където големите сенки на тополите достигаха откъм предградието Сент Етиен стените на градината, в която бяха убити Пенгре и прислужницата му; но в мига, в който краткото блаженство на епископа бе нарушено от старшите викарии, напомнили му за неприятните събития, очите му тутакси придобиха непроницаемо изражение. Двамата свещеници отдадоха неговата хладина на изненадата от неочакваното посещение, а в действителност прелатът — личност духовно извисена до прозрения — съзираше в пясъчните брегове на Виена разгадката, която напусто търсеха съпрузите Де Вано и правосъдието.

— Монсеньор — каза абат Дьо Гранкур, като се приближи към епископа, — всичко е безполезно и за наше прискърбие ще видим клетия Ташрон да умира непокаян; той ще изрече най-ужасни проклятия против религията, ще обсипе бедния абат Паскал с хули, ще оплюе разпятието, ще отрече всичко, дори и ада.

— Ще изплаши народа — добави абат Дютей. — Това скандално произшествие и ужасът, който то ще предизвика, ще свидетелствуват за нашето поражение и безсилие. Ето защо пътем казвах на господин Дьо Гранкур, че подобно зрелище ще изтръгне не един грешник от лоното на църквата.

Развълнуван от тези думи, епископът положи на небоядисаната дървена маса гроздовата чепка, изтри пръстите си и с жест прикани двамата старши викарии да седнат.

— Абат Паскал не подхвана добре тази работа — продума най-после епископът.

— Последната среща с осъдения го поболя — възрази абат Дьо Гранкур, — иначе той би дошъл с нас и би обяснил трудностите, които правят неосъществими повеленията на ваше преподобие.

— Щом само зърне едного от нас, осъденият с цяло гърло запява неприлични песни и заглушава всяка наша дума — каза младият свещеник, седнал близо до епископа.

Този млад човек, надарен с очарователна външност, се беше облакътил на масата и тънката му бяла ръка небрежно обръщаше гроздовете, избирайки узрелите зърна с непосредността на постоянен сътрапезник или любимец. Свързан с Лиможкия епископ чрез семейни и приятелски връзки, младият свещеник, по-малък брат на барон Дьо Растиняк, действително бе и сътрапезник, и любимец на прелата. Тъй като бе избрал духовното поприще само от материални съображения, епископът го беше взел за личен секретар, за да му предостави време и възможност да се издигне. Името на абат Габриел му обещаваше най-високи санове в църковната йерархия.

— А, значи, ти си ходил там, сине мой? — запита епископът.

— Да, монсеньор. Но едва се бях показал, и този окаяник изрече срещу вас и срещу мен най-непристойни хули; държи се така, че за свещеника е невъзможно да остане при него. Ще позволите ли, ваше преподобие, да ви дам съвет?

— Нека чуем мъдростта на децата, понякога от тяхната уста глаголи сам Бог — каза с усмивка епископът.

— Та нали по негова воля проговори и Валаамовата магарица? — весело откликна младият абат Дьо Растиняк.

— Според мнението на други коментатори тя не съвсем добре е знаела какво говори — отвърна, смеейки се, епископът.

Двамата старши викарий на свой ред се усмихнаха; безобидната шега на прелата бе отправена към младия абат, комуто завиждаха всички духовници и честолюбци, обкръжаващи епископа.

— Струва ми се — каза младият абат, — че следва да помолим господин Дьо Гранвил за допълнително отлагане на екзекуцията. Когато осъденият узнае, че дължи няколко дни отсрочка на нашето застъпничество, може би ще си даде вид, че ни слуша, а ако ни изслуша…

— Не ще промени поведението си, виждайки, че то е изгодно за него — прекъсна епископът любимеца си. — Господа — продължи той след кратко мълчание, — известни ли са всички тези подробности в града?

— Няма дом, в който да не се говори за тях — отвърна абат Дьо Гранкур. — А сега говорят само за абат Паскал, съкрушен от безполезната борба с осъдения.

— Кога трябва да бъде екзекутиран Ташрон? — запита епископът.

— Утре, в пазарния ден — продума тихо абат Дьо Гранкур.

— Господа, религията не може да претърпи поражение! — заяви епископът. — Колкото по-голямо внимание предизвиква това дело, толкова по-решително ще се стремя към блестящо тържество. Църквата се намира в трудно положение. Длъжни сме да извършим чудо в този промишлен град, където метежният дух против религиозните и монархическите доктрини е пуснал дълбоки корени, където породената от протестантизма разрушителна мирогледна система, именувана днес либерализъм и готова утре да приеме друго име, е обхванала всяко мислещо същество. Идете, господа, при виконт Дьо Гранвил — той е предан на църквата от цялата си душа, — кажете му, че ние изискваме неколкодневна отсрочка. Аз сам ще отида при злочестия затворник.

— Вие, монсеньор! — учуди се абат Дьо Растиняк. — Но не е ли твърде много онова, което възможният ви неуспех поставя на изпитание? Вие може да отидете там само ако бъдете уверен в успеха си!

— Ако ваше преподобие позволи да изкажа мнението си — намеси се абат Дютей, — надявам се да осигурим духовното тържество на религията в това печално дело.

Прелатът сдържано кимна с глава, което показваше колко малко вярва в здравия разум на старши викария.

— Ако някой може да въздействува върху тази непокорна душа и да я върне в лоното на църквата — продължи абат Дютей, — това е само свещеникът от неговото село, господин Боне.

— Един от щастливците, над които простирате покровителствената си десница — забеляза епископът.

— Монсеньор, свещеникът Боне принадлежи към онези хора, които сами се покровителствуват със своята войнствуваща добродетелност и ангелско усърдие.

Този скромен и прост отговор бе посрещнат с мълчание, което би смутило всеки друг, но не и абат Дютей. Така изреченото възражение се отнасяше до непризнатите люде и тримата пастири видяха в него един от онези смирени, но безупречни и ловко заострени сарказми, с които си служат духовните лица, умеещи да казват именно това, което искат да кажат, без да нарушават най-строгите правила на благоприличието. Но случаят не бе такъв, абат Дютей съвсем не мислеше за сарказми.

— Отдавна вече слушам за този свят Аристид — отвърна с усмивка епископът. — Ако скрия от света такъв талант, това от моя страна ще бъде несправедливост или предубеждение. Вашите либерали хвалят господин Боне като човек, принадлежащ към партията им, но аз искам сам да преценя този селски апостол. Идете, господа, при главния прокурор и го помолете от мое име за отсрочка. Ще почакам отговора, преди да изпратя нашия мил абат Габриел в Монтеняк да доведе светия човек. Ще предоставим на негово свещенство възможност да сътвори чудо.

Изслушал думите на прелата, абат Дютей почервеня, по не показа, че му бяха неприятни. Двамата старши викарии мълчаливо се поклониха и оставиха епископа насаме с любимеца си.

— Тайната на изповедта, до която се домогваме, несъмнено е погребана там — каза епископът на младия абат, като му показа тополите, скриващи самотната къща, запиляна между острова и предградието Сент Етиен.

— И аз мисля така — отвърна Габриел. — Не съм следовател, а не искам да бъда и шпионин; но ако бях съдия, бих научил името на жената, която трепери при всеки шум, при всяка дума и която съумява да запази невъзмутимо външно спокойствие, страхувайки се да не сподели съдбата на престъпника. Впрочем тя няма от какво да се бои: аз видях човека, той ще отнесе в гроба тайната на своята пламенна любов.

— Малък хитрецо — каза епископът, като дръпна ухото на секретаря и посочи озарения от последните лъчи на залеза простор между острова и предградието Сент Етиен, към който бе прикован погледът на младия духовник. — Правосъдието би трябвало да се насочи там, нали така?…

— Аз посетих убиеца, за да проверя подозренията си, но той е обкръжен от шпиони; ако можех да поговоря с него, сигурно бих открил жената, заради която отива на смърт.

— Да мълчим — рече епископът, — ние не служим на земното правосъдие и не на криминални дела сме съдници, а на човешки съвести. Достатъчна е една глава. Впрочем рано или късно тази тайна ще се разкрие за църквата.

Проницателността, с която навикът към размишления дарява свещениците, е значително по-дълбока от проницателността на съдии или полицаи. Съзерцавайки от височината на своите тераси мястото на ужасното престъпление, прелатът и неговият секретар действително в края на краищата проникнаха във все още неразгаданата въпреки всички уловки на следствието и разискванията на съдебните заседатели тайна.

Господин Дьо Гранвил играеше вист у госпожа Граслен и тъй като трябваше да изчакат завръщането му, отговорът на прокурора бе донесен до знанието на епископа едва към полунощ. В два часа след полунощ абат Габриел се отправи с каретата на епископа за Монтеняк. Департаментът Монтеняк, отстоящ от града на около девет левги, е разположен в онази част на Лимузен, която върви покрай Корезките планини и граничи с департамента Крьоз. И така, младият абат напусна Лимож, кипящ от бурни страсти в предвкусване на определеното за сутринта зрелище, на което отново не бе съдено да се осъществи.