Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (31)

29. Предсмъртни признания

Призори умиращата се пробуди и помоли да отворят прозорците. Искаше й се за последен път да види изгрева на слънцето.

В десет часа сутринта монсеньор Дютей, облечен в епископски одежди, влезе в стаята на госпожа Граслен. Прелатът и отец Боне се отнасяха с такова доверие към тази жена, че се въздържаха да я посъветват относно границите, към които трябваше да се придържа в признанията си. Вероник видя, че духовните лица бяха повече, отколкото наброяваше енорията на Монтеняк — тук присъствуваха отци и от съседните общини. Четирима селски свещеници се готвеха да помагат на епископа. Великолепните църковни украшения, с които госпожа Граслен бе дарила енорията си, придаваха на церемонията особена пищност. Осем момченца от църковния хор, в червени и бели одежди, стояха в две редици от леглото до вратата, водеща в залата, и държаха в ръце свещници от позлатен бронз, които Вероник бе изписала от Париж. Предани на Вероник хора бяха донесли от църквата дървения олтар, окичен и подготвен така, че негово преподобие архиепископът да отслужи литургия пред нея. От двете страни на олтара двама побелели клисари държаха кръста и хоругвите.

Госпожа Граслен бе дълбоко развълнувана — подобни грижи църквата отделяше само за короновани особи. Двете крила на вратата бяха разтворени и Вероник можа да види приземния етаж на замъка, където се бе насъбрало почти цялото население на Монтеняк. Приятелите й бяха предвидили всичко, в залата се намираха само домашните; пред тях, до вратата на спалнята, се тълпяха най-близките приятели и ония, на чиято сдържаност и деликатност можеше да се разчита. Господата Гростет, Дьо Гранвил, Рубо, Жерар, Клузие и Рюфен бяха седнали на първия ред. Всички те трябваше да станат и да стоят прави, та гласът на изповядващата се да не бъде чут от никого освен от тях. За щастие и риданията на близките заглушиха признанията на умиращата. Най-отпред стояха две жени, чиито измъчен вид предизвикваше ужас. Първата бе Дьониз Ташрон; чуждоземните й, по квакерски прости дрехи я правеха неузнаваема за съселяните й; но тук присъствуваше човек, комуто бе трудно да я забрави; появяването на Дьониз хвърли лъч светлина върху страшната тайна. Главният прокурор внезапно прозря истината; и осъзна пределно ясно ролята, която бе играл пред госпожа Граслен. Магистратът, този син на деветнадесетия век, подвластен по-малко от другите на религиозните догми, бе обхванат от ужас, тъй като едва сега разбра каква мъчителна драма бе изживявала Вероник в двореца Граслен по време на процеса Ташрон. Тези трагични дни отново оживяха в паметта му, осветени от искрящите от омраза очи на старата Совиа, които сякаш го заливаха с потоци от разтопено олово. Тази жена, стояща на десет стъпки от него, не му прощаваше нищо. И представителят на земното правосъдие потрепери. Бледен, ранен в самото сърце, той не смееше да погледне одъра, където лежеше сразена от ръката на смъртта жената, която толкова беше обичал и която сега събираше сетни сили, за да победи агонията с величието на страшната си вина; и сухият профил на Вероник, откроил се като бяло петно върху червената дамаска, го накара да се олюлее.

В единайсет часа богослужението започна. Когато свещеникът от Визе прочете апостолското послание, архиепископът смъкна стихара и застана на прага на вратата.

— Християни, събрани тук, за да присъствувате при последното черкуване на господарката на този дом — каза той, — вие, които присъединявате молитвите си към молитвите на църквата, за да изпросите за нея вечно спасение, знайте, че в предсмъртния си час тя се сметна за недостойна да приеме светото причастие, ако за назидание на ближния не изповяда открито най-големия си грях. Ние се противопоставихме на благочестивото й намерение, макар този обичай на публично разкаяние да е съществувал в първите дни на християнството. Но тъй като клетата жена ни довери, че желае да възстанови доброто име на едного от синовете на тази енория, ние й позволихме да следва свободно гласа на разкаянието.

След тези думи, произнесени с благодушно пастирско достойнство, архиепископът се оттегли настрана, за да стори място на Вероник. Умиращата пристъпи напред, поддържана от старата си майка и от негово преосвещенство отец Боне — два величави и всепочитани образа: не дължеше ли тя на майчинството тялото си, а на духовната си майка, църквата — душата си? Вероник прегъна колене върху малка възглавница, скръсти ръце и за миг се замисли, сякаш черпеше от някакъв небесен източник в сърцето си сили, за да заговори.

В тези минути мълчанието стана страшно. Никой не смееше да погледне съседа си. Всички очи бяха сведени надолу. И все пак, когато Вероник вдигна глава, срещна погледа на главния прокурор и изразът на побледнялото му лице я накара да поруменее.

— Аз не ще мога да умра в мир — заговори Вероник с далечен глас, — ако оставя за мен лъжливата представа, която всички вие, които ме слушате, може би сте си създали. Вие виждате пред себе си голяма грешница, която се доверява на молитвите ви и се опитва да заслужи опрощение чрез публично признание на греха си. Този грях е толкова тежък, последствията му са толкова ужасни, че вероятно никакво разкаяние не може да ги изкупи. Но колкото повече унижения понеса на земята, толкова по-малко ще се боя от Гнева Божи в Царството небесно, към което се стремя.

Баща ми, който всякога се е отнасял с доверие към мен, преди около двайсет години предостави на грижите ми младеж от вашата енория, отличаващ се с примерно поведение, със склонност към науките и с превъзходни душевни качества. Този младеж бе нещастният Жан-Франсоа Ташрон, който от това време се привърза към мен като към своя благодетелка. По какъв начин моето чувство към него стана греховно? За това, струва ми се, ми е позволено да мълча. Може би ще си помислите, че най-чистите чувства, вълнуващи ни тук, на земята, неусетно са се отклонили от правия път, ще подирите оправдание в безумната себеотдайност, в човешките слабости, в множество причини, които като че ли смекчават тежестта на вината ми. Но дори ако съм се ръководела от най-добри чувства, ще стане ли от това отговорността ми по-малка? Предпочитам да призная, че аз, която по възпитание и обществено положение стоях по-високо от младежа, поверен ми от моя баща и от когото трябваше да ме откъсне свойствената на нашия пол свенливост, тръгнах по гибелния път на сатаната. Изпитвах твърде силно майчинско чувство към този момък, за да остана равнодушна към покорното му и мълчаливо обожание. Той пръв ме оцени по достойнство. Може би ме подведоха мои коварни съображения: помислих си колко мълчалив и сдържан ще бъде младежът, който ми дължеше всичко и когото случаят бе поставил така далеч от мен, макар по рождение да бяхме равни. И накрая, в репутацията си на благодетелка и на богобоязлива християнка намерих завеса, прикриваща поведението ми. Уви! Моята страст потърси убежище в сянката на олтара и това несъмнено е едно от най-големите ми прегрешения. Най-добродетелните постъпки, любовта, която изпитвам към майка си, моето благочестие, дълбоко и искрено въпреки заблужденията ми — всичко пожертвувах за жалкото тържество на безразсъдната си страст и аз чувствувах как ме оплитат неразривните й връзки. Моята бедна, обожаема майка, която сега ме слуша, бе дълго, без да подозира това, невинна съучастница в злото. Когато най-после очите й се отвориха, бях отишла толкова далеч по измамния път към щастието, че тя намери в майчиното си сърце сили да мълчи. Така мълчанието й се превърна във висша добродетел. Любовта към дъщеря й победи любовта към Бога. Ах! Аз тържествено снемам от душата й тежкия воал, който носеше! Тя ще завърши дните си, без да принуждава очите и лицето си да лъжат. Нека не бъде укорявана майчината й любов, нека благородната й, свята страст, увенчана с всички добродетели, блести в целия си блясък, освободена от звеното, чрез което неволно се докосваше до толкова безчестия!…

Тук гласът на Вероник се удави в ридания; Алин й поднесе амоняк.

— Дори преданата прислужница, която ми оказва тази последна услуга, се отнасяше към мен по-добре, отколкото заслужавах, и си даваше вид, че не знае онова, което й бе добре известно. Но тя бе посветена в тайната на суровото разкаяние, чрез което умъртвявах плътта си, която най-после рухна.

И така, аз моля за опрощение хората за това, че ги заблудих, подмамена от ужасната човешка логика. Жан-Франсоа Ташрон е далеч по-малко виновен, отколкото може да си представи обществото. Ах! Умолявам всички, които ме слушат! Помислете колко млад бе той, как го опияняваха и моите угризения, и неволните съблазни! Нещо повече! В него говореше честността, но честност зле разбирана, и именно тя доведе до голямото нещастие. Ние и двамата не можехме повече да понасяме тази непрестанна лъжа. Той, клетият, се позоваваше на гордостта ми, искаше тази трагична любов да не бъде срамна за мен. Аз, единствено аз бях виновна за престъплението му! Тласкан от нуждата, бедният младеж, виновен само в безграничната си преданост към своя кумир, бе избрал най-осъдителния, най-непоправимия от всички запретени пътища. Узнах за всичко в деня на престъплението. Но в момента на изпълнението му Ръката Божия срина цялото здание от лъжливи кроежи. Аз притичах, дочула викове, които още кънтят в ушите ми. Отгатнах кървавата борба, но не бе в моята власт да я спра — аз, първопричината на безумието й. Ташрон бе тогава безумен, твърдя това и днес.

Тук Вероник погледна главния прокурор, а от гърдите на Дьониз се изтръгна дълбока въздишка.

— Той загуби разума си, когато видя да рухва неочаквано всичко, което смяташе за свое щастие. Злочестият младеж бе заблуден от собственото си сърце; съдбовната неизбежност го тласна от простъпка към престъпление, от престъпление към двойно убийство. Едно бе ясно: излезе от дома на майка ми невинен, а се върна престъпник. Само аз единствена в света знаех, че тук нямаше умисъл, нито онези утежняващи вината обстоятелства, заради които го осъдиха на смърт. Сто пъти исках да призная всичко, за да го спася, и сто пъти с ужасно усилие, продиктувано свише, стисках устни и мълчах. Възможно е именно моето присъствие там, на няколко стъпки, да му е вдъхвало ужасната, срамната, позорната смелост на убийците. Сам, той би избягал. Аз бях изваяла тази душа, аз бях развила този ум и облагородила това сърце и знаех, че е неспособен на низки чувства! Бъдете справедливи към това невинно оръдие, справедливи към спящия благодарение на Божието милосърдие мирно в гроба, който оросихте със сълзите си, догаждайки несъмнено истината! Накажете, проклинайте виновницата, тя е пред вас! Ужасена от извършеното престъпление, аз сторих всичко, за да го прикрия. На мен, останала без свои деца, баща ми бе поверил чуждо дете, за да го отведа към Бога, а аз го отведох на ешафода! Ах, засилете ме с укори, сразете ме, моят час удари!

При тези думи очите на Вероник засвяткаха с неукротима гордост. Архиепископът, който стоеше зад нея, осеняйки я с пастирския си жезъл, излезе от безстрастното си спокойствие, протегна десница и закри очите на каещата се. Раздаде се глух стон, изтръгнал се сякаш в предсмъртна мъка. Жерар и Рубо подхванаха Дьониз Ташрон, изгубила съзнание, и я изнесоха от стаята. Пред тази картина Вероник почувствува безпокойство и огънят в очите й притихна; но тя скоро възвърна душевния си покой на мъченица.

— Сега вече знаете — продължи тя, — аз не заслужавам похвали, нито благодарност за това, което създадох тук. В името на небето водех таен живот, изпълнен със строго покаяние, и то ще съди за него. Моят живот, известен на всички, бе огромно усилие за поправяне на извършеното от мен зло; запечатих покаянието си в дела, които оставят неизгладими следи на тази земя. То ще съществува вечно, ще живее в златните поля, в процъфтяващия Монтеняк, в ручеите, устремили се към равнината, някога дива и безплодна, а сега зелена и цветуща.

В продължение на сто години нито едно дърво не ще бъде отсечено тук, без хората от вашия край да си спомнят на чии угризения са дължали сянката му. Каещата се душа, вдъхнала живот в този край, дълго още ще живее сред вас. Това, което сте приписвали на нейните способности и на достойно придобитото й богатство, е извършено от приемницата на разкаянието му, от тази, която причини престъплението. Дължимото на обществото е възвърнато, върху мен единствена лежи отговорността за живота на младия човек, прекършен в разцвета на силите му; този живот бе поверен на мен и от мен ще се търси отчет!…

Сълзи угасиха огъня в очите на Вероник. Тя замълча.

— И още нещо: сред вас е човекът, който изпълни честно дълга си и с това си навлече моята ненавист, която ми се струваше неизлечима — подхвана тя. — За мен той бе първото оръдие на изпитанието ми. Твърде близо бях до престъплението, нозете ми твърде дълбоко бяха затънали в кръв, за да не мразя правосъдието. Разбрах, че докато макар и зрънце от тази омраза живее в сърцето ми, не ще умре в мен греховната страст; нямаше какво да опрощавам, аз само очистих тайното кътче, където се бе стаило злото. Колкото и мъчителна да бе тази победа, тя е несъмнена.

Вероник видя обляното в сълзи лице на главния прокурор. Земното правосъдие сякаш страдаше от угризения. Когато каещата се вдигна глава, за да продължи изповедта си, срещна разплаканите очи на стареца Гростет, който протягаше към нея ръце, сякаш за да й каже: достатъчно!

И тук тази невероятна жена чу такива раздиращи сърцето ридания, че развълнувана от толкова състрадание и успокоена от балсама на всеобщото опрощение, почувствува как я обхваща смъртна слабост; виждайки дъщеря си останала напълно без сили, старата майка се хвърли към нея и като някога я отнесе в леглото.

— Християни — каза архиепископът, — вие чухте изповедта на покаяницата. Тя потвърди присъдата на земното правосъдие и с това може да успокои съмненията или тревогите му. Думите й трябва да ви накарат отново да присъедините молитвите си към молитвите на църквата, която отслужва литургия, за да измоли от всевишния милосърдното му опрощение в отговор на едно толкова голямо покаяние.

Службата започна. Вероник я следеше с вид на дълбоко вътрешно успокоение, което я правеше неузнаваема. На лицето й се появи израз на непорочна чистота, достойна за невинната и простодушна девойка, каквато бе в стария бащин дом. Зарята на вечния живот вече докосваше челото и лицето й с бели и златисти отблясъци. Вероник навярно дочуваше тайнствена музика и черпеше жизнени сили в желанието си за последен път да се съедини с Бога. Отец Боне се приближи до леглото и даде на Вероник опрощение на греховете. Архиепископът я помаза със светия елей, не скривайки бащинските си чувства, показали на всички присъствуващи колко скъпа на сърцето му бе тази заблудена, ала отново намерена овчица. Довършвайки помазването, прелатът затвори за всичко земно тези очи, причинили толкова злини, и заключи с печата на църквата прекалено красноречивите устни. Ушите, слушали толкова лоши внушения, станаха глухи завинаги. Всички чувства, укротени от покаянието, бяха сега осветени и духът на злото бе загубил власт над тази душа. Никога богомолци не са разбирали величието и дълбочината на тайнството така проникновено, както тези, видели църквата да увенчава с благословението си изповедта на умиращата.

Приготвена за причастие, Вероник прие Тялото Господне с надежда и радост, стопили ледовете на неверието, на което така често се натъкваше свещеникът. Потресен, Рубо стана в този миг католик. Зрелището бе и трогателно, и страшно! Но и толкова тържествено, че живописта може би би намерила в него сюжет за някой свой шедьовър.

Когато след причастието дочу да подхващат Евангелието на Йоана, умиращата със знак помоли майка си да доведе при нея сина й, когото възпитателят бе извел навън. Видяла Франсис коленичил пред леглото й, опростената майка се почувствува в правото си да благослови детето си и като положи ръка на главата му, издъхна.

Старата Совиа стоеше права, всякога на поста си както от двайсет години насам. Тази по свой начин героична жена затвори очите на многострадалната си дъщеря и ги целуна едно след друго. Тогава всички свещенослужители и останалите духовници обкръжиха леглото. В трептящата светлина на свещите те подхванаха страшната песен De profundis, чиито звуци възвестяваха на хората, застанали на колене пред замъка, на приятелите, молещи се в стаите, и на всички прислужници, че майката на кантона е мъртва. Ридания и вопли от всички страни се смесиха със заупокойната молитва.

Изповедта на тази необикновена жена не бе излязла отвъд прага на спалнята, чуха я само добронамерени приятели.

Когато селяните от съседните села и жителите на Монтеняк дойдоха един след друг, за да положат зелена клонка и кажат през сълзи и молитви сетното сбогом на благодетелката си, те видяха някакъв съкрушен от скръб магистрат, уловил студената ръка на жената, която, без сам да желае това, така жестоко, но и така заслужено бе наранил.

Два дни по-късно главният прокурор, Гростет, архиепископът и кметът, уловили за краищата черното покривало, съпроводиха тялото на госпожа Граслен до последното й жилище. Спуснаха я в гроба сред пълно мълчание. Не бе произнесена нито дума, никой не намираше сили да заговори, очите на всички бяха пълни със сълзи. „Това е светица!“ — шепнеха хората, разотивайки се по пътищата на кантона, който бе възродила, и този шепот сякаш вдъхваше душа на създадените от нея поля.

Никому не се стори странно, че госпожа Граслен бе погребана до Жан-Франсоа Ташрон; тя не бе молила за това; но старата майка, движена от нежно състрадание, беше посъветвала клисаря да положи един до друг тези, които светът така жестоко бе разделил и които общото им разкаяние съединяваше в чистилището.

Завещанието на госпожа Граслен оправда всички очаквания. В Лимож тя учредяваше стипендии в колежа и придаваше в приюта легла, предназначени само за работници; отделяше значителна сума — по триста хиляди франка на всеки шест години — за постепенно откупуване на онази част от селото, наричана Ташронови, където нареждаше да се построи приют за бедни старци от кантона, за болни, за крайно бедни родилки и за бездомни деца; приютът трябваше да носи името на Ташронови. Вероник желаеше приютът да бъде обслужван от сестри-монахини и предвиждаше четири хиляди франка за възнагражденията на хирурга и на лекаря. Госпожа Граслен умоляваше Рубо да приеме службата главен лекар към приюта, предоставяйки му да си избере хирург и да следи за строежа на сградата заедно с Жерар, когото назначаваше за архитект. Освен това на монтенякската община завещаваше просторни ливади, доходите от които трябваше да покриват данъците. Църквата, дарена с помощен фонд за особени случаи, се задължаваше да издирва млади хора и деца в Монтеняк, проявяващи склонност към изкуството, науката или към някакъв занаят. Благоразумна и съобразителна в благотворителността си, завещателката насочваше църквата към сумите, предвидени за поощрение на талантите.

Вестта за смъртта на Вероник, посрещната навсякъде като обществена беда, не предизвика никакви одумки, оскърбителни за паметта на тази жена. Такава почтителна сдържаност говореше за вътрешно преклонение пред високите й добродетели от страна на благочестивите труженици, които извършват в този край на Франция чудеса, описани в известните „Нравоучителнп писма“.^[2]

Жерар, станал настойник на Франсис и задължен чрез завещанието да живее в замъка, се прехвърли в новия си дом; и едва три месеца след смъртта на Вероник се ожени за Дьониз Ташрон, в която Франсис намери своята втора майка.