Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (1)

1. Съпрузите Совиа

В Долен Лимож на ъгъла на улиците Старата поща и Сите се намираше преди трийсет години едно от онези дюкянчета, в които като че ли нищо не беше се изменило от времето на средновековието. Невнимателният пешеходец рискуваше да се препъне в широките, изпочупени плочи, покриващи неравната и на места разкаляна земя, ако не забележеше навреме всички дупки и издутини на този необичаен паваж. Просмуканите с прах стени представляваха странна мозайка от дърво и тухли, от камъни и желязо, циментирани здраво от времето, а може би и от случая. Повече от сто години насам направеният от огромни греди под, недал нито една пукнатина, се огъваше под тежестта на горните етажи. Построен с гредоред, този дом бе облицован отвън с плочи, образуващи геометрически фигури, и запазваше наивния облик на градски строеж от доброто старо време. Нито един от прозорците, оградени с дървени рамки, украсени някога с резба, която атмосферните влияния бяха унищожили, не стоеше отвесно на мястото си: едни бяха поддали навън, други — навътре, трети заплашваха да се разпаднат на части; а около всеки прозорец от пръстта, взела се Бог знае откъде, в измитите от дъжда пукнатини напролет поникваха бледи цветя, хилави пълзящи растения и рядка трева. Атлазено зелен мъх покриваше тук-там покривите и первазите на прозорците. Ъгловият, така наречен носещ стълб, макар и иззидан от дялан камък, тухли и чакъл, се бе изкривил дотолкова, че ужасяваше погледа с вида си; и сякаш бе готов днес-утре да рухне под тежестта на къщата, билото на чийто покрив се бе снишило вече с около трийсет сантиметра. Ето защо общинските власти и пътното управление, откупили къщата, побързаха да я разрушат и с това да разширят пътя.

Този стълб, издигащ се на ъгъла на двете улици, привличаше вниманието на любителите на лимузенски старини с красиво издълбаната в камъка ниша, където се виждаше статуетка на Богородица, силно пострадала по време на Революцията. Гражданите, претендиращи за археологически познания, съзираха в нея следи от каменна подставка, предназначена за свещници, където благочестиви лимузенци поставяха запалени свещи, цветя и други свои приношения.

В дъното на дюкянчето дървена стълба, проядена от червеи, водеше към двата горни етажа и тавана. Опряла гръб на съседни сгради, къщата бе лишена от дълбочина и светлината проникваше само от прозорците. Всеки етаж разполагаше с две стаи с по един прозорец, едната от които гледаше към улица Сите, а другата — към улица Старата поща. Такива са били жилищата на занаятчийското съсловие в средните векове.

Тази къща очевидно е принадлежала някога на майстори на ризници, на оръжейни майстори, ножари или други занаятчии, чиято работа е могла да бъде извършвана на открито: в ниските помещения не се виждало нищо, ако не се отворят напълно железните капаци на всяка фасада, където от двете страни на стълба имаше врата, както в много магазини, разположени на ъгъла на две улици. При всяка врата веднага след хубавия каменен праг, изтрит вече от времето, започваше ниска стена с издълбан в нея улей; друг улей бе издълбан в горната греда, подпираща стената на втория етаж.

От незапомнени времена по такива именно улеи плъзгаха тежките капаци, които прикрепяха с огромни железни болтове; затворили после по подобен начин и двете врати, стопаните се чувствуваха в домовете си като в крепост.

Разглеждайки помещението, където в първите двайсет години на нашето столетие според уверенията на очевидци се издигали купища желязо и мед, стари пружини, колела, клепала и всякакви металически отпадъци, хората, у които този остатък от стария град извикваше някакъв интерес, определяха мястото, където е минавал кюнецът на ковашкото огнище — подробност, която потвърждаваше предположенията на археолозите за първоначалното предназначение на дюкянчето.

Първият етаж се състоеше от стая и кухня; вторият — от две стаи. Таванът служеше за хранилище на неща, по-ценни от всички други, нахвърляни безредно в магазина.

Тази къща, давана отначало под наем, бе по-късно купена от някой си Совиа, амбулантен търговец, който от 1792 до 1796 година бе прекосил всички села в кръг от петдесет левги около Оверн, предлагайки грънци, тавички, паници, чаши, с една дума, кухненски прибори, необходими за най-скромно домакинство, срещу старо желязо, мед, олово или иначе казано, срещу всякакъв метал в какъвто и да било вид. Овернецът заменяше пръстено гърне от две су за половин килограм олово или за килограм желязо, за счупена кирка или изхабена мотика, за стара продънена тенджера; и винаги като съдия, отстояващ собствените си интереси, теглеше желязото сам. На третата година Совиа започна да изкупува и бакърени изделия.

В 1793 година успя да закупи на държавен търг замък и веднага го разруши до основи и разпродаде, а получената печалба несъмнено удвои, като я пусна в обращение във всички отрасли на търговията си. Впоследствие първите успехи му подсказаха мисълта да постави работата на широка нога с едного от земляците си, живущи в Париж. Ето как идеята за създаване на „Черната банда“^[1], толкова известна с опустошителните си набези, се бе породила в мозъка на стария Совиа, амбулантния търговец, когото цял Лимож в продължение на двайсет и седем години можеше да види в жалкото магазинче сред потрошени камбани, боздугани, вериги, железни греди, изкривени оловни водосточни тръби и всякакви железни вехтории. Трябва обаче да бъдем справедливи към него, като подчертаем, че никога не бе подозирал популярността, нито размаха на това съдружие и бе облагодетелствуван от него само съобразно капиталите, които бе вложил в прочутата банкерска къща „Брезак“.

Уморен от непрестанното тичане по панаири и села, овернецът се установи в Лимож, където в 1797 година се бе оженил за дъщерята на един тенекеджия, вдовеца Шампаняк. След смъртта на тъста си той купи къщата, където се настани за постоянно, и продължи да търгува с железни изделия, след като бе обикалял преди това три години заедно с жена си околните села.

Совиа навършваше петдесет години, когато се ожени за дъщерята на стария Шампаняк, но и тя, изглежда, бе на не по-малко от трийсет. Госпожица Шампаняк не беше красива, нито особено привлекателна; родена бе в Оверн и местното наречие, на което се изразяваше, се оказа за жениха непреодолима съблазън; освен това се радваше на могъщо телосложение, което позволява на жените да устояват на най-тежката работа. Носеше на гръб чували с желязо и олово и караше коня, впрегнат в стара бричка, натоварена с грънци — добър параван, зад който мъжът й се занимаваше с прикрито лихварство. Мургава, румена, цъфтяща от здраве, невестата Шампаняк показваше, когато се смееше, бели и големи като бадеми зъби; а гърдите и бедрата й бяха като на жените, които самата природа е създала да бъдат майки. Ако такова здраво момиче не беше се омъжило по-рано, това бе само по вина на бащата, който, макар и нечел никога Молиер, се придържаше строго към принципа на Арпагон „без зестра“. Но отсъствието на зестра ни най-малко не смути Совиа; впрочем на петдесетгодишен жених не прилягаше да бъде много придирчив и освен това тя щеше да му спести разходите за слугиня. Той не прибави нищо ново към мебелировката на стаята си, където от деня на сватбата до прехвърлянето му в новото жилище имаше само креват с гравирани колонки, украсен с фестонирана завеса и покривка от зелен сарж, сандък, скрин, четири кресла, маса и огледало — всичко донесено от различни места. В горната част на сандъка бяха струпани разновидни калаени съдове.

Всеки може да си представи, че кухнята не бе по-различна от спалнята.

Мъжът и жената не знаеха да четат — незначителен пропуск във възпитанието, който не им пречеше да смятат чудесно и да търгуват изкусно. Совиа не купуваше нито една вещ, без да бъде уверен, че ще я препродаде със сто процента печалба. За да си спести неудобството да се занимава със счетоводна книга и сметки, плащаше и получаваше само в брой. Впрочем той притежаваше такава остра памет, че когато някоя стока се залежеше пет години в магазина, жена му и той до стотинка си спомняха покупната й цена, както и увеличаващите я всяка година проценти.

С изключение на часовете, когато се занимаваше с домакинство, майка Совиа винаги седеше на старо дървено столче, подпряно до стълба на магазина; тя плетеше, поглеждайки към минувачите и пазейки железарията си, а когато Совиа тръгнеше за стока, сама теглеше и продаваше желязото.

На разсъмване железарят с шум отваряше капаците, кучето хукваше към улицата, а скоро се задаваше и майка Совиа, за да помогне на човека си да разстеле до естествените подпори, каквито се оказваха ниските стени на улица Старата поща и улица Сите, купа ръждясали пружини, звънци, хлопки, счупени оръжейни дула и всякакви още дреболии, които служеха за табела и придаваха доста жалък вид на магазина, където често се събираха оловни, стоманени и медни отпадъци за повече от двайсет хиляди франка.

Някогашният амбулантен търговец и жена му никога не говореха за богатството си; криеха го, както злодеят крие злодеянието си; дълго време ги подозираха, че нащърбват луидори и екюта. Когато старият Шампаняк умря, съпрузите и не помислиха да съставят опис на имуществото му. С пъргавината на плъх претършуваха всички ъгли на къщата, оголиха я като мъртвец и сами продадоха бакърените съдове в своя магазин.

Веднъж в годината, през декември, Совиа се отправяше за Париж, използувайки пощенската карета. Наблюдателите от квартала предполагаха, че железарят отнася капиталовложенията си в банките сам, за да запази в тайна богатството си. По-късно стана известно, че Совиа, свързал се още на младини с един от най-крупните търговци на метали в Париж, също овернец, внася спестяванията си в банкерската къща „Брезак“, станала опора на прочутото съдружие „Черната банда“, което, както вече казахме, бе създадено по внушение на Совиа.

Совиа бе нисък, пълен мъж с уморено лице, с особено почтен вид, който подкупваше клиента — и това подпомагаше търговията му. Сдържан в увещанията си и видимо безразличен в държането си, той винаги успяваше да доведе докрай замислите си. Здравият руменец едва прозираше през черния металически прах, покриващ белязаното му от ситна шарка лице и къдравите му коси. Челото, нелишено от благородство, напомняше класическо чело, с каквото всички художници рисуват свети Петър, най-земния, най-народния и същевременно най-лукавия от всички апостоли. Той имаше ръце на неизтощим работник с широки, плътни, четвъртити и нарязани с дълбоки пукнатини длани. Гърдите му, яки и мускулести, дишаха здраве. Никога не се раздели с дрехите си на амбулантен търговец: груби подковани обуща, сини, изплетени от жена му чорапи, скрити под кожени гети, кадифени зеленикави панталони, карирана жилетка, на която висеше медният ключ на сребърния му часовник, окачен на излъскана от времето като стомана желязна верижка, къса куртка от кадифето на панталона, а около врата пъстра вратовръзка, захабена вече под брадата. В неделя и в празнични дни Совиа обличаше редингот от кафяво сукно, който пазеше толкова старателно, че не стана нужда да го подменя повече от два пъти за двайсет години.