Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (29)

27. Сбогуване

Денят бе непоносимо горещ, но бурите, пощадили Лимузен и опустошили голяма част от Европа и Франция, бяха достигнали до басейна на Лоара и привечер въздухът се освежи. На фона на ясното небе рязко се очертаваха всички линии на хоризонта. С какви думи да опишем чудната музика на приглушената глъчка в селото, оживено след завръщане на трудовите хора от полята? За да пресъздаде човек тази картина, трябва да бъде и велик пейзажист, и проникновен портретист. Не се ли сливат действително човешката отруденост и последните светлини на гаснещия ден в своеобразно единение, неподдаващо се на описание?

Охладената горещина на знойния ден и разреденият въздух предават тогава пълнозвучно и най-малкия шум. Жените седят на прага и очаквайки мъжете си, с които често дотичват и децата, бъбрят ненаситно и продължават да плетат. Над покривите се вие дим, предвещаващ последната дневна трапеза — най-веселата за селяните: след нея те лягат да спят. Общото оживление изразява доволство, щастливите мисли на хората, завършили трудовия ден. Дочуват се вечерни песни, съвсем различни от сутрешните. В това селяните подражават на птиците, чието гугукане на свечеряване толкова се отличава от веселите трели в утрото. Природата пее химн на отдих, както в зори пее химн на радостта. Тогава всичко живо е окъпано в нежно розово сияние, което залезът разлива над селото, придавайки мек оттенък дори на пясъка по междуселските пътища. Ако някой дръзне да се противи на очарованието на този най-прекрасен час, ще го покорят цветята с опияняващите си благоухания, неотделими от нежното жужене на насекомите, от влюбеното гугукане на птиците. Над разораните бразди зад селото ляга лека прозрачна мъглица. В просторните тучни ливади, прорязани от голям път, ограден със сенчести тополи, акации и японски храсти, пасат огромни, превъзходни стада; крави са се пръснали във всички посоки — едни преживят, други още пасат. Мъже, жени и деца довършват най-приятната полска работа — коситбата.

Вечерният въздух, освежен от диханието на далечни бури, носи мирис на окосена трева и на вързано в снопи сено. Цялата прекрасна панорама се разкриваше пред погледа в най-малките си подробности; виждаха се ясно увлечените в работа хора: и тези, които, опасявайки се от буря, чевръсто връзваха снопите, а между тях и косачите с натоварени вили, и яките мъже, товарещи колите, и онези, които все още косяха в далечината, и тези, които обръщаха окосените дълги ивици трева, за да изсъхне по-скоро, и други, които я събираха на малки купи. Дочуваха се викове и смях на деца, търкалящи се в сеното. Мяркаха се розови, червени и сини поли, пъстри забрадки, загорели ръце и нозе на жени, всички защитени срещу слънцето с широкополи сламени шапки, а между тях тъмните ризи и белите панталони на мъжете…

Последните слънчеви лъчи се прокрадваха през листата на тополите, засадени край каналите, нарязали равнината на неправилни участъци, и огряваха пръснатите по ливадите коли, запрегнати с коне, пасящите стада, живописните групи на мъжете, жените и децата. Говедари и овчари вече събираха стадата си, подканвайки ги със селския рог. Тази сцена бе едновременно и шумна, и безмълвна — странно противоречие, което би удивило само хора, които не познават прелестите на селския живот. От двете страни на селото в непрекъснати редици се нижеха коли, натоварени със зелен фураж. В това зрелище имаше нещо потресаващо. И Вероник мълчаливо вървеше между свещеника и Жерар. Когато през пролуката между къщите, разположени по-ниско от терасата и църквата, се откри изглед към главната улица на Монтеняк, Жерар и отец Боне забелязаха, че погледите на всички жени, мъже и деца са устремени към тях и най-вече, разбира се, към госпожа Граслен. Колко любов и признателност изразяваха тези лица! Какви благословения се отправяха към Вероник! С какво страхопочитание гледаха всички тримата благодетели на този край! Така човекът сливаше благодарствения си химн с мелодиите на припадащата вечер.

Госпожа Граслен не откъсваше очи от великолепните зелени поля — най-свидна нейна рожба, но свещеникът и кметът наблюдаваха стоящите долу селяни; в изражението на лицата им бе трудно да се заблудят: по тях се четеше скръб, тъга и съжаление, примесени с надежда. Всички в Монтеняк знаеха, че господин Рубо е заминал за Париж да търси учени хора и че благодетелката на кантона е сразена от смъртоносна болест. По всички стъгди и тържища в кръг от десет левги селяните питаха монтенякци: „Как се чувствува господарката ви?“ И великата тайна на смъртта витаеше над селото, над тази мирна селска картина. Далеко в ливадите не един косач, точейки косата, не една девойка, отпуснала ръка на вилата, не един фермер, изправил се на купата, се замисляха с натежало сърце при вида на тази велика жена, слава на департамента Корез, търсеха да открият признаци на благотворна промяна и се любуваха на Вероник, радвайки се и забравили в радостта си работата. „Разхожда се, значи е по-добре.“ Тези прости думи шепнеха всички уста.

Майката на госпожа Граслен седеше на желязната скамейка, която дъщеря й бе наредила да поставят в ъгъла на терасата, откъдето се откриваше изглед към гробището. Тя гледаше Вероник как върви по пътя и сълзи се стичаха по бузите й. Майката знаеше, че събрала всички сили, Вероник се бори с предсмъртни мъки и че се държи на крака само благодарение върховните усилия на волята. Тези почти кървави сълзи, които обливаха нарязаното от бръчки пергаментово лице, неиздаващо никога ни най-малко вълнение, изтръгнаха сълзи и у малкия Франсис, седнал на коленете на господин Рюфен.

— Какво ти е, дете мое? — изплашено го запита възпитателят.

— Баба плаче — отвърна момчето.

Господин Рюфен, който наблюдаваше приближаващата се към тях госпожа Граслен, прехвърли погледа си на майка Совиа и изтръпна, като видя това старо лице на римска матрона вкаменено от скръб и мокро от сълзи…

— Защо не я убедихте да не излиза? — запита възпитателят старата майка, величава и свята в мълчаливата си болка.

Докато Вероник вървеше тържествено, извикваща възторг с изящната си походка, майка Совиа заговори с искреността на отчаянието и при мисълта, че ще преживее дъщеря си, изрече думи, които обясниха много неща.

— Върви — простена тя — и носи на себе си страшната власеница, която израни цялата й снага!

При това признание дъхът на младия човек секна. Той всякога се бе възхищавал от грациозните движения на Вероник и потрепери, като си помисли за тази ужасяваща, неотстъпна власт на душата над тялото. Всяка парижанка, славеща се с непринуденото си държане, с осанката и с походката си, в този миг би отстъпила на Вероник палмата на първенството.

— Не я снема от тринайсет години, от времето, когато престана да кърми малкия — продължи старицата, като посочи Франсис. — Тя извърши тук чудеса, но ако разберат как живее, сигурно биха я обявили за светица. Откакто сме тук, никой не я е виждал да се храни — и знаете ли защо? Три пъти на ден Алин й поднася късче сух хляб и сварени без сол зеленчуци в глинен съд, в какъвто подхвърлят храна на псетата! Да, ето как се храни жената, която възкреси живота в този кантон. Тя се моли, коленичила върху власеницата си. И казва, че ако не умъртвява така плътта си, никога не бихме я видели радостна. Доверявам ви това — продължи старицата, като сниши глас, — за да го разкажете на лекаря, този, когото господин Рубо ще доведе от Париж. Ако той забрани на дъщеря ми да се подлага на покаяние, може би ще спаси живота й, макар ръката на смъртта да е вече над главата й. Погледнете я само! Ах! Трябва да съм твърде корава, щом можах да понеса този ужас в продължение на петнайсет години!

Тук старата жена улови ръката на внука си, прекара я по челото и по страните си, сякаш тази детска ръчица излъчваше целителен балсам, и се притисна към нея с целувка, пълна с любов, чиято тайна принадлежи на бабите толкова, колкото и на майките.

Вероник заедно с Клузие, свещеника и Жерар бе вече на няколко крачки от скамейката. Озарена от меките светлини на залеза, тя сияеше с плашещата си красота. На пожълтялото й чело, нарязано от жестоки бръчки, струпани като облак една над друга, лежеше отпечатък на упорита мисъл и вътрешна тревога. Лицето й, лишено от всякаква руменина, бе придобило матовозеленикавата бледина на растения, незнаещи слънце. Очертано с тънки, но не и сухи линии, то носеше следи от ужасни физически страдания, породени от морални терзания. Душата и тялото на Вероник се намираха в непрестанна борба. Тя бе дотолкова изнемощяла, че приличаше на себе си не повече, отколкото грохнала старица на моминския си портрет. В горящите й очи се долавяше деспотична воля, направлявана от несломимата твърдост на християнка и превърнала тялото й в това, което изисква религията. Душата на тази жена влачеше след себе си тялото, както възпятият от езическата поезия Ахил бе влачил трупа на Хектор, мъкнеше го победоносно из каменистите пътища на живота, теглила го бе петнайсет години към небесния Йерусалим, където се надяваше да влезе не чрез измама, а с възторжените възгласи на победата. Нито един от отшелниците, търсили страстно истината за човека в безутешните африкански пустини, не е бодял с трън сърцето си и не е потискал поривите на плътта си по-сурово от Вероник, живееща в разкошен замък, в благодатен край, сред живописна, ласкава природа, под сянката на огромна гора, от която по волята на науката, наследница на Мойсеевия жезъл, бликна изворът на изобилието, на благоденствието и щастието за целия окръг. Тя съзерцаваше плодовете на дванайсетгодишни търпеливи усилия, достойни да бъдат гордост за всеки велик човек, с тихата скромност, която четката на Понтормо^[1] е придала на неземния лик на „Християнската чистота“, галеща небесния еднорог. Скръстила ръце на гърди и вперила очи в далечния хоризонт, благочестивата владетелка на замъка бавно пристъпваше напред, а съпровождащите я двама мъже не смееха да нарушат мълчанието, гледайки я как обхожда с поглед безкрайните, някога безплодни, а сега пълни с живот равнини.

Но ето че Вероник се спря на две крачки от майка си, която я гледаше навярно така, както Божията Майка е гледала разпнатия Христос, и вдигайки ръка, посочи разклонението на шосето, откъдето се отделяше монтенякският път.

— Виждате ли каляската, запрегната с четири пощенски коня? — запита тя усмихната. — Ето, господин Рубо се връща. Скоро ще узнаем колко още часа ми остават да живея.

— Часа! — с болка извика Жерар.

— Нима не ви казах, че това е последната ми разходка? — отвърна тя на Жерар. — Нима не излязох, за да се полюбувам за последен път на тази прекрасна картина в целия й блясък? — И тя показа селото, чиито жители в този час се бяха струпали на църковния площад, а после и чудесните пасбища, озарени от последните лъчи на слънцето. — Ах — продължи тя, — оставете ме да съзирам Божи промисъл в тези странни природни явления, които ни позволиха да приберем реколтата! Около нас бури, дъждове, мълнии и градушки поразиха безжалостно всичко! Така мисли народът, защо да не мисля и аз като него? Тъй много ми се иска да намеря тук добро предзнаменование на онова, което ме очаква, когато затворя очи!

Франсис стана, улови ръката на майка си и я прекара по косите си. Трогната от тази красноречива ласка, Вероник със сетни сили грабна сина си, положи го като кърмаче на лявото си коляно, целуна го и му каза:

— Виждаш ли тази земя, сине мой? Когато станеш мъж, продължи делото на майка си.

— Малцина са избраниците, на които е дадено да гледат смъртта в лицето, да влизат в неравен двубой с нея и при това да запазват смелост и ловкост, достойни за възхищение! Вие ни показвате това ужасно зрелище, госпожо — замислено каза свещеникът. — Но може би не изпитвате жал към нас. Позволете ни поне да се надяваме, че се заблуждавате. Бог ще ви помогне да завършите наченатото дело.

— Всичко направих с ваша помощ, приятели мои — отвърна тя. — До днес можех да ви бъда полезна, но повече не мога. Всичко се е раззеленило около нас и сега печално тук е само сърцето ми. Вие знаете, драги отче, че мир и опрощение ще намеря само там…

И тя протегна ръка към гробището. Никога не бе говорила така от деня на пристигането си, когато й бе прилошало на същото това място. Свещеникът погледна духовната си дъщеря и научил за изминалите немалко години да чете в душата й, разбра, че в тези прости изповедни думи се таеше нова негова победа. Вероник трябваше да направи върховно усилие над себе си, за да наруши дванадесетгодишното мълчание с тази издайническа мисъл. И свещеникът, скръстил благоговейно ръце, с дълбоко вълнение погледна това семейство, чиито тайни бяха преминали в сърцето му. Жерар, комуто думите „мир“ и „опрощение“ се сториха странни, се спря смаян. Обзет от внезапно смущение, господин Рюфен не снемаше очи от Вероник. Междувременно, препускайки с всички сили, каляската се приближаваше по обградения с дървета път.

— Но те са петима! — възкликна свещеникът, успял да преброи пътниците.

— Петима? — отзова се Жерар. — Като че ли петима ще знаят повече от двама!

— Ах! — извика госпожа Граслен, уловила свещеника за ръка. — С тях е и главният прокурор. Какво търси той тук?

— И дядо Гростет! — радостно извика малкият Граслен.

— Госпожо — каза свещеникът, като подаде ръка на Вероник и я отведе настрана, — намерете в себе си сили и бъдете достойна за името си.

— Но какво иска той! — повтаряше тя, опирайки се на перилата. — Мамо!

Старата Совиа дотича с бързина, която опровергаваше годините й.

— Ще го видя! — каза Вероник.

— Щом пристига с господин Гростет — намеси се свещеникът, — несъмнено иде с добри намерения.

— Ах, господине! Дъщеря ми ще умре! — изохка старата Совиа, виждайки какво въздействие оказаха върху младата жена тези думи. — Може ли човешкото сърце да понесе такива жестоки вълнения? Досега господин Гростет не му позволяваше да види Вероник.

Лицето на госпожа Граслен гореше.

— Нима толкова го ненавиждате? — запита свещеникът покаяницата си.

— Тя напусна Лимож, за да се избави от любопитството му — каза в отговор Совиа, ужасена от силно изменилото се и бездруго измъчено лице на дъщеря си.

— Нима не виждате, че ще отрови последните ми часове? Аз трябва да мисля само за небето, а той ме приковава към земята! — извика Вероник.

Свещеникът отново отведе госпожа Граслен настрана; когато се видяха сами, той устреми към нея кроткия си поглед, който успокояваше най-силните душевни бури.

— Ако това е така — рече той, — заповядвам ви като ваш изповедник да го приемете, да бъдете добра и внимателна с него, да смъкнете от себе си бремето на гнева и да му простите, както Бог ще прости вам. Има, значи, все още остатъци от страст в душата, която смятах за очистена от скверни. Изгорете това последно зърно тамян върху олтара на покаянието, иначе всичко във вас ще бъде лъжа.

— Съдено ми било да сторя и това усилие, сега то е сторено — тихо произнесе Вероник, изтривайки сълзите си. — Дяволът се бе спотаил в една гънчица на сърцето ми; аз зная, Бог е внушил на господин Гранвил мисълта да дойде тук. Докога ще ме наказваш, о, Господи! — простена тя.

И замълча, сякаш за да произнесе мислено молитвени думи, и като се върна при майка си, едва чуто й каза:

— Скъпа майчице, бъдете ласкава и добра с господин главния прокурор.

Старата овернчанка потрепери от ужас.

— Няма повече надежда за чедото ми — пошепна тя, като стисна ръката на свещеника.

В това време се раздаде свистене на камшик и каляската, изкачила стръмнината, влезе през отворената врата в двора; пристигналите тозчас се отправиха към терасата. Те бяха: известният архиепископ Дютей, дошъл в Лимож за ръкополагане в архиепископски сан на Габриел дьо Растиняк, главният прокурор, Гростет и господин Рубо, крачещ под ръка с един от най-прославените парижки лекари, Орас Бианшон.

— Добре дошли — каза Вероник на гостите. — А вас особено се радвам да ви видя — добави тя, като стисна ръката на главния прокурор.

Удивлението на господин Гростет, на архиепископа и на майка Совиа бе така голямо, че обичайната сдържаност, присъща на старците, им измени. Тримата се спогледаха.

— Разчитах на застъпничеството на негово преподобие и на моя приятел господин Гростет — отвърна господин Дьо Гранвил — да ми измолят от вас дружелюбен прием. До края на живота си щях да скърбя, ако не бях ви видял.

— Благодаря на този, който ви доведе тук — отвърна тя, като за пръв път от петнайсет години погледна граф Дьо Гранвил. — Дълго изпитвах към вас недобри чувства, но сега разбрах, че съм била несправедлива, и вие ще узнаете защо, ако останете в Монтеняк още ден-два. Господин Бианшон — продължи тя, ръкувайки се с него — може би ще потвърди опасенията ми. Сам Бог ви е изпратил, монсеньор — каза Вероник, като се поклони благоговейно на архиепископа. — В името на старото ни приятелство вие не ще откажете да ме напътствувате в последните минути. На каква превелика милост дължа щастието да се видя обкръжена от всички, които са ме обичали и поддържали цял живот?

При думата „обичали“ тя с прелестна усмивка погледна господин Дьо Гранвил, когото тази проява на внимание трогна до сълзи. Дълбоко мълчание цареше при срещата. Двамата лекари мислено се питаха по какво чудо тази жена все още се държеше на крака, понасяйки болките, които несъмнено усещаше. Останалите трима гости бяха така ужасени от промените, направили Вероник неузнаваема, че можаха да изразят мислите си само с погледи.

— Позволете ми — каза тя с обичайната си любезност — да се отделя с тези двама господа. Работата не търпи отлагане.

И като се усмихна на гостите, подаде ръце на двамата лекари и се отправи към замъка с несигурна, бавна походка, която предвещаваше близка катастрофа.

— Отец Боне — рече архиепископът, поглеждайки свещеника, — вие сте извършили чудеса.

— Не аз, а Бог, ваше преподобие — възрази свещеникът.

— Казваха, че умира — намеси се Гростет, — а тя е мъртва, останал е само духът й…

— Душата — поправи го господин Жерар.

— Тя е все същата! — възкликна главният прокурор.

— Като стоиците от античните времена — забеляза духовникът.

Всички мълчаливо тръгнаха край балюстрадата, гледайки наоколо пейзажа, осветен от червените отблясъци на вечерната заря.

— На мен, видял тези места преди тринайсет години — подхвана архиепископът, с поглед, устремен към плодородната равнина, към долината и монтенякската гора, — всичко ми се струва чудо като това, на което току-що бяхме свидетели. Защо сте позволили на госпожа Граслен да стане? Тя би трябвало да лежи.

— Та нали лежеше — отвърна майка Совиа. — Но след десет дни, прекарани на легло, поиска да стане и за последен път да види имението.

— Разбирам, поискала е да се прости с делото, осмислило живота й — каза господин Дьо Гранвил, — но тя можеше да умре тук, на терасата.

— Господин Рубо ни посъветва да не спорим с нея — обясни майка Совиа.

— Какво чудо! — отново възкликна архиепископът, който не можеше да откъсне очи от равнината. — Съживила е пустинята! Но ние знаем, господине — продължи той, като се обърна към Жерар, — колко много ваши знания и усилия са вложени тук.

— Всички ние бяхме само нейни работници — забеляза кметът. — Да, ние сме само ръце, мисълта е тя.

Майка Совиа остави гостите, за да чуе решението на парижкия лекар.

— Трябва да проявим немалко героизъм, за да присъствуваме на смъртта й — каза главният прокурор на архиепископа и свещеника.

— Да — добави в отговор господин Гростет, — но за такава приятелка човек е готов на всичко.

Потиснати от мрачни мисли, гостите мълчаливо закрачиха напред-назад по терасата; в това време към тях се приближиха двама фермери на госпожа Граслен, които изгарящите от мъчително нетърпение селяни бяха изпратили да научат присъдата, произнесена от парижкия лекар.

— Съвещават се, ние сами още нищо не знаем, приятели мои — отвърна архиепископът.

В същия миг господин Рубо бързо излезе от замъка и всички се втурнаха към него.

— Как е тя? — запита кметът.

— Остават й не повече от четиридесет и осем часа — отвърна господин Рубо. — В мое отсъствие болестта е отишла твърде далеч. Господин Бианшон не може да разбере как е могла да се движи. Такива необичайни явления могат да се обяснят само с крайна екзалтация. И така, господа — обърна се лекарят към архиепископа и свещеника, — тя принадлежи вам, науката тук е безсилна и моят знаменит събрат смята, че не разполагате с много време, за да извършите вашите тайнства.

— Да отправим към Бога молитвите си — каза свещеникът. — Ваше преподобие без съмнение ще благоволи да я причести в светите тайнства?

Архиепископът, чиито очи бяха плувнали в сълзи, наклони глава, ненамерил сили да произнесе нито дума. Всеки — кой седейки, кой обронил глава, кой опрял се на балюстрадата — се отдаде на мислите си. Над селото се разнесе печалният звън на черковното клепало. И тогава се чуха стъпки на множество хора: всички селяни вкупом се бяха устремили към портала на храма. Отблясък от запалени свещи освети дърветата в градината на отец Боне. Прозвуча тържествено пение. Над полята се възцариха червените светлини на залеза и птичите песни замлъкнаха. Само дървесната жаба надаваше своето протяжно, остро и тъжно цвърчене.

— Трябва да изпълня дълга си — промълви със сподавена мъка архиепископът и бавно се отправи към замъка.