Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (12)

12. Изселването

В църквата свещеникът неочаквано бе научил за решението, което в отчаянието си семейство Ташронови бе взело след отхвърляне на касационната жалба. Добрите хора напущаха родния край и тази сутрин трябваше да получат парите за имуществото си, което предварително бяха продали. Продажбата на имуществото налагаше непредвидени срокове и формалности. Ето защо Ташронови трябваше да останат в селото след произнасяне на присъдата и да изпият до дъно горчивата чаша. Тяхното тайно намерение стана известно едва в навечерието на екзекуцията. Ташронови се надяваха да напуснат селото преди съдбоносния ден, но купувачът на имота им бе чуждоземец, комуто бяха безразлични съображенията им, а освен това бе получил със закъснение необходимите суми. И така, семейството трябваше да понесе страданието си докрай. Чувството, което им диктуваше да напуснат родния край, така властно бе обхванало тези прости души, несвикнали с компромиси на съвестта, че всички без колебание и без съжаление бяха решили да заминат: дядото, бабата, дъщерите със съпрузите си, бащата, майката — всеки, който носеше фамилното име на Ташронови или бе в родствени връзки с тях. Отпътуването на семейството наскърбяваше цялата община. Кметът бе помолил свещеника да направи опит да задържи тези честни хора.

По новия закон бащата не е отговорен за простъпките на сина, а и престъплението на бащата не хвърля петно на семейството му. Заедно с други социални и нравствени тежнения, възникнали от позицията на тържествуващия индивидуализъм, разяждащ съвременното общество, този закон способствуваше за ограничаване властта на бащата. Ето как зрелият мислител, загрижен за бъдещето, вижда посегателство на семейния дух там, където съставителите на новия кодекс съзират свобода на волята и равноправие. Семейството винаги ще бъде основно звено на обществото. Но днес, когато устоите на брака са подкопани, когато самото семейство има временен характер и е готово да се разпадне, без видима връзка между минало и бъдеще, някогашното семейство във Франция не съществува. Рушителите на старата обществена сграда действуваха логично, като разделяха по равно семейното имущество, отслабваха авторитета на бащата, правеха от всяко дете глава на ново семейство и унищожаваха голямата взаимна отговорност. Но ще бъде ли съвременната обществена сграда с новите си закони, непознали още продължителни изпитания, така здрава и устойчива, както бе сградата на старата монархия въпреки всички нейни злоупотреби? Загубвайки семейното единство, обществото загуби основната си сила, която Монтескьо бе открил и назовал чест.^[4] За да господствува по-леко, обществото разедини всички; за да отслаби врага, то раздели всичко. Властвува над единици, над цифри, струпани накуп като зърна. Могат ли обществените интереси да заменят семейството? Само времето ще отговори на този голям въпрос.

И все пак старият закон съществува, той е пуснал толкова дълбоки корени, че в народните низини лесно ще намерите неговите живи подрасти. Все още има кътчета в провинцията, където живее това, което наричат предразсъдък, където семейството страда заради престъплението на едно от децата си или на бащата. Ето това именно съзнание принуждаваше Ташронови да напуснат родния край. Дълбоко религиозни, те смятаха за свой дълг да дойдат сутринта в църквата: нима бе възможно да не присъствуват на службата, отправена към Бога с молба да внуши покаяние на сина им, та да получи живот вечен? Нима можеха да не се простят с олтара на родното село? Но от намерението си да заминат те не бяха се отказали. Когато тръгналият след тях свещеник влезе в голямата им къща, видя денковете, стегнати за път. Купувачът очакваше Ташронови, за да им връчи парите. Нотариусът дописваше акта по продажбата. В двора, зад къщата, стоеше запретната каруца, с която трябваше да отпътуват старците с парите и майката на Жан-Франсоа. Останалите се готвеха да тръгнат пешком с настъпването на нощта.

В момента, когато младият абат влезе в долната стая, където се бе събрало цялото семейство, негово свещенство отец Боне бе вече изчерпал красноречието си. Двамата старци, съкрушени от скръб, седяха прегърбени в ъгъла върху денковете, гледаха своя стар роден дом, покъщнината и новия стопанин и с поглед сякаш си казваха: „Мислили ли сме някога, че ще доживеем такава беда?“ Тези старци, които отдавна бяха прехвърлили управлението на имота върху сина си, бащата на престъпника, напомняха древни крале след абдикацията им, принизени до пасивната роля на обикновени поданици или деца. Ташрон-баща слушаше прав свещеника и отговаряше тихо и едносрично. Бе на около четиридесет и осем години, с прекрасно лице, напомнящо лицата на Тициановите апостоли: лице, озарено от вяра и дълбока, непоколебима честност, строг профил, прав нос, сини очи, благородно чело, правилни черти, къдрава черна коса, гъста и лъскава, лежаща с онази симетрия, която придава особено очарование на лицата, загорели от слънцето и вятъра. Лесно бе да се отгатне, че всички доводи на свещеника се разбиваха в твърдата му воля. Опирайки се на сандъка за хляб, Дьониз гледаше нотариуса, който използуваше сандъка вместо писалище и пишеше, разположил се в креслото на бабата. Новият стопанин седеше до него в друго кресло. Омъжените сестри подготвяха трапезата за последното угощение, което старците желаеха да предложат на хората в своя дом, в своето село, преди да потеглят за чуждия край. Мъжете бяха приседнали на голям креват със зелена вълнена покривка. Майката шеташе край огнището и между другото разбиваше яйца за омлет. Внуците се трупаха на прага, пред който стоеше семейството на новия стопанин. От прозореца се виждаше грижливо обработената градина, където всяко дръвче бе посадено от ръцете на тези седемдесетгодишни старци. Опушената стая с почернели греди бе обвеяна от същата сдържана скръб, която се четеше по всички тези толкова различни лица. Угощението се готвеше най-вече за нотариуса, за новия стопанин, за децата и за мъжете. Бащата и майката, Дьониз и сестрите й бяха твърде покрусени, за да изпитват нужда от храна. Имаше някакво възвишено и жестоко примирение в изпълнението на този последен дълг на селското гостоприемство. Ташронови подобно на хората от древните времена завършваха живота си в селото така, както обикновено се започва — посрещайки радушно гости. Тази лишена от всякаква превзетост, но дълбоко тържествена картина порази секретаря на епархията, когато влезе да извести на монтенякския свещеник намеренията на прелата.

— Синът на този добър човек е още жив — каза Габриел на негово свещенство.

При тези думи, чути в тишината от всички, двамата старци станаха, разтърсени сякаш от тръбата на Страшния съд. Майката изпусна тигана в огъня, Дьониз радостно възкликна. Останалите се вцепениха от изумление.

— Жан-Франсоа е помилван! — викна в един глас цялото село и се юрна към къщата на Ташронови. — Господин епископ…

— Аз знаех, че е невинен — каза майката.

— А сделката остава ли в сила? — запита купувачът нотариуса, който в отговор му кимна утвърдително.

В миг всички погледи се устремиха към абат Габриел. Печалното му лице внушаваше подозрение за някаква грешка. Ненамерил сили да каже на родителите истината, младият абат излезе навън, последван от свещеника, и пошепна на неколцина селяни, че наказанието е само отложено. Радостните възклицания мигновено отстъпиха място на гробно мълчание. Когато абат Габриел и свещеникът се върнаха в дома, скръбта, помрачила всички лица, им подсказа, че причината за внезапно настъпилата в селото тишина е била отгатната.

— Приятели мои — подхвана младият абат, убедил се, че ударът е вече нанесен, — Жан-Франсоа не е помилван. Но неговото душевно състояние толкова тревожи епископа, че той реши да издействува продължение на дните му, за да заслужи вечно спасение.

— Значи още е жив! — извика Дьониз.

Младият абат отведе господин Боне настрана и му обясни колко опасно за църквата е нечестивото поведение на неговия енориаш и какво очаква от него епископът.

— Монсеньорът иска моята гибел — възрази свещеникът. — Аз вече отказах на това убито от скръб семейство, което ме помоли да съпроводя нещастното момче до ешафода. Разговорът с него, а после и страшното зрелище биха ме разбили като стъкло. Всеки на своето място. Моята физическа слабост или по-скоро крайната възбудимост на моите нерви ми забранява да изпълнявам тези задължения на нашия сан. Аз останах прост селски свещеник, за да бъда полезен на ближните си в границите, в които мога да им дам пример на християнски живот. Борих се дълго със себе си, дано намеря сили да удовлетворя това добродетелно семейство и да изпълня дълга си на духовник към нещастното дете. Но само при мисълта, че трябва да се озова с него в колата на осъдените и да бъда свидетел на фаталните приготовления, усещам смъртен ужас да се разлива във вените ми. Това не може да се изисква от една майка, а помислете си, господине, че той се роди в лоното на моята бедна църква.

— И така — каза абат Габриел, — вие отказвате да се подчините на епископа.

— Негово преподобие не познава състоянието на здравето ми, той не знае, че цялото мое същество се противопоставя… — продължи господин Боне, гледайки в очи младия абат.

— Има случаи, когато подобно на Белзене Марсилски сме длъжни да тръгнем на сигурна смърт — прекъсна го абат Габриел.

В тази минута свещеникът усети, че някой го дърпа за расото; дочул ридания, той се обърна и видя цялото семейство на колене. Стари и млади, възрастни и деца, мъже и жени простираха към него ръце с една-единствена молба:

— Спасете поне душата му!

Старицата Ташрон беше уловила полите на расото му и ги обливаше със сълзи.

— Подчинявам се, господине.

Произнасяйки тези думи, свещеникът бе принуден да седне — така неудържимо затрепериха нозете му. Младият секретар разказа до какви изстъпления стига Жан-Франсоа.

— Как мислите — запита той, — няма ли да се укроти, ако види сестра си?

— Възможно е — отвърна свещеникът. — Дьониз, вие ще дойдете с нас.

— Аз също — каза майката.

— Не! — възпротиви се бащата. — Този син повече не съществува за нас, вие знаете това. Никой от нас не ще го види.

— Не се противете на спасението му — възрази младият абат. — Вие поемате върху себе си отговорността за душата на вашия син, като ни отказвате съдействието си да я усмирим. Сега неговата смърт може да се окаже по-гибелна от самия живот.

— Нека отиде — склони бащата, — тази среща ще бъде възмездието й за това, че се противопоставяше винаги когато исках да накажа сина й!