Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (13)

13. Свещеник Боне

Абат Габриел и господин Боне се отправиха към свещеническия дом, където трябваше да дойдат Дьониз и майка й, за да тръгнат с тях за Лимож. Крачейки по пътеката, обикаляща Горен Монтеняк, младият човек можа да разгледа по-внимателно селския свещеник, когото така възторжено хвалеше старшият викарий. Абат Габриел бе неусетно покорен от неговите прости, изпълнени с достойнство обноски, от проникновения му завладяващ глас, от магическата сила на словото му. Свещеникът само веднъж беше ходил в епископството, след като прелатът бе взел за секретар Габриел дьо Растиняк; едва ли дори бе срещал този всепризнат любимец, комуто всички предричаха епископски сан, но, разбира се, знаеше, че е човек с влияние. И при все това господин Боне проявяваше сдържана любезност, в която се чувствуваше неограничената власт, предоставяна от църквата на селските свещеници в техните енории.

Чувствата на младия абат ни най-малко не се отразяваха на лицето му, запазващо суровото си изражение; това лице оставаше повече от хладно, то вледеняваше. Човек, способен да измени нравствения облик на цял окръг, трябва да притежава известна наблюдателност, да бъде отчасти физиономист, и макар свещеникът да владееше само една наука — науката на доброто, неговата чувствителност бе необикновена; ето защо той бе поразен от безмерната студенина, с която секретарят на епископа отвръщаше на любезността и вниманието му. Отдавайки този пренебрежителен тон на скритото му недоволство, свещеникът се стараеше да разбере в какво бе съгрешил, кое в неговото поведение можеше да изглежда осъдително в очите на началниците му. Настъпи неловко мълчание, което абат Дьо Растиняк наруши с въпрос, пълен с аристократическо високомерие:

— Не намирате ли, че вашата църква е твърде бедна, господин свещеник?

— Тя е прекалено малка — отвърна господин Боне. — На големи празници старците поставят скамейки и под портала, а младежите стоят прави в кръг на площада; но тогава цари такава тишина, че дори вън от църквата всички чуват гласа ми.

Габриел мълчеше.

— Но щом селяните са толкова религиозни, как можете да оставите църквата в подобна нищета?

— Уви, господине, аз не се осмелявам да изразходвам за украса на църквата пари, с които може да се помогне на бедните. Бедните — това е църквата. Но аз не бих се страхувал от посещението на епископа в празничен ден! В такъв ден бедните отдават на църквата всичко, каквото имат! Видяхте ли там забитите в стената гвоздеи? На тях закачат телена мрежа и жените втъкват в нея букети. Цялата църква тогава е покрита с цветя, които остават свежи до вечерта. Моята бедна църква, която ви се струва толкова неугледна, е окичена като млада невеста; тя ухае, целият под е обсипан със зелени вейки, а по средата е оставена пътека за пренасяне на светите дарове, постлана само с рози. В този ден не би ме смутил и разкошът в катедралата на свети Петър в Рим. Негово светейшество папата има своето злато, аз — своите цветя. Нека всеки според силите си върши своя подвиг! Ах, господине! Селото Монтеняк е бедно, но е предано на католицизма. Беше време, когато ограбваха пътниците; днес минувачът може да загуби тук торба със злато, но и нея донасят при мен.

— Такива успехи ви правят чест — забеляза сухо абат Габриел.

— Работата не е до мен — отвърна с тънка насмешка поруменелият свещеник, — а в Словото Божие, в хляба свещен.

— В малко черния хляб — иронично подхвърли абат Габриел.

— Белият хляб е добър само за стомасите на богатите — скромно забеляза свещеникът.

Тук младият абат улови господин Боне за двете ръце и сърдечно ги стисна.

— Простете, отче — каза той, молейки за помирение с открития поглед на своите хубави сини очи, проникнал в самото сърце на свещеника. — Негово преподобие ме посъветва да изпитам вашето търпение и вашата скромност, но аз не мога да продължа — вече достатъчно добре виждам как са ви принизили либералите със своите похвали.

Закуската бе готова: пресни яйца, масло, мед, плодове, сметана и кафе, сервирани от Юрсюл сред букет от рози на белоснежна покривка върху старовремската маса в трапезарията. Прозорецът, който гледаше към терасата, бе отворен. Белите звезди на Климатиса, с жълти къдрави тичинки, украсяваха перваза. От едната страна на прозореца цъфтеше жасмин, от другата надничаха латинки, а отгоре се спускаше вече леко обагрената асма, образувайки великолепен бордюр, на който можеше да завиди не един скулптор — такова изящество му придаваше слънчевата светлина, проникваща през дантелата на листата.

— Тук вие ще видите живота в най-простия му вид — каза свещеникът с усмивка, която не можеше да скрие тъгата, обхванала сърцето му. — Ако знаехме за вашето пристигане! Но кой можеше да го предвиди? Юрсюл щеше да намери планинска пъстърва. В нашия горски ручей тя е превъзходна. Но какво говоря! Забравих, че сме август и че Габу е пресъхнала напълно! Главата ми съвсем се е объркала…

— Много ли ви харесва тук? — запита младият абат.

— Да, господине. Ако Господ ми позволи, ще си умра монтенякски свещеник. Бих искал моя пример да последват достойни люде, бих искал да развенчая самодоволното упоение от благотворителността. Съвременната благотворителност е същинско обществено зло. Само принципите на католическата религия могат да донесат изцеление на язвата, разяждаща обществото. Не скептични описания на злото, не пусти и безполезни жалби са нужни, а живото дело на християнина, трудещ се на нивата Господня. Моята задача тук далеч още не е изпълнена, господине: не е достатъчно да се внедрят добри чувства и високи помисли в сърцата на хората, които намерих тук затънали в ужасяваща нечестивост; бих искал да оставя след себе си ново поколение, тръгнало с дълбока вяра по пътя на истината.

— Вие само сте изпълнили дълга си — отново сухо забеляза младият човек, усетил против волята и разума си да го бодва завистта.

— Да, господине — скромно отвърна свещеникът, хвърлил проникновен поглед към госта, сякаш питаше: отново ли ме подлагате на изпитание? — Аз непрестанно се моля — добави той — всеки да изпълнява дълга си пред Бога и краля.

Тези изпълнени с дълбок смисъл думи бяха произнесени с убеденост, показваща, че още в 1829 година скромният свещеник, забележителен колкото със силата на мисълта си, толкова и със скромността на поведението си, и безропотно покорен на волята на по-висшите по сан духовници, предвиждаше съдбините на монархията и църквата.^[5]

Когато съкрушените от скръб жени дойдоха, младият абат, нетърпелив да се завърне час по-скоро в Лимож, ги остави в дома на свещеника, а сам отиде да види дали вече впрягат конете. Скоро се върна и съобщи, че всичко е готово за отпътуване. Четиримата тръгнаха, изпратени от целокупното население на Монтеняк, събрало се пред пощата. Майката и сестрата на осъдения стояха безмълвни. Боейки се да се покажат равнодушни или прекалено весели, двамата духовници не знаеха на каква тема да се спрат. Те затърсиха неутрална почва за разговор и неусетно прекосиха равнината, в чиито безотрадни простори бе още по-трудно да нарушат скръбното мълчание.

— По какви съображения избрахте духовната кариера? — неочаквано запита свещеника Боне обзетият от празно любопитство абат Габриел, когато каретата излезе на големия път.

— Аз не смятам свещеническия сан за кариера — просто отвърна свещеникът. — И не разбирам как може да стане човек свещеник по някакви съображения, а не подчинявайки се на непреодолимата сила на призванието. Зная, че истински светци не са наивните, нито невинните, а грешниците, узнали силата на страстта: едни обичали безнадеждно, други станали жертва на измяна; трети загубили вкус към живота, погребвайки обожаема съпруга или възлюблена, четвърти отвратили се от обществените нрави на нашето време, когато във всичко, дори в чувствата цари несигурност, когато съмнението отрича дълбоко изстрадани убеждения, наричайки ги предразсъдъци. Мнозина се отказват от политическия живот днес, когато властта наподобява изкупление на греховете, а поданикът съзира в подчинението си фатална необходимост. Други пък напущат обществото, разколебани от неговата безпринципност, а в това време враговете се обединяват, за да развенчаят доброто.

Не мога да си представя, че е възможно да се служи на Бога с користна мисъл. Някои виждат в духовното поприще път към възраждане на отечеството. Но според моето слабо разумение понятието свещеник-патриот е безсмислица. Свещеникът трябва да принадлежи само на Бога. Не исках да предложа на нашия небесен баща, който впрочем приема всичко, само отломъци от сърцето и остатъци от волята си, отдадох му се всецяло. Според трогателния обичай на езическата религия жертвата, предназначена за лъжливите им богове, трябвало да се отправя към храма увенчана с цветя. Този обичай винаги ме е вълнувал. Жертвата е нищо без благодатта. И така, моят живот е прост и лишен от каквото и да било невинно увлечение. Впрочем, ако желаете безусловна изповед, ще ви кажа всичко. Семейството ми е заможно, дори бих казал — богато. Баща ми, създал със собствените си ръце богатството си, е човек суров и безпощаден, отнасящ се към нас и нашата майка така, както към самия себе си. Никога не съм го виждал да се усмихва. Неговата желязна ръка, каменното му лице, мрачната му и поривиста енергия потискаха всички; жена, деца, помощници, слуги — всички живеехме под игото на неукротимия му деспотизъм. Аз бих могъл — говоря само за себе си — да се приспособя към такъв живот, ако тази гнетяща власт беше еднаква; но своенравен и избухлив, баща ми изпадаше от една крайност в друга. Ние никога не знаехме прави ли сме или виновни, а тази ужасна несигурност е непоносима в семейството. В такива случаи най-добре е да се запилееш където очите ти видят, вместо да останеш у дома. Ако бях сам вкъщи, бих понесъл всичко безропотно, но баща ми безмилостно измъчваше нашата горещо обичана майка, която неведнъж намирах потънала в сълзи; това разкъсваше сърцето ми и ме довеждаше до изстъпления, помрачаващи разума ми. Времето в колежа, обикновено изпълнено с толкова огорчения и труд за всички младежи, бе за мен най-щастливото време в живота ми. Със страх дочаквах всяка ваканция. Майка ми бе щастлива само когато идваше да ме види. Завършил класическите дисциплини, аз се върнах под бащиния покрив, за да стана помощник на баща си, но почувствувах, че не мога да остана повече от няколко месеца там; моят още неукрепнал юношески разум можеше да не издържи. Една тъжна есенна вечер, разхождайки се с майка си по булевард Бурдон, тогава едно от най-глухите парижки кътчета, аз разкрих пред нея душата си и признах, че единствен възможен за мене жизнен път виждам в посвещаването ми на църквата. Всички мои наклонности, моите мисли, а може би и любовта ми щяха да бъдат потиснати, докато е жив баща ми. Свещеническото расо би му внушило уважение към мен и така щях да бъда защитник на семейството, когато се наложеше. Майка ми горчиво плака. В това време по-големият ми брат, впоследствие станал генерал и убит при Лайпциг, встъпваше в армията като прост войник, напускайки дома по същите причини, който предопределиха и моето призвание. В желанието си да спася нашата майка, аз я посъветвах да си избере за зет човек с твърд характер, да омъжи сестра ми веднага щом стане пълнолетна, и да потърси опора в новото семейство.

Под предлог, че искам да избягам от военна повинност, за да спестя на баща си допълнителни разходи, а също и позовавайки се на призванието си, в 1807 година, когато навърших деветнайсет години, аз постъпих в семинарията „Сен Сюлпис“. Зад древните стени на това прочуто училище намерих мир и щастие, смущавани само от мисълта за страданията на моята майка и на сестра ми; а техният живот без съмнение бе станал още по-мъчителен, тъй като при срещите ни подкрепяха решението ми. Приобщавайки се благодарение може би на моите страдания към тайните на милосърдието, както определя това свети Павел в безподобното си послание, аз пожелах да лекувам раните на бедняците в някое затънтено кътче на земята и да докажа със своя пример, ако Господ благослови усилията ми, че католическата религия, въплътена в човешки деяния, е единствено истинската, единствено добрата и прекрасна цивилизоваща сила. В последните дни преди ръкополагането ми за дякон небето низпосла върху мен благодатта си: простих всичко на баща си, виждайки в него оръдие на съдбата. Въпреки дългото и нежно писмо, в което обясних тези неща, сочейки в тях Божия пръст, майка ми проля много сълзи, когато падна косата ми, отрязана от ножиците на църквата; тя знаеше само от колко радости се отказвах, но не подозираше към какви тайни наслади се стремях. О, любеща женска душа!

Усетих безграничен покой, когато изцяло се отдадох на Бога. Не изпитвах нужди, тщеславие, не познавах тревогите за богатство, които толкова вълнуват хората. Мислех си, че вече принадлежа на провидението и че то само трябва да се грижи за мен. Влизах в свят, откъдето страхът е прокуден, където бъдещето е ясно, където всичко, дори мълчанието, е дело на Волята Божия. Този покой е един от даровете на благодатта. Моята майка не вярваше, че може да съединиш съдбата си с църквата; но виждайки ме спокоен и щастлив, тя също се почувствува щастлива. След като бях посветен в сан, отидох в Лимузен да навестя едного от роднините си по бащина линия и той между другото ми разказа за жалкото състояние на Монтенякския кантон. Внезапно ме осени някаква светлина и вътрешен глас ми каза: „Ето твоята нива!“ И аз дойдох тук. Ето, господине, цялата моя история, която, както виждате, е съвсем проста и безинтересна.

В тази минута на хоризонта в пожара на залязващото слънце се показа Лимож. Двете жени не можаха да задържат сълзите си.