Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (21)

20. Къщата на пазача

На другия ден Вероник отново тръгна на кон, вземайки със себе си само Морис. За да стигне по-скоро до Живата скала, избра пътя, по който се бе върнала вечерта. Наблюдавана откъм равнината, Живата скала изглеждаше изолирана; когато тръгна по дефилето, отделящо този връх от последния хълм в гората, Вероник помоли Морис да й посочи къщата на Фарабеш, а после му нареди да остане с конете и да я чака; искаше да продължи сама. Морис я съпроводи до пътеката, обикаляща Живата скала, и на склона, обърнат в противоположната на равнината посока, й показа сламения покрив на малка планинска хижа, пред която се простираше разсадник с млади дръвчета. Беше около пладне. Тръгнала по посока на лекия дим, виещ се над покрива, Вероник скоро стигна до хижата, но реши да не се показва веднага. При вида на скромното жилище сред градинка, заобиколена със сухи тръни, тя за миг се отдаде на скритите, известни единствено на нея мисли. Под градината се зеленееше, обкръжена с жив плет, ливада, по която тук-там се виждаха нискостеблени ябълкови, крушови и сливови дръвчета. Над хижата по песъчливия планински сипей трептяха пожълтелите върхове на великолепна кестенова гора.

Госпожа Граслен отвори издяланата от полуизгнили дъски врата и забеляза обор, малък курник и всички трогателни и живописни принадлежности на бедняшкото жилище, което на село винаги изглежда поетично. Кой би могъл без вълнение да види бельото, простряно да съхне на оградата, плитката лук, окачена на стената, изложените на слънце чугунени тенджери, дървената пейка под сянката на кичестите орлови нокти, зеленото петно на тлъстигата на върха на сламения покрив — цялата покъщнина на селските къщи във Франция, която говори за скромен, почти вегетиращ живот. Невъзможно бе за Вероник да проникне неусетно в дома на своя пазач: две красиви ловджийски кучета залаяха веднага щом нейната амазонка зашумоля по сухите листи. Прехвърлила дългия шлейф през ръка, тя се отправи към дома. Фарабеш и синът му, които седяха вън на дървена пейка, станаха и снеха шапки, като се поклониха почтително, но без всякакво раболепие.

— Научих — каза Вероник, гледайки внимателно детето, — че се грижите за моите интереси, и ето защо поисках сама да видя дома ви и вашите разсадници и да ви попитам още сега с какво би могло да ви се помогне.

— На вашите услуги, госпожо — отвърна Фарабеш. Вероник се възхити от детето. То имаше прелестно лице, леко загоряло от слънцето, но много правилно, с безукорен овал и чисти очертания на челото; светлокафявите му очи светеха със златист блясък; черните коси бяха късо подрязани на челото, а от двете страни на лицето се спускаха на дълги кичури. Доста едро за годините си, момчето бе високо пет стъпки. Панталоните и ризата му бяха от дебело неизбелено платно; над протритата синя сукнена жилетка с рогови копчета носеше куртка от обичайното за савойци грубо сукно, което на шега наричат мориенско кадифе, и в допълнение на този костюм — тежки подковани обуща, нахлузени на бос крак. Фарабеш бе облечен също като сина си, само че на главата му се червенееше широкопола плъстена шапка, а момчето носеше кафяв вълнен калпак. Необикновено живото и умно личице на детето запазваше особената сериозност, присъща на хора, които живеят уединено; горската самота бе докоснала дълбоко тези две души. И Фарабеш, и синът му, добре развити физически, притежаваха всички забележителни черти на диваците: пронизващ поглед, заострено внимание, рядко самообладание, сигурен слух, учудваща подвижност, съобразителна ловкост. Още в първия поглед, който детето отправи към баща си, госпожа Граслен долови онази безгранична любов, в която инстинктът търси опора в мисълта, а щастието от съвместния живот потвърждава и стремежа на инстинкта, и повелята на разума.

— Това ли е детето, за което ми говориха? — запита Вероник, като го показа.

— Да, госпожо.

— Не се ли опитахте да намерите майка му? — продължи тя, извиквайки го с жест настрана.

— Госпожата очевидно не знае, че на мен ми е забранено да излизам от пределите на общината.

— И никога ли не сте подочули нещо за нея?

— Когато излежах присъдата си — отвърна той, — комисарят ми връчи хиляда франка, които някой ми изпращал по малко всеки три месеца. По правило парите трябваше да ми бъдат предадени в деня на освобождението ми. Тогава си рекох, че само Катрин може да се е сетила за мен, след като се уверих, че това не е отец Боне. Ето защо запазих парите за Бенжамен.

— А родителите на Катрин?

— Те не помислиха за нея след заминаването й. Но не бива да си кривя душата — положиха достатъчно грижи за малкия.

— Е, добре, Фарабеш — каза Вероник, като се обърна към дома, — ще се постарая да науча дали Катрин е жива, къде е и по какъв начин се препитава.

— О, какъвто и да е, госпожо — тихо подхвана Фарабеш, — ще бъда много щастлив, ако мога да се оженя за нея! Тя е, която още може да се колебае, но не и аз. Нашият брак би узаконил детето, което и не подозира положението си.

Бащата погледна сина си и в този поглед можеше да се прочете целият живот на тези две изоставени или доброволно уединили се същества; те бяха всичко един за друг, като двама съотечественици, захвърлени в пустиня.

— И тъй, вие все още обичате Катрин, така ли? — запита Вероник.

— Дори и да не я обичах, госпожо — отвърна той, — в моето положение за мен тя е единствената жена на света.

Госпожа Граслен се обърна рязко и се отправи към кестеновата горица, видимо сразена от дълбока печал. Пазачът сметна това за женски каприз и не посмя да я последва. Вероник остана под сянката на голямо кичесто дърво петнайсетина минути, придавайки си вид, че разглежда пейзажа. Оттук се виждаше част от гората, покриваща онази страна на долината, където бе коритото на пресъхнал сега поток, пълно с камъни и прилично на дълбок ров, притиснат между гористите планини на Монтеняк и веригата голи стръмни хълмове, обрасли тук-там с хилави дръвчета. Растяха само доста жалки на вид брези, хвойна и изтравниче; тези хълмове влизаха в съседното имение и принадлежаха към Корезкия департамент. Междуселският път, криволичещ по планинските ридове, служеше за граница на Монтенякския окръг и разделяше двата департамента. Тези сурови, мрачни хълмове затваряха като със стена красивата гора на противоположния склон, представляващ поразителен контраст със свежата зеленина, сред която се бе сгушила къщата на Фарабеш. От една страна — резки, пречупени форми, от друга — меки и пленяващи със своето изящество; от една страна — застинала в хладно безмълвие, неподвижна, безплодна земя, прорязана от хоризонтални каменни плочи или от голи назъбени скали, от друга — дървеса с всички зелени оттенъци, извисили прави разноцветни стволове и които шумоляха при всяко подухва не на ветреца. Някои по-устойчиви дървета като дъба, бряста, бука, кестена съхраняваха още своите жълти, бронзови и възморави корони.

Близо до Монтеняк долината отведнъж се разширява и двата склона образуват огромна подкова. От своето място под кестените Вероник можа да види долища, спускащи се като стъпала на амфитеатър, където върховете на растящите по тях дървета стърчат едни над други като глави на зрители. На обратния склон на този красив амфитеатър бе разположен нейният парк. Откъм дома на Фарабеш долината се стесняваше все повече и повече и се превръщаше в клисура, широка около сто стъпки.

Погледът на Вероник машинално блуждаеше наоколо и красотата на тези диви места я отклони от мрачните й мисли. Тя тръгна към къщата, където бащата и синът мълчаливо я очакваха, без дори да правят опит да си обяснят странното поведение на господарката си. Сега Вероник огледа внимателно дома. Независимо от сламения си покрив той се оказа доста солиден, но очевидно е бил изоставен, когато херцог Наварски напуснал имението. Нямаше ги вече шумните ловджийски пиршества, нямаше и стражи. Макар и необитавана повече от столетие, стените на къщата бяха запазени, което все още се забелязваше под жадно плъзналите по тях виещи се растения и бръшлян. Когато на Фарабеш разрешиха да остане в нея, той я покри със слама, сам настла с плочи пода в стаята и домъкна някаква мебел. Влизайки в къщата, Вероник видя две дървени легла, голям орехов шкаф, нощви за хляб, бюфет, маса, три стола, а на лавиците в бюфета няколко пръстени талерки — с една дума, най-необходимата покъщнина. Над камината висяха две пушки и две ловджийски чанти. Някои неща, очевидно изработени от ръцете на бащата за момченцето, дълбоко развълнуваха Вероник: кораб, лодка, дървена чаша, украсена с резба, чудесно гравирана дървена кутия, сандъче с инкрустации, великолепно разпятие и броеница. На броеницата от сливови костилки от двете страни бяха изрязани с поразително майсторство главите на Исус Христос, на апостолите, на Божията Майка, на свети Йоан Кръстител, на свети Йосиф, на света Ана и две Магдалени.

— Направих всичко това, за да забавлявам малкия през дългите зимни вечери — каза Фарабеш, сякаш извинявайки се.

Фасадата на къщата бе потънала в жасмин и японски рози, които покриваха прозорците на първия, необитаван етаж, където Фарабеш държеше хранителни запаси; отглеждаше кокошки, патици, две прасета, така че купуваше само хляб, сол, захар и още някои бакалски стоки. Нито той, нито синът му пиеха вино.

— Всичко, което ми говориха за вас и което сама виждам — каза накрая госпожа Граслен на Фарабеш, — поражда в мен горещ интерес и се надявам той да не остане безплоден.

— Тук се е докоснала ръката на отец Боне! — извика трогнат Фарабеш.

— Лъжете се, господин свещеникът още нищо не ми е говорил. Всичко това е дело на случая, а може би и на Бога.

— Да, госпожо, на Бога! Само Бог може да сътвори чудеса за такъв окаяник като мен.

— Ако досега сте били окаяник — каза госпожа Граслен тихо, за да не бъде чута от детето, и тази женска деликатност дълбоко трогна Фарабеш, — вашето разкаяние, вашето поведение, а така също и уважението на господин свещеника ви правят днес достоен за щастие. Ще се разпоредя да завършат постройката на фермата, която господин Граслен възнамеряваше да издигне в съседство със замъка. Вие ще бъдете мой фермер, ще имате възможност да разгърнете силите си, енергията си, да изградите бъдещето на вашия син. Главният прокурор на Лимож ще разбере най-после кой сте и аз ви обещавам, че веднъж завинаги ще се сложи край на унизителното положение на отхвърлен, което трови живота ви.

При тези думи Фарабеш падна на колене, поразен сякаш като от мълния от това толкова неочаквано осъществяване на една отдавна лелеяна мечта; той целуна крайчеца на амазонката на госпожа Граслен, целуна нозете й. Видял сълзи в очите на баща си, Бенжамен захлипа, без сам да знае защо.

— Станете, Фарабеш — рече госпожа Граслен, — вие и не подозирате колко естествено е това, което правя за вас, което обещавам да направя. Кажете, вие ли засадихте тук тези зелени дървета? — запита тя, като посочи разкошните ели, боровете и листвениците в подножието на отсрещния гол и сух сипей.

— Да, госпожо.

— Значи, земята там е по-добра?

— Водите постоянно измиват скалите и отлагат долу плодородния нанос; и аз просто се възползувах от това — та нали цялата земя в долината под пътя ви принадлежи. Границата минава точно по пътя.

— Стича ли се много вода в долината?

— О, госпожо! — възкликна Фарабеш. — След няколко дни започват дъждовете и вие ще чуете от замъка как реве потокът! Но неговият рев не може и да се сравни с онова, което става, когато се топят снеговете. Водите от монтенякския хълм, от горите по отсрещните склонове, противоположни на вашите градини и на парка, и от всички тези възвишения се събират тук и създават същински потоп. За ваше щастие обаче дърветата задържат почвата и водата се хлъзга по окапалите листи, които през есента покриват земята като с мушама; ако не е тя, горните пластове на почвата щяха да се свличат в долината, но не зная дали биха се задържали там — много рязко се спуска надолу коритото на потока.

— А къде се изтича водата? — запита госпожа Граслен, заслушана внимателно в думите му.

Фарабеш показа тясната клисура, която сякаш затваряше долината под дома му.

— Разлива се по варовитото плато, отделящо Лимузен от Корезите, и дълги месеци се задържа там в зелени локви, които постепенно и много бавно се всмукват в земята. Никой не живее в тези нездравословни места, където нищо не вирее. Даже добитъкът не иска да яде острицата и тръстиката, които единствени растат в тези блудкаво солени води. Цялата огромна равнина от може би три хиляди арпана служи за пасища на три общини, но и от нея, както и от монтенякската равнина, нищо не става. При вас все още се намира пясък и малко земя сред камъните, но тук има само туф.

— Нека малкият отиде за конете, искам сама да видя всичко това.

Госпожа Граслен обясни на Бенжамен къде я чака Морис и той изтича натам.