Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (22)

21. Потокът Габу

— Разправят, че познавате всички особености на този край — подхвана госпожа Граслен. — Обяснете ми защо, когато валят дъждове или се топят снеговете, от моите гори, както и от височините, обърнати към монтенякската равнина, не се стича тук нито един ручей.

— Ах, госпожо — отвърна Фарабеш, — в грижите си за процъфтяването на Монтеняк господин свещеникът отгатна причината на това явление, без дори да разполага с някакви доказателства. След вашето пристигане той ми нареди да проследя пътя на водата по всички долища и урви. Вчера, когато имах честта да ви срещна, аз се връщах от подножието на Живата скала, където бях проучвал наклона на почвата. Дочух конски тропот и изчаках да видя кой минава тъдява. Отец Боне не е само светец, госпожо, но още и учен. „Фарабеш — рече той веднъж — а аз в това време работех на пътя, който общината продължаваше до самия замък, и от това място господин свещеникът ми показа цялата планинска верига от Монтеняк до Живата скала, дълга почти две левги, — Фарабеш, щом по тези склонове не се стича капка вода в равнината, природата трябва да си е направила свой улей, по който водите се изливат другаде!“ Е, виждате ли, госпожо, подобно разсъждение е толкова проста, че дори изглежда глупаво и дето се казва, всяко дете би се досетило за него. Но откак Монтеняк съществува, велможи, управници, лесничеи, бедни, богати, макар и едните, и другите да са разбирали, че земята не ражда, защото не се оросява, не са се запитвали къде се губят водите на Габу. Трите общини, в които поради близостта на застоялата вода върлува малария, също не се опитаха да се избавят от тази беда, а и сам аз не съм се замислял върху това, та стана нужда да се намеси божият човек…

При тези думи в очите на Фарабеш се появиха сълзи.

— Всичко, което откриват гениалните люде — каза тогава госпожа Граслен, — е толкова просто, като че ли всеки би могъл да го открие. Но — добави тя като на себе си — геният е прекрасен с това, че прилича на всички, макар на него да не прилича никой.

— Веднага разбрах отец Боне — продължи Фарабеш, — той не употреби много думи, за да ми обясни моята задача. Най-странното в случая е, госпожо, че откъм вашата равнина, защото тя изцяло е ваша, планината е прорязана от доста дълбоки клисури и урви; но, госпожо, по всички тези теснини, долища, сипеи, пролези, та дори и канавки водата изтича към плодородната долина на Габу, на няколко стъпки под вашата равнина. Сега аз зная разковничето на тази загадка: от Живата скала до Монтеняк в подножието на планината върви нещо като улей, чиято височина се движи между двайсет и трийсет стъпки; този улей не се прекъсва никъде и се състои от руден пласт, който отец Боне нарича шисти. Земята, бидейки по-мека от камъка, се размива в течението и водите, които се стичат по всички тези пролези, естествено се изливат в Габу. Дървета и храсти скриват от погледа наклона на почвата, но ако проследим движението на водата и оставените от потоците следи, лесно ще го открием.

Така Габу поглъща водите от двата планински склона — и от този, където е разположен вашият парк, и от скалистите разклонения, които лежат пред нас. Според уверенията на господин свещеника положението ще се измени, когато пръстта и камъните, свличани от водата, запълнят естествените русла по склона, обърнат към вашата равнина, и с това затворят за водата достъпа й до Габу. Тогава вашата равнина ще се напоява точно така, както общинските мери, които искате да видите; но за това, разбира се, са нужни стотици години. Ала струва ли си да се стремим към такова решение, госпожо? Ако вашата равнина, така както общинските земи, не смогне да погълне тази водна маса, в Монтеняк също ще се появят застояли води, които ще предизвикват епидемии в целия край.

— Значи, местата, където преди няколко дни господин свещеникът ми показа дървета, запазили короните си напълно свежи, са естествени свлачища, по които водите се изливат в Габу, така ли?

— Да, госпожо. Между Живата скала и Монтеняк има три планини, следователно и три пролеза, по тях именно задържаната от шистената бариера вода се устремява към Габу. Поясът от зелени дървета в низината, който, изглежда, е част от вашата равнина, показва пътя на естествения улей, за чието съществуване се досети господин свещеникът.

— Това, което днес е нещастие за Монтеняк, скоро ще се превърне в източник на неговото благоденствие — с дълбоко убеждение произнесе госпожа Граслен. — И понеже се оказахте пионер на това дело, вие ще продължите да участвувате в него, ще издирите енергични, всеотдайни работници, защото недостигът от пари ще трябва да изкупим с труд и самоотверженост.

Междувременно към тях се присъединиха Бенжамен и Морис. Вероник улови коня за юздите и със знак подкани Фарабеш да възседне кончето на Морис.

— Отведете ме там — каза тя, — където водите се разливат по общинските земи.

— Такава една ваша обиколка ще бъде полезна, госпожо, още повече че по съвета на господин свещеника покойният господин Граслен закупи в устието на потока около триста арпана земя, върху която водата е оставила плодородна тиня. Госпожата ще види на обратния склон на Живата скала великолепни гори. Там господин Граслен несъмнено би построил ферма. Най-подходящо е мястото, където се губи поточето, което извира близо до моята къща — от него също може да се извлече полза.

Фарабеш тръгна пръв, за да показва пътя. Вероник го последва по стръмната пътека, която водеше там, където два противоположни откоса се устремяваха рязко един към друг, а после, разтърсени сякаш от удар, се отправяха в различни посоки: левият — на запад, десният — на изток. Отворът на тази урва, осеяна с легнали в избуялата трева огромни, естествено огладени камъни, достигаше до шестдесет стъпки на ширина. Срязана отвесно, Живата скала имаше вид на гладка гранитна стена, а върхът й бе увенчан с дървета с въздушни корени. Смолистозелени борове, сграбчили буца пръст със закривените си корени, напомняха кацнали на клон птици. Противоположният пясъчен откос, издълбан от времето, бе с намръщено, жълтеникаво чело; недълбоки пещери и ями с пропадащи стени го прорязваха по цялата му височина; охрата на меките му ронливи скали искреше отдалеч. Редки бодливи храсти, а по-надолу репей, тръстика и блатна растителност говореха за недостиг на слънце и оскъдност на почвата. Коритото на потока бе от твърд, ала също жълтеникав камък. Двете успоредни планински вериги, разкъсани сякаш при всемирната катастрофа, изменила някога земната шар, по необясним каприз на природата или по неизвестна причина, чието изяснение е по силите само на гения, бяха образувани от съвършено несходни елементи. Тук, в тази урва, контрастът между двете планински структури особено се хвърляше в очи. По-нататък Вероник съгледа огромно сухо плато, лишено от всякаква растителност, варовито осеяно с пукнатини и локви с блудкаво солена вода. Отдясно се възправяха Корезките планини, а наляво погледът си отпочиваше върху обраслата с великолепни дървета грамада на Живата скала, под която се разстилаше просторна ливада от около двеста арпана, чиято ярка зеленина подчертаваше отблъскващия вид на унилото плато.

— Ние със сина ми изкопахме ей там онази канавка, виждате ли я, край нея е избуяла висока трева — каза Фарабеш. — Тя се съединява с канавката, която върви по границата на вашата гора. От тази страна владенията ви граничат с пустош — първото село е на една левга оттук.

Последвана от Фарабеш, Вероник забърза към безотрадната равнина. Конят прескочи рова и ездачката, отпуснала поводите, се понесе напред, изпитвайки сякаш злорадо доволство при вида на мрачното зрелище. Фарабеш имаше право. Никаква сила, никаква власт не можеше да изтръгне нещо от почвата, която звънтеше глухо, като куха, под копитата на конете. Изглеждаше, че под шуплестия варовиков пласт лежи празнина, и действително навсякъде се виждаха пукнатини, през които водата се просмукваше и вероятно отиваше да подхранва далечни извори.

— Има души, подобни на тази равнина! — извика Вероник, задържайки коня, след като беше галопирала четвърт час.

И замислена се спря сред тази пустиня, където не се мяркаха животни, нито насекоми и над която дори не прелитаха птици. В монтенякската равнина поне се намираха камъни, пясък, късчета рохкава или глинеста земя, нанос, дебел няколко сантиметра, в който нещо би могло да пусне корен; но тук най-безплодният туф, който още не бе камък, но не бе и земя, раняваше жестоко погледа и очите неволно се устремяваха към небесата. След като огледа границите на горите и пасищата, закупени от съпруга й, Вероник бавно се отправи обратно към устието на потока. Фарабеш я очакваше, загледан втренчено в някаква пещера или яма, за която можеше да се предположи, че е изкопана от някой енергичен човек, опитал се да проучи това мрачно място с надежда, че природата е скрила тук свои съкровища в земята.

— Какво ви е? — запита Вероник, забелязала върху мъжественото лице на Фарабеш сянка на дълбока тъга.

— Госпожо, на тази пещера дължа живота си или по-точно онова блажено време, когато се разкаях и изкупих грешките си в очите на света.

Такова обяснение на смисъла на живота буквално прикова Вероник на място, тя спря коня си пред пещерата.

— Аз се криех тук, госпожо. В тази почва звукът се предава така, че като прилепиш ухо към земята, отдалеко може да доловиш тропота на жандармерийските коне или стъпките на войниците, които веднага ще разпознаеш. Тогава изтичвах по коритото на Габу до мястото, където криех коня, и винаги избягвах на пет-шест левги от преследвачите си. Катрин ми носеше храна през нощта; и ако бивах навън, при завръщането си всякога намирах вино и хляб в някоя дупка, покрита с камък.

Тези спомени за скитническия му живот на подгонен престъпник, които можеха да го злепоставят в очите на госпожа Граслен, предизвикаха в нея само дълбоко съчувствие; но не желаейки да се спира, тя бързо се отправи към устието на Габу, където я последва пазачът. Докато Вероник разглеждаше планинския пролез, зад който се откриваше дългата долина, от едната страна толкова живописна и толкова суха и безрадостна от другата, а в дъното, на повече от левга, и терасовидните хълмове на Монтеняк, Фарабеш каза:

— Какви чудесни водопади ще потекат тук след няколко дни!

— А след година по това време тук не ще падне капка вода. Земята от двете страни на пролеза е мое владение и аз ще издигна стена, достатъчно висока и здрава, за да задържи водата. Върху тази никого необлагодетелствуваща долина ще се появи езеро с двайсет, трийсет, четирийсет или петдесет стъпки дълбочина върху площ от една левга — огромен водоем, който ще ми позволи да оросявам цялата монтенякска равнина и да възкреся в нея живота.

— Когато довършвахме вашия път, господин свещеникът беше прав, като ни казваше: „Вие работите за вашата майка!“ Да благослови Бог делото, което сте замислили.

— Не говорете така, Фарабеш — възрази госпожа Граслен, — този замисъл принадлежи на отец Боне.

Завърнала се в дома на Фарабеш, Вероник взе със себе си Морис и незабавно се отправи към замъка. Майка й и Алин бяха смаяни су извършилата се в нея промяна: лицето й сияеше от доволство — така дълбоко я вълнуваше надеждата да ощастливи злочестия край.

Госпожа Граслен писа на Гростет да издействува от господин Дьо Гранвил пълна свобода за нещастния бивш каторжник и даде за поведението му най-благоприятни сведения, потвърдени от свидетелство на монтенякския кмет и от писмо на отец Боне. Не пропусна да пише и за Катрин Кюрийо, молейки Гростет да занимае със замисленото от нея добро дело главния прокурор, който би могъл да се обърне към парижката полиция с поръка да издирят девойката. Към следите й можеше да ги насочи единствено пощенският запис, който Фарабеш бе получил при освобождението си от каторгата. Вероник искаше да узнае защо Катрин не беше се опитала да се завърне при детето си и при Фарабеш. После уведоми стария си приятел за своите открития, отнасящи се до Габу, и настоятелно го помоли да й намери сведущ и опитен човек, за какъвто вече беше ставало дума по-рано.

Следващият ден бе неделя и Вероник за първи път след пристигането си в Монтеняк намери в себе си сили да отиде на църква, където седна на принадлежащата й скамейка в олтара на света Богородица, Виждайки колко бедна бе монтенякската църква, Вероник се зарече всяка година да отделя известна сума за нуждите на сградата и за украсата на олтарите.

Тя чу кротките, изпълващи душата с умиление ангелски слова на свещеника; неговата проповед, макар проста и достъпна за всички, бе наистина възвишена. Възвишените мисли възникват направо от сърцето, умът е безсилен да ги породи; религията е неизтощим източник на възвишеното, на което е чужд лъжливият блясък. За своята проповед отец Боне бе избрал текст от посланията на апостолите, в който се казва, че рано или късно Господ изпълнява обещанията си, излива благодатта си над богоизбраните и подкрепя добрите души. Той разясни какви блага предвещава на енорията присъствието на милосърдния богат дарител, добавяйки, че задълженията на бедния към богатия благодетел са толкова големи, колкото задълженията на богатия към бедния и ето защо те трябва взаимно да си помагат.

Фарабеш бе намеквал пред свои съселяни, които от християнско милосърдие, пробудено в тях благодарение на отец Боне, на драго сърце се срещаха с бившия каторжник, за великодушието и благоразположението на госпожа Граслен към него. За това говореха всички селяни от общината, които според местния обичай се събираха преди богослужението на църковния площад. Нищо не можеше по-решително да й спечели приятелството на тези толкова отзивчиви към доброто сърца. Когато излезе от църквата, Вероник видя почти всички енориаши застанали в две редици край пътя. Докато тя минаваше между тях, всеки мълчаливо и почтително й се покланяше. Вероник бе трогната от този прием, не подозирайки истинската му причина. Съгледала между последните Фарабеш, тя побърза да му каже:

— Чувам, че сте изкусен ловец, не забравяйте да ни донесете дивеч в замъка.

Няколко дни по-късно, придружавана от свещеника, Вероник обиколи близката до замъка част от гората; после пожела да се спусне надолу по терасовидните долинки, които бе забелязала от дома на Фарабеш, за да се запознае с разположението на горните притоци на Габу. В резултат на този внимателен оглед свещеникът стигна до убеждението, че водите, оросяващи част от Горен Монтеняк, се стичат от Корезките планини. Тази верига се свързваше с Монтеняк чрез голите хълмове, които се простираха успоредно на Живата скала. Завръщайки се от разходката, свещеникът се радваше като дете; с непосредността на поета той вече съзираше осъществен миражът за благоденствуващ Монтеняк. Нима не е поет човекът, който отрано вижда въплътени мечтите си? От височината на терасите отец Боне съзираше богати жътви там, където сега погледът се губеше в изсъхнала сива степ.