Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (11)

11. Църковна сцена

Тази църква, една от най-бедните във Франция, където те и без друго са бедни, приличаше на огромен хамбар, с издаден над вратата навес, опиращ се на дървени или кирпичени стълбове. Построена както свещеническият дом от камъни и вар, с издигната впоследствие четириъгълна камбанария без връх и с покрив от големи кръгли керемиди, църквата блестеше отвън не с разкошните ваяния на скулптурата, а с играта на светлини и сенки върху орнаменти, замислени, изрязани и украсени от самата природа, която в това отношение знае не по-малко от Микеланджело. По стените около входа пълзяха жилавите стъбла на бръшляна, изпъкващи между листите като вени на анатомически рисунък. Това покривало, нахвърлено от времето, за да прикрие нанесените от него рани, бе изпъстрено: есенни цветя, поникнали из пукнатините, и даваше убежище на множество сладкопойни птици. Прозорецът във вид на розетка над навеса на портала бе обкръжен от сини камбанки, напомнящи първата страница на богато изписан требник. Страничната фасада, обърната към дома на свещеника, не притежаваше такова обилие на цветове: тя гледаше на север и по стената се стелеха само сиви и червеникави мъхове. Но затова пък задната и противоположната странична фасада, които излизаха към гробището, радваха окото с пищен и ярък цъфтеж. В пукнатините между камъните растяха малки дръвчета и между тях бадем — емблема на надеждата. Два гигантски бора зад църквата заместваха гръмоотвода. За главно украшение на гробището, заобиколено с ниска полусрутена ограда, стигнала вече до половин човешки ръст, служеше железен кръст на каменна основа, украсен с осветен на Великден чемшир в изпълнение на един от позабравените в градовете християнски обичаи. От всички пастири само селският свещеник може в деня на възкресение Христово да каже на мъртъвците си: „На онзи свят ще бъдете щастливи!“

Тук-там над обрасли с трева купчини пръст стърчаха полуизгнили кръстове.

Вътрешната украса на храма съответствуваше напълно на поетично смирената външност, украсена единствено от ръката на времето, било някога милостиво. В църквата погледът се насочваше преди всичко към свода, обкован с дъски от кестеново дърво, на което годините бяха придали богатите тонове на благородните дървесни видове в Европа. Сводът лежеше върху здрави, разположени на равни разстояния подпори, почиващи на напречни греди. Нито едно украшение по четирите белосани с вар стени! Нищетата правеше миряните на тази енория иконоборци, без сами да осъзнават това. На настлания с плочи под бяха наредени дървени скамейки, а светлината проникваше в църквата през четири странични прозореца с оловни рамки. Върху олтара, имащ форма на гроб, се виждаха разпятие, дарохранителница от орехово дърво с проста, изящна резба, осем свещника от боядисано в бяло дърво с икономични свещи и две порцеланови вази с изкуствени цветя, които би изхвърлил вратарят на всеки борсов посредник и с които смирено се задоволяваше Бог. За лампа в храма служеше неголямо кандило, поставено в посребрен меден съд за светена вода и повесено на копринени шнурове, попаднали тук от някой разрушен замък. Кръщелният купел бе дървен, както катедрата и някакво подобие на ложа за епитропите, най-почитаните люде в селото. Олтарът на Дева Мария представяше на обхванатите от религиозен екстаз богомолци две цветни литографии в позлатени рамки. Боядисан бе в бяло, украсен с изкуствени цветя в позлатени дървени вази и покрит с фестонирано покривало от грозна сивочервеникава дантела.

Високият тесен прозорец в дъното на църквата, с голямо червено памучно перде, произвеждаше магически ефект. Тази богата пурпурна завеса хвърляше розови отблясъци върху варосаните стени, сякаш божествена мисъл озаряваше олтара и обгръщаше вътрешността на църквата, за да я стопли. В коридора, отвеждащ към килията, където се съхраняваха църковните одежди, висеше дървена нескопосно боядисана статуя на покровителя на селото, свети Жан-Батист с агнеца.

При цялата й бедност църквата не бе лишена от мека хармония, която особено изпъква в боите и винаги трогва добрите души. Топлите кафяви тонове на дървото чудесно открояваха чистата белота на стените и се съчетаваха с тържествуващия пурпур, озаряващ олтара. Това строго триединство на цветове напомняше великата католическа идея. Ако при вида на този окаян Божи дом първото чувство бе недоумение, то скоро отстъпваше място на възторг, примесен с жал: нима в храма не бе отразена нищетата на целия този край? И не бе ли той в наивната си простота подобен на дома на свещеника? Впрочем църквата бе чиста и добре поддържана. Тук всичко дишаше уханието на селски добродетели, нищо не говореше за безредие и немара. Макар проста и груба, тя бе обитавана от молитвата, в нея трептеше душа и всеки неволно чувствуваше това.

Абат Габриел неусетно се вмъкна в църквата, стараейки се да не наруши дълбоката съсредоточеност на богомолците, застанали на две групи пред главния олтар. На това място, където от тавана се спускаше лампата, олтарът бе отделен от центъра на църквата чрез доста примитивно перило от кестеново дърво, с преметната върху него покривка, използувана при причестяване. От двете страни на центъра стояха двайсетина селяни и селянки. Потънали в гореща молитва, те не обръщаха никакво внимание на чужденеца, крачещ по тясната пътека между двата реда скамейки. Спрял се под лампата, откъдето се виждаха двата образуващи кръст странични олтара, единият от които водеше към килията с църковните одежди, а другият — на гробището, абат Габриел забеляза в последния облечено в траур семейство, коленичило на каменните плочи — тук нямаше скамейки. Младият абат подви коляно на стъпалото пред оградката, отделяща амвона от олтара, и започна да се моли, наблюдавайки изпод око необяснимото все още за него зрелище. Евангелието бе прочетено. Свещеникът сне от себе си епитрахила и слизайки по стъпалата на олтара, се отправи към перилото. Подготвен за това, младият абат се притисна към стената, преди господин Боне да го забележи. Удари десет часът.

— Братя — с треперещ глас подхвана свещеникът, — в този час синът на нашата енория се готви да заплати своята дан на земното правосъдие; той отива на смъртни мъки и ние отслужваме святата литургия за упокоение на душата му. Да съединим молитвите си и изпросим от Бога да не изоставя чедото си в последните му минути, та с покаяние да заслужи на небето милостта, която му бе отказана на земята. Гибелта на този нещастник, от когото очаквахме да бъде жив пример и въплъщение на добродетелта, може да се обясни само с престъпване на религиозните повели.

Тук свещеникът бе прекъснат от риданията на облечените в траур хора; по този пристъп на отчаяние и мъка младият абат разпозна в тях близките на Ташрон, макар и никога дотогава да не беше ги виждал. До самата стена отдясно стояха мъж и жена по на седемдесет години, с неподвижни, нарязани от дълбоки бръчки и потъмнели като флорентински бронз лица. Двамата старци, застинали като статуи във вехтите си окърпени дрехи, очевидно бяха дядото и бабата на осъдения. Влажните им зачервени очи сякаш ронеха кървави сълзи, а ръцете им трепереха така, че бастуните, на които се опираха, барабанеха ситно по каменните плочи. Редом с тях, закрили лица, ридаеха бащата и майката. В нозете на четиримата старейшини в семейството стояха на колене двете омъжени сестри с мъжете си, а зад тях — трима вкаменени от скръб братя. Пет деца, от които най-голямото бе не повече от седемгодишно, подвили колене и естествено неразбиращи нищо от ставащото, гледаха наоколо и се ослушваха с характерното за селяните тъпо любопитство, което в действителност представлява висша способност да се наблюдават физическите страни на живота. И най-после дошлата по-късно от другите злочеста Дьониз, тази мъченица на сестринската любов, която бе арестувана по нареждане на правосъдието, слушаше свещеника с безумен и недоверчив вид. За нея брат й не можеше да умре. Тя поразително напомняше онази от трите Марии, която не вярва в смъртта на Христа, макар и видяла го да умира. Бледна, със сухи очи, като всички, у които страданието е пропъдило съня, Дьониз бе повехнала не от непосилния селски труд, а от скръб, но все още бе запазила хубостта си на селска девойка — пълни, заоблени форми, красиви розови ръце, кръгло личице, чисти очи, пламнали сега от огъня на отчаянието. В изрезката на роклята под косата се виждаше недокосната от слънцето кожа, която говореше за твърда млада плът и за скрита под дрехите белота. Двете омъжени сестри плачеха; съпрузите им, яки селски труженици, бяха замислени. Преизпълнени от дълбока печал, тримата други младежи втренчено гледаха в земята. Само Дьониз и майка й внасяха дух на непримиримост и възмущение в ужасната картина на покорство и безнадеждна скръб.

Жителите на селото с искрено благочестие и състрадание споделяха скръбта на уважаваното от всички семейство; ето защо по лицата на богомолците се изписа ужас, когато от думите на свещеника стана ясно, че в този миг трябва да падне главата на младежа, когото селяните познаваха от рождение и не можеха да повярват, че е способен да извърши злодеяние. Риданията, заглушили простата кратка проповед, подхваната от свещеника, дотолкова го потресоха, че той внезапно прекъсна словото си и прикани присъствуващите към гореща молитва. Макар подобни зрелища да не бяха чужди за духовниците, Габриел дьо Растиняк бе още твърде млад, за да изпита дълбоко вълнение. Досега не беше му се случвало да изпълнява задължения на обикновен свещеник; той знаеше, че му бе предопределена друга съдба; нямаше защо да се спуска в бездната между живота и смъртта, където сърцето се облива в кръв при вида на човешките страдания; очакваше го мисията на висшето духовенство, което поддържа духа на жертвеността, представлява възвишена мисъл на църквата, а понякога блестящо проявява достойнствата си на по-широка сцена, както прочутите епископи на Марсилия и Мо, както архиепископите на Арл и Камбре.^[3]

Събраните в църквата селяни със сълзи на очи се молеха за този, който сега трябваше да бъде обезглавен на градския площад, пред хиляди чужди хора, дотичали от всички страни, за да прибавят към мъките му и позора; този слаб противовес от съчувствие и молитви, опитващ се да превъзмогне кръвожадното любопитство и справедливите проклятия на тълпата, не можеше да не трогне човешкото сърце, особено тук в тази скромна църква. Абат Габриел бе изкушаван от желание да се приближи към семейството на Ташрон и да каже: „Вашият син, вашият брат е още жив, наказанието е отложено!“ Но се боеше да не наруши службата, а освен това знаеше, че отлагането не означава помилване. Вместо да следи службата, абатът неволно започна да наблюдава свещеника, от когото очакваше чудо — да вдъхне на престъпника смирение пред Божия промисъл.

По впечатления от църковния дом Габриел дьо Растиняк си бе създал въображаем портрет на господин Боне: охранен, нисък мъж, с грубо, възчервеникаво лице, загорял от слънцето неизтощим работник, приличащ на селянин. Нищо подобно — абатът видя равен на себе си. Господин Боне бе слаб и невисок на ръст; във външността му поразяваше преди всичко лицето, вдъхновеното лице на апостол: то бе почти с триъгълна форма; от слепите очи под широкото, прорязано с бръчки чело две тънки прави линии се спускаха по хлътналите бузи чак до върха на брадичката. На това болезнено жълто, направено сякаш от восък лице сияеха светлосини очи, горящи от вяра и от жива надежда. Свещеникът имаше прав, тънък и дълъг нос с красиво изрязани ноздри, добре очертана голяма изразителна уста и глас, проникващ в самото сърце. Рядката тънка и лъскава кестенява коса издаваше вял темперамент, поддържан чрез строго въздържание. Цялата сила на този човек се заключаваше във волята. Такива бяха отличителните му черти. Късопръстите ръце у всеки друг биха навеждали на мисълта за склонност към груби развлечения, но може би подобно на Сократ той бе победил лошите си наклонности. Слабостта му не бе приятна за окото. Щръкналите рамене, извитите навътре колене и прекомерно развитият в сравнение с останалата част на тялото гръден кош му придаваха вид на гърбав без гърбица. С една дума, не бе създаден, за да се харесва. Само у хора, знаещи какви чудеса са способни да сътворят мисълта, вярата или изкуството, абат Боне можеше да извика възхищение със своя пламнал поглед на мъченик, с бледността, неизменно съпровождаща постоянството, и с гласа си, трептящ от любов.

Този човек, достоен да бъде свещенослужител на раннохристиянската църква, съществуваща днес само в картините на шестнадесетия век и по страниците на летописа на мъчениците, бе белязан от величие, подобно на божественото сияние, без да губи човешката си убеденост, която придава неизразима красота на най-обикновения образ, озарява с топла светлина лицата на хората, отдадени на вярата си: така грее лицето на жената, щастлива с красивата си любов. Убедеността е човешка воля, достигнала най-висока мощ. Бивайки едновременно причина и следствие, тя разпалва най-безстрастните души и с нямото си красноречие увлича масите.

Слизайки от олтара, свещеникът срещна погледа на абат Габриел; той го позна, но когато секретарят на епископството се появи в съблекалнята, намери там само Юрсюл, на която господин Боне бе дал всички разпореждания. Тя прикани младия абат да я последва.

— Господине — каза Юрсюл, жена на каноническа възраст, която поведе абат Дьо Растиняк през галерията към градината, — господин свещеникът ми нареди да ви попитам дали сте закусили. Сигурно сте тръгнали много рано от Лимож, за да стигнете тук в десет часа. Аз ей сега ще приготвя всичко за закуска. Господин абатът, разбира се, не ще намери тук епископска трапеза, но и ние ще се постараем да го нагостим прилично. Господин Боне няма да закъснее, той отиде да утеши това злочесто семейство… Ташронови… Като си помисли човек какъв ужас изпитва сега техният син…

— Но къде живеят тези добри хора? — запита най-после абат Габриел. — По нареждане на негово преподобие аз трябва незабавно да отведа господин Боне в Лимож. Нещастникът няма да бъде екзекутиран днес, монсеньорът издействува отсрочка…

— Ах! — възкликна Юрсюл и усети луд сърбеж по езика си от желание по-скоро да разгласи новината. — Вие, господине, ще успеете да им отнесете това утешение, докато аз приготвя закуската. Къщата на Ташронови е на края на селото. Виждате ли тази пътека под терасата — тя ще ви отведе право там.

Преди още абат Габриел да се скрие от погледа й, Юрсюл изтича да разнесе новината из цялото село, а заедно с това да потърси и нещо за закуска.