Налини Синг
Ангелска кръв (7)

7

Тя изпищя… и се приземи право на дупето си.

Ръцете й — проснати върху скъпа каменна плоча.

— Оп!

Елена изпсува наум, недоволна от съвсем естествения вик на изненада, който се изплъзна от гърлото й. Седеше на земята и се опитваше да успокои дишането си.

Рафаел стоеше над нея — видение, рисунка от рая. Или от ада. Или… И двете. Тя разбираше защо предците й бяха гледали на ангелите като на пазители и служители на боговете, но сега не беше сигурна дали Рафаел не е демон.

— Това не е Гилдията — успя да каже след доста време.

— Реших да говорим тук.

Подаде й ръка да стане, но тя не му обърна внимание и се оттласна от земята. Едва удържа желанието си да разтърка натъртеното си дупе.

— Винаги ли изпускаш пасажерите си? — измърмори тя. — Не е много вежливо.

— Ти си първият човек, когото пренасям. От векове. — Сините му очи бяха почти черни в нощта. — Бях забравил колко сте крехки. Лицето ти кърви.

— Моля? — Тя вдигна ръка към щипещото място на бузата си. Порязването беше съвсем тънко. Почти не го усещаше. — Как?

— Вятърът, косата ти. — Той се обърна и тръгна към стъкления асансьор. — Избърши я, освен ако не си решила да предложиш един свеж коктейл на вампирите в Кулата.

Тя изтърка бузата си с ръкава на тениската си, сви юмруци и направи крачка назад. Гледаше го с убийствен поглед:

— Ако си мислиш, че ще те следвам насам-натам като кученце…

Той я погледна през рамо:

— Елена, мога да те накарам да лазиш.

Никаква следа от човечност на лицето му, нищо друго, освен ослепителния блясък на такава сила, че тя едва спря ръката си да не я сложи над очите си, та да ги предпази от ослепяване. Струваше й усилие също да се задържи права и да не се запрепъва назад.

— Наистина ли искаш да те принудя да лазиш на колене?

Това беше мигът, в който Елена разбра, че Рафаел ще направи точно това. Вероятно беше казала нещо, беше направила нещо, което го бе изкарало от равновесие. Беше си играла цяла вечер и сега най-накрая беше прекрачила всякакви граници. Ако искаше да оцелее след всичко това и да запази тялото си цяло и душата си неопетнена, трябваше да преглътне гордостта си… или той щеше да я скърши. Осъзнаването на този факт мина като горяща топка по хранопровода й и застана в стомаха й.

— Не — отговори тя, но знаеше, че ако някога се появеше възможност, би забила нож в гърлото му за тази обида и заради подигравка с гордостта й.

Рафаел я гледаше. Като студена статуя, като символ на самия студ. Кръвта й се смрази. Навсякъде около нея блещукаха светлините на града, но на този покрив имаше само мрак… с изключение на блясъка, който идваше от него. Елена бе чувала хората да си шептят за този блясък. Казваха, че когато един ангел заблести, то той се е превърнал в същество с абсолютна ненадмината сила. Сила, която убива и унищожава. Никога не бе вярвала, че ще го види с очите си. Един ангел грееше пред нея и след секунди щеше да я надроби на милион парчета. Тя се запрепъва назад. Не искаше, не можеше да се предаде, но наистина беше стигнала прекалено далеч. Още една дума и щеше да я накара да лази.

Падни на колене и ми се помоли, и може би ще променя решението си.

Но тя не го направи тогава. Нямаше да го направи и сега. Независимо каква цена трябваше да плати. Точно когато си помисли, че това е краят, Рафаел се обърна и продължи напред към асансьора. Гневният му блясък избледня в разстояние на едно нейно дихание.

Тя го последва, отвратена от потта, която бе избила по гръбнака й, и от щръкналите поради страха шипове по езика й. Но под страха се бе притаил дълбок, дълбок гняв.

В този момент Рафаел, великият архангел, беше най-мразеният човек в цялата Вселена.

Той задържа вратата отворена, направи й път. Тя мина, без да каже и дума. И когато застана зад нея и крилете му леко докоснаха гърба й, цялото й тяло се скова, а очите й се впиха право напред в стъклото на асансьорната клетка. Секунда след това асансьорът пристигна и тя влезе. Той я последва. Ароматът му беше като шкурка по езика й поради вродения й нюх и изострените й сетива. Пръстите й сляпо търсеха ножа, потребността да усети острието в дланта си беше болезнена. Знаеше, че ако поне можеше да почувства ножа в ръката си, това би я успокоило, би й върнало равновесието, но също така осъзнаваше, че това равновесие и спокойствие бяха само илюзия, която можеше да я постави в по-голяма опасност.

Мога да те накарам да лазиш, Елена.

Тя стисна зъби толкова силно, че челюстта я заболя, а когато асансьорът спря, излезе веднага, без да го чака. Една крачка след това спря като закована на мястото си.

Корпоративният декор със сигурност е претърпял доста големи промени, щом това място се счита за подходящо за бизнес среща.

Килимът беше лъскав и много… черен. Стените — също. Само две декоративни масички и никаква друга мебелировка. В същия цвят. Наситен. Тежък. Блещукаше с някакъв скрит нюанс, с някакво стаено обещание за хиляди възможности.

На малките масички бяха сложени кървавочервени рози, подредени с вкус в кристални вази. Какъв изумителен контраст, който се подсилваше от правоъгълната картина на стената. Тя тръгна към нея като в транс. Хиляди нюанси на червеното, разпилени, разбъркани и все пак в тях имаше някаква хладна логика, някаква еротика, някаква сексуалност, която навяваше усещането за кръв и смърт.

Пръстите на Рафаел на рамото й.

— Дмитрий е гений.

— Не ме докосвай! — Думите паднаха от езика й като остри капчуци. — Къде сме?

Тя се обърна към него и се опита да не мисли за оръжието си и колко много иска да го усети в ръката си.

Сини пламъци в очите му, но никаква жестокост.

— На етажа на вампирите. Използват го за… е, сама ще видиш.

— Защо ми е да виждам? Знам всичко, което трябва да знам за тях.

Бледа сянка от усмивка на устните му.

— Тогава това, което ще видиш, няма да те изненада. — Предложи й ръката си. Тя отказа да я приеме. Усмивката му остана на лицето. — Такава непокорност. Откъде си я наследила? Със сигурност не и от родителите си.

— Още една дума за родителите ми и не ми пука дали ще ме надробиш на милион парчета, но преди това ще изтръгна сърцето ти и ще го хвърля на уличните кучета за вечеря.

Той повдигна вежди.

— Сигурна ли си, че имам сърце?

И тръгна по коридора.

Не искаше да върви зад него като куче, затова се разбърза да крачи редом с него.

— Физически — да. В емоционално отношение — никакъв шанс.

— Какво може истински да те изплаши? — Изглеждаше искрено заинтригуван.

За пореден път Елена се бе хързулнала по тънката ледена кора на замръзналото езеро и бе успяла да излезе жива. Но се размина на косъм. Дали Рафаел би бил така милостив, след като приключи задачата си и тя вече не му е нужна? Нямаше намерение да остава тук, за да се увери с очите си.

— Аз съм роден ловец — каза тя, но наум си записа да помисли за план за евакуация след приключване на мисията, ако изобщо излезеше жива от нея. Сибир й се струваше добра алтернатива. — Не много хора знаят какво означава това, също и неминуемите последици.

— Разкажи ми. — Той бутна стъклената врата и я задържа, докато тя мине. — Кога разбра, че имаш такава дарба да ги усещаш?

— Не е имало такъв момент на осъзнаване. Винаги съм можела да го правя. Едва когато бях на около пет, разбрах, че е ненормално, различно, като аномалия. — Думата се изплъзна от устата й. Думата, която използва баща й. Усети устата си изтъняла и суха. — Преди това мислех, че всички могат да го правят.

— Както всеки малък ангел си мисли, че всички могат да летят.

Любопитството надделя над гнева й.

— Да. — Значи все пак има ангели бебета? Но къде бяха? — Знаех, че съседът ни е вампир, много преди другите да разберат. И един ден, без да искам, го издадох. — Все още й беше неудобно, макар че тогава беше дете. — Опитваше се да мине за нормален човек.

На лицето на Рафаел се настани сянката на негодуването.

— Би било далеч по-добре, ако бе отстъпил мястото си на друг желаещ. Защо да приемаш дара на безсмъртието, ако искаш да си останеш само човек?

— Тук трябва да се съглася — отвърна тя и сви рамене. — Господин Бенсън беше принуден да се изсели от квартала ни. Вдигнаха голяма врява.

— Твоят дом не е бил един от най-гостоприемните. Толерантността не е била позната на тези хора.

— Не. — И баща й беше начело на тази нетолерантност. Колко унизен се бе почувствал, когато разбра, че дъщеря му е едно от тези чудовища. — Няколко години по-късно усетих Слейтър Петалис. Беше съвсем близо до мен. Това стана по времето, когато избиваше човек след човек. — Сърцето замръзна в гърдите й от тайния ужас, който я свързваше с това име.

— Една от малкото ни грешки — каза Рафаел.

Не е било грешка. Не съвсем. Не и след като човекът бе влязъл здрав и след Преобразяването се бе побъркал. Но не можеше да каже това на глас, не и без да предаде Сара.

— Така че, както виждаш, аз съм свикнала със страха. Израснала съм със страха, че край мен винаги има вампир.

— Лъжеш ме, Елена, но засега ще пусна лъжата ти да мине. — Той спря и отвори вратата. — Скоро ще ми кажеш цялата истина защо така настървено се впускаш да танцуваш със смъртта.

Зачуди се дали Рафаел има във файловете си имената на Ариел и Мирабел. Дали знаеше истината за трагедията, сполетяла майка й и превърнала баща й в един напълно непознат груб човек.

— Знаеш какво казват за хората, които са прекалено уверени в себе си — рече Елена.

— Именно. — Леко кимане. — Така, да оставим това. Тази вечер ще ти покажа защо тези, които наричате курви, търсят вампири за свои любовници.

— Каквото и да кажеш, каквото и да ми покажеш, няма да промениш мнението ми — намръщи се тя. — Те са по-пристрастени и от наркоманите.

— Толкова твърдоглава — промърмори той и рязко отвори вратата.

Нашепнати звуци, смях, почукване на чаши. Смесицата от звучащи цветове полетя към нея като покана. Очите на Рафаел я предизвикваха да влезе.

Каквато си беше глупачка, тя прие предизвикателството. Издърпа леко ножа от ръкава си, уви длан около него и влезе с пронизващото съзнание, че архангелът е зад нея, зад оголената ранимост и податливост на гръбнака й… И тогава устата й се отвори в шок.

Вампирите имаха коктейл.

Тя мигаше и с изумление гледаше приглушената романтична светлина, плюшените дивани, ордьоврите в изискани табли, високите чаши с шампанско. Разбира се, храната беше за… човеците. Мъже и жени. Навсякъде. Нормални хора. Говореха и се смееха с домакините си. Официални вечерни костюми покриваха широки стройни мускулести тела. Бели коктейлни рокли — дълги и тесни или къси и секси. Преобладаващата цветова гама — бяло и червено, дори петната от разлято вино изглеждаха като част от цветовата гама на тоалетите. Всички разговори спряха в мига, в който околните я видяха. После очите им се преместиха зад нея и Елена почти чу колективната въздишка — архангелът държи ловеца на каишка. За първи път Елена беше свидетел на такова масово чувство на облекчение. Успя да се пребори с детския импулс да им покаже, че не е дърпана от никаква каишка, и прибра обратно ножа във вътрешния джоб на ръкава си.

И съвсем навреме, защото към нея вече вървеше един вампир с чаша вино в ръка. Поне се надяваше да е вино. Тъмночервената течност можеше съвсем спокойно да се окаже кръв.

— Здравей, Елена. — Думите бяха казани с красив, дълбок глас, но не гласът, а ароматът му я замая, опияни, отрови — богат, тъмен, пищен и съблазнителен.

— Вампирът от портала — прошепна с дрезгав, почти изгубен глас. Едва тогава осъзна, че е притисната към живата топлина, излъчвана от гърдите на Рафаел, защото неволно бе направила крачка назад, сякаш да избяга от ноктите на някаква пълзяща към нея невидима милувка.

— Казвам се Дмитрий — каза й той с усмивка, която оголи искрящите му бели зъби. Не се виждаше нито един издаден резец. Стар вампир. Опитен. — Ела, танцувай с мен.

Топлина се разля и се уви като змия между краката й. Нейната неволна реакция на аромата на Дмитрий. Силен аромат и крайно… еротичен.

— Престани или ще те направя евнух.

Той погледна към ципа си, където Елена бе успяла да притисне острието на ножа.

— Ако не си тук да поиграеш, защо изобщо си си направила труда да дойдеш? — Ароматът изчезна, сякаш го бе издърпал обратно в себе си. — Това е място за наслада и спокойствие. Занеси си оръдията някъде на друго място.

Елена се изчерви и веднага прибра ножа. Очевидно бе направила поредната огромна грешка и бе нахлула с агресия на мирното събиране. Голям фал.

— Добър вечер, Рафаел — каза Дмитрий.

Рафаел уви длан под мишницата й и каза:

— Елена е тук да се учи. Не разбира защо хората ви харесват толкова много.

Дмитрий повдигна вежда.

— С най-голямо удоволствие ще й покажа.

— Не тази вечер, Дмитрий.

— Както пожелаете, сир.

Дмитрий кимна леко с глава и се отдалечи… но не и преди да я увие в нежния облак на умопомрачителния си аромат. Като последен изстрел от засада. Бавната му усмивка й казваше, че усеща слабостта й, омекналите й колене, но ефектът отслабваше с всяка крачка, с която се отдалечаваше, и тя вече не изпитваше онази силна еротична болка да бъде докосната.

Ароматът на Дмитрий беше оръжие за манипулиране на съзнанието. Точно като това, което притежаваше Рафаел. За първи път обаче започна да разбира защо някои ловци се обвързваха сексуално и дори романтично с тези, които трябваше да са целта на залавянето им. Но пък вампири като Дмитрий не се преследваха.

— Той е стар, изплатил е стогодишния си дълг към вас поне няколко пъти. Защо е с теб? — Да не споменаваме изобщо за силата му.

Елена никога не бе срещала вампир с такъв силен магнетизъм. Дланта на Рафаел беше като жиг около ръката й. Изгаряше материята на тениската й, оставяше белег върху кожата й.

— Той винаги търси предизвикателства. Когато работи за мен, тази му потребност е напълно задоволена.

— И не само тази потребност е задоволена. Очевидно се задоволява по доста начини — измърмори тя, докато наблюдаваше как Дмитрий увива ръка около кръста на една блондинка с изящни форми. Въпросната го гледаше като омагьосана. И това не беше никаква изненада за Елена. Дмитрий беше подмокрящо красив — копринена тъмна коса, тъмни очи и кожа, която напомняше повече за Средиземноморието, а не толкова за студения славянски климат.

— Аз нямам нищо общо с това. — Рафаел беше открито развеселен от насоката на мислите й. — Вампирите в тази стая нямат нужда от подобна услуга от моя страна. Огледай се и ми кажи кого виждаш.

Тя се смръщи и се подготви да излае нещо остроумно и заядливо, когато очите й се разшириха от истински шок. Онази дългокрака брюнетка…

— Няма начин. Не е възможно.

— Продължавай.

Очите й се върнаха към блондинката с перфектните извивки, която се бе облегнала на ръката на Дмитрий.

— И нея съм виждала някъде. В телевизионно шоу?

— Да.

Напълно изгубила вътрешно равновесие, тя продължи да оглежда помещението. Видя известен млад актьор, седнал на дивана до поразително красива жена вампир с коса като пламъците на огъня. Малко вляво от тях забеляза двойка, известна във финансовите среди, собственици на акциите на „Фортуна 500“. Красиви хора. Умни хора.

— И те са тук по свой собствен избор? — попита тя, но вече знаеше отговора.

В очите на хората не видя уплаха, не видя отчаяние, не видя смущение. Никой от тях не беше доведен тук насила. Видя флирт, радост, наслада. Усещането за секс тежеше във въздуха. Определено секс. Лепкавата топлина от сексуалното излъчване на телата се стичаше като кондензирана пара по стените.

— Усещаш ли го, Елена? — Затвори свободната си ръка под другата й мишница и я притисна назад към гърдите си. Устните му докоснаха ухото й, когато се наведе да й прошепне думите. — Това е техният наркотик. Това е тяхното пристрастяване. Удоволствие.

— Не е същото — отвърна тя и продължи упорито да отстоява губещата си позиция. — Вампирските курви са като групита — вървят след тях и лагеруват там, където спрат да нощуват.

— Единственото, което ги отличава от тези хора тук, е липсата на богатство, а може би и на физическа красота.

Беше прав, но истината я ужили.

— Добре, вземам си думите назад. Вампирите и техните групита са мили, здрави и добри хора.

Елена не можеше да повярва на очите си. Телевизионен актьор плъзваше ръката си между краката на женския вампир, който беше неговата дама за тази вечер, и изобщо не забелязваше, нито го интересуваше какво се случва около него.

Рафаел се засмя.

— Не, вампирите не са мили, но не са и зли.

— Никога не съм казвала, че са зли — отвърна тя, без да може да откъсне очи от лицето на телевизионния актьор. Тотална забрава и удоволствие, докато галеше бледата бяла кожа на червенокосата. — Знам, че те са просто хора. Исках да кажа, че…

Тя млъкна и едва преглътна, докато наблюдаваше една стенеща жена. Любовникът й се бе привел над нея и устните му почти докосваха вената на шията й. Нашепваха горещо обещание за екстаз.

— Искаше да кажеш нещо? — Рафаел спусна поглед към пулсиращата вена на нейната шия. Тя се стресна, изумена как е допуснала да се озове в ръцете на архангел, когото планираше да убие преди няма и минути. С нож в сърцето.

— Че не ми харесва начинът, по който вампирите използват способностите си, за да поробват жертвите си.

— А ако жертвите не са жертви, а просто хора, които искат да бъдат поробени? Забелязваш ли някой да се оплаква?

Не, никой. Виждаше само една екзотична смес от вампири и хора, улисани в еротична нежна игра.

— Ти на оргия ли ме доведе?

Той пак се засмя и този път звукът беше топъл, течен, като разтопен карамел по кожата й.

— Понякога прекосяват някоя и друга граница, но всичко е така, както го виждаш — парти, на което всеки си търси партньор.

Дланите му се плъзнаха надолу и после нагоре по ръцете й. Дъхът му разроши къдравата й коса около слепоочията. За секунда омекна, напълно се разколеба, разлюля се. Какво ли би било, ако можеше да се облегне назад и да остави Рафаел да… О, боже! Какво се случваше?

— Видях достатъчно. Да си вървим — размърда се с мъка в здравите му ръце.

Той я стисна по-силно. Крилете му се разпериха и стаята зад тях изчезна. Гърдите му, горещи и твърди, притиснати към гърба й.

— Сигурна ли си? — Устните му шепнеха в прекалено чувствителната й кожа. Трябваше да положи всички усилия на изчерпващата й се воля, за да не започне да трепери. — Не съм имал простосмъртна жена за любовница от векове. Но ти се отличаваш с… интересен… вкус.