Налини Синг
Ангелска кръв (5)

5

Рафаел затвори вратата зад гърба си и влезе в огромната подземна библиотека, скрита под елегантната красота на Мартас Винярд. В огнището огънят бумтеше и като че беше единственият източник на светлина, освен факлите на стените, които обаче хвърляха повече сенки и много малко светлина. Това място навяваше усещане за нещо старо, древно дори. Особено когато знаеш, че е скрито тук от много повече време, отколкото е модерната къща над него.

— Сделката е приключена — каза Рафаел и седна на един от наредените в полукръг пред огнището столове. Беше прекалено топло за него, но някои идваха от по-горещ климат и вече усещаха в костите си първите нашепнати думи на есента.

— Разкажи ни — обади се Каризмън. — Разкажи ни за ловеца.

Рафаел се облегна и огледа другите около него. Кръгът беше в заседание, но не всички присъстваха.

— Ще се наложи да заменим Юръм.

— Все още не. Не и докато… — прошепна Михаела с изстрадали очи. — Наистина ли е нужно да го преследваме?

Нейха сложи ръка на рамото на Михаела и каза:

— Знаеш, че нямаме друг избор. Не можем да го оставим да задоволява апетитите си. Ако хората някога разберат… — тя поклати глава, очите й с форма на бадеми изглеждаха натежали от познание — ще се страхуват от нас, ще ни мислят за чудовища.

— Те вече ни мислят за такива — обади се Елижа. — В стремежа си да задържим властта всички ние сме се превърнали до известна степен в чудовища.

Рафаел беше напълно съгласен. Елижа беше сред най-старите. Той бе управлявал… по един или друг начин повече от хилядолетие, но в очите му нямаше и следа от отегчение или умора. Може би защото Елижа имаше нещо, което другите нямаха — любовница, която му беше предана и вярна във всичко и при всякакви обстоятелства. Елижа и Хана бяха заедно от повече от деветстотин години.

— Но — намеси се Дзо Леуан — има разлика между страха и страхопочитанието. Едно е да те гледат със страх, съвсем различно е да те гледат с обожание и преклонение пред силата ти.

Рафаел не беше сигурен, че такова преклонение съществува, но Леуан идваше от едни съвсем различни времена. Тя властваше над Азия от няколко ери чрез матриархална система, която повеляваше респект към нея и към децата й. Ако Елижа беше стар, то Леуан беше антична — беше се вплела в самата материя, която изграждаше нейните земи: Китай и всичко около него. За нея се разказваха легенди, винаги на ухо, и всички я гледаха като богиня. В сравнение с нея Рафаел бе управлявал само петстотин години — една нищожна секунда от времето. Но сега това можеше да се окаже предимство. За разлика от Леуан Рафаел не се бе изкачил толкова високо, та да реши, че не иска да разбира морала и че трябва да го пренебрегва. Още преди да го трансформират от ангел в архангел, той бе избрал хаоса на живота пред елегантното спокойствие на останалите в Кръга. Сега обитаваше един от най-оживените градове в света и незабелязан от хората, които живееха тук, често ги наблюдаваше.

И днес бе наблюдавал Елена Деверо.

— Няма нужда да обсъждаме темата за секретността — каза той и гласът му се вряза в тихия плач и хълцането на Михаела. — Никой не бива да знае в какво се е превърнал Юръм. Винаги е било така, винаги. От самото начало на нашето съществуване.

Всички бавно кимнаха с глави. Дори Михаела избърса бузите си и се облегна в стола. Лицето й беше зачервено. Беше несравнимо красива. Дори сред самите ангели тя винаги е била най-ярката звезда. Внимание от страна на мъжете никога не й е липсвало. Точно тогава погледите им се срещнаха и дълбоко в очите й той видя еротика и похот, придружени с въпросителен знак. Реши да не отговаря на въпроса й. Ето сега си обясняваше: тя не беше плакала за Юръм, а за себе си. Това вече съвсем се връзваше с нрава й.

— Ловецът е жена — каза тя секунда след като разбра, че няма да получи отговор. Тонът й беше леко изнервен. — Затова ли я избра?

— Не. — Рафаел се запита дали няма да е добре да предупреди Елена за тази нова заплаха. Михаела ненавиждаше конкуренция. С Юръм бяха двойка от половин век — изумително сериозно и дълго обвързване с оглед нейната непредвидима натура и постоянно променящи се настроения и предпочитания. — Избрах нея, защото има впечатляващо обоняние. Може да надуши неща, за които другите нямат идея.

— Тогава защо да чакаме? — попита Титус. Гласът му беше странно нежен и гальовен в контраст с масивното му мускулесто тяло. Сякаш беше направен от оникс, насечен грубо като онази масивна планина, която наричаше свой дом.

— Защото Юръм не е прекосил крайния лимит.

Мълчание.

— Сигурен ли си? — попита нежно Фаваши. Тя беше най-младата от всички и имаше най-висок морал. Сърцето и душата й не бяха унищожени от неизбежните поражения, които нанася времето. — Ако все още не е…

— Много бързаш да се надяваш — прекъсна я Астаад с обичайно грубия си тон. — В нощта, когато е напуснал Европа, е убил всички свои слуги.

— Защо тогава… ако не е прекосил последната граница, трябва… да… трябва да правим това, което никога не трябва да правим? — попита Фаваши, която очевидно отказваше да отстъпи. Ето защо въпреки нежността и деликатността си тя беше архангелът, който умело управляваше Персия. Огъваше се, но никога не се прекършваше. Никога. — Със сигурност има начин да го върнем?

— Не — прекъсна я Нейха. Колкото беше гальовен гласът на Фаваши, толкова по-леден беше гласът на индийския архангел. В нейната земя хората боготворяха змиите, а тя беше тяхната Богиня на змиите, пред която падаха на колене. — Поразпитах дискретно нашите лекари. Прекалено е късно. Кръвта му е отрова.

— Възможно ли е да са направили грешка? — попита Михаела с лека загриженост, сякаш наистина й пукаше за него.

— Не. — Очите на Нейха се преместиха към Елижа. — Дадох проба и на Елижа.

— Помолих Хана да види пробата — обясни Елижа. — Нейха е права. Прекалено е късно за Юръм.

— Той е архангел. Ловецът няма да може да го убие, дори и да успее да го намери — каза Леуан, чиято бяла бляскава коса се вееше от бриза, който дори не съществуваше в помещението. С възрастта някои от уменията ставаха толкова силни и така изумителни, че беше почти невъзможно да приличаш на „човек“. Също и очите й — цветът им беше перленосив, но такова перлено и такова сиво, каквото не съществуваше никъде в тази Вселена. — Някой от нас трябва да се заеме с това задължение.

— Искате да го убиете само защото заплаши властта ви и предизвиква силата ви — каза рязко Михаела. Леуан не й обърна внимание. Точно по същия начин, по който Рафаел би пренебрегнал един обикновен простосмъртен човек. Леуан бе виждала много архангели да идват и да си отиват. Само тя оставаше. Единствена тя бе останала от онези времена. Юръм беше най-близкият по възраст до нея.

— Рафаел?

— Ловецът има за задача да го намери — отговори той и веднага си спомни ужаса в очите на Елена, когато й каза какво се иска от нея. — Аз ще го екзекутирам. Трябва да получа съгласието на Кръга.

Един по един те казаха своето „да“, дори Михаела. Тя ценеше живота си повече, отколкото ценеше този на Юръм — всички знаеха, че той е в Ню Йорк заради Михаела, но ако прекосеше последната граница, това означаваше, че най-близката му цел, най-желаната му цел би била бившата му любовница.

Решено беше.

Докато архангелите напускаха един по един, Рафаел остана да изчака. Много рядко членовете се събираха в такова мнозинство. Те имаха неизмерима власт и мощ, но беше по-добре да не изкушават по-младите към също такава власт, защото някои се опитваха да заемат мястото им и, разбира се, умираха. Винаги и само младите хранеха подобни илюзии, че могат да заменят някого от по-старите. Последните бяха събрали достатъчно мъдрост и знаеха, че архангелът винаги предава част от душата си.

Скоро в стаята остана само Елижа. Седеше в другия край на полукръга срещу Рафаел.

— Няма ли да се прибереш у дома при Хана?

Ослепително белите криле на Елижа се размърдаха леко, докато изпъваше краката си и се облягаше на стола.

— Тя е с мен където и да отида.

Рафаел не знаеше дали го казва буквално. Говореше се, че някои много стари двойки сред ангелите имат способността без никакво усилие да осъществяват здрава ментална връзка, независимо от времето и пространството. Но дори и да беше така, никой от тях не би споделил пред друг ангел.

— В такъв случай ти си наистина благословен.

— Да — отвърна Елижа, наведе се напред и опря лакти върху коленете си. — Как е станало това с Юръм? Защо никой не видя?

Рафаел наистина вярваше, че Елижа няма никаква представа.

— Той нямаше жена да го подкрепя, а Михаела се грижи единствено и само за себе си.

— Грубо — каза Елижа, но реши да не прави никакъв по-задълбочен коментар.

— Ти имаш Хана. Тя ще ти каже, ще те предупреди, когато се приближиш до ръба. Юръм беше сам.

— Но е имало слуги, асистенти, други ангели.

— Юръм никога не е проявявал милост — каза Рафаел. — Той награждаваше смелостта на другите с изтезания. Ето защо замъкът му беше препълнен от хора, които се страхуваха от него или го мразеха. За тях нямаше никакво значение дали е жив или мъртъв.

Елижа вдигна поглед. Очите му бяха чисти, почти човешки.

— Ето ти един урок, Рафаел.

— Сега се държиш с мен като че ли съм малкият ти брат.

Елижа се засмя. Единственият архангел, освен Фаваши, който се смееше от сърце.

— Не, виждам те като водач. Сега, когато Юръм го няма, Кръгът може да се раздели, да се разпадне на фракции. Знаеш какво се случи последния път, когато се разединихме.

Тъмната за хора и ангели епоха, когато вампирите се къпеха в кръв, а ангелите бяха прекалено заети да воюват един срещу друг, за да им пука какво става долу.

— Защо аз? Аз съм много по-малък от теб, от Леуан.

— Леуан е… тя вече не принадлежи на този свят. — Няколко ивици се появиха на угриженото му чело. — Според мен тя е най-старият все още жив ангел. И отдавна е преминала границата, свързана с всякакви дребни проблеми. Повечето неща за нея са незначителни.

— Това не е незначителен проблем.

Но Рафаел много добре разбираше какво се опитва да му каже Елижа. Леуан вече не гледаше надолу към този свят. Погледът й беше отправен напред и нагоре, далеч, далеч зад хоризонтите.

— Така че, ако не е Леуан, защо да не си ти? Ти си най-стабилният от нас — каза Елижа и размаха леко крилото си, сякаш унесен в размисъл. — Моето управление в Южна Америка никога не е било изправяно пред предизвикателства. Вярно е, че ръката ми е като стомана, ако трябва да ударя, но — поклати глава — не, нямам никакво желание за убийства и кръв. За да се задържи Кръгът, за да не се разпаднем, лидерът трябва да бъде по-опасен от всеки един от нас.

— Казваш ми право в очите, че съм брутален? — попита меко Рафаел.

Елижа сви рамене и обясни:

— Вдъхваш страх, без да се налага да бъдеш жесток като Астаад, не си и капризен като Михаела. Ето защо именно ти се сблъска с Юръм: беше прекалено близо до това да вземеш онова, което принадлежи на него. Водачеството вече е твое, независимо дали го знаеш или не.

— И сега Юръм е под прицел. — На Рафаел му се разкри това видение от бъдещето. Как го преследват като животно. Преследва го една жена с коса като зората и сребърни очи като на котка. — Иди си у дома при Хана, Елижа. Аз ще направя каквото трябва да се направи.

Да накара някой да прокърви, да сложи край на живота на някой безсмъртен. Но, разбира се, това не беше истината. Един архангел може да умре… но само от ръката на друг архангел.

— Ще си починеш ли тази нощ? — попита Елижа, докато и двамата ставаха.

— Не. Ще отида да говоря с ловеца.

С Елена.