Налини Синг
Ангелска кръв (37)

37

— Тихо — измърмори Елена, бавно излизайки от блажения сън, събудена от този арогантен глас, който й нареждаше да отвори очи. — Искам да спя.

— Смееш да ми даваш заповеди ли, смъртно човече?

Ледена вода. Изплющя в лицето й. Пренесе я в реалността, в кошмара. В първия момент не разбираше какво виждат очите й. Съзнанието й искаше да спи, а не да реди парчета от пъзела. Толкова много парчета. Обезобразени, изкривени, невъзможни за възприемане парчета. Стомахът й се усука. Болката в главата, когато Юръм бе разбил лицето й, мятайки я срещу нещо твърдо. Ужасът от сега. Всичко се смеси.

Тя се бореше с паниката и страха, отказваше да му даде тази награда да я гледа как умира от ужас. Но беше трудно.

Всички са грешали. Сара, Ранзъм, дори Рафаел. Юръм не беше взел петнадесет жертви. Той беше убил и други, хора, за които никой нямаше да съобщи, че са изчезнали. Разлагащи се крака и ръце, разпорени гърди — доказателствата за неговата лудост бяха пръснати навсякъде из стаята. Стая без светлина, без въздух. Клетка. Крипта. Една…

Спри да мислиш за това!

Това беше нейният инстинкт на ловец, нейният белег по рождение. Елена преглътна паниката, фокусира се и разбра, че всъщност стаята не беше съвсем тъмна. Юръм бе блокирал прозорците с нещо черно, но все пак някаква светлина се процеждаше. Тази светлина й се стори прекалено ярка, за да е естествена, което означаваше, че можеше да е само от улично осветление. Била е тук от доста време. Нощта бе дошла.

Точно тази светлина й беше позволила да огледа съдържанието на стаята. Навсякъде нахвърлени тела. Като боклук, прекалено много боклук. Но не всички бяха разфасовани. На отсрещната стена видя същество с вериги около тялото, което преди е било човек. После съществото премигна и Елена разбра, че все още е живо.

— Исусе! — Думата излезе, преди да успее да я спре.

Чудовището пред нея, което носеше обвивката на архангел, проследи погледа й.

— Виждам, че си се запознала с Робърт. Беше лоялен, следваше ме през океани, без да се оплаче от нищо. Нали така, Боби?

Елена наблюдаваше жестокия хумор, изписан на лицето на Юръм, осъзнавайки, че до този момент никога не бе познавала истинското значение на думата зло. Робърт беше вампир, това поне стана ясно. Нито един човек не би оцелял след подобни мъчения. Вампирът беше изгубил всяка капка течност в тялото си. Бяха останали само очите му. Бляскави, умоляващи за избавление очи.

Юръм се обърна към нея. Очите му бяха оцветени в живо, красиво зелено. И в тях имаше толкова много смях.

— Мислеше си, че е супер специален, понеже го взех със себе си. За беда за известно време забравих за него. — Погледът му се наля с червено и с гняв. Красивото зелено изведнъж стана противно и болно.

Елена лежеше напълно неподвижна в ъгъла, където я беше метнал. Дали бе успял да вземе оръжията й? Не усещаше нищо по тялото си, но беше напълно възможно да е пропуснал едно-две, като например тънкия нож за надробяване на лед, скрит в косата й, или бръснача, който бе пъхнат в подметката на ботуша й.

Тя размърда пръсти и с облекчение усети твърдата материя на ботушите си. Ранзъм й ги беше подарил. Никога не го беше обичала толкова много, както в този момент.

Очите на Юръм се забиха в нея.

— Но моят верен Боби се оказа доста полезен. Нали, Боби? Той беше онази публика, която наистина можеше да оцени моите малки игри.

Елена видя как ръцете на вампира се извиха във веригите и как повехналото тяло се опита да се размърда. Гняв подпали гърдите й. Юръм трябваше да знае какво прави. Да, вампирите бяха почти безсмъртни, но имаха нужда от кръв, за да оживеят. Като не му даваше да се храни, той реално бе накарал тялото на Робърт да се самоизяде. Вампирът нямаше да умре, не и от глад, но на този етап всеки негов дъх вероятно беше истинска агония. И ако продължаваше така…

Елена се сети за единствения случай на гладна смърт на вампир, за когото бе чувала. Случаят беше описан в учебника й от последната година от обучението й в Гилдията. Вампирът С. Матисън се забъркал в семеен скандал, в който участвал и господарят му. Някой го заключил в бетонен ковчег и го заровили под основите на строяща се сграда. Намерили го десет години по-късно.

Жив.

Ако изобщо можеше да се каже така. Собственикът на сградата се проявил като крайно глупав да отвори ковчега, понеже мислил, че ще намери скелет, след което се обадил на полицията. Та господин М. Е. бил извънредно развълнуван, задето намерил мумифициран скелет. Той пристигнал на място с малкия си екип и започнал да прави измервания и снимки. Работниците гледали. Една от жените от екипа случайно си порязала пръста, докато обръщала главата на скелета, и пръстът й изчезнал под забилия се в него остър като бръснач вампирски зъб.

Извикали медицински лица и тялото на С. Матисън било върнато към нормалното му функциониране след множество преливания на кръв. Захранвали го бавно и систематично. Но мозъкът му бил претърпял някаква необратима метаморфоза. С. Матисън не говорел с никого, а само се усмихвал като идиот и чакал някой да се приближи до него. Доста лекари загубили органи. След това Матисън изчезнал безследно и всеобщото мнение гласяло, че ангелите са се погрижили за него.

Не е добре за бизнеса да имаш вампир, който яде месо.

Робърт не беше достигнал до тази фаза. Засега. В тези огромни очи все още имаше нещо, което подсказваше, че изпитва хуманност и разбира какво е това.

Юръм тръгна към вампира, застана пред него, така че Елена не виждаше какво му прави. Тогава Робърт издаде ужасяващ писък и тя едва се въздържа да не се разкрещи на Юръм. Но прецени, че е по-добре да използва времето да придвижи ботуша си по-наблизо. По-наблизо.

Юръм се обърна към нея.

— Какво мислиш за работата ми?

Тя събра целия си кураж, защото знаеше, че му е направил нещо чудовищно, но нищо не можеше да я подготви за ада, който се разкри пред очите й. Състрадание и болка стиснаха гърлото й. Ярост се стрелкаше до всяка клетка в тялото й. Юръм бе извадил очите на Робърт и сега ги държеше в ръката си. Поднесе хлъзгавите орбити към устата си, сякаш се канеше да ги изяде. Тя не мигна.

— Смела си — каза той със зловещ смях, метна орбитите на пода и ги смачка с обувката си. — Не са хранителни.

Без да обръща внимание на Робърт, който бе спрял да се движи, Юръм старателно избърса ръцете си в една кърпичка и се приближи до нея.

— Много си тиха. Никакви героични подвизи, та да помогнеш на горкия вампир?

— Поредният кръвопиец — каза тя, отвратена от собствените си думи. — Надявах се да задържи вниманието ти за малко по-дълго, за да успея да избягам.

Той се усмихна. И тази усмивка се плъзна по гръбнака й, сякаш хиляди паяци с ледени крачета се спускаха по него. И после, без да каже и дума, той сложи ръка върху глезена й. Усмихна се по-широко. И извъртя ръката си. Резкият звук на счупена кост отекна в тялото й с такава жестока агония, гореща, свирепа болка! И тя изпищя.

Рафаел!

Усети как над очите й се спускат задушаващите криле на безсъзнанието, затваряха се за пореден път около нея.

Но точно преди да се плъзне по спиралата надолу към мрака, съзнанието й се закачи за нещо.

Кажи ми къде си, Елена.

Пот се стичаше на улейчета по челото й. Тениската й бе залепнала за гърба. Но тя се държеше с все сила за този глас и успя да долази обратно в реалността. Юръм бе все още клекнал пред нея и я гледаше със задоволството на хищник, който е приклещил плячката си в ъгъла.

— Миришеш на киселина — прошепна тя. — Назъбена, ярка, отличителна.

Изражението му се промени. Сега я гледаше с любопитство, почти като дете. Но това беше най-изкривеното детинско любопитство, което Елена бе виждала в живота си.

— А Боби? — Още една усмивка, но сега очите му почервеняха. — И той иска да знае на какво мирише.

Тя преглътна. Вода, каза наум, надявайки се Рафаел да я слуша. Мога да надуша вода.

— Боби — прошепна тя. — Боби мирише на прах, земя и смърт.

И има някакъв звук. Тя се концентрира. Рязане, кълцане със стабилен ритъм. Би трябвало да знам какво е. Не, не се сещам.

Юръм погали един паднал на лицето й кичур. Тя очакваше, че всеки миг ще счупи врата й, но след малко той оттегли ръката си. Въпреки краткия шепот на облекчението в тялото й тя разбираше, че той си играе с нея, тормози я, че нарочно подхранва ужаса й. Копелето я държеше жива за свое собствено удоволствие. Или?

— Защо съм жива? — попита тя.

Не говори с него, Елена.

О, тихо, не мога да съм разумна, когато ме боли.

Юръм пак се усмихна и пак стисна глезена й. Болката почти я метна в бездната, но той знаеше точно кога да спре.

— Защото ти си неговата слабост. Когато се замислих, реших, че ще е по-разумно да не те убивам.

Това е капан. Не му позволявай да те нарани. Аз ще се разправям с него. Твоята задача е да останеш жива.

Заповедта почти я накара да се усмихне, макар и в самото леговище на нечувания кошмар.

— Аз съм играчка, нищо повече.

— Разбира се — каза Юръм и отпусна глезена й, без да обръща повече внимание на думите й.

Начинът, по който потвърди становището й, я разтресе повече, отколкото й се искаше. Но, хей, като се вземеше предвид перспективата за изключително кратък живот, тя имаше право да обича безразсъдно. Да обича.

Любов.

О, по дяволите.

— Ако съм така лесно заменима, каква стойност имам като заложник?

— Защото — започна бавно Юръм, гладко, без да показва зъбите си, като вампир на няколкостотин години — Рафаел има много силно развито чувство за собственост спрямо играчките си.

Сигурността в тона му вледени сърцето й и от него поникнаха капчуци като шипове.

— Но ти не знаеше ли? — попита той с наклонена настрани глава.

— Играчка, да — тя му се усмихна със свити устни. — Рафаел не говори често с мен.

— Той никога не е бил сред най-големите говорители, за разлика от Каризмън. Онзи пък не спира да дърдори и никога не казва нищо съществено. Хиляди пъти ми се е искало да му стисна гърлото и да му пречупя гласа завинаги. Може би сега вече ще имам възможност. — Той се намръщи и подритна една кост до крака си. — Тук вони ужасно.

Очите му се наляха с гняв и тя реши да не споменава факта, че той самият бе причината за тази миризма.

— Разказваше ми за играчките на Рафаел — каза тя с усещането, че благодарение на тази тема би могла да се запази жива още известно… още малко време, което нямаше да се случи, ако се вържеше на темата за миризмата в стаята.

Той обърна цялото си внимание към нея и за първи път Елена видя странните образувания по кожата му — бели фини линии, които се спускаха по лицето му. Като кръвоносни съдове, но нямаха правилния цвят. Бяха пълни с нещо друго, не с кръв.

— Имахме право да си избираме роби — каза с дълбок и толкова истински глас, че Елена вече си представяше защо бе успял да очарова и омагьоса толкова много хора. И щеше пак да го направи, ако не бъдеше спрян. — Те бяха за наше удоволствие и ние ги използвахме когато и както си пожелаехме.

Гърлото й се сви при това откровено презрение към животите на другите по-нисши от него същества.

— Хора?

— Прекалено слаби и не достатъчно хубави. Не, нашите роби бяха вампирите. Тогава, както и сега, тяхната задача беше да ни боготворят.

В договорите не пишеше точно така, но Елена реши да играе според случая.

— Значи робите са тези, които сте Преобразили.

— Не, това би било много скучно. Търгувахме с тях. О, ти ги съжаляваш? — Засмя се и това беше грозен звук. — Те молеха да се докопат до леглата ни. В харемите имаше побоища, ако избереш една, а не друга. — Елена предполагаше, че това бе самата истина. — Така че всеки печелеше. Имаше любимци…

Елена не го слушаше, не съвсем. Опитваше се да се концентрира, за да разбере къде се намират. Ритмичният звук бе спрял, но чуваше коли. И вода. Близо до вода и шосе. Раненото крило на Юръм беше възстановено, но леко отпуснато надолу, така че не функционираше напълно. Значи не бяха далеч от мястото, където падна Илиум. Господи, как се надяваше синият ангел да е добре. Предвид скоростта, с която тялото му удари водата, всеки смъртен би се надробил на парчета.

Не мога да кажа със сигурност, но мисля, че сме до брега на Хъдсън, близо до мястото, където Илиум падна.

Господи, дано Юръм не успее да влезе в съзнанието й.

Помещението е с черни прозорци. Миризмата! Противно, гнусно. Търси изоставена сграда, склад, гараж за лодки, няма хора наоколо. Ако имаше, досега да са се обадили на полицията заради вонята и не само.

Освен ако това не са труповете на съседите, помисли си тя. Но ако беше така, поне един от тях щеше да бъде обявен за изчезнал. Тя се концентрираше толкова силно, че направи грешка — очите й се затвориха.

Силно стискане на глезена и Елена се превърна в самата изчистена неустоима болка. Всяко едно от нервните й окончания пламна. Този път не можа да се пребори с мрака, не успя да се задържи за света над пропастта.

Ако умреш, ще те превърна във вампир.

Недоволството я позадържа, тя се бореше. Бореше се толкова силно, толкова упорито, с всяка фибра на тялото си.

Не искам да пия кръв. Не можеш да ме направиш вампир, ако съм мъртва.

Имаше усещането, че плува в гъст сироп, но успя. Успя да изплува на повърхността, за да повърне. Когато свърши, тя избърса устата си с обратното на ръката си. Движенията й бяха много, много бавни.

Юръм си беше на същото място.

— Не обръщаше внимание на това, което разказвам — рече със съвсем спокоен тон, сякаш наистина откриваше логика.

Периферното й зрение улови нещо.

— Съжалявам, болеше ме.

Виждам каска. Стените не са довършени, нямат боя. Търси строеж.

И тогава видя оръжията си. Метнати на купчина. Можеше да ги докосне.

— Така се надявам Рафаел да дойде скоро.

Той я изгледа разочаровано.

— Но ти няма да издържиш толкова дълго. Сигурна ли си, че ще дойде? О, да, робите. Знаеш ли, че той се канеше да се бие с нас, ако нараним някоя, която си беше заплюл като негова? — Това явно го развеселяваше. — Представяш ли си? На него му пукаше за тях.

Границата между чудовището и НЕчудовището изведнъж се видя така ясно. Рафаел някак бе успял да остане от другата страна, а Юръм… не.

— Това е било преди много време — отговори тя. — Сега се е променил.

Юръм спря и се замисли.

— Да, може би няма да дойде. Може би просто ще те остави тук. — Очите му се смееха. — Може би ще те завържа до Боби и ще му позволя да се нахрани. Какво ще кажеш, Боби? — извика силно.

Сгърченото същество в другия край на стаята май прошепна нещо като отговор. Елена не разбра, но Юръм със сигурност чу и се засмя толкова силно, че се разлюля на краката си.

— Радвам се, че не си загубил чувството си за хумор. Мисля, че само заради това ще ти дам каквото искаш. Ще те сложа до гръдта на човешко същество и ще ти позволя да посмучеш като малко бебе.

Тази потресаваща перспектива превърна тлеещия й гняв в нещо студено, твърдо, опасно.

Нямаше проблем да нахрани един умиращ вампир, тя беше човешко същество. Не възнамеряваше обаче да се остави да бъде изтезавана до смърт от създание, чието съзнание Юръм бе успял да изкриви до неузнаваемост.

Използвайки краткия миг, в който архангелът не беше изцяло фокусиран върху нея, тя се опита да стигне до ножа си. Глезенът й пищеше от болка при най-малкото движение. Но не това я спря.

Аромат на вятър, дъжд, море.

Къде в стаята се намираш?

Срещу прозореца. Юръм е пред мен. Има един вампир — изсъхнал от глад, на отсрещната стена. Стената се пада вляво от мен. Казва се Робърт.

Животът му няма значение. Той се забавлява с деца.

И тогава стената просто изчезна. Разбита като от торнадо. Видя пукащата синя светкавица и чу победоносния вик на Юръм.

— Изпълни си задачата! Доведе го, макар и ранен. Лесна плячка.

Той направи крачка назад и тя съзря огненото кълбо в ръката му. Ако това нещо я докоснеше, щеше да умре за част от секундата. Тя се засмя.

— Ако си толкова сигурен в победата си, защо не ме убиеш след това, или не си убеден, че за теб ще има „след това“.

Той изрита размазания й глезен, болката експлодира и съзнанието й просто изключи.

Рафаел удари Юръм с мощна светкавица в средата на гърба, когато Кървавият ангел се опита да ритне Елена за втори път. Ударът постигна ефекта си; Юръм се обърна със силен рев и с едната ръка метна огън към Рафаел, а с другата към тавана, срути го и се издигна високо във въздуха.

Рафаел знаеше, че Елена е под развалините, и все още усещаше живота в нея, макар и загърнат в мрак.

Живей, заповяда й пак, докато се издигаше нагоре, за да се бори със зло, което не биваше да продължава да съществува. Чуваше писъците на хората под тях, виждаше как бягат, как огнените топки се забиват в съседните сгради, събаряйки и изравнявайки всичко със земята. Спирачки на кола, после на друга. Всички гледаха към небето.

Рафаел метна една светкавица и успя да го удари. С разкървавено лице Кървавият ангел му отвърна с цяла канонада от ангелски огън. Сила, почерпена от кръвта на невинни животи. Открадната кръв, открадната сила. И от това състояние, до което бе стигнал Юръм, нямаше връщане назад.

— Когато те превърна в прах, този град ще е мой — извика Юръм и полетя към Рафаел с поразяващ огън.

Рафаел се наведе, но знаеше, че е бил част от секундата по-бавен, и тогава усети как агонията от ангелския огън пълзи по крилете му.