Налини Синг
Ангелска кръв (19)

19

Час по-късно Елена дърпаше въжетата, с които бе завързана за облегалките на стола. Единственото, което постигна, бе да ги затегне повече, и то не само около китките, но и около глезените. Възелът й напомняше… не, не й напомняше, а направо си беше един от начините, по които доминантът връзваше подчинения в БДСМ сексуалните връзки. Въжето беше овързано около едната китка, после около другата, оттам се спускаше надолу по гръбнака, увиваше се около единия глезен и после около другия, след което въжето се връщаше обратно към китките й и около кръста. Беше вързана за този стол по начин, който не предвиждаше никакъв шанс да мръдне, камо ли шанс за бягство.

— Надушвам кръв, Елена — каза протяжно Дмитрий, който точно влизаше в стаята. — Опитваш се да флиртуваш с мен?

Тя го изгледа гневно, припомняйки си колко много се бе забавлявал, докато бавно и методично я обезоръжаваше. Не беше груб, не беше зъл. Не. Той беше самата чувственост. Тази проклета възбуждаща миризма, която се сучеше като змия в тялото й като най-силния афродизиак на света. Въпреки това бе успяла да се съпротивлява, докато я връзваха и почистваха раните й. После я сложиха в тая стая, която приличаше на нещо като чакалня, намираща се на високите етажи на Кулата.

— Как е Рафаел?

Дмитрий застана пред нея. Беше съблякъл черното си сако, беше се отървал и от вратовръзката, така че горните няколко копчета на снежнобялата му риза бяха разкопчани и разкриваха този много вкусен триъгълник бронзова чувствена кожа. Очевидно Дмитрий бе роден на някое екзотично място. Някъде, където е горещо…

— Престани! — извика тя.

Когато успя да се концентрира, веднага разпозна слабия аромат, който Дмитрий изсипваше във всяка пора на кожата й. Галеше я, разтриваше я с този аромат. Той се усмихна и в усмивката му имаше обещание за болка.

— Нищо не съм направил. Дори не бях концентриран върху теб.

— Лъжец.

— Добре, признавам. — Той се приближи още повече, сложи ръце върху облегалката на стола, силно приведен към нея. — Ти си прекалено чувствителна към миризмата ми. — Той затвори очи и си пое дълбоко дъх през носа. — Дори потна и кървава, имаш някакъв уникален аромат. Караш ме да бъда алчен, да искам да отхапя огромна хапка…

— Не и в този живот — каза тя с глас, пресипнал от напрежението да се бори срещу бавната и сладка съблазън, с която я заливаше вампирът.

Елена не го беше преценила правилно. От него не изтичаше онази сила, която бе виждала у обиграните стари вампири, но това означаваше, че Дмитрий беше отделна класа вампир… и вероятно напълно в състояние да се пребори срещу ефекта, предизвикван от контролния чип в оръжието на ловците.

— Защо си фиксиран единствено и само върху мен? — попита тя директно и зарови това, което знаеше за фаталните поражения от чипа дълбоко в съзнанието си.

Доколкото беше наясно, само ангелите можеха да четат мисли, но те нямаха никаква причина да саботират действието на най-силното оръжие на ловците. Сега обаче не искаше да рискува. Не и с Дмитрий.

— Ти си ужасно, дяволски секси… — Мамка му, така беше. — Сигурна съм, че има опашки от жени, които се хвърлят върху теб. Защо аз?

— Казах ти. Ти правиш нещата интересни. — Устните му се извиха в усмивка, но кървавите шипове в очите му й напомниха, че сега не беше… точно щастлив от поведението й. — Ще живееш, знаеш това, нали?

— Наистина ли?

— Поне докато си свършиш работата.

Той я гледаше в очите, тя го гледаше със същото упорство, не откъсваха поглед един от друг. Дмитрий със сигурност знаеше всяка една подробност, касаеща задачата й, но дори и да не знаеше, тя нямаше да му каже нищо, за да не си изкопае по-дълбок гроб.

— Не можеш да си представиш какво удоволствие е за мен да го чуя от устата ти.

— Какво знаеш за удоволствието, ловецо? — Гласът му стана остър като нож, а кожата му сякаш грееше отвътре. Гърлото й пресъхна в мига, в който разбра, че пак е дала неправилния отговор. Дмитрий не беше просто силен. Той беше СИЛЕН. Толкова стар, че дори не си правеше труда да крие възрастта си. Костите я заболяха.

— Знам, че удоволствието, което обещаваш, неминуемо ще доведе до болка.

Той премигна. Миглите му бяха изумително дълги. Всичко около този мъж беше нелепо съблазнително предвид ситуацията, в която се намираха.

— Но с майстор на изкуството всяка болка е удоволствие.

Гръбнакът й изтръпна, тялото й потрепна. Леко парене в гърдите, в самите зърна.

— Не, благодаря.

— Решението вече не зависи от теб. — Той се изправи в целия си ръст пред нея. — Гладна ли си?

Стресната от практичния, съвсем обикновен въпрос, тя се отърси от остатъчния ефект от аромата му и се замисли.

— Умирам от глад — каза след минутка.

— В такъв случай ще бъдеш нахранена.

Не й хареса начинът, по който подреди думите в това изречение, но не каза нищо, когато той изчезна от стаята. Върна се след няколко минути с чиния, покрита с капак. Когато го повдигна, под него Елена видя обилна вечеря — печена на скара риба с бял сос, гарнитура от малки картофчета и соте от зеленчуци. Устата й се напълни със слюнка.

— Благодаря.

— Пак заповядай — отвърна той, грабна един стол и го премести с лекота точно пред нея. Според Елена тези столове бяха много тежки и дори няколко простосмъртни не можеха да ги наклонят, какво остава да ги преместят.

— Откъде да започнем?

Тя стисна зъби.

— Няма да ти позволя да ме храниш.

Той намушка едно морковче.

— Мъжете, които ме придружиха до апартамента ти… Знаеш ли кои са?

Тя не посмя да отвори уста от страх Дмитрий да не й набута някое парче храна, когато не е подготвена да я поеме, и да я задави.

— Те са членове на Седмината — отговори сам на въпроса си. — Това са тези вампири и ангели, които защитават Рафаел, без да мислят за нищо друго, освен за неговото добруване. Отдадено и без корист. Без мисъл за собствена облага.

Любопитството й се завихри в буен огън, който не можеше да задържи повече в себе си, и тя проговори:

— Защо?

— Това знаем само ние. — Той изяде моркова с видимо удоволствие. Вампирите не можеха да поддържат организма си с обикновена храна, но Елена знаеше, че бяха в състояние да обработят някакво умерено количество, без това да е проблем. Ето защо вампирите на най-ниските нива почти можеха да минат за хора.

— Това, което трябва да знаеш обаче, е, че ще премахнем всичко и всеки, който представлява някаква опасност за него, без оглед на това какво ще стане с живота ни.

— И трябва да съм щастлива, че се каниш да забиеш тази вилица в устата ми?

Той откъсна парченце от рибата и внимателно го натопи в соса. Изглеждаше невероятно вкусно.

— Докато Рафаел се събуди, съм с вързани ръце и не мога да те нараня. Той ми е дал категорична лична директна заповед. На другите обаче не им е нареждано нищо и те не са длъжни да пазят живота ти. Ако им дам тази вилица и изляза от тази врата, тогава вече ще разбереш, че думата болка е с ужасно огромен диапазон.

Тя въздъхна.

— Освободи поне ръцете ми. Знаеш, че не мога да сторя нищо без оръжие.

— Ако направя това, си мъртва. — Той вдигна вилицата към устата й. — В момента си жива, защото те пазя от другите. Те мислят, че можеш да ме манипулираш…

Не му повярва и за секунда. Но беше гладна и беше ловец — гладната стачка само щеше да я омаломощи.

Отвори уста. Рибата беше наистина много вкусна, но тя я задържа в устата си поне минута, за да усети вкуса. Едва когато се увери, че в нея няма нищо опасно, преглътна хапката.

— Няма наркотици?

— Излишно е. Не че има къде да излетиш, дори и да можеше — отвърна Дмитрий и сложи в устата й едно малко картофче. — А и Рафаел ще иска да те види веднага щом се събуди.

— Крилото му?

— Звучиш така, сякаш ти пука.

Дмитрий я погледна с повдигната вежда.

Нямаше смисъл да го лъже.

— Пука ми. Исках само да ме пусне, защото се държеше много странно и аз просто се опитах да спася себе си — каза тя и преглътна. — А той е безсмъртен и куршумът трябваше само да ми даде малко време да избягам. Поне мъничко преднина.

— Така е. — Той сложи още една вилица с храна в устата й и после много бавно, прекалено бавно я измъкна. Когато тя присви очи, той я погледна с усмивка, студена и опасна, която така и не достигна до очите му. — Ето защо от ловец се превърна в заплаха номер едно за всеки един ангел.

— О, моля те. — Тя разклати глава, когато Дмитрий й предложи парче от броколите. Той се усмихна и го лапна. Даде й грах, който тя изяде с удоволствие. — Този вид пистолети е ползван и преди. Не е възможно да е останало в тайна, ако вече е бил тестван върху ангели.

— Да, знаем за него — каза безизразно той. — Архангелите очевидно го намират за справедливо оръжие, като се има предвид, че хората разполагат с много малко средства за самоотбрана, когато ангелите станат прекалено настоятелни.

— Може би ъгълът е бил лош — каза тихо тя. — Да не би да съм уцелила някоя основна артерия?

Елена знаеше всичко за биологията на вампирите, но ангелите бяха цяла отделна наука.

— Не искам повече — каза тя, когато той й предложи още една хапка.

Дмитрий остави вилицата и рече:

— Трябва да питаш него. Ако все още имаш език, разбира се.

После стана и изчезна пак, но се върна с шише вода. След като отпи и успя да не се олее, тя пак го погледна. Все така мрачно секси, все така готов за секунди да й разкъса гърлото.

— Благодаря.

Неговият отговор беше да сложи пръст върху пулсиращата вена на шията й.

— Толкова силна, ароматна, сладка. Очаквам с нетърпение вечерята си. Много жалко, че това няма да си ти.

И изчезна.

Елена наблюдаваше концентрирано вратата. Започна да се движи в стола си, категорично решена да се отърве от въжетата. В момента Дмитрий я защитаваше от другите, но кой знае колко дълго щеше да продължи това. Проблемът беше, че въжетата бяха завързани от майстор… по въжетата.

Но с един майстор на изкуството всяка болка е удоволствие.

Единственото обяснение беше, че Дмитрий си падаше по доминантно подчинени сексуални връзки и вероятно връзваше жените си по всевъзможни начини. Бузите на Елена порозовяха. Не че го искаше, не. Мразеше, когато задействаше тази примамлива подлудяваща миризма, но в мига, в който активизираше всички свои съблазняващи таланти, тя започваше да се топи.

Никак не й харесваше да се топи против волята си.

Не и заради един архангел дори.

Тя силно стисна зъби при спомена за това, което се случи в офиса на Рафаел. А сега, след като го простреля, изпита странна горчивина от инцидента. Сякаш бе изравнила резултата. Разбира се, от негова гледна точка нещата вероятно изглеждаха далеч по-прости. Той само се бе опитал да я вкара в леглото си. И колкото и да се убеждаваше в противното, прелъстяването й беше харесало. Много. До мига, в който се стигна до контрола на съзнанието. В отговор на това тя го бе осакатила.

Мили боже, та тя почти унищожи половината му крило.

Зрението й се замъгли и тя с ужас разбра, че е на ръба да се разплаче. Започна да мига бързо и да се опитва да задуши нежеланата емоция. Ловците не плачат. Никога. Не плачат дори и заради един архангел.

Но… ако не се оправи? Вината се засука като тежко въже в стомаха й. И това въже ставаше все по-стегнато, все по-нагорещено и по-унищожително с всяка изминала секунда. Трябваше някак да стигне до Рафаел и да види какво става, дали се възстановява.

— Няма никаква надежда това да се случи — каза на глас, защото знаеше, че ако беше на мястото на Дмитрий, би постъпила по абсолютно същия начин, щеше да изолира заплахата.

Ръцете й бяха обтегнати докрай, глезените я боляха от усилието и накрая тя се отпусна в стола, отказвайки се от опитите си да се освободи от въжетата. Нямаше да може да спи, но трябваше поне да се постарае да възстанови силите си за мига, в който Рафаел се събуди и дойде ред за шоуто. Трябваше да е готова.

Но точно когато тялото й започна да се отпуска от напрежението, си спомни за огромната дупка в стената на апартамента си и извика:

— Дмитрий?

Той се появи минута след това и от изражението му беше ясно, че никак не е доволен.

— Извикахте ли ме, госпожице? — Ако думите му бяха само мъничко по-остри, биха й прерязали гърлото.

Кръв.

Очевидно Елена правеше всякакви опити да си навлече бавна и мъчителна смърт.

— Прекъснах… вечерята ти? Съжалявам.

Той се усмихна и старателно прикри острите си кучешки зъби, но Елена много добре знаеше, че са там.

— Предлагаш себе си като компенсация ли?

— Исках да разбера дали сте затворили стената в апартамента ми.

— Защо да го правим? — отвърна безразлично той и се обърна да излиза. — Това е само едно човешко жилище.

— Ти малко лай…

Той се обърна рязко. Лицето му беше съвсем различно — смъртоносно неземно.

— Гладен съм, Елена. Не ме карай да нарушавам обещанието си към Рафаел.

— Не би го направил.

— Продължавай да ме предизвикваш и ще го направя. Ще ме накажат, но ти, разбира се, ще си мъртва, завинаги.

И веднага след това изчезна.

Остави я сама с болката в сърцето й — сякаш някой бе забил там нож и го въртеше. Нейният дом, нейният рай, нейното неземно гнезденце беше унищожено. Вятър и прах се изсипваха в него, а ако небесата се отвореха, щеше да се излее и дъжд. Искаше й се да се свие на топка и да плаче, докато сълзи не й останат.

Не се притесняваше толкова за вещите си, а за самото място. Това беше нейното „у дома“. Дълги години не бе имала дом. Когато баща й я изхвърли от къщата си, тя бе принудена да живее в Гилдията. Не, не че беше лошо или нехигиенично, имаше всички удобства, но не беше „у дома“. Когато със Сара завършиха обучението си, двете си наеха жилище. Това беше в известен смисъл дом, но не беше само неин. Докато сега апартаментът бе единствено и само неин.

Една-единствена сълза се прокрадна в окото й.

— Съжалявам! — прошепна и веднага се опита сама себе си да убеди, че тъгува за съсипаното си жилище. Но истината беше друга — тя говореше на архангела. — Не исках да те нараня. Не исках.

Хладен бриз в съзнанието й.

Защо тогава носеше оръжие?