Налини Синг
Ангелска кръв (15)

15

Елена направи думата „крия“ и зачака Вивек да измисли хода си.

— Дали ще стане през този век, или ще чакаме следващия, докато измислиш думата?

— Търпение.

Вивек седеше напълно неподвижен, но това не беше продиктувано от някаква самодисциплина. Той бе напълно парализиран от раменете надолу. Единственото място, където имаше чувствителност, бе от шията нагоре. Случило се при автомобилна катастрофа, когато бил дете. Ако тази беда не го бе сполетяла, той би бил изумителен ловец. Роден ловец. Вместо това сега изпълняваше задълженията на управителя на Килера. Съществуваше като очите и ушите на Гилдията. Инвалидният му стол беше с безжично управление и локаторни връзки с целия свят извън Гилдията. Често беше осведомен какво говорят хората за Гилдията, понякога знаеше какво мислят, преди да са си отворили устата да кажат думите.

Сега промърмори нещо под носа си и буквите върху компютърния борд на играта се разместиха и образуваха думата „дом“.

— И сега какво следва, Ели? — попита той. Беше ясно, че няма предвид играта. Тя почука с пръсти по бедрото си.

— Трябва да говоря със Сара.

— Заповедите са да останеш скрита тук.

— Тогава ти говори с нея. Кажи й, че е в опасност. Всички са наясно, че тя е единственият човек, който знае къде се намирам — обясни Елена. Не, не се притесняваше от Дмитрий, а от шефа му.

Вивек каза командата на глас и вратата се отвори.

— Излез. Аз ще й се обадя и после ще те пусна пак вътре.

Елена не беше в настроение за тези детински изпълнения.

— Няма да ти открадна проклетите кодове, Вивек.

— Излез или няма да се обадя.

Тя стана ядно и закрачи към изхода.

— И побързай — каза тя, докато вратата се затваряше след нея.

Елена плъзна гръб по вратата и седна на земята. Сега се сети: не бе съобразила, че и Ранзъм може да е в голяма опасност. Не беше свикнала да мисли за него като за човек, който може да изпадне в беда. Никога не се бе притеснявала за него. Не би се притеснявала и за Сара, ако нямаше бебе. Сара можеше перфектно да се погрижи за себе си, а съпругът й Дийкън, когато се налагаше, би могъл да бъде смъртоносно оръжие, зло копеле. Но Зоуи бе толкова беззащитна.

Вратата се плъзна зад гърба й.

— Сара иска да говори с теб — Вивек звучеше раздразнен, кисел и в крайно лошо настроение. Когато влезе обратно в стаята, го намери седнал в стола си в задната кабина, което означаваше, че Сара е разпоредила този разговор да се води насаме. Елена сбърчи лице. Когато Вивек се сърдеше, атмосферата в Килера ставаше непоносима — температурата се променяше от леденостудено до изключително горещо, сякаш костите ти почват да се топят. Храната имаше вкус на талашит, а из въздуха се носеха много миризми, повечето от които крайно неприятни.

Веднъж Елена бе прекарала тук един месец, след като Сара и Вивек се бяха скарали. Това беше буря от лайна. Но в случая настроенията на Вивек нямаха никакво значение, защото животът на Сара бе в опасност.

Елена вдигна стария телефон. Беше толкова стар, че нито един хакер не можеше да проникне в него и да го подслуша.

— Сара, трябва да слезеш тук със семейството си.

— Директорът на Гилдията не си подвива опашката и не се крие. — Тонът на Сара бе лаконичен и категоричен. Зад този тон Елена усети онази стоманена твърдост, с която Сара бе успяла да задържи позицията си в професия, в която по принцип се управляваше предимно с тестостерон.

— Не се дръж като идиот! — Елена стисна юмруци и видя как ноктите й оставят малки, почти кървави сърпове като луни върху кожата на дланта й. — Дмитрий не е някакво бебе вампир. Той е начело на охраната на Рафаел!

— А, ето още нещо, което трябва да обсъдим. Би ли ми казала какво по-точно недоразумение имахте с Рафаел и колко беше сериозно?

Душата й се вледени.

— Защо?

— Защото, когато се върнах в офиса, ме чакаше ново съобщение. Той те търси, Ели.

— Аз ще говоря…

— Няма дори да се доближаваш до него — каза рязко Сара. — Не си чула съобщението му. Ако един бръснач можеше да говори, би звучал точно така.

Елена изпсува тихичко. Какво, за бога, бе станало в периода между нейното излизане от Кулата и последното съобщение? Той я бе пуснал да си иде. Защо я търсеше сега?

— Сигурна ли си, че е чак толкова ядосан?

— Не бих използвала думата „ядосан“. Смъртоносен ми се струва по-подходящо определение. — В гласа на Сара имаше истинска тревога. — Какво си направила, че да разгневиш до такава степен един архангел?

Лоялността й към Сара и желанието й да запази в тайна това, което се бе случило в офиса му, се бореха кое да вземе надмощие.

— Ударих го.

Дълго свистене на въздуха между зъбите на Сара.

— Ударила си архангел?

Елена си спомни почти нематериалното изражение на опасността, която се излъчваше от тялото му. Като гъста топлина.

— Вината е негова и когато спре да мисли за това, ще се успокои.

— Архангелите не ги бива много в това да се извиняват. — Сарказъм капеше от всяка сричка, която Сара произнесе доста натъртено. — Независимо какво е направил, ще се наложи да лазиш пред него. Иначе ще те смели на прахообразни частички.

— Няма да лазя, няма и да моля. — Пред никого. — Това го знаеш много добре.

— Разбира се, че го знам. Просто ти казвам какви са последиците.

— Последиците са такива, че аз съм мъртвец. — Защото никога нямаше да се моли и да се извинява. На копелето. Не и ако животът й зависи от това.

— Да, нещо такова.

— А това доказва моята гледна точка — рече Елена.

— Която е?

— Ти, Зоуи и Дийкън трябва да се скриете. Ако Рафаел ме търси, ако се е прицелил в мен, той ще започне от теб и семейството ти, за да получи информация къде съм. — Елена млъкна и преглътна надигналата се от стомаха към гърлото й течност. Нейният живот беше едно, но… — Няма да позволя семейството ти да пострада заради гордостта му. Аз ще му се обадя и…

— Млъкни. — Тихи думи. Бесни, гневни думи. — Ще изкарам Зоуи от града. Аз и Дийкън можем да се грижим за себе си.

— Сара, съжалявам.

— Ти наистина ли си мислиш, че ще ти позволя така лесно да направиш бартер с душата си? — И затвори.

Елена се почувства като пълно лайно, но знаеше, че най-добрата й приятелка ще й прости. Когато Сара беше ядосана, тя действаше.

Точно преди да остави слушалката, се поколеба и веднага набра външна линия.

— Побързай… — каза нетърпеливо под носа си, докато телефонът от другата страна звънеше.

— Бет Деверо Линг на телефона.

При звука на този познат до болка глас влагата заплаши да замъгли зрението на Елена. Тя обиграно преглътна тъгата — нещо, което бе успяла да постигне с много тренировки.

— Бет, аз съм, Елена.

— Защо продължаваш да ползваш това име. Знаеш, че татко предпочита да се представяш с пълното си име или Нел, ако трябва да го съкратиш?

— Бет, нямам време за това. Харисън там ли е?

— Хари не обича да говори с теб. — Гласът й премина в шепот. — Не знам дори защо аз продължавам да говоря с теб. Ти предаде съпруга ми на някакъв си ангел.

— Много добре знаеш защо — напомни й Елена. — Следващият ловец щеше да получи заповед да го екзекутира. Знаеш, че ангелите не обичат да губят това, което е тяхна собственост.

— Той не е собственост. — Бет звучеше почти разплакана.

Елена разтри слепоочията си с пръсти.

— Моля те, Бети, кажи на Харисън да дойде на телефона. Важно е. — Сестра й беше крайно подозрителна и инатлива дори в най-елементарни ситуации. И невероятно разглезена. — Той трябва и ще иска да знае. — Поредната пауза. Най-накрая инатът на Бети се прекърши. Елена изчака няколко секунди, без да откъсва очи от гърба на Вивек. Той веднага щеше да се досети, че се е обаждала на друг, но това беше важно. А и нямаше никаква опасност за Гилдията — ако някой решеше да проследи обаждането, щеше да стигне до несъществуващ номер.

— Елена?

Тя веднага се концентрира върху разговора.

— Хари, виж, трябва да…

— Трябва да слушаш, това трябва — прекъсна я Хари.

— Нямам време за твоите…

— Опитвам се да ти помогна. — Прозвуча като остър укор. — Не знам защо. Може би не искам да съм известен като съпруг на сестрата на онзи ловец, когото ще намерят забит на някой кол на Таймс Скуеър. Не мога да повярвам, че си успяла да обидиш човек със статута на Дмитрий.

Елена застина.

— Ти знаеш?

— Разбира се, че знам. Дмитрий е на върха на йерархията в този район и аз се отчитам директно пред него, освен ако не пожелае да се видим лице в лице. — Гласът му звучеше горчиво. — Проведох доста разговори с Андреас, след като ти пресече всички мои опити и ми отне надеждата да избягам.

— По дяволите, Хари! Ти беше подписал договор. Със собствената си кръв!

— Не съм и очаквал да разбереш какво означава преданост и отдаденост към семейството. — Думите му буквално разрязаха ухото й. — Но предполагам, че собственият ти живот е нещо, което те интересува.

— Обадих се да ви предупредя — каза тя през зъби, опитвайки се да не допусне думите му да я засегнат и наранят. — Ти си вампир, но Бет е простосмъртна.

— Не задълго. Вече сме подали документи да я Преобразят.

Сърцето на Елена се превърна в ледена буца.

— Няма да я повлечеш в онзи свят. Тя има ли изобщо представа с какво се съгласява, или си й казал, че всичко е цветя и рози?

— О, повярвай ми, Елена, знаем, че не е перфектният живот, но става дума за безсмъртие. И… не че изобщо имаш някакво понятие от концепции като любов, но аз обичам Бет и не искам да прекарам една вечност без нея.

Тези думи накараха Елена да замълчи, защото, ако оставеше всички негови недостатъци настрани, Харисън Линг всъщност обичаше жена си.

— Виж, Хари, можем да се караме за това и по-късно. Скрийте се от Дмитрий, докато нещата се успокоят.

— Защо да се крия?

— Той ще се опита да ме намери чрез теб.

— Той вече ме пита и аз му казах, че нямам никаква представа — отвърна Хари. — И понеже очевидно знае колко си „близка“ със семейството си, той ми повярва.

— Просто ти повярва? — попита с подозрение Елена. — Не се е налагало да прилага силови методи?

— Разбира се, че не. Ние сме цивилизовани същества.

Съзнанието на Елена си проправи път към спомена за усмивката на Дмитрий, когато тя преряза гърлото му и кръвта започна да извира оттам.

— Хубаво. Стига да сте добре, другото няма значение — промърмори тя.

— Къде си?

Всеки един инстинкт в тялото й запищя.

— Не ти трябва да знаеш.

— Предай се — настоя той. — Това исках да ти кажа още в началото. Ако се предадеш, Дмитрий може и да те пощади. Освен това животът ни би бил по-лесен, ако те предадем на него. Бет напълно подкрепя мнението ми.

Точно това, единствено това беше Елена за тях, но отказа да мисли за смазващата болка в гърдите си. Беше един удобен начин да извършат услуга, да се подмажат.

— Откога си станал сводник на Дмитрий, Хари?

Свирепо свистене на въздух, поет между стиснатите му зъби.

— Добре. Така ще те убият и ти сама ще си го причиниш. Споменах ли, че Дмитрий те търси по заповед на своя господар?

— Моля?

— Носи се слух, че Рафаел е в студената фаза.

Елена не знаеше какво означава това, но нещо й подсказваше, че не е нищо добро.

— Благодаря за предупреждението.

— Което е повече от това, което ти ми даде.

Вивек започна да обръща стола си.

— Трябва да вървя — каза тя и веднага затвори, секунда преди Вивек да се обърне с лице към нея.

Когато излезе от изолираната кабинка, той веднага тръгна към компютрите си. Елена очакваше да се разгневи, да крещи, да я наругае, когато разбере, че се е обаждала и на другиго, но той само въздъхна и обърна стола си с лице към нея.

— Защо трябваше да си правиш труда, Ели?

Това я разтресе много повече от всяко друго изказване или реакция, които бе очаквала. Краката й се огънаха и тя падна в стола.

— Те са моето семейство.

— Но те те изгониха, отказаха се от теб, защото не се вписваше сред тях. — Устата му се изкриви презрително. — Повярвай ми, знам всичко и те разбирам напълно.

— Наясно съм, Вивек. — След злополуката роднините му го бяха настанили в приют. — Но не мога да оставя Бет така, не и когато има шанс да я предпазя.

— Знаеш, че тя не би си помръднала и пръста за теб, би те изоставила да умреш като куче, ако някога се случи нещо такова. — Тонът му беше горчив като силно черно кафе. — Тя е женена за вампир. Той е на първо място.

Елена не можеше да не се съгласи, не и след като чу думите на Харисън, не и след като те все още кънтяха в ушите й. Семейството й искаше да я предаде, да я занесат на поднос, да я дадат на някакъв висш вампир да прави с нея каквото си иска. Не, забрави за вампира, направо на неговия „сир“, който можеше да й причини нещо много по-лошо.

— Те са такива — прошепна тя. — Но аз не съм като тях.

— Защо? — Вивек се обърна с лице към компютъра си. — Защо изобщо си правиш труда? Не че някога ще те обикнат.

Елена нямаше отговор на това, така че се обърна и го остави, но думите му се заровиха дълбоко в черепа й. И започнаха да копаят още по-дълбоко. Болезнено. Деряха с нокти.

— Здрасти, Ели!

Тя извърна глава и видя друг ловец. Момичето стоеше пред вратата на спалното си помещение. Високо, стройно, с дълга черна права коса и пронизителни кафяви очи, Ашвини беше страхотен ловец. Ето защо Елена я харесваше толкова много.

— Здрасти — каза тя, щастлива, че поне за малко ще може да мисли за нещо друго, освен за огромните си проблеми. — Мислех, че си в Европа.

— Бях. Прибрах се преди два дни.

— Била си вече тук, когато се обадих на Сара? — Боже, та това беше едва вчера? Елена бе загубила всякаква представа за времето.

Ашвини кимна.

— Да, преследването придоби неочакван обрат.

— Така ли? — попита Елена и се насили да мисли за това, което се случва сега, в момента.

— Проклетият Кейджън.

Опа. Неприятно.

— Най-сетне успях да се приближа на една пресечка от него, а тоя ми излиза със „споразумение“ с ангела, от когото се опитваше да избяга. — Тя присви очи. — Някой ден, и то съвсем скоро, ще го превърна в стръв за алигаторите.

Елена се засмя.

— И ще лишиш всички нас от забавлението?

— Майната ти — каза Ашвини и се прозя, вдигна ръце и се протегна бавно и елегантно като котка. — Обичам да спя тук, долу.

— Моля? Харесваш тази изумително топла атмосфера и чара на това цветно и слънчево местенце? — попита Елена и завъртя очи. — Както и да е. Как е положението в Европа?

— Кофти. Много кофти. Бях в територията на Юръм.

Елена усети как по врата й избива пот. Това не беше съвпадение — Аш често плашеше със способността си да вижда в бъдещето и да прави изключително точни прогнози.

— Каква е ситуацията там?

Аш сви рамене. Грациозно, елегантно, сякаш изобщо не осъзнаваше чара, който пръскаше във всички посоки. Според клюките в Гилдията, преди да реши да стане ловец, Аш е била танцьорка в много известна и престижна компания. Веднъж Ранзъм я бе накарал да танцува. Минаха две седмици, преди посинялото му око да спадне и кръвоизливът да се разнесе.

— Юръм нещо е решил да зареже всякакви правила и е извън контрол. Хората се страхуват и от сенките си. Мислят, че той следи всяка тяхна стъпка.

Елена улови някакъв бърз проблясък в окото на Аш.

— Но ти не си на това мнение?

— Тази работа нещо ми намирисва. Никой не го е виждал от известно време, никой не е виждал и асистента му Робърт Сайлс, а Боби обича да се появява пред телевизионните камери. Според мен двамата сами провеждат някакво собствено издирване. Може би са на лов за ангели. Така или иначе скоро ще се чуе и тук. — Още една прозявка.

— Най-добре да лягаш — каза Елена.

— Не, вече възстанових силите си, но трябва да се изкъпя. Налага се да изляза след час. — Тя се обърна да влезе в стаята си, но се сети нещо и се спря. — Хей, Ели, разбрах и друго — изглежда, са намерили доста обезобразени тела по времето, когато Юръм е изчезнал безследно. Може би ги е изпотрепал в някакъв нервен изблик или пък не са направили нещо, както той го е поискал. Добре че не се налага да търсим тези две копелета.

Елена кимна, но усети силна слабост в коленете.

— Да, добре че не се налага. Късметлии сме ние.