Налини Синг
Ангелска кръв (1)

1

Когато Елена казваше на хората, че е ловец на вампири, първата им реакция винаги беше да изхълцат от изненада и веднага след това да я попитат: „Значи ходиш наляво-надясно и забиваш тези остри колове в противните им зли сърца?“.

Е, добре, може би невинаги думите им бяха точно тези, но като цяло хората си представяха едно и също нещо. И всеки път й се искаше да намери онзи малоумен идиот от петнадесети век, който бе пуснал в оборот тази нелепа измислица.

Разбира се, вампирите със сигурност вече се бяха погрижили за него — след като някои от тях се озоваха в това, което в онези времена е минавало за „спешно отделение“.

Елена не нараняваше вампирите, не забиваше колове в тях. Тя ги хващаше и ги връщаше на стопаните им, на собствениците им — ангелите.

Някои хора казваха, че е един дружелюбен и мил ловец на глави, но според картата, издадена й от Гилдията, тя имаше лиценз да „Залавя вампири и други“, което я правеше само ловец на вампири, а това вървеше с определени бонуси и за излагането на такъв риск й се плащаше. Въпросното заплащане беше доста здравословно и трябваше да компенсира факта, че понякога ловците на вампири завършваха с надупчени югуларни вени.

Въпреки това Елена считаше, че трябва да й повишат заплащането, защото прасецът й започваше да протестира, причинявайки й силни болки. През последните два часа стоеше заклещена в един тъмен ъгъл на малка уличка в Бронкс. Доста висока жена, със светла, почти бяла коса и сребристи очи. Косата наистина беше проблем за Елена. Според Ранзъм, който й беше нещо като приятел, тя трябвало да носи някакъв телен знак, че косата й всъщност е там, защото невинаги въпросната можеше да бъде забелязана. Боите за коса не й действаха за повече от две минути, та се налагаше да слага цветни плетени шапки. Имаше цяла колекция такива.

Изкушаваше се да придърпа над носа си шапката, която носеше тази вечер, но се уплаши, че ако покрие очите си, това щеше само да подсили интензитета на и бездруго непоносимата, мрачна, отвратителна атмосфера на тази част от Ню Йорк.

Замисли се за предимствата на тампоните за нос…

Нещо се размърда зад нея. Обърна се и лицето й почти опря в муцуната на една улична котка, чиито очи отразяваха сребристата луна и светеха зловещо. Доволна, че това зад гърба й се оказа само котка, тя отново обърна цялото си внимание към тротоара. Замисли се дали и нейните очи не светеха със същия зловещ пламък като тези на котката. Добре че бе наследила кожата на баба си от Мароко — имаше цвят на тъмно злато. В противен случай би приличала на призрак.

— Къде си, по дяволите? — промърмори и се пресегна да потърка глезена си.

Този вампир я беше подмамил в някакво безумно глупаво преследване. Сякаш му се струваше много забавно. И то единствено и само от глупост. Елена не знаеше какво прави, а това я объркваше още повече.

Веднъж Ранзъм я беше попитал дали не я притеснява фактът, че залавя безпомощни вампири и че завлича горките същества обратно към живот в робство. Когато й зададе този въпрос, той се смееше почти истерично.

Не, не я притесняваше. Така както и той не се притесняваше. Вампирите сами избраха робството след свобода с продължителност сто години. Това стана в мига, в който подписаха петиция и я представиха пред един от ангелите. Според петицията искаха да бъдат със статут на почти безсмъртни. Ако си бяха останали обикновени хора, ако бяха избрали да си легнат в гробовете и да почиват в мир, нямаше да се окажат обвързани с договор за робство, подписан с кръв. И макар че ангелите се възползваха от ситуацията, договорът все пак си беше договор.

Нещо проблесна на улицата.

Бинго!

Ето го къде е, пуши си безгрижно пурата и се хвали по телефона, че никакъв благочестив изпълнителен ангел няма да му нарежда какво да прави и какво не. Макар че беше на метри от нея, Елена можеше да усети потта под мишниците му. Вампиризмът не беше напреднал до такава степен, че да стопи подкожните му мазнини, които носеше като второ палто. И си въобразяваше, че може да избяга от договореностите си с един ангел?

Идиот.

Тя излезе иззад ъгъла, махна плетената си шапка и я пъхна в задния си джоб. Косата й се изсипа върху раменете като мек ярък облак. Тази вечер косата й не представляваше риск. Да, беше добре позната на местните вампири, но този беше нов. Имаше силен австралийски акцент и бе пристигнал неотдавна от Сидни. Господарят му си го искаше обратно там. На мига.

— Имаш ли огънче?

Вампирът подскочи от изненада и изтърва запалката си. Елена едва се овладя да не завърти очи от досада. Кучешките му зъби бяха още бебешки. Нищо чудно, че господарят му беше толкова ядосан — да е изкарал има-няма и година от отредения му период.

— Извинявай — каза той с усмивка, вдигна телефона и я огледа преценяващо.

Елена знаеше как изглежда в очите му: той виждаше едно самотно красиво момиче с руса коса, облечено в черни кожени джинси и тясна тениска с дълъг ръкав, пак в черно. Никакви видими оръжия.

Понеже беше млад и глупав, гледката го успокои.

— Разбира се, сладкишче.

Той се наведе и вдигна запалката. Точно тогава Елена плъзна ръка под тениската си на гърба и се приведе към него.

— Господин Ебоуз е много разочарован — рече тя и успя да закопчае нашийника, преди вампирът да е съумял да асимилира значението на последното й изречение. Очите му се наляха с кръв, но вместо да запищи, той стоеше мълчаливо и не помръдваше. Нашийникът на ловците на вампири имаше това свойство да замразява действията на вампира.

Страхът се разля по лицето му като жива материя. Елена би изпитала истинско състрадание към него, ако не знаеше, че по време на бягството си бе разкъсал четири човешки гърла. Това беше недопустимо.

Ангелите защитаваха собствеността си (вампирите в това число), но дори и те имаха ограничения — господин Ебоуз беше разпоредил специално върху този тук да се използват всякаква необходима сила и средства.

Сега вече тя можеше да си позволи да махне маската, да му покаже всичко, което знае за него, да позволи на чувствата си да се излеят върху лицето й. Искаше той да види и да разбере какво знае тя и докъде може да стигне, за да му отмъсти за отнетите животи. Цветът, който вампирът досега бе успял да задържи върху лицето си, се източи за секунди. Тя се усмихна и каза:

— Последвай ме.

Той закрачи след нея като послушно кученце.

Елена обичаше тези нашийници. Най-добрата й приятелка Сара предпочиташе да забива в мишената си стрелички. На върха на всяка такава се поставяше същият контролен чип, който бе програмиран и в нашийниците и благодарение на който бяха така ефективни. В мига, в който докосваше кожата, чипът очевидно излъчваше някакво електромагнитно поле, което караше нервната система на вампира да даде на късо, но го оставяше отворен за предложения. Елена не знаеше подробности около научната страна на оръдието си, но добре познаваше границите и предимствата на избрания от нея метод за залавяне. Да, наистина се налагаше да се доближи до целта си, докато Сара стреляше отдалеч. Но пък при метода на Сара винаги имаше вероятност да пропуснеш и да уцелиш някой невинен човек, случайно преминаващ и нищо неподозиращ. На Сара й се случи само веднъж, но това й струва заплатата за половин година, защото трябваше сама да покрие всички разходи по съдебното дело.

Елена се запита колко ли е била ядосана Сара, когато не е уцелила. Устните й се извиха в усмивка. После отвори вратата на колата си, която бе паркирала наблизо, и каза:

— Влизай.

Бебето вампир с мъка сгъна високото си тяло, за да се побере в колата. Тя закопча колана му и се обади на охраната на господин Ебоуз.

— Хванах го.

Гласът от другата страна на линията я инструктира да достави… товара на частна писта за излитане и кацане на самолети и вертолети.

Не беше изненадана от мястото, където й бяха казали да го отведе. Просто затвори телефона, седна и подкара колата. В мълчание. Би било истинска глупост да се опита да проведе разговор, тъй като вампирът беше изгубил способността си да говори в момента, в който Елена закопча нашийника около врата му. Да, един от страничните ефекти беше този, че вампирът никога вече нямаше да може да говори.

Преди въвеждането на устройствата с чипове ловенето на вампири изглеждаше странен избор на кариера, понеже си беше пълно самоубийство. Дори най-младият вампир можеше да разкъса шията на човек. Наистина според последните проучвания ловците на вампири не минаваха точно за хора, но все пак бяха доста близо до тях.

Когато пристигна на пистата, веднага я насочиха към асфалтираната част. Екипът, който трябваше да ескортира вампира до Сидни, Австралия, чакаше до лъскав частен самолет. Елена заведе заловения мъж при тях и те веднага я подканиха да се качи с него. Трябваше лично да го качи и остави, понеже на този етап от пътуването те нямаха лиценз да го пипат. Очевидно господин Ебоуз имаше силни адвокати, защото не поемаше никакви рискове, които можеха да му навлекат неприятности и съдебни разправии с Асоциацията за защита на вампирите. Не че въпросната някога е успявала да спечели дело за проявена жестокост. Достатъчно беше ангелите да покажат няколко снимки на хора с раздрани гърла, за да привлекат журито на своя страна. В такива случи не само ги оправдаваха, а и бяха готови да им дадат медал за доблест и храброст.

Елена придружи вампира по стълбите и го поведе към голямата клетка в дъното на самолета. Вратата й беше отворена.

— Влизай.

Той се обърна и я погледна в очите. От лицето му се изливаше ужас. Тялото му трепереше от страх, който бе избил дори през тениската му.

— Съжалявам, приятелче, но си убил три жени и един възрастен човек, така че везната на съчувствието ми се накланя в противоположната посока — каза тя, затръшна вратата и заключи катинара.

Щеше да пътува до Сидни с нашийника, който после щяха да върнат на Гилдията заедно с микрочипа в него. Такива бяха изискванията на протокола.

— Готов е, момчета.

Четиримата охранители я бяха последвали в самолета. Най-страшният от тях я огледа внимателно с очи, които силно наподобяваха изумителното синьо на яйцата на червеношийката.

— Никакви наранявания? Забележително. — После й подаде плик. — Преводът е направен в сметката на Гилдията, както сме се споразумели.

Елена погледна извлечението от превода и веждите й отскокнаха нагоре.

— Господин Ебоуз е бил доста щедър.

— Бонус за успешното залавяне и за това, че по него няма никакви наранявания. Господин Ебоуз има планове за този. Старият Джери беше любимият му секретар.

Елена смръщи лице. Проблемът да си безсмъртен е в това, че могат да ти причинят много неща, могат да ти навредят по всевъзможни начини, но не умираш. Веднъж бе гледала как на един вампир му ампутират ръцете и краката… без упойка. Докато Гилдията успее да го освободи от групировката, която го беше отвлякла и изтезавала, той беше загубил разсъдъка си и не можеше да обясни нищо. Но имаше видео. И именно благодарение на него знаеха, че вампирът бе останал в съзнание през цялото време на непоносимите изтезания. Елена можеше да се обзаложи, че ангелите не показваха това видео на онези, които са дошли с петиция да бъдат Преобразени във вампири.

Или пък го показваха?

Ангелите Преобразяваха само по хиляда вампири на година, а от това, което беше виждала, съдеше, че желаещите бяха стотици хиляди пъти повече. Нямаше никаква представа защо толкова много хора искаха такъв живот. По-добре да живееш свободно и да се превърнеш в пепел, когато ти дойде времето, отколкото да те пренасят в клетка при господаря ти, който трябва да реши съдбата ти.

Неприятен метален вкус изгори езика й. Тя плъзна плика и копието от платежното в джоба на панталоните си.

— Моля, предайте на господин Ебоуз, че съм признателна за щедростта му.

Бодигардът наклони глава и на обръснатата му глава Елена забеляза татуиран гарван. Или поне така й се стори. Беше прекалено висок, за да види съвсем добре, но другите бяха по-ниски и всички имаха същата татуировка. Никога не беше виждала такава.

— Забелязвам, че не си обвързана — каза той и погледна вяло към обикновените сребърни халки на ушите й. Не носеше нито злато като омъжените жени, нито кехлибар като сгодените, но знаеше много добре, че я пита не защото иска да излезе с нея, а защото от охраната на Крилото на Братството се обричаха на сексуално въздържание и безбрачие, докато са на работа към Крилото. Наказанието за нарушаването на това правило беше отстраняване на един от органите. Елена не бе успяла да разбере кой, но като че не изпитваше и кой знае какво желание да научава.

— Да. И като работни ангажименти също съм свободна.

Елена предпочиташе първо да свърши една работа, преди да се захване със следващата. Винаги имаше вампири за преследване.

— Господин Ебоуз иска да намеря някой друг ренегат?

— Не, но има приятел, който се нуждае от услугите ти. — Подаде й още един плик, но този беше запечатан. — Срещата е утре сутринта в осем. Постарай се да бъдеш там. Уговорено е с Гилдията ти и вече е платен депозитът за услугата.

Щом Гилдията беше подписала сделката, значи всичко беше съвсем законно и изправно.

— Разбира се. Къде е срещата?

— В Манхатън.

Душата на Елена се вледени, защото тя знаеше, че само един ангел може да счита, че тази дума е достатъчно детайлно описание на мястото. Дори и при ангелите имаше йерархия и тя беше наясно кой е най-отгоре.

Но страхът си отиде със скоростта, с която я заля: колкото и да беше могъщ, Ебоуз едва ли познаваше някой архангел, някой от Десетимата избрани, които решаваха кой ще бъде Преобразен и кой ще направи Преобразяването.

— Проблем ли има?

Тя рязко извърна глава към охранителя, който й бе задал въпроса.

— Не, разбира се, че не. — Погледна часовника си не защото бързаше, а защото не се сещаше какво да каже. — Трябва да тръгвам. Предайте поздрави на господин Ебоуз.

С тези думи тя избяга от луксозния частен самолет и от изгарящата я гледка на изплашения до смърт… товар.

Никога не можа да си обясни защо толкова много глупаци искаха да бъдат Преобразени. Може би в началото са били добри хора, но след няколко години на кръвна диета се превръщаха в задници. Кой знае какво става с мозъка ти, ако всеки ден пиеш кръв. Но тази теория не обясняваше случая с този последния. Беше максимум на две години.

Тя сви рамене и се качи в колата си. Искаше й се да разкъса запечатания плик със зъби, но реши да изчака, докато се прибере в малкото си красиво гнезденце — апартамента в Долен Манхатън.

Като се има предвид колко много време прекарваха в преследване на вампири, повечето ловци превръщаха домовете си в истински рай. Елена не беше изключение.

Още с влизането тя изрита ботушите си и закрачи към луксозната баня. Обикновено се придържаше към ритуала си да отмие полепналата по тялото й мръсотия, а после слагаше обилни количества кремове и парфюми. Козметиката й беше почти колекционерско хоби. Ранзъм намираше нейните момичешки пристрастености за ужасно смешни, но веднъж тя успя да му го върне за подигравките, като му каза, че дългата му черна коса изглежда добре поддържана и определено обилно измита с балсам.

Тази вечер обаче тя нямаше нито желанието, нито търпението да се кипри прекалено дълго. Изтърка се набързо, за да отмие полепналите по нея страх и ужас, които се излъчваха от сгърченото тяло на вампира, а после облече памучната си пижама. Среса косата си и си направи кафе. Сипа си пълна голяма чаша и тръгна към всекидневната. Внимателно положи чашата върху кръглото картонче, за да не остави петно върху стъклената маса, и после… се поддаде на неудържимия порив да разкъса плика.

Хартията беше дебела, водният знак много елегантен… и… името в дъното на листа беше ужасяващо. Толкова страшно, че й се прииска веднага да си опакова нещата и да избяга от града. Да се скрие в най-далечната, най-мъничката дупка, която можеше да намери.

Тя разтърси глава и погледна пак листа. Не, думите не се бяха променили. Пишеше все същото.

Ще се радвам да се присъединиш към мен за закуска в осем сутринта.

Рафаел.

Нямаше адрес. Не беше необходимо. Тя вдигна очи от листа и погледна към осветената висока колона на Кулата на Архангелите, която се виждаше съвсем добре от огромния прозорец, заради който този апартамент й беше струвал толкова скъпо и заради който всъщност го взе. Защото едно от греховните й удоволствия беше да гледа как ангелите излитат от прозорците на Кулата. През нощта изглеждаха като меки тъмни сенки, но през деня крилете им грееха, уловили слънцето. Движеха се с такава неземна грация. През деня ту излитаха, ту кацаха, но понякога тя ги наблюдаваше как само си седят с провесени през перилата крака. Според Елена по-младите ангели считаха, че младостта е относително понятие.

Тя много добре знаеше, че повечето от тях бяха десетилетия по-възрастни от нея, но гледката винаги я караше да се усмихва. Това беше единственото време, когато се държаха нормално, а тя ги бе наблюдавала във всякакви ситуации. Обикновено бяха студени и дистанцирани, толкова далеч от обикновеното монотонно бъбрене и нормалния човешки живот на хората, който те едва ли разбираха.

Утре щеше да е там, в тази кула от светлина и стъкло. Но нямаше да седи срещу някой млад ангел, по отношение на когото имаше поне мъничко надежда, че можеш да докоснеш, да достигнеш, да говориш като с равен.

Не, утре щеше да седи срещу самия Архангел.

Рафаел.

Елена се сви напред и усети силен пристъп на гадене.