Налини Синг
Ангелска кръв (32)

32

Рафаел я пусна леко на леглото.

— Много хубаво — въздъхна тя, почувствала греховната прегръдка на чаршафите, но очите й бяха заковани в тези на архангела. Погледът му беше толкова горещ, топящ, мъжки, собственически, че за секунда се запита дали не би искал да я задържи за себе си.

— Имал ли си някога робини? — попита.

Устните му се извиха леко, но това беше веселие, наръсено със сексуален глад.

— Много. — Той пусна глезените й и разтвори краката й. — Всичките готови да служат и да се подчиняват. По всеки един възможен начин. Тя се опита да ритне, но той я притисна силно, лицето му — издължено от нечовешко сексуално желание. А това ужасно възбуждаше. — Някои от тях бяха посветили години от живота си да се научат как да докарат един мъж до екстаз. Вампирите имат стотици години опит.

— Копеле. — Думите му я срязаха, но коремът й беше стегнат в непоносимо очакване.

— Но… — той я придърпа и с един силен тласък влезе в нея — на нито една от тях не съм забранявал да има други любовници.

Гърбът й се изви като арка, дъхът й секна, когато усети как я изпълва, когато почувства този обтегнат екстаз. Когато след много време успя да си поеме дъх и отвори очи, забеляза, че той също се бори да запази контрола си.

— Не ми се струваш от съществата, които обичат да делят с някого другиго. — Гласът й беше суров.

— Не, не обичам. Ако някоя от тях отидеше при другиго — той бавно се изтегли назад, — имаше стотици, готови да заемат мястото й. Нямало е никакво значение за мен.

Елена почти не можеше да мисли, цялото й същество беше концентрирано върху мястото, където телата им се сливаха. Дори и да беше останала някаква логика в главата й, тя падна раздробена от тежката съблазън в думите му.

— Ако легнеш с друг любовник, Елена — той тласна пак в нея и дъхът й излезе като стон, — това, което ще направя с него, ще се превърне в кошмар, който ще остане завинаги в историята на тази планета. — Хлъзгавото движение на мъжко тяло по женско, две слети тела, богата, необхватна страст, еротична експлозия. Екстаз.

Последното нещо, което мина през ума й, беше, че някак бе подценила силата на комбинирания глад на тези две тела.

 

 

Когато се събуди, спеше върху нещо меко, топло, копринено. Отвори пръсти и погали…

— О!

Тя скочи, изплашена до смърт, и прокара ръка по величието на едното му крило.

— Крилете ти! — прошепна.

— Те са силни — лениво мъжество в гласа му, изпълнено със… нещо?

Тя се канеше да се обърне да го погледне, за да разбере какво е това нещо, когато забеляза тялото си.

— О, не, пак си го направил!

Цялото й тяло от главата до петите блестеше. Ангелски прах дори в порите й, по клепачите. В устата. Онази специална… направа.

Той погали бедрото й и после плъзна ръка по гърдите й.

— Не исках, стана случайно.

Това в гласа му… неудобство ли беше? Тя се начумери и облиза лъскавото нещо от устните му. Тялото й се затопли, нещо палаво и гъделичкащо се изля в нея. И вече гореше.

— Реагирал си според ситуацията?

Той стисна ръката й.

— Имаш ли оплаквания, Елена?

Тя се усмихна, защото разбра, че архангелът бе загубил контрол.

— Не, за бога. Никакви. — Елена се завъртя в ръцете му и го погледна в очите. Усмивката й помръкна. — Изглеждаш… различен. — Не че можеше да го обясни, не че можеше да го определи с думи, дори не можеше да го усети, но изглеждаше различен.

Лицето му помръкна още повече. Сянка се спусна над очите му.

— Ти ме направи по-смъртен.

Проблясък от спомен. Рафаел на пода в апартамента й, последните думи, преди да дойдат вампирите да го отнесат.

— Какво означава това?

— Не знам.

Целувката му беше истинска тропическа треска. Той беше заровен в нея, преди да се опомни. Правиха секс бързо, задъхано, с ярост. Беше абсолютно божествено.

Много, много по-късно, когато обещанието за нов ден се прокрадна на хоризонта, тя се опита да измие праха, но успехът беше частичен. Кожата й грееше, но не се забелязваше кой знае колко много. И за щастие това нещо не светеше в тъмното.

— Ако някой опита от това нещо, ще иска ли да ми потроши кокалите от чукане?

— Да. — Очите му горяха. — Така че не им позволявай да го вкусват.

Жестокостта в заканата му я накара да застине.

— Рафаел, не тръгвай да трепеш хората заради мен.

— Ти направи избора си.

Да, да спя с архангел.

— Мисля, че сексуалният ми заряд започва да се изчерпва — каза тя и облече нов чифт широки панталони в тъмнобежово и черна тениска. Сложи и черен пуловер. Беше рано сутринта и навън бе тъмно. Дъждът бе охладил земята и беше студено.

— Съвсем сериозно, Рафаел, ако тръгнеш да трепеш невинни хора, ще хукна да те преследвам.

Елена не си направи труда да крие оръжията си, в това число специалния пистолет. Извади всичко от чантата си и го нареди на леглото, след което започна да ги слага по тялото си.

Лицето му остана безизразно, гледаше я. Крилете му, огрени отзад от пламъците на камината. Великолепното му тяло само в чифт черно бельо.

— Меденият месец свърши? — попита той.

Тя закрачи по килима и застана до него с очи, впити в лицето, което знаеше, че ще вижда в съзнанието си до края на живота си.

— Не. — Ръцете й се свиха в юмруци върху голите му гърди и тя изчака да наведе главата си, за да може да го целуне. — Ето какво ще ти кажа: ако искаш да продължиш да ме наричаш играчка, нямам нищо против, но не очаквай да се държа като такава.

Ръката му на врата й. Предупредително стискане.

— Не се опитвай да ме командваш, малки ловецо. Аз не съм…

Останалите думи заглъхнаха в бял оглушителен звук.

Ела, малки ловецо. Опитай.

— Елена! — Острите му думи я издърпаха обратно в реалността.

— Да, добре — каза тя и се покашля. — Радвам се, че изяснихме това. Дъждът спря…

— Какво виждаш?

Тя го погледна в очите, поклати глава.

— Не съм готова да ти кажа.

И вероятно никога нямаше да бъде.

Той не я заплаши, не се закани да го изтръгне от нея насила.

— Вали, но съвсем леко, което би трябвало да го държи в ступор — каза той.

— Да. Не помислих за това. Не обичат студа, нали? — Въпросът й беше риторичен. — Особено след като са преяли.

— Но пък и Юръм не е вампир.

Тя въздъхна ядно.

— Тогава какво, за бога, е той? Кажи ми!

— Той е Кървав ангел. — Рафаел тръгна към прозореца, но Елена знаеше, че сега вижда жестоки, грозни, ужасяващи неща и изобщо не гледа в мрака на отиващата си нощ. — Истинско уродливо изчадие, което не може и не бива да съществува.

Гневът в гласа му се усещаше почти като физическа сила.

— То първият ли е?

— Той е първият в моя живот. Но Леуан казва, че е имало и други.

Елена се спомни снимките на най-стария архангел. Тя беше най-възрастна и в Кръга на Десетимата и показваше някакви, макар и незначителни, признаци на стареене. Но те не отнемаха нищо от екзотичната й красота — лицето й, структурата й, скулите й, нейните бледи, бледи очи. И все пак имаше нещо не съвсем наред при нея. Сякаш вече не принадлежеше на този свят, сякаш бе отпътувала някъде другаде.

— Значи той е първият архангел, за когото знаеш ти. А има ли ангели?

— Много добре, Елена. — Той не се отдръпна от прозореца. Беше така далечен, както на онзи покрив първия път преди няколко седмици. — Тези бяха лесни за озаптяване. Повечето бяха млади мъжки ангели и нямаха интелекта на Юръм.

— Колко? — Тя гледаше в гърба му, сякаш можеше да го накара да говори. — Един годишно?

Той се взря в мътното отражение на очите й в прозореца, когато Елена застана зад гърба му.

— Не.

Тя преглътна гнева си, породен от мълчанието му, мина пред него, облегна се на прозореца и го погледна в очите.

— Очевидно сте много обиграни в прикриването на следите на Родените от кръвта. Хората дори нямат легенди за тях.

— В повечето случаи жертвите сами научават истината за тях. Секунди преди да умрат.

— Това ме прави много специална. — Пръстите й неволно минаха по златистите върхове на перата край бицепса му. — Кажи ми, тези ангели с някаква лудост ли са родени?

— Всички ние носим потенциалната опасност да се превърнем в такива.

Изненадана от прямия отговор, тя отпусна ръката си.

— Моля? И не следва никакво предупреждение, задето съм чула такава тайна?

— Вече знаеш прекалено много. — Усмивка, която напомняше за древни времена, за свирепост, за неща, които никой не биваше дори да си представя. — Но е хубаво, че дойде в леглото ми. Никой няма да се осмели да докосне любовницата ми.

— И колко жалко, че безсмъртните имат толкова краткотрайни интереси. — Студът, идващ от стъклото зад гърба й, започна да се изсипва в кожата, в костите й. Не можеше да помръдне. — И понеже вече така или иначе знам твърде много, кажи ми защо един ангел се превръща във вампир.

Лицето му съвсем се затвори.

— Знаеш много, но си човек.

Едва се удържа да не го изрита.

— Освен човек съм и ловец. И в момента преследвам архангел. Дай ми оръжията, които ще са ми необходими за тази битка.

— Работата ти е да го намериш. Имаме нужда от твоята дарба. Ние. Кръгът на Десетимата.

— И как очаквате да си върша работата, ако държите да ме баламосвате? Колкото повече знам за обекта на преследването, толкова по-голям шанс имам да успея да предвидя действията му.

Той прокара пръст по бузата й.

— Знаеш ли защо Илиум изгуби крилете си?

— Защото си бил в лошо настроение? — предположи гневно тя. — И престани да се опитваш да сменяш темата на разговора.

— Защото — продължи Рафаел, без да обръща внимание на заповедта й. — Той изрече нашата тайна пред човешко същество.

Начинът, по който каза думите… не беше възможно да пренебрегнеш нито възрастта му, нито безсмъртието му. Напук на гнева, тя се усети как пак започва да я запленява.

— Какво стана с човека?

— Отнехме й спомените. — Той сложи ръце около лицето й. — И на Илиум му беше забранено да говори с нея. До края на живота й.

— А той обичаше ли я?

— Вероятно. — Лицето му показваше безразличие. Може би за него нямаше значение. — Той я гледа цял ден и чакаше да го разпознае. Това любов ли е?

— Ти не знаеш ли?

— Виждал съм различни… хиляди измерения на любовта през вековете. Няма константа за определението й. — Гледаше я в очите, но лицето му не издаваше абсолютно нищо. — Ако Илиум е обичал тази жена, значи е бил глупак. Тя е прах. От векове я няма.

— Безсърдечно — прошепна тя. Изгряващото слънце започваше да топли гърба й. — Не можеше ли да му позволиш един човешки живот с жената, която е обичал?

— Не. — Остри, изчистени линии върху лице без капка милост. — Защото, ако един смъртен узнае, скоро всички ще знаят. Не разбираш концепцията за пазене на тайни.

В това категорично изявление Елена видя бъдещето си.

— Не, не спомените ми — припомни му тя. — Гони ме вдън земя, но не смей да вземаш спомените ми.

— Предпочиташ да умреш?

— Да.

— Така да бъде.

Кръвта й пламна като пожар след тези три думи, защото това беше неговата клетва към нея.

— Но нали разбираш, че преди да ме убиеш, ще трябва да ме хванеш?

Усмивката му побираше хладната арогантност на човек, който знае точно колко е опасен.

— Е, това ще разчупи скуката.

Тя изсумтя и погледна навън.

— Дъждът спря. Излизам да видя дали мога да намеря следа от Юръм, в случай че не е прекарал нощта в ступор.

— Нахрани се първо. — Той отстъпи назад да й направи място. — Ако беше убил през нощта, вече щяхме да сме научили.

Въпреки нервността и безпокойството Елена знаеше, че трябва да хапне нещо.

— Ще хапна набързо.

— От Михаела ли ще започнеш?

— Може и така да направя. Ако е станал и е излязъл, има вероятност да реши да намине да я види. Има… — Из стаята се разнесе телефонен звън, а мелодията й беше позната. — Мамка му, къде го сложих?

— Тук. — Рафаел вдигна телефона й от купчината с дрехи, които бе оставила върху сака си. — Хващай.

— Благодаря. — Един поглед към екрана и стомахът й се обърна. — Кажи, Джефри.

Питаше се какво ли би казал баща й, ако му споменеше, че стои в една стая с полугол архангел. Може би щеше да й заповяда да сключи сделка с него, докато е още под въздействието на плътските желания?

Докато гледаше красивия интелигентен профил на Рафаел, който отваряше лаптопа си, нещо, за което Елена дори не знаеше, че притежава, устните й се обтегнаха в напрегната усмивка.

— Какво има? Защо се обаждаш?

Потребността да му затвори телефона пулсираше в кръвта й. Ръката й сама я караше да натисне капака, преди Джефри да я смаже и да я превърне в кълбо унизена страхлива топка.

— Трябва да дойдеш в офиса ми.

Нещо в гласа му успя да си пробие път през гъстите турбулентни слоеве на гнева й.

— Има ли някого с теб?

— Веднага, Елеонора — отсече той и затвори.

— Трябва да отида до офиса на баща ми. — Рафаел я погледна въпросително над лаптопа.

— Мислех, че вчера му каза всичко, което искаше да му кажеш.

Елена не си направи труда да пита как е разбрал. Не че с Джефри се опитваха да говорят тихо.

— Нещо не е наред. Колата отпред ли е?

Той мълчеше, но Елена се досети, че вероятно говори с някого от вампирите.

— Дмитрий ще те закара.

— Добре. — Тя тръгна към вратата. Говореше си на глас: — Ако това е някоя от игричките на Джефри… по дяволите, няма да спра с всичко, за да ходя и да си играем на щастливо семейство. — Тя извади телефона от джоба си и го набра. — Имам работа — каза веднага щом той вдигна телефона. — Нямам никакво време за семейни сбирки.

— Тогава може би ще намериш време да дойдеш да оправиш кашата, която приятелчето ти е оставило след себе си.

Сърцето й замръзна.

— За какво говориш?

— Абсолютно съм сигурен, че беше все още жива, когато я разцепи и свали кожата й, за да се полюбува на оголените й изпочупени ребра.