Налини Синг
Ангелска кръв (10)

10

Рафаел със сигурност щеше да я убие.

Елена седеше изправена в красивото си легло. Истинско произведение на изкуството. Рамката под главата й представляваше възможно най-фината и деликатна изработка от метал. Пухените възглавници и завивките бяха украсени с бродирани на ръка малки цветчета. Вдясно от леглото й имаше френски прозорци, които водеха към малко балконче, което Елена бе превърнала в истинска райска градина. Миниатюрна.

А зад градината… Кулата на Архангелите.

Стените в спалнята й бяха покрити с дебели бели тапети с лек синьо-сив оттенък — своеобразно ехо от синия килим. Пердетата бяха бели, прозрачни, макар че имаше и две тежки брокатени, които Елена обикновено държеше дръпнати в двата края.

Огромни слънчогледи на фона на бяло небе цъфтяха в целия си разкош върху китайската ваза в отсрещния ъгъл, подарък от благодарен ангел, чийто неблагодарен вампир Елена бе успяла да намери. Този млад женски вампир, едва приключил договора си, бе решил, че не се нуждае от защитата на ангелите. Елена я беше намерила свита на топка, ужасена, изплашена в един публичен дом, в който се предлагаха доста странни секс услуги и който имаше още по-странна клиентела. Работата й я бе отвела в подземния свят на Шанхай, но подарената ваза си беше истинско произведение на изкуството, недокосната от времето. Елена беше посветила един месец да подрежда стаята си и резултатът бе, че сега това беше един истински рай.

Но точно в този момент не й пукаше къде се намира. Дори и да седеше на пода на някой мръсен хотел в Пекин, пак нямаше да забележи. Очите й бяха отворени, но единственото, което виждаше, беше онзи изпотрошен вампир на Таймс Скуеър, на когото никой не се бе осмелил да помогне. Нито един човек, нито едно живо същество не се бе престрашило да го доближи. Елена знаеше, че нямаше начин да завърши вечерта като него, не и ако Рафаел не искаше да провали цялата й работа, но тази задача категорично я водеше към сигурна смърт.

Вече й беше казал за Величието, както и че умее да бъде невидим. Доколкото й беше известно, нито едно човешко същество, нито един ловец не знаеше за тази изумителна дарба на архангелите. Все едно похитителят ти да вземе, че да си махне маската и да ти покаже лицето си — каквото й да ти каже след това, с теб е свършено.

— Няма начин. Никакъв начин. Няма да стане, мамка му.

Тя сви юмруци около завивката от египетски памук, присви очи и премисли опциите си:

Вариант 1: Да се опита да се откаже.

Вероятен изход: бавна мъчителна смърт.

Вариант 2: Да свърши работата и да се надява.

Вероятен изход: Лека и бърза смърт без изтезания (което е по-добре).

Вариант 3: Да накара Рафаел да даде клетва, че няма да я убие.

Вероятен резултат: Клетвите са нещо много сериозно за тях, така че навярно няма да умре, но пък Рафаел щеше да я тормози, докато полудее.

— Тогава помисли за по-хитра клетва — каза тя на себе си. — Без смърт, без изтезания и определено без да ме превръща във вампир.

Тя захапа устната си и си помисли дали може да включи и семейството си към клетвата. Семейството. Да, как пък не. Роднините й я мразеха и в червата. Но пък не й се искаше да ги разпорят и да я карат да гледа как ги режат на парчета.

 

 

Кръвта пада тежко, с удар върху плочите.

Кап.

Кап.

Кап.

Кап.

Свистене в дробовете, гъргореща молба в пълното с кръв гърло.

Поглежда и вижда Мирабел все още жива.

Чудовището се усмихна.

Ела, Тереза, моят мъничък храбър ловец. Опитай кръвта.

Кап.

Кап.

Влажен звук от разкъсване. Гъст. Отвратителен. Кошмарен.

 

 

Елена избута завивката и пусна крака на пода. Лицето й беше леденостудено. Този спомен можеше да извлече цялата топлина от тялото й.

Седнала на ръба на леглото с глава в дланите си, тя се опита да изключи — това беше единственият начин да избяга от спомените, когато те намираха пробойна в защитата й и се загнездваха в тялото й. Острите им хищнически нокти се впиваха в нея със същата злост и отмъстителност като тази на…

Нещо се удари в пода на балкона.

Пистолетът, който Елена държеше под възглавницата си, вече бе в ръката й, насочен към френските прозорци, много преди тя да разбере, че дори се е пресегнала да го вземе. Тялото й бучеше от адреналина. Ръката й не помръдваше. Стабилна и сигурна.

Тя огледа балкона през прозрачните пердета, но не забеляза никого. Видя само своето отражение в прозореца — отражението на един глупав ловец, който се беше изплашил така лесно.

Не, Елена не беше глупава. Тя стана от леглото, забравила, че е облечена само с бял потник и ментовозелени изрязани тесни боксерки с две цепки от двете страни, украсени с по една розова панделка.

Без да откъсва поглед от балкона, издърпа първо едното, а после и другото прозрачно перде. Не се виждаше никакъв вампир. Да, тези шибаняци не можеха да летят, не бяха ангели все пак, но веднъж бе видяла как трима се катерят по една много висока сграда като три паяка с по четири крака. Онези тримата го бяха направили на шега, но след като те можеха, значи и останалите умееха същото.

Тя провери отново.

Никакъв вампир.

Никакъв ангел.

Ръката започваше да я боли от силното стискане на пистолета, но не можеше да си отдъхне спокойно. Подаде се на балкона и започна да оглежда парапета на перилото. Ако някой висеше от него, щеше поне да му види пръстите. Освен това, ако някой докоснеше перилата, би оставил следи върху гела, с който пръскаше всяка седмица. Това нещо струваше колкото една ръка, крак и бъбрек, но си заслужаваше парите, защото беше най-ефикасният начин да разбереш дали някой се опитва да влезе в дома ти. Когато не беше активиран, той не се забелязваше върху повърхността, независимо къде ще решиш да го нанесеш, но докоснат от вампир, човек, ангел… без значение, цветът му веднага се променяше в яркочервено, което няма начин да не забележиш.

Гелът не беше докосван, а и обонянието й не долавяше миризма на вампир. Тя леко си отдъхна и погледна надолу. Веждите й се повдигнаха от изумление. До разкошните й нацъфтели бегонии имаше пластмасов цилиндър за предаване на съобщения. Тя се намръщи — листенцата на бегониите се чупят така лесно. Ако някой бе изпуснал това нещо и бе опропастил прекрасните й цветя, за които се грижеше като за бебета и им вдъхваше живот въпреки хладната целувка на отиващото си лято, щеше да му се види тясно и в ада.

Когато се увери, че наоколо няма никого, тя свали пистолета и отвори вратата. Бризът нахлу с живия пулсиращ аромат на града, но нищо повече. Въпреки това тя се наведе много внимателно към перилото и с крак издърпа пластмасовия цилиндър. Почти го бе прибрала в стаята, когато видя перото, което бавно плуваше надолу и нежно се приземяваше върху усуканите метални листа на парапета.

Тя изрита цилиндъра в стаята, вдигна пистолета и го насочи към покрива на балкона. Мъжът, който й направи този покрив, й каза, че е луда да опропастява прелестната гледка, макар покривът да блокираше само една малка част от небето. Онзи човек обаче явно не мислеше, че опасностите могат да дойдат и отгоре. От друга страна, покривът й пречеше да вижда добре какво се случва над нея. Но очевидно разчиташе прекалено много на този щит и ето че сега изпусна неканения гост. Това нямаше да се повтори.

— Патроните ми минават през покрива, на който седиш, защото дори не е от камък — извика тя. — Махай се оттам, преди да си счупил проклетото паянтово нещо.

Звук от размахване на криле. Секунда след това едно ангелско лице — буквално и преносно, изчервено от неудобство, надникна от единия край на тавана. Очите й се ококориха от изненада. Не знаеше, че ангелите могат да висят с главата надолу като прилепи.

— Куриер ли си? Изправи се, че ми се завива свят.

Той кимна и се изправи. Изглеждаше като един от онези ангели, които хората са рисували през епохата на Ренесанса — сладко и невинно лице, златни къдрици.

— Извинявай. Никога преди не съм виждал ловец и бях любопитен. — И докато гледаше лицето й, очите му станаха огромни и бавно се плъзнаха надолу по тялото й. Крилете му, които досега пляскаха бързо, за да пази равновесие, заблъскаха с прекалено голям ентусиазъм, направо щеше да се изстреля във въздуха от въодушевление.

— Очите на лицето ми или ще ти прострелям крилото.

Главата му моментално се вдигна нагоре. Лицето му беше силно изчервено.

— Извинявай! Извинявай! Неотдавна излязох от Бежанския лагер… Аз… — Преглътна тежко. — Аз не биваше да ти признавам това. Моля те, не казвай на Рафаел.

Изглеждаше сякаш всеки миг ще се разплаче и Елена кимна.

— Спокойно, дете. И следващия път, когато имаш доставка, ела на входната врата.

Той се смръщи.

— Рафаел каза да го доставя по този начин.

Елена въздъхна и махна с ръка.

— Аз ще се погрижа за Рафаел.

Младият ангел я изгледа с ужас.

— Не, няма проблем. Моля те, недей. Той може… да те нарани.

Последните две думи бяха по-тихи и от шепот.

— Не, няма. — Елена щеше да го накара да й даде клетва. Каква ли? Все още никаква идея. — Сега си върви. Дмитрий е ревнив.

Момчето пребледня и излетя толкова бързо, че Елена почти не видя кога успя да изчезне от погледа й. Това вече беше интересно. Доколкото знаеше, ангелите контролираха вампирите. Ами ако силата на един вампир имаше значение? В случая огромно значение? Трябваше да помисли за това.

По-късно.

След като успееше да принуди Рафаел да обещае да не я убива, измъчва или осакатява.

Тя провери състоянието на листенцата на скъпоценните си бегонии, поля ги, след това влезе вътре и заключи вратата. Жълтата бегония цъфтеше, сякаш бе едва средата на лятото, и красотата й я накара да се усмихне. Дръпна прозрачните завеси и прибра пистолета под възглавницата си.

Едва тогава тя вдигна цилиндъра със съобщението и развинти капака.

Телефонът звънна. Замисли се дали да не го остави да си звъни. Любопитството й щеше да я убие. Но когато погледна към изписания на екрана номер, видя името на Сара.

— Хей, какво става, директоре?

— Аз се канех да те питам същото. Снощи ми докладваха нещо много странно.

Елена захапа устна.

— Кой ти докладва?

— Ранзъм.

— Кой друг — промърмори Елена. Ранзъм имаше най-странното хоби на света, ако не броим изключително големия му интерес към пистолети, пушки и други оръжия. — Пак е гледал звездите, нали?

Сара въздъхна.

— Да, с неговия изумителен, безобразно скъп и всичко можещ телескоп. И ми каза, че ти си… ммм… летяла? — Последната дума прозвуча, като че ли Сара й задаваше най-безумния въпрос на света.

— Трябва да благодаря на Ранзъм, че ме е нарекъл звезда.

— Не го вярвам — прошепна Сара. — Мили боже! Била си там? Горе? Летяла си?

— Аха.

— С ангел?

— С архангел.

Тишина. Няколко дълги безмълвни секунди.

— Майчице!

— Аха. — Елена започна пак да развива капака на цилиндъра.

— Какво правиш. Чувам те как дишаш.

— Ти си една ужасно любопитна приятелка.

— Това е основно правило според устава на най-добрите приятелки. Казвай, докато се опитвам да изляза от шока.

— Преди няколко минути ме посети един ангел куриер. Имам доставка.

— Какво е?

— Точно се мъча да…

Гласът й замря, защото бе успяла да махне капака. С разтреперани пръсти Елена гледаше като втрещена съдържанието на цилиндъра. Отвътре бе облепен с мека материя, като втори цилиндър от възглавнички. Имаше усещането, че онова бебе ангел е трябвало да го хвърли с много голямо внимание, с други думи, по никакъв начин да не го хвърля.

— О!

— Ели? Ще ме убиеш така.

Сърцето й беше застанало в гърлото, а ръцете й полека започнаха да вадят изумително изработена скулптура. Пръстите й трепереха да не я докосне прекалено грубо.

— Той ми е изпратил роза.

От слушалката я заля разочаровано сумтене.

— Знам, че не излизаш много на срещи, сладко мое малко грахче, но розите могат да се купят за пет долара от магазина на ъгъла.

— Направена е от кристал. — Докато говореше, светлината се отразяваше в деликатното цвете и цветът беше… Устата й остана отворена. — Не е възможно.

— Кое не е възможно?

Невярваща на очите си, тя отвори нощното шкафче и извади един много остър нож, който продупчваше всичко, но тя рядко го ползваше, защото дръжката не й беше удобна за хващане. Сега го стисна и се опита да направи съвсем лека драскотина по стъблото на розата. Ножът се плъзна, но не успя да остави никаква следа, когато обаче го прокара обратно надолу, розата одра острието на ножа, за което в указанието пишеше, че е защитено срещу всякакви одрасквания.

— О, мамка му.

— Ели, кълна се, ще те бия, докато не станеш на кайма, ако не ми кажеш веднага какво става. Какво има? Някаква роза мутант, която смуче кръв?

Елена преглътна смеха си и продължи да гледа невероятно красивото нещо в ръката си.

— Не е кристал.

— Цирконий? — попита сухо Сара. — О, не, чакай. Пластмаса?

— Диамант.

Пълна тишина. Покашляне.

— Моля, би ли повторила тази дума?

Елена вдигна розата и улови лунната светлина.

— Диамант. Безупречен чист диамант. Едно цяло парче.

— Това не е възможно. Знаеш ли колко голям трябва да е камъкът, за да се извае роза? А розата микроскопична ли е?

— Колкото дланта ми.

— Невъзможно, както вече казах. Диамантите не могат да се ваят. Наистина е невъзможно. — И ако беше невъзможно, защо Сара бе останала без дъх? — Тоя мъж ти е изпратил диамантена роза?

— Той не е мъж — отвърна Елена, докато се опитваше да възпре чисто женската част от себе си, която искаше да скочи и да беснее от щастие, че притежава такъв изумителен подарък. — Той е архангел. Много опасен архангел.

— Който или е обсебен от теб, или просто има навика да дава щедри бакшиши под формата на такива дарове на хората, които работят за него.

Елена пак се засмя.

— Не, просто иска да ми влезе в гащите. — Изчака, докато Сара спре да се дави от другата страна на линията, за да продължи. — Снощи му отказах. Не мисля, че архангелът обича думата „не“.

— Ели, скъпа моя, кажи ми, че се шегуваш с мен. — Гласът на Сара беше умолителен. — Ако един архангел те иска, той ще те има. И… — тя спря.

— Няма проблем да го кажеш, Сара. Ако ме иска, ще ме има. Ще ме пречупи или почупи. Архангелите не са хора, не са и на светлинни години от хората. Когато приключат с източника на забавлението, вече не се интересуват от играчката си. Ето защо никога няма да ме има.

— Откъде си сигурна, че няма да тръгне подир теб след това? Да ти причини зло?

— Ще го накарам да ми се закълне.

— Хм. Добре, имам файловете и знам, че ангелите приемат клетвата за нещо много сериозно. Като… всъщност няма нищо друго, което да приемат така сериозно, но трябва да измислиш клетвата много внимателно, помисли върху всяка дума. И това ще бъде сделка, той ще иска нещо в замяна, ще си иска своето, а в твоя случай ти си неговото „буквално“.

Елена потръпна и сега идеята не й се стори никак лоша. И не беше заради диаманта, а заради еротиката, напоила предната нощ. Тъмен, погален от злото, но в същото време най-мощният сексуален флирт, който някога бе изживявала. Тялото й пееше упоено от него, а той едва я бе докоснал. Какво ли би станало, ако влезеше в нея, ако тласнеше, ако… Бузите й пламнаха, бедрата й бяха силно притиснати едно към друго, а сърцето й биеше в устата й като барабан.

— Ще върна розата.

Беше изумителна, невероятно красива, невиждано майсторство, но не можеше да я задържи. Сара не я разбра правилно.

— Това няма да е достатъчно. Трябва да има нещо, с което да изтъргуваш клетвата.

— Остави това на мен.

Елена се опита да прозвучи уверена, но нямаше никаква идея как изобщо можеше да седне да преговаря с архангел.

Той ще си иска своето.

Съзнанието й сякаш се препъна без предупреждение и думите на Сара се смесиха със спомена за насиленото тяло на Мирабел. Душата й изстина. Ами ако цената на Рафаел беше нещо по-лошо от смъртта?