Налини Синг
Ангелска кръв (39)

39

Три месеца по-късно, когато Рафаел влезе да заеме мястото си на срещата на Десетимата, всички извикаха с изненада. Изглежда, дори безсмъртните го бяха отписали.

Той се мушна елегантно на стола си и сложи длани на коленете си.

— Чувам, че дебатите се въртят около това как да си разделите територията ми.

Нейха първа се съвзе от шока.

— Не, разбира се, не. Обсъждахме кой ще заеме мястото на Юръм.

Той се усмихна. Остави лъжата да мине без коментар.

— Да, разбира се.

— Свърши добра работа. Успя да го спреш — каза Елижа.

Каризмън кимна.

— Жалко, че стана до такова степен публично достояние. Известно време смъртните разпространяваха идеята, че той е виновен за убийствата в града. Как успя да обърнеш нещата?

Идеята всъщност беше на Венъм. Да обвини Робърт Боб Сайлс. От него излезе перфектният вампир убиец. И като се имаше предвид противното му увлечение по малки деца, което бе направено публично достояние, никой не можеше да жали за смъртта му. Няколко намека, произнесени в ухото на правилните хора, хора на закона, за перверзиите на Боби, както и легитимни документи, че е влязъл в страната, и всичко беше уредено.

Светът — хората и вампирите — никой не искаше да повярва, че един архангел е способен да се превърне в кръвожаден убиец. Съвсем спокойно обаче можеха да приемат битка между двама архангели. Повечето мислеха, че е за територия, и това им беше напълно достатъчно като обяснение. Ако светът погледнеше на Юръм като на убиец, това щеше да доведе до силно разместване в ядрото на Вселената.

След това се обади Фаваши:

— Радваме се да те видим, Рафаел.

Рафаел реши, че може би наистина го мисли, затова кимна леко с глава. Тя се усмихна. Лицето й беше красиво по онзи начин, който водеше до падението на цели цивилизации и царства. Но той не почувства нищо. Сърцето му беше отдадено на една смъртна жена.

— Значи обсъждате кой ще заеме мястото на Юръм?

— Всъщност обсъждаме липсата на човек, който да го заеме — посочи Астаад. — Знаем, че един може скоро да стане архангел, но не е готов.

— А територията на Юръм има нужда от контрол. — Погледът на Михаела, седнала в другия край на полукръга, се впи в очите му. Прочете там неописуемо задоволство, което той разбираше прекалено добре. — Мога да поема част от работата, но не всичко. Имам достатъчно проблеми със своята територия.

— Много щедро от твоя страна, Михаела — промърмори саркастично Нейха. — Има ли насищане жаждата ти за земя и власт?

Очите на Михаела проблеснаха.

— А ти не искаш нищо от територията му, така ли?

И ето, почна се. Предложения, откази, възражения, съюзи, опозиция. Единствено Рафаел и Леуан не вземаха участие. Тя седеше безмълвна до него. Само веднъж докосна ръката му и попита:

— Успя ли да говориш с Юръм, преди да умре?

— Не, с него не можеше вече да се говори.

— Жалко — тя сложи ръка на облегалката на стола си. — Би ми се искало да знам повече за ефекта от дългото излагане на токсини.

— Не го обмисляш, нали? — попита Рафаел.

Мек смях сред ожесточените дебати край тях.

— Не, ценя здравия си разум.

Рафаел не беше сигурен, че Леуан можеше да се нарече личност със здрав разум. Джейсън бе успял да извлече още информация за това, което ставаше на територията. Подчинените й „държави“ бяха населени с преродени, които следваха командите й като кучета, изпълнителни и всеотдайни.

— Радвам се да го чуя. Не беше лесно да се убие архангел като Юръм. Не искам да си представя какво би било, ако и ти станеш като него.

Очите й грейнаха с някаква момичешка, но много плашеща усмивка.

— О, не мога да не се полаская от такива мили думи. Беше ми любопитно, защото Юръм имаше доста по-силен контрол върху импулсите си от по-младите, които се поддадоха на токсина. Не е ли възможно да е бил прав? Че ако минем някаква критична точка на токсина, ако преживеем проблематичния период, може да станем нечувано силни от другата страна?

— Проблематичният период, както го наричаш — започна Рафаел, докато наблюдаваше словесната битка между Титус и Нейха, — отрова срещу гранит — ни превръща само в убийци. Последната ни статистика сочи, че за по-малко от десет дни Юръм е убил над двеста души, в това число и слугите си.

— Но е мислел.

— Само за смърт. — Рафаел запази спокоен тон, но с огромни усилия на волята си. Фактът, че Леуан се бе замислила за подобни експерименти, беше нещо много, много лошо. — Ако му бяхме дали една година, щеше да разпори хиляди. Точно така един ангел се превръща в кървав ангел — заради неспособността си да спре навреме, да се пребори с жаждата за кръв и власт.

— Знаеше ли, че аз убих предишния? Хората му казват Бащата на всички вампири. — Тя се засмя при спомена или може би заради факта че хората са го мислили за вампир. — Беше много интелигентен. Нападаше ме години наред и дори успя да наложи управлението си в една малка част от земите ми.

— Но той изби всичко живо в района си — припомни й Рафаел. — Нямаше никакъв контрол върху инстинкта си да убива. Една кукла на конци в ръцете на желанията си. Това ли наричаш сила?

Леуан му метна поглед, изпълнен с неща, които Рафаел никога не беше виждал и никога не би искал да види.

— Умен си, Рафаел. Не се страхувай, няма да се обърна. Това засега не ме интересува. Както много добре знаеш.

Той не се извини.

— Само глупостта може да оправдае невежеството.

Думите му я накараха пак да се засмее.

— Сега си жесток спрямо другите.

Замисли се над казаното от нея. Ако другите не знаеха за „еволюцията“ на Леуан, значи щяха да бъдат крайно изненадани. Съвсем скоро.

— Мисля, че са постигнали консенсус.

Бяха разделили територията на Юръм, бяха разместили граници само за да могат да задоволят глада си за власт. Рафаел ги остави да правят каквото искат. Неговата територия беше една от най-големите и най-важното — една от най-продуктивните. Нямаше никакво желание да се боричка за земи, в които Юръм бе накарал хората да паднат на колене и да лазят. Слабостта никога не го бе вълнувала.

Не, привличаха го борбени личности. Бойци.

Когато срещата свърши, Михаела пак му се усмихна и поизостана с Елижа.

— Не е ли жалко? — попита тя, когато в стаята вече бяха само тримата. — Че ловецът ти умря?

Той не каза нищо, гледаше я.

Усмивката й стана още по-ослепителна.

— Така или иначе живя повече, отколкото беше необходимо. — Махна с ръка, сякаш животът на Елена беше муха. — Жалко, че не се стигна дотам, та аз да я хвана, но няма значение. Сега ще съм доста заета с управлението на част от земите на Юръм. Освен със своите.

Елижа погледна Рафаел.

— Харесвал си я? Ловеца?

Михаела отговори вместо Рафаел.

— О, много я пазеше. Даже ми забрани да я нападам, предупреди ме да не я наранявам. — Зловеща, злобна усмивка. — Но сега, след като е мъртва, ще се наложи да ме ухажваш, Рафаел. А аз може и да те приема.

— Не си единственият женски ангел — каза равно Рафаел.

— Но съм най-красивият — метна му една усмивка, от която блеснаха парчета начупено стъкло, и се изнесе от стаята.

Елижа се загледа след нея.

— Щастлив съм, че не съм се топил точно в този кладенец.

— Изненадваш ме. Мислех, че аз съм единственият.

— Когато Михаела дойде при мен, вече бях с Хана… повече от век. Не съм неин тип, както казват смъртните.

— Всеки е неин тип. И в същото време никой не е. — Михаела обичаше само себе си. — Мислиш ли, че някога е правила опити да прелъсти Леуан?

Елижа се задави от смях.

— Внимавай, стари приятелю, ще ми докараш сърдечен удар.

Рафаел обаче не се смееше с него.

— Какво тръгна да казваш, Ели?

Смехът на другия архангел затихна.

— Леуан. Тя вдига мъртвите.

— Не можем да твърдим дали тази сила е за зло или за добро — каза Рафаел, макар че вече знаеше. — Тя е най-старата от нас, нямаме сравнение, чрез което да разберем еволюцията й.

— Вярно е — Елижа въздъхна. — Но, Рафаел, ти си достатъчно стар, за да си наясно, че силите, които придобиваме с времето, имат връзка с това, което сме самите ние, с нашата същност. Фактът, че Леуан демонстрира способности, свързани със смъртта, би трябвало да ни казва много неща за самата нея.

— А при теб как е? — попита Рафаел, но реши да запази в тайна своята нова сила. — Какво донесе възрастта на теб?

Усмивката на Елижа беше неразгадаема.

— Но точно това са нещата, които пазим в тайна, нали? — Двамата станаха. — Момичето от Гилдията? Ти наистина ли я харесваше?

— Да.

Елижа сложи ръка на рамото му.

— В такъв случай съжалявам за смъртта й. — Съчувствието му беше искрено. — Смъртните… те горят с такава силна светлина, но, уви, угасват толкова бързо.

— Да.

 

 

Илиум го чакаше в Кулата.

— Сир.

Както при Дмитрий и Венъм, това обръщение беше само декларация на някакъв респект. Ако Елена беше тук, веднага би го разпитала защо Илиум се обръща така към него. И щеше да се притеснява за Блубел.

— Как върви зарастването на раните?

Илиум разпери крилете си, които бяха най-силно пострадали.

— Почти към края съм — каза той с недоволно изражение. После огледа тялото на Рафаел, тяло, което бе проядено от толкова много ангелски огън, но сега напълно здраво. — Разликата между ангел и архангел.

— Опит и възраст — поправи го архангелът.

Рафаел се приближи и пак огледа крилото на Илиум. И за първи път, откакто бе паднал с Елена, се засмя.

— Сега разбирам защо си недоволен — смееше се Рафаел.

Илиум изсумтя.

— Приличам на някаква тъпа патка. — Не беше далече от истината. Новите пера, които бяха изникнали на мястото на раната, бяха меки, деликатни и… пухкави. — Дяволски силно се надявам тези да паднат и да ми поникнат истински. Ще поникнат, нали?

Илиум звучеше силно разтревожен.

— Пречат ли на летенето? — попита Рафаел, но вече бе говорил с лечителите и знаеше, че му позволяват кратки полети.

— Не, но не са като преди. — Илиум погледна надолу и преглътна тежко. — Моля те, кажи ми, че това е само етап от заздравяването. Никога не ми се е случвало досега.

Рафаел се запита какво ли би направила Елена в тази ситуация. Може би би използвала възможността да се пошегува с него. Сърцето му се сви.

— Ще започнат да се оформят до месец. Ти изгуби голяма част от крилото си, изгуби и няколко пласта кожа и плът, мускули, но тялото ти заздравява много добре отвътре навън, не само старите пера се заменят с нови.

Рафаел зашепна на Илиум, докато ангелът отпускаше крилото си:

— Без Аншара все още щях да съм в леглото и нямаше да мога да се движа.

Рафаел си спомни за онези месеци, когато и неговото тяло бе така потрошено. Полето беше изолирано, а силата на съзнанието му прекалено слаба. Само птиците и Калиане знаеха, че е там.

— Така е.

— Сир… трябва да бъда наказан, че изгубих Елена от поглед. — Чертите на Илиум бяха издължени, а неговото обикновено лъчезарно излъчване — заровено дълбоко под думите. — Искам да бъда наказан. Аз съм един от Седмината, един от най-опитните ти мъже, и въпреки това допуснах да я вземат.

Рафаел поклати глава.

— Вината не беше твоя. — Именно Рафаел бе направил фаталната грешка, а не Илиум. — Трябваше да се сетя, че възстановяването му ще бъде много по-бързо благодарение на изпитата кръв.

— Елена… — започна Илиум, но после млъкна. — Не, тук въпросите са излишни. Искам само да знаеш, че твоите Седем са зад теб.

Рафаел се загледа след другия ангел, който излетя през балкона, а после разпери криле и вятърът го понесе.

Тялото все още го болеше, но като цяло беше добре. Беше възвърнал цялата си сила за няколко седмици. През това време неговите Седем се бяха погрижили територията му да остане непокътната от алчни очи.

Леуан и Михаела, както може би и Астаад и Каризмън никога не биха проумели такава лоялност. Може би само Елижа би разбрал. За Титус все още имаше надежда да осъзнае какво означаваха Седмината за Рафаел.

Дмитрий беше най-старият, Венъм най-младият. Трима вампири и четирима ангели бяха останали с него за един изключително дълъг период от време. Редиците им бяха непоклатими, но това не означаваше, че се съгласяваха с всяка негова дума, че изпълняваха и нямаха право на мнение. Не, Седмината се противопоставяха на някои негови решения, оборваха ги и понякога дори излагаха собствения си живот на риск, ако Рафаел тръгнеше да си отмъщава, за да защитят становищата си.

Много пъти Каризмън бе предупреждавал Рафаел за Дмитрий.

— На този вампир му се въртят мисли за територията ти. Ако не внимаваш, Кулата ще е негова.

И въпреки това Дмитрий бе устоял на всички предизвикателства през трите месеца, през които Рафаел лежа в оздравителна кома.

Първия месец се беше спуснал толкова дълбоко, много под Аншара. Ако Дмитрий или някой друг от Седмината бе пожелал, те лесно можеха да се съюзят с друг архангел и да сложат край на живота му, да го предадат. Но вместо това те го бяха бранили. И най-вече бяха пазили сърцето му.

Децата в Ню Джърси парк бяха спрели да си играят и гледаха към небето с отворени усти, когато Рафаел прелетя над тях. Шокираните им изражения преминаха в писъци на щастие, когато той кацна в края на голямата детска площадка. Някои от родителите се опитаха да придърпат децата си назад и да укротят вълнението им, за да не обидят или разсърдят архангела. В очите им имаше страх. Така е било и така трябваше да си остане. За да управляваш хората, никога не трябва да изглеждаш слаб.

Две детски ръце докоснаха крилете му. Погледна надолу и видя хлапе с къдрици като пружинки и с кожа, която разказваше за далечни земи и топлина. Когато се наведе да вдигне детето, той чу писъка на изплашената майка, но дребосъкът го гледаше с невинните си очи и каза:

— Ангел.

— Да — Рафаел почувства топлинката, излъчвана от човешкото телце на детето, и тя му даде спокойствие. — Къде е майка ти?

Момчето посочи към ужасената жена и той тръгна към нея да й подаде детето.

— Синът ти е смел. Ще израсне силен мъж.

Паниката на жената се стопи и на нейно място се появи истинска майчина гордост.

Докато Рафаел вървеше сред децата, някои се опитваха да докоснат крилете му и когато виждаха ангелския прах по пръстите си, започваха да пищят от щастие. Невинна детска радост.

Когато архангелът се приближи до нея, Сара го погледна с въпросително изражение.

— Парад на суетата? — Ръцете й стиснаха дръжката на количката, в която спеше бебенце. Спокойно, сладко, неподозиращо нищо за чудовища и кръв.

— Юръм никога не излизаше сред хората — каза той.

Тя започна да бута количката по тясна алейка, едва покрита с тънък слой сняг — шепот на зимата. Никой не ги прекъсна, макар че няколко деца тичаха зад тях, докато родителите им не ги извикаха обратно.

Детето в количката вдигна свити юмруци, очевидно борейки се с бебешките демони на сънищата си. Имаше логика. Все пак Зоуи Елена носеше името на боец.

— Дмитрий излъга ли? — попита тя след няколкоминутно мълчание. — Ели мъртва ли е?

— Не. Елена е жива.

Сара стисна здраво дръжката на количката. Кожата на ръцете й беше като тъмен мед.

— Преминаването от човек във вампир не отнема дълго време. Когато направите… там, каквото правите с тях, вампирите стават на крака и за няколко месеца вече си обикалят свободно.

Рафаел подбра думите си много внимателно.

— Повечето вампири не започват със счупени гръбначни стълбове.

Сара кимна кратко.

— Да, прав си. Аз съм… аз просто… липсва ми, мамка му.

Зоуи се разбуди от тъжните думи на майка си, лицето й се сбръчка гневно.

— Спи, детенце — каза Рафаел. — Спи.

Момиченцето се усмихна, миглите му се разтвориха в полумесеци върху пухкавите бузи.

— Какво й направи? — попита подозрително Сара.

— Нищо — Рафаел поклати глава. — Децата винаги са обичали гласа ми.

Преди много, много години, в зората на живота си, Рафаел бе охранявал детската градина на ангелите, най-голямото им богатство. Раждането на ангел беше нещо изключително рядко. Лечителите казваха, че е напълно логично, защото една безсмъртна раса не се нуждаеше от бързо възпроизводство. Но безсмъртието не те лишаваше от правото да имаш дете.

Лицето на Сара омекна.

— Забелязах. И когато й говореше… звучеше различно.

Той сви рамене. Светът започваше да въздъхва с настъпването на нощта.

— Сара, Елена не би желала да се притесняваш.

— Защо тогава не иска да ми се обади? Всички знаем, че нещо не е наред. Виж, ако е парализирана… — тя преглътна тъжно — това няма никакво значение за нас. Кажи й да престане да се държи като горделива кучка и да ни се обади. — Едно проплакване се закачи за гърлото й, но тя отказа да го пусне навън. Още един боец. Като неговия.

— Не може да говори с теб. Тя спи.

Очите на Сара се разшириха, за да поберат тъгата й.

— Тя е все още в кома?

— В известен смисъл. Имай ми доверие. Грижа се за нея.

— Ти си архангел — каза тя, като че това обясняваше всичко. — Да не си посмял да я оставиш на някакви животоподдържащи машини? Няма да й хареса.

— Не мислиш ли, че вече го знам? — Той направи крачка назад и разпери крилете си. — Довери ми се.

Директорът на Гилдията поклати глава:

— Не и докато не видя Елена със собствените си очи.

— Съжалявам, Сара, но не.

— Аз съм най-добрата й приятелка. Аз съм й сестра във всеки смисъл на думата.

Тя се наведе да оправи одеялцето на детето, да го увие по-плътно, след което обърна глава към него:

— С какво право ме държиш далеч от нея?

— Тя е и моя. — Той стегна мускулите си в готовност да отлети. — Грижи се за себе си и за хората, които обичаш. Елена няма да е щастлива да се събуди и да намери един изтощен призрак на мястото на приятелката си.

И тогава излетя.

Тишината беше толкова необятна. Смаза го.

Събуди се, Елена.

Тя все още спеше.