Налини Синг
Ангелска кръв (17)

17

Алармата изпищя до главата на Елена и я изтръгна от съня.

За секунда беше напълно облечена и вече бягаше по коридора към Вивек. Той я чакаше, вратата на стаята му беше отворена.

— Бързо, Сара на телефона.

Едва не събори стола на Вивек, в последната секунда успя да го заобиколи и хвана слушалката.

— Сара? — Страхът имаше противен остър вкус. Беше полепнал по езика й. Повдигаше й се.

— Бягай, Ели — прошепна Сара. В гласа й долавяше сълзи. — Бягай!

Краката й отказваха да помръднат. Безпомощни, парализирани.

— Зоуи?

— Тя е добре — проплака Сара. — Не беше тук. Господи, Ели, той знае къде си.

Дори не й мина през ума, че Сара говори за Дмитрий. Нито един вампир, колкото и да беше силен, не би превърнал приятелката й в такова жалко плачещо създание, не би могъл да я разтресе от ужас, да я смали и сгази.

— Как? Какво, по дяволите, ти направи? — Ръцете й стискаха дръжката на ножа, който неволно бе извадила.

— Как ли? — Истеричен смях се разнесе по линията. — Аз му казах.

Шокът я парализира.

— Сара? — Ако и Сара я беше предала, значи не й оставаше никого, нищо на този свят.

— О, Ели, той долетя до прозореца и ме погледна. Каза ми да отворя и аз изпълних, без дори да се колебая. — Думите й излизаха като болезнен писък. — После направо ме попита къде си и аз му казах. Защо, Ели? Защо бих му казала?

Въздухът напусна дробовете на Елена. Облекчението я удари толкова силно, че тялото й започна да трепери. Тя вдигна ръка и се хвана за компютърния панел на Вивек, за да не падне.

— Няма проблем, Сара. Спокойно.

— Не, не е като да няма проблем. Има огромен шибан проблем. Издадох най-добрата си приятелка, предадох те. Не ми казвай, че няма проблем.

— Той може да контролира мозъка ти — отговори Елена, преди Сара да започне с тирадата отначало. — Той си играе с нас като с играчки. — Така бе направил с нея, с тялото й, със съзнанието й, с емоциите й. — Не си могла да сториш нищо срещу силата му.

— Но аз имам имунитет! Аз съм директор на Гилдията отчасти защото имам имунитет като Хилда. Срещу всякакви вампирски трикове.

— Той не е вампир — напомни й Елена. — Той е архангел.

Дълбока, разтреперана въздишка.

— Ели, нещо с него не беше наред тази вечер. Нещо беше напълно сбъркано.

— Какво искаш да кажеш? — смръщи се Елена. — Да не би да е направил нещо зло?

Последната дума излезе от устните й с огромно усилие. Някаква глупава, заблудена част от нея не искаше да повярва, че Рафаел е способен да извърши зло.

— Не. Дори не спомена Зоуи. Не я е заплашвал. Но пък и не се налагаше да го прави, нали? Той успя да ми извие мозъка като геврек.

— Ако това ще те успокои, той прави същото с вампирите — каза Елена, припомняйки си животинския поглед в очите на Ерик и ужаса на лицето на Бернал.

Изхълцване.

— Е, поне вампирите не са по петите ми и не могат да ме обвинят в нищо. Трябва да се махнеш веднага оттам. Той е на път към теб и ще разруши цялата Гилдия, за да те намери. Той иска теб. И като знам в какво настроение е… А и няма да има проблем да влезе, понеже знае всички кодове. Аз му ги дадох. — Нов писък. — Добре, успокоих се малко. Казах на Вивек да смени кодовете, но не мисля, че това ще го спре. Иска теб.

— Махам се оттук. И ще оставя съобщение, за да разбере, че съм навън, та да не идва тук и да тормози Вивек.

— Отиди в Синьото скривалище.

Синьото беше един най-обикновен камион, който съвсем спокойно щеше да се слее с движението и ефективно да прикрие лицето на шофьора.

— Да, така ще направя — излъга Елена. — Благодаря.

— За какво, по дяволите, ми благодариш? — отвърна гневно Сара. — Но мога да ти кажа едно: не се държеше нормално тази вечер. Говорила съм с него по телефона и знаеш колко съм добра в разчитането на всякакви гласове, както и да разгадавам какви емоции има зад всеки тон. Тази вечер беше различно. Равно, без никаква тоналност… студено. Не, не беше ядосан. Не беше… никакъв. Просто студен.

Защо всички използваха тази дума? Рафаел беше много неща, но никога не е бил студен, никога дори не й бе минавало през ума, че може да бъде студен. Както и да е, реши да не разпитва за подробности.

— Сега излизам. Ще се обадя, когато мога. И не се притеснявай. Каквото и да стане, няма да ме убие. Има нужда от мен да му свърша работата.

Елена затвори, преди Сара да започне да проумява, че има и по-лоши неща от смъртта. Някои от тях бяха свързани с пищене, пищене, пищене, докато гласът ти се скърши.

— Нови кодове. — Листчето с кодовете беше поставено върху принтера. — Използвай ги да излезеш. Ще ги сменя веднага след като си вече вън от асансьора.

Тя кимна.

— Благодаря, Вивек.

— Чакай — столът му се отправи към малко заключено чекмедже. Елена не знаеше как един парализиран човек прави такива неща, но спря да мисли по въпроса, когато шкафът сам се отключи и там Елена видя малък лъскав пистолет. — Вземи го.

Елена вдигна оръжието.

— Няма да помогне много срещу един архангел, но благодаря все пак.

— Не стреляй в тялото му. Тези патрони са за крилете. Могат да ги разкъсат.

Не! Да унищожи невероятната прелест на тези криле и да предизвика почти физическа болка! Сърцето й се сви.

— Те растат и заздравяват — насили се да каже.

— Отнема време. Водил съм си статистика. В сравнение с останалите части на тялото крилете на ангела заздравяват най-бавно. Ще го осакати за достатъчно дълго време, та да се измъкнеш. Освен ако… — Страхът назъби гласа му. — Чух какво каза за способността му да контролира съзнанието. Ако успява да го прави от голямо разстояние, не знам дали изобщо нещо може да помогне.

Тя напъха пистолета под тениската си отзад на панталона, но преди това провери дали предпазителят е затворен.

— В момента не ме контролира, така че способностите му имат граница. — Поне се надяваше да е така. — Не мисля, че ще слезе долу, когато разбере, че ме няма тук, но искам да се пазиш. Ашвини тръгна ли?

— Да. И никой друг не е слизал. — Очите му бяха изплашени, но в тях Елена видя решителност. — Ще заключа след теб и се потапям надолу — каза и кимна към скритата зад стената стая. Там можеше да оцелее дни наред. — Пази се, Ели. Трябва да си довършим играта.

Тя се наведе и го прегърна силно.

— Когато се върна, ще ти скъсам кльощавия задник от бой.

Сега оставаше само да се измъкне жива. И… цяла. Защото един ловец се нуждаеше само от някои свои органи, за да доведе лова докрай. Останалите му бяха ненужни за преследването и той можеше с лекота да се раздели с тях.

Рафаел бе застанал пред вратата на асансьора, с който му казаха, че може да слезе до Килера, но сега се оказваше, че няма нужда да слиза чак там. Плячката беше напуснала. Съобщението бе закачено до асансьора, забито на пирон, който бе закован в стената с такава сила, че мазилката наоколо се бе превърнала в прах.

Искаш да си играеш на игрички ли, момченце с крилца? Да играем тогава. Намери ме.

Това беше предизвикателство. Ясно и просто. Глупава постъпка от страна на един ловец. Когато беше в Тишината, не можеше да се ядосва, но пък с изумителна прецизност разбираше стратегията на всяка игра. Искаше да го извлече далеч от Гилдията и приятелите си. Той се замисли. Онова гласче пак изсъска: Ще й позволиш ли да те води като куче на каишка. Тя те обижда.

Той скъса бележката от пирона. „Момченце с крилца“, каза Рафаел на глас и я смачка в ръката си. Да, трябваше да се научи на малко уважение. Когато я намереше, щеше да я накара да го моли за милост.

„Не искам да моли“, чу ехото от собствените си думи и това го спря за няколко много дълги секунди. Спомни си, че огънят в нея го интригуваше, спомни си, че тя го избавяше от скуката, която го бе натиснала от няколко века насам. Дори в Тишината той разбираше решението си, според което не бива да й причинява нищо лошо. Да счупиш една играчка, която обещава толкова много удоволствие, преди дори да си си поиграл с нея, беше глупаво.

Но имаше начин да й бъде внушен респект, без да поврежда напълно обекта на издирването си.

Гилдията можеше да почака. Първо трябваше да научи Елена Деверо да не си играе на игрички, особено с архангели.

 

 

Елена тръгна към Синьото, но целта й беше съвсем различна. Не, нямаше да се крие, това щеше само да навлече повече проблеми на хората, които обичаше. Беше напълно убедена, че Рафаел ще тръгне да ги издирва един по един, докато не я намери. Затова направи единственото нещо, което можеше да ги предпази от него.

Отиде си у дома.

И зачака с пистолет в ръката.

 

 

Рафаел стоеше пред сградата и дори в тишината разбираше, че е много опасен. Ако Елена беше зад тези стени, щеше да се лее кръв. Нямаше никакво място за каквато и да било гъвкавост на мисълта, когато беше в подобно състояние. Това беше единственото място, където не би изтърпял или позволил присъствието й.

Уви се в наметалото на Величието и влезе в апартаментна през входната врата, като счупи двойната ключалка без никакво усилие.

Гласове от другата стая. На мъж и на жена.

— Хайде, бебо, аз само се…

— Не, не искам да те слушам повече.

— Признавам, че бях иди…

— Не, гигантски твърдоглав малоумник, да.

— Майната му на това!

Шумолене, накъсано дишане, дълбоко и чувствено. Рафаел влезе в стаята и закова Ранзъм за стената само с едно движение на ръката си. Ранзъм не успя дори да извика, но после се окопити бързо и изкрещя:

— Бягай, бягай, Нурие. Бягай, бебо!

Нурие?

Нещо се стовари върху гърба на Рафаел. Той извърна глава и видя дребничка жена със съблазнителни сладострастни форми, която го ръгаше в гърба с каквото бе намерила подръка. Когато ръцете й се увиха около тежката огромна топка на бюрото, той само вдигна пръст и я изпрати в дълбок сън. Жената падна на дивана. Ловецът застина.

— Ако я нараниш, ако си й причинил нещо, не знам какво ще направя, но ще намеря начин, ще те открия и ще те унищожа.

— Не можеш — отвърна Рафаел, но го пусна. — Тя само спи. Така ще си поговорим по-спокойно.

Ножът на Ранзъм вече бе насочен към крилете на Рафаел. Дори успя да ги одере, преди Рафаел да се концентрира и да изскубне ножа от ръката му. По челото на мъжа изби пот, докато се бореше с външно наложената му сила да хвърли оръжието си.

— Интересно. Ти си много силен. — Рафаел се замисли. Можеше да го погуби, но пък така Гилдията щеше да изгуби един от най-добрите си ловци. — Не е в мой интерес да те убивам. Не се опитвай да ме нападнеш и ще живееш.

— Да ти го начукам — извика Ранзъм, мъчейки се да се изтегли напред. — Няма да ти кажа къде е Ели.

— О, да, ще ми кажеш. — Рафаел концентрира силите си без милост, право в целта. — Къде е тя?

Ранзъм се усмихна.

— Не знам.

Рафаел се взря в очите му и разбра, че това беше самата истина. Никой не можеше да лъже, бидейки под такова влияние. Носеха се слухове, че имало хора, които били имунизирани срещу силите на най-способните ангели, така както съществуваха много, които имаха имунитет към тези на вампирите, но Рафаел никога не бе срещал такъв човек. Нито един през петнадесетте века на своето съществуване.

— Къде би се скрила, ако се опитва да предпази приятелите си? — попита по друг начин. Гледаше как Ранзъм се бори да не се поддаде на влиянието на контрола, който Рафаел упражняваше върху мозъка му, но нямаше шанс да спечели тази битка.

— Не би се крила.

Рафаел премисли думите му.

— Да, не би се крила, нали? — Тръгна към вратата. — Момичето ти ще се събуди след пет минути.

Ранзъм се закашля, когато Рафаел пусна съзнанието му.

— Дължа ти един удар в ченето. Може би даже едно посинено око. Или шест — каза ловецът.

— Добре си дошъл да си го вземеш по което време искаш. Дори няма да те накажа, ако успееш.

Ловецът, клекнал до момичето, го погледна въпросително:

— Искаш да кажеш, че си на разположение за лов? Не бъди толкова сигурен, защото Ели вероятно вече те чака и си точи ножа.

— Може и да поглезвам играчките си, но всяко нещо си има мярка — отвърна Рафаел.

— Какво, по дяволите, ти е направила? — попита Ранзъм и Рафаел веднага разбра, че ловецът се мъчи да спечели време за Елена. Колкото е възможно повече време.

Трябва да я убиеш.

Гласът на Леуан беше студен като шепота на ледения вятър на Тишината.

— Това засяга само мен и Елена. В твой интерес е да стоиш настрана от тази война.

Лицето на Ранзъм беше сурово като камък.

— Не знам как е при вас, ангелите, но при нас е така: ние подкрепяме приятелите си. Тя се обажда, аз отговарям и тръгвам.

— И ще умреш — допълни Рафаел. — Никога не деля нещо, което принадлежи само на мен.

 

 

Според часовника на ръката на Елена вече близо час седеше и наблюдаваше Кулата на Ангелите от дивана в хола си. Може би не бе застанала на достатъчно очевидно място.

Тя се намуси и дръпна надолу тениската, която бе облякла, след като се прибра. Точно тогава мобилният й звънна. Веднага разпозна персонализирания тон и пулсът й щеше да излети като ракета.

— Ранзъм? Господи! Намерил те е!

— Успокой се, добре съм.

— Гласът ти е пресипнал.

— Това копеле се оказа много силно, мам… Извинявай, бебо.

— Моля? Бебо? — смръщи се Елена.

— Говорех на Нурие — обясни той. — Мисли, че псувам много. Разбира се, тя не спря да псува петнадесет минути след като гаджето ти я приспа с едно помръдване на пръста си по време на нашия разговор.

— Нарани ли те?

— Обиден съм. Мога да се държа добре и да се защитавам.

— Да, да, знам — каза тя и едва не падна от облекчение. — И какво става сега?

— Става това, че големият зъл „дай да ти бръкна в мозъка“ ангел си мисли, че си негова, като… и цитирам: „не я деля с никого“.

— Шегуваш се, нали? — Елена преглътна тежко.

Последва нещо средно между смях и лай:

— Не, по дяволите. Това се оказва изключително интересно и без елемент на шега.

— Исусе! — Елена се сви почти на две, заби поглед в килима и се опита да мисли трезво и логично.

Да, беше го целунала. И, да, той й изпращаше силни вибрации, вибрации, на които бе отговорила въпреки себе си, но това беше напълно типично за всички силни ангели и вампири. Сексът беше тяхната игра, но и не означаваше нищо за тях.

— Може би го е казал, за да ме изнерви, да ме взриви. — Да, в това имаше повече логика.

— О, не, бейби. Каза го съвсем сериозно. — Гласът на Ранзъм беше вече съвсем сериозен. — Този мъж те иска, но… не съм сигурен дали иска да те чука, или да те убие.

Елена се надигна и се загледа през прозореца. Стомахът й падна право на пода.

— Виж… трябва да затварям.

Тишина. И след това:

— Намерил те е.

Без да откъсва очи от разтворените му златисти криле, запречващи цялото небе пред очите й, тя затвори телефона и внимателно го остави на малката масичка за кафе до дивана.

— Няма начин да те пусна тук — прошепна тя, макар че знаеше, че той не може да я чуе.

Мога да вляза където пожелая.

Яснотата в тона му я вледени.

— Казах ти да не бъркаш в мозъка ми!

Защо?

От тази единствена дума полъхна свиреп студ и навлезе дълбоко в нея, така както нищо друго не би могло да я залее. Сара излезе права — тази вечер Рафаел беше различен. Много, много зле за нея.

— Какво ти става тази вечер.

Нищо. Тих съм.

— Какво, по дяволите, означава това? — Тя леко плъзна ръка към пистолета, затъкнат в панталона отзад, но без да откъсва очи от лицето му, което я гледаше през стъклото. — И защо очите ти са толкова… студени?

Пак тази дума. Той разпери крилете си още повече и разкри цялата прелест на бялото и златното. Толкова красиви. Истинска заплаха за концентрацията й.

— Умно — каза тя и пак закова поглед в лицето му. — Опитваш се да ме манипулираш, без да влизаш в мозъка ми.

Беше права, когато каза, че си ми необходима със здрав разум и в пълно физическо здраве. Прекалено честото контролиране на съзнанието може перманентно да разруши менталните връзки и пътечки.

— Глупости — промърмори тя, вече почти стигнала до пистолета си. — Можеш да държиш съзнанието ми известно време, но когато ме пуснеш, съм напълно свободна. И това ще стане в мига, в който спреш да контролираш мислите ми.

Сигурна ли си?

Колкото и да беше странно, макар че винаги я бе плашил с този контрол над мислите, тогава не се беше чувствала така застрашена, така податлива на заплахата. Когато беше… себе си… арогантен, смъртоносен, опасен, но себе си, имаше нещо като сексуално привличане между двамата и това объркваше всички нейни средства за защита. Но този мъж, този студен, студен мъж, в чиито очи имаше само смърт…

Ръката й се уви около пистолета.