Налини Синг
Ангелска кръв (3)

3

Инстинктът на Елена пищеше, буквално движеше ръката й към ботуша, където беше ножът, умоляваше я да направи някоя поразия и да се махне оттук, но с огромни усилия успя да го овладее. Истината беше, че дори и да стореше нещо драстично, нямаше да може да направи и два метра от масата, преди Рафаел да е изпочупил всяка кост в тялото й. Точно така се бе отнесъл с онзи вампир, на когото му бе хрумнало да предаде доверието му.

Намериха този вампир в центъра на Таймс Скуеър. Все още беше жив. И все още се опитваше да пищи: „Не, Рафаел, не, не!“, но гласът му бе почти изчезнал, челюстта му се държеше само на сухожилията, на места плътта липсваше. По това време Елена не беше в страната, беше на лов в чужбина и беше видяла записа след случката. Вампирът бе лежал там в агония най-малко три часа, преди двама ангели да го вдигнат и отнесат. Всеки в Ню Йорк… не, всеки в страната знаеше, че лежи там, но никой не бе посмял да се доближи да му помогне, не и след като всички ясно виждаха знака на Рафаел, жигосан на челото му. Архангелът беше пожелал това наказание да има свидетели, за да припомни на всички кой е и каква е силата му. И, разбира се, това показно изтезание свърши добра работа. Сега самото споменаване на името му предизвикваше парализиращ, първичен, оголен страх.

Но Елена не лазеше. Пред никого. Беше направила този избор през онази нощ, когато баща й я беше накарал да падне на колене и да се моли. Каза й, че ако го стори, може би… да, може би ще си помисли дали да я приеме обратно в семейството.

Елена не бе говорила с баща си от десет години.

— Съветвам те да бъдеш по-предпазлива — каза Рафаел и наруши странната и доста неестествена тишина и безжизненост. Елена не почувства облекчение, напротив — въздухът беше силно натежал от обещание за зло.

— Не обичам да играя игрички.

— Налага се да се научиш — облегна се в стола си. — Ако очакваш само честност, ще живееш много кратък живот.

Усещайки, че опасността е преминала… засега… тя отпусна забитите си в бедрото пръсти, но това й струваше много голямо усилие. Кръвта се изля болезнено в крака й.

— Не съм твърдяла, че очаквам честност и откровение. Хората лъжат. Вампирите лъжат. Дори… — спря се навреме.

— Значи си решила, че днес не е ден да поупражниш дискретността си?

Веселието се бе върнало в гласа му, но под привидно лекия тон имаше някаква острота, която тя усети почти физически — като рязко забиване на острието на бръснач по кожата на лицето й. Елена погледна това съвършено лице и сега вече беше напълно сигурна, че никога не бе срещала по-опасно същество. Можеше да я смачка с лекотата, с която би размазал някоя муха. Би било много разумно от нейна страна да не го забравя, независимо че безпомощността й пред него я вбесяваше.

— Каза, че трябва да мина през някакъв тест?

Той леко размърда криле, за да привлече вниманието й към тях. Бяха изумително красиви. Елена не можеше да не им се възхити открито, да не ги пожелае, да не копнее да ги има. Да можеш да летиш… какъв дар!

Очите му се откъснаха от лицето й и погледнаха към нещо зад гърба й.

— Не точно тест. По-скоро експеримент.

Тя не се обърна, нямаше нужда.

— Зад гърба ми има вампир.

— Сигурна ли си? — изражението му не се промени.

— Да — отвърна тя и се пребори с желанието си да се обърне.

— Погледни — каза той и кимна.

Елена се зачуди кое е по-опасно: да продължи да стои с гръб към някакъв неизвестен вампир или да обърне гръб на енигматичен архангел, чиито действия никой не можеше да предвиди. Накрая любопитството й победи, защото на лицето на Рафаел цъфна сурово задоволство и тя искаше да разбере каква е причината.

Тя се размърда на стола, обърна тялото си наполовина настрани, така че да може да държи Рафаел в обсега на периферното си зрение. И тогава видя двете… същества зад гърба си.

— Исусе.

— Можете да си вървите. — Гласът на Рафаел прозвуча като заповед, която веднага напълни очите на едното същество с неподправен ужас. Този все още приличаше на човек, а другият се разбърза като подплашено животно и — честно казано — напомняше точно на такова. Тя ги наблюдаваше как изчезват зад стъклената врата и после преглътна тежко.

— На каква възраст е… — не можеше да нарече това нещо вампир. Не беше и човек.

— Ерик беше Преобразен вчера.

— Не знаех, че могат да вървят на такава… възраст. — Искаше й се да звучи професионално, но истината беше, че уплахата я владееше от върховете на пръстите на краката до последния косъм на главата й.

— Помогнаха му. — По тона на Рафаел Елена разбра, че няма да получи повече обяснения. — Бернал е… съвсем малко по-голям от него.

Тя взе чашата със сока, който бе отказала малко по-рано, и се опита да отмие гъстата воня, която се беше изсипала през порите й. По-големите вампири нямаха такава силна миризма. Например вампирът на входа просто миришеше на вампир, така както тя миришеше на човек. Но по-младите имаха тази специфична противна миризма на развалено изгнило зеле, на загнояла плът, която Елена премахваше от тялото си с часове под душа. Ето защо беше започнала да колекционира всякакви шампоани и лосиони и много, много парфюми. След първия й контакт с един съвсем малък вампир си бе помислила, че никога няма да може да избие тази миризма от съзнанието си.

— Не вярвах, че един ловец на вампири може да изпита такова силно смущение при вида на току-що Преобразен.

На лицето му имаше странна сянка, но веднага след това Елена видя, че леко е вдигнал крилото си. Тя се питаше дали не е признак на концентрация или гняв. Остави чашата и отговори:

— Не, не съм смутена. — И това беше истината. Нещата не изглеждаха толкова зле, след като първият удар от противната миризма премина. — От вонята е. Залепва като кожен слой по езика ти. Колкото и да търкаш после, не можеш да я махнеш, не можеш да се отървеш от нея.

Лицето му издаваше открит интерес.

— Толкова ли е интензивно усещането?

Тя потръпна и огледа масата — трябваше да пие или да хапне нещо, което да отмие поне най-силните пристъпи на гадене. Той подбутна към нея един разрязан грейпфрут и тя започна да яде с благодарност.

— Аха.

Киселият цитрусов плод успя да потуши гнусната миризма поне дотолкова, че да може да мисли.

— Ако те помоля да проследиш Ерик, можеш ли да го направиш?

Тя потръпна при спомена за тези почти мъртви, не съвсем живи очи. Нищо чудно, че хората вярваха в измишльотините, че вампирите са ходещи мъртъвци.

— Не, мисля, че е прекалено млад.

— А Бернал?

— Той е на най-долния етаж на сградата. В лобито — отвърна веднага тя. Противната воня, което се носеше от тялото на младия вампир, проникваше във всеки камък на сградата.

Крилете със златно връхче върху всяко перо се спуснаха над масата и той бавно запляска с тях.

— Много добре, Елена. Много добре.

Тя вдигна поглед от грейпфрута. Едва сега осъзна, че се бе справила с „експеримента“, с който явно е трябвало да докаже качествата си, а онова, което е следвало да направи, бе да се престори, че не усеща нищо, и да се отърве от това. Друг е въпросът какво беше това „това“. Мамка му. Поне й беше дал някаква представа за естеството на задачата й.

— Искаш да преследвам някой вампир, който е нарушил правилата ли?

Той се изправи от стола си рязко и в същото време с грацията на гъста извиваща се нагоре течност.

— Изчакай малко.

Тя гледаше като хипнотизирана как Рафаел върви към ръба на покрива. Той беше същество, сътворено с изящество, той беше синоним на блясък и величие. Само докато го наблюдаваше как се движи, сърцето й замираше и се свиваше болезнено. Да, осъзнаваше, че той е само един мираж, знаеше, че е смъртоносно опасен, много по-опасен от ножа, който се притискаше в бедрото й. Никой никога, дори самата тя, не би могъл да отрече очевидния факт, че Рафаел бе създаден за обожание, за преклонение.

Именно тази напълно грешна мисъл я извади от собствените й разсъждения. Тя рязко избута стола назад и впери очи в гърба му. Да не би да се опитваше да разбърка мислите й, да й внушава? Играеше си със съзнанието й? Точно тогава той се обърна и тя видя агонизиращото синьо на очите му. За секунда си въобрази, че се кани да отговори на въпроса й, но той само извърна поглед и… изчезна от покрива.

Тя скочи от стола, но веднага след това се строполи със зачервени бузи, когато той литна нагоре да посрещне един ангел, когото Елена не бе видяла досега.

Михаела.

Женският еквивалент на Рафаел. Красотата й бе така непоносимо интензивна, че Елена я усещаше дори от това голямо разстояние.

Тогава подскочи отново, осъзнавайки, че е свидетел на среща между двама ангели в небето. Гледката беше абсолютно неописуема. Беше виждала Михаела на снимки, но реалността беше на светлинни години от малкото, което можеше да улови една снимка.

— Сара никога няма да повярва — промърмори на глас Елена и за секунда забрави за отвратителната миризма на младия вампир, понеже вниманието й беше напълно отвлечено.

Кожата на Михаела имаше цвят, какъвто вероятно не съществува никъде другаде — на най-пречистения, най-деликатния, най-съвършения млечен шоколад. Косата й падаше до кръста като блестяща каскада от гъста течност, дива маса меко сияние. Тялото й беше самата женственост — елегантно, крехко и в същото време с изкусителни извивки. Крилете й имаха деликатно бронзово сияние, а лицето…

— Уау! — Дори погледнато отдалеч, лицето на Михаела беше самата божественост. На Елена й се стори, че може да види очите й — ярко, невъзможно… нереално зелени, но после си помисли, че най-вероятно си въобразява, защото двамата бяха прекалено далеч.

Нямаше значение наистина. Женският архангел имаше лице, което можеше да спре трафика в цял Ню Йорк и да предизвика множество верижни катастрофи.

Елена сви недоволно вежди. Въпреки че оценяваше красотата на Михаела, не изпитваше затруднение да мисли рационално, което означава, че проклетият арогантен кучи син се беше набъркал в мислите й, играеше си със съзнанието й. Искаше тя да му се възхищава? На Рафаел тепърва му предстоеше да се разочарова, защото никой — дори и един архангел — не можеше да я превърне в кукла на конци.

Сякаш чул мислите й, Рафаел каза нещо на другия ангел и полетя обратно към покрива. Този път кацна много бавно. Беше убедена, че го прави нарочно — за да й покаже крилете си от вътрешната страна. Сякаш всяко перо бе нарисувано с четка, потопена в злато. От връхчето, където златистото беше концентрирано, а после ритмично изсветляваше до изумително бяло. Въпреки гнева си Елена трябваше да погледне истината в очите — ако дяволът… или някой архангел дойдеше при нея и й предложеше крилете си, тя със сигурност щеше да продаде душата си.

Но ангелите не Преобразяваха в ангели, а само във вампири. Правеха само кръвопийци. Откъде идваха ангелите? Всъщност никой не знаеше. Елена предполагаше, че родителите им са били ангели, макар че не се сещаше да е виждала бебе ангел.

Мислите й отново излязоха от релси, но после скочи, стисна стола си и го запрати с трясък в плочките.

— Излез. От. Главата. Ми.

Рафаел спря.

— Имаш ли намерение да използваш този нож? — Думите му бяха ледени. Въздухът миришеше на кръв и след секунди тя разбра, че това е нейната собствена кръв. Не бе усетила кога е измъкнала ножа изпод панталона си и сега стискаше и впиваше острието в дланта си. Никога не би направила такава грешка. Той я принуждаваше да се самонарани. Искаше да й докаже, че тя е само играчка, с която можеше да се забавлява. Тя стисна по-силно острието.

— Ако искаш да ти свърша работа, добре, но няма да ти позволя да ме манипулираш.

Очите му бегло се преместиха към капещата от дланта й кръв. Не се налагаше да й отговаря.

— Може би имаш силата да ме контролираш — каза тя в отговор на присмеха, изписан на лицето му. — Но ако това би ти гарантирало добре свършена работа, никога нямаше да си направиш усилието да наемеш мен. Ти имаш нужда от мен, от Елена Деверо, а не от някое от твоите малки вампирчета, които манипулираш да вършат дребни и незначителни неща.

Пръстите й отпуснаха ножа и тя усети силния спазъм, който я принуди да хвърли острието. Ножът падна на земята и тъпият удар потъна в меката възглавница от локвата кръв, която се бе изляла в краката й.

Тя не помръдна, не се и опита да спре кръвта. Рафаел се приближи на около метър от нея, но тя не беше готова да отстъпи от позицията си.

— Значи си мислиш, че ме оставяш без никакви опции? Че нямам право на избор?

Небето беше ясно, кристалночисто, син безкрай, но Елена усети внезапен вятър в косата си, рошеше я, удряше в корените.

— Не.

Тя се остави на аромата му — чист, ярък, аромат на море. Заля я и покри мръсната наслоила се миризма от вампира. Дори отми неприятния вкус върху езика й.

— Готова съм да си тръгна, без да се обръщам назад, и да върна депозита, който си платил на Гилдията.

— Това… — започна той, взе една салфетка и я уви около кървящата й ръка — не е вариант.

Изненадана от неочакваното му съдействие, тя сви ръка, за да спре кървенето поне частично.

— Защо не?

— Искам ти да го направиш — отговори кратко той, сякаш това беше напълно основателна причина.

И вероятно за архангел беше така.

— Каква е задачата ми? Да хвана някого?

— Да.

Облекчението я заля като мощна вълна. Не, това не беше облекчение. Беше като наближаващ дъжд, като жадувана глътка вода. Не, това не беше облекчението, а неговият аромат.

— За да започна, ще ми е нужно само да знам или да получа информация за това, в което последно е бил облечен вампирът. Ако имате и някаква най-обща представа къде е бил видян напоследък или къде може да е отишъл, още по-добре. Ако не, ще моля компютърните гении на Гилдията да проверят всички записи от градския транспорт, банките и така нататък, а аз ще търся из града.

Съзнанието й вече работеше по случая, премисляше опции, някои дори вече отхвърляше.

— Не ме разбра, Елена. Не те пращам на лов за вампир.

Думите му я спряха.

— Търсиш човек? Е, мога да го направя, но мисля, че имам съвсем малко предимства пред който и да било добър частен детектив.

— Опитай пак.

Не е вампир. Не е човек. Това свеждаше търсенето само до…

— Ангел? — прошепна тя.

— Не.

— Не — съгласи се тя и почувства хладния допир на облекчението, но това продължи само секунда, докато той не добави:

— Архангел.

Елена го гледаше с изумени очи.

— Шегуваш се.

Скулите му остро се открояваха на фона на меката му, целуната от слънцето кожа.

— Не. Десетимата никога не се шегуват.

Стомахът й се сви в болезнен гърч при споменаването на Кръга на Десетимата. Ако Рафаел беше само един пример за смъртоносната им власт, за нищо на света не искаше да се изправя пред ограничения кръг на избраниците.

— Защо преследвате архангел?

— Това вече не е нужно да знаеш. — Тонът му беше окончателен и категоричен. — Това, което трябва да знаеш, е, че ако успееш да го намериш, ще бъдеш възнаградена с повече пари, отколкото можеш да похарчиш в рамките на един човешки живот.

Елена погледна напоената с кръв салфетка:

— А ако се проваля?

— Не се проваляй, Елена — погледът му беше мек, но усмивката му говореше за неща, които не бива да се казват на глас. — Интригуваш ме. Няма да ми се иска да те наказвам.

Съзнанието й веднага отскочи към образа на онзи нещастен вампир на Таймс Скуеър, който някога е бил… нещо… като… демонстрация на разбирането на Рафаел за наказание.