Налини Синг
Ангелска кръв (33)

33

Рафаел кацна пред къщата от кафяв камък на баща й с грация, която би изумила хората, ако имаше такива, но за щастие беше прекалено рано и всички спяха. Улиците бяха пусти. Само птичките се бяха събудили.

В секундата, в която се приземиха, миризмата почти я събори. Вече познатата воня на киселина с гъста кръв.

— Юръм — каза тя на Рафаел, докато се качваше по стълбите. — Знае, че го следя.

Рафаел се огледа.

— Или е бръкнал в мозъка на някой, който знае, че си ангажирана с издирването му, или те е видял на някое от местата, където ходихме.

— Величието? — Устните й се свиха в тънка линия и тя бутна вратата, за която баща й каза, че ще остави отворена. — Джефри е в кабинета. Тялото е в апартамента горе. — Винаги бе предполагала, че този апартамент е просто още едно помещение към офиса на баща й.

Качиха се. Точно преди да отвори вратата, тя си спомни за Джерълдин. Бяла кожа, перфектен костюм, ухание на вампири в парфюма й.

— Мамка му — каза тя и отвори вратата.

В хола нямаше никого. Тя прекоси килима, внимавайки да не стъпи върху нещо, което да се окаже следа. Вървеше, следвайки миризмата на Юръм. Водеше към стая, която се оказа спалня.

Жената лежеше точно така, както я описа Джефри. Сякаш някой бе започнал да й прави аутопсия, но са го прекъснали по средата. Гръдният й кош беше отворен, вътрешностите — на показ, парчета кожа се вееха до отвора.

Но не това накара Елена да замръзне на мястото си.

Това не беше Джерълдин. Тази жена имаше кожа, сякаш бе покрита с песъчинките на тропически климат, и много, много светлоруса коса. Малко по-висока от средния ръст, деликатни кости. Лице, което много се е усмихвало, когато е била жива.

Ръцете й се свиха в юмруци.

— Определено Юръм. — Истината едва си проби път през стиснатите й зъби. — Ще проследя миризмата.

Тя се обърна да излиза, когато Рафаел я хвана за ръката:

— Не предприемай глупави рискове само защото си ядосана на баща си.

— Не съм ядосана. — Емоциите й представляваха хаотична каша, от която не можеше да отсее абсолютно нищо. — Тя прилича на мама. — Да, бледо копие, далечна имитация, но нямаше нищо общо с елегантността на новата съпруга на Джефри, от която винаги лъхаше на зима.

— Тя му е била любовница — каза Рафаел.

— И ти си знаел това? — Разбира се, че е знаел. Кръгът на Десетимата не биха се доверили на човек, на когото не бяха проверили и майчиното мляко. — Няма значение, това няма нищо общо с баща ми. Юръм е тръгнал по петите ми. Това е само стръв.

Рафаел пусна ръката й и влезе в спалнята.

— Баща ти каза, че е била жива, когато я е намерил?

Тя кимна. Усещаше, че всичко в тялото й е извън всякакъв синхрон.

— Проверил пулса й. — Един бог знае какво си е мислил. — Което означава, че Юръм не е останал дълго. И това се е случило преди максимум два часа.

— Не смятам, че е пил от нея. Няма следи. Само раните, които са предизвикали смъртта й — каза Рафаел.

— Вероятно все още е пренаситен. — Елена не можеше да повярва, че звучи толкова нормално, при положение че беше на ръба да се разпищи.

Джефри беше забранил да се говори за Маргарите след смъртта й, но въпреки това бе държал за любовница тази жена, това бледо копие на майка й. Тази непозната обаче не беше виновна за лицемерието на баща й. Тя заслужаваше да бъде наказан убиецът й. Такова наказание, каквото му отредеше Кръгът на Десетимата.

— Пренаситен — повтори тя и се насили да започне да реди мислите си. — Но не и глупав.

Юръм вече действаше като мислещо същество.

— Повечето вампири убийци не започват да проявяват разум до три или четири месеца след като прекрачат границата. Всъщност единственият, който оцеля толкова дълго, беше… — Името се закачи за гърлото й, жестоко режещо, изгарящо.

— Слейтър Петалис — довърши Рафаел. — Венъм е тук да почисти. Помолих Дмитрий да стои настрана.

— Добре. — Тя се обърна към вратата. Не можеше повече да гледа жената на леглото.

— Какво ще стане с баща ми?

— Той знае, че любовницата му е убита от вампир. Това е мълвата в града и е в наш интерес да се разпространява в този вариант.

Докато слизаха, ароматът на Венъм се изви нагоре по стълбите.

— Жената има семейство — каза вампирът. — Но никой от близките й не живее в града.

Елена едва не се задуши при следващата мисъл.

— Има ли деца?

Някой нов брат или сестра, за които трябва да знае, а никой не й е казал?

Този път Рафаел отговори.

— Не. И съм сигурен в това.

Елена кимна по-спокойно при категоричния отговор.

— Не бива да намират тялото й — каза Рафаел на Венъм.

— Разбира се. Ще се погрижа да има нещо във вестника за инцидент извън града. — Венъм се заизкачва по стълбите, но спря и добави: — Джейсън се завърна.

Когато стигнаха на долния етаж, Елена се пребори с желанието да почука на вратата на баща си. Но какъв смисъл имаше? Само щяха пак да си крещят.

— Кой е Джейсън? — попита тя и се помъчи да се концентрира върху аромата на Венъм, филтрира го и отся миризмата на Юръм.

— Един от Седмината.

Кървавият ангел е излязъл от задната врата, помисли си Елена и тръгна натам.

— Защо изхвърляш тялото? Разрязана е на две, но изглежда като класически случай на вампир убиец — попита Елена.

— Юръм може да е оставал следи по нея.

Тя отвори задната врата и усети лепкавата ръжда по ръцете си. Не, не беше ръжда, а засъхнала кръв. Погледна надолу.

— Играе си с нас.

Тя избърса дланта си в панталона, искаше да се измие, но рискуваше да изгуби следата. Беше прясна кръв. Чиста. Жива под светлината на ясния след нощната буря ден. Това беше плюс, защото сега повечето стари миризми бяха отмити и новите бяха по-силни и богати.

Кървави капки няколко стъпки след вратата. Елена дори не искаше да гадае от какво са, при положение че сувенирите в колекцията на Юръм предизвикваха отвращение. Което й напомни:

— Михаела?

— Вече съм я предупредил.

Елена почти виждаше миризмата на Юръм в наситения с озон въздух. Хукна. Рафаел я следваше — усети по вятъра, който създаваха крилете му, докато се издигаше нагоре.

Когато зави към по-оживената улица, едва не се удари в няколко души, излезли рано за работа, но нито един от тях не гледаше нагоре.

Величието, рече си тя. Тялото й потрепери, когато си помисли, че Юръм може да я е следил през цялото време, още откакто тръгна по следите му.

Още една капка кръв на асфалта сред топуркащите край нея стъпки. Градът се събуждаше. Не се спря да оглежда петното, продължи да бяга. Задминаваше добре облечени бизнесмени и бездомни, които вече бяха станали и бяха подкарали количките, в които носеха живота си.

Още кръв. Това петно беше по-голямо и хората го забелязваха, заобикаляха го внимателно, със страх. Дали някой бе извикал ченгетата? И понеже това беше Ню Йорк, най-вероятно не.

Рафаел трябваше да изпрати екип да почисти кръвта от улицата.

Продължи по следата на миризмата. Адреналинът се изсипваше в кръвта й като мощен наркотик. Способността й да усеща бе захранила и задействала всеки елемент от съществото й.

Ето, точно това беше тя. Роден ловец.

Елена сякаш плуваше в киселина, пробила дупка в слънчевата светлина. Тогава вече се озова пред сграда, която й се стори много позната. Тя премигна, за да излезе от транса, с който наблюдаваше постройката, и прочете знака:

НОВ ДЕТСКИ МУЗЕЙ

СПОНСОР DEVERAUX ENTERPRISES

Кръвта й се вледени. Ужасът се изсипа в устата й, но после видя табелка, на която пишеше, че музеят е затворен за ремонт. Слава богу. Ако някое дете решеше да влезе…

В сградата ли е?

Така й се щеше да се хване и да се увие с аромата на вятър, дъжд и гора, с аромата на Рафаел, но успя да преглътне изкушението и се концентрира върху следата от Юръм.

— Или е вътре, или току-що сме го изпуснали.

Елена провери вратата на музея, но беше заключена.

— Около вратата миризмата не е толкова силна.

Тя направи няколко крачки назад и се завъртя в бавен кръг.

Ето!

Мина по страничната стена на сградата и започна да търси друг вход. Страх, гняв и вълнение пулсираха в кръвта й. Паркингът беше празен, но не това прикова вниманието й. Една малка врата на гърба на постройката беше оставена отворена и леко се полюшваше. Със сърце в гърлото тя последва миризмата и влезе. Не се наложи да търси дълго.

Джерълдин лежеше сгърчена и отпусната до самата врата, сякаш някой я бе изхвърлил, докато е бързал. Елена усети живота в момичето, падна на колене до него.

— О, господи!

Гърлото на Джерълдин беше прерязано, но самата тя беше в съзнание. Очите й, пълни с ужас. Елена не проумяваше как, за бога, дори беше жива.

— Дръж се. — Извади телефона с треперещи ръце. — Викам линейка.

— Недей. — Сянката на Рафаел изпълни вратата и блокира светлината. — Илиум ще я заведе при нашите лечители. Вече почти е тук.

Елена го погледна в очите. Нямаше време да спори.

— Добре. — С тона си се опита да го накара да й обещае, че няма да наранят жената… повече.

— Ще се наложи да изтрием паметта й. — Неизказаните думи в изречението бяха „ако оживее“. Джерълдин се закашля и Рафаел я вдигна в ръцете си.

— В… в… вам…

Беше по-скоро въздух, отколкото звук. Ръката й, неволно увита около гърлото. Но Елена разбра: това не беше обвинение, а молба. Но преди да каже каквото и да било, Рафаел вече беше изчезнал.

Елена подуши въздуха и разбра, че Юръм не бе влизал по-навътре. Излезе на паркинга и направи кръг около музея, търсеше други следи. Нищо. Копелето бе метнало Джерълдин вътре, когато Елена и Рафаел се бяха приближили прекалено.

Когато се върна пак до задната вратичка, Рафаел се беше върнал.

— Екипът ти за почистване ще трябва да работи извънредно днес.

— Налага се.

— Закарай ме до Михаела.

— Звучиш много сигурна, че е тръгнал натам.

— Когато видях Джерълдин вчера, тя носеше диамантен пръстен, който според мен никога не маха.

— Ще е по-лесно, ако те пренеса дотам.

Имаше логика и Елена се съгласи. Рафаел я вдигна като в люлка и Величието се разля като вода по кожата й.

— Ти ли го направи? — попита тя, когато се издигнаха. Държеше го здраво и стискаше очи, за да не допуска в съзнанието си умопомрачителната гледка на изчезващото й тяло. — Ти ли започна да я превръщаш във вампир?

— Не.

— Защо не? Иначе как си обясняваш, че е останала жива след това, което й е направил? А и тя би била щастлива с такъв живот. Всички печелят.

Вятърът край тях беше докоснат от обещания. Обещания за още дъжд. Пилееше косата й, удряше се в бузите й.

— Пак питаш за неща, които не бива да знаеш.

— Ти ме постави на пътя на това чудовище и не само мен, а и хора, които едва познавам… — Паниката стисна гърлото й. — Господи! Сара, сестра ми.

— Вече сме предупредили всеки твой близък и приятел, че може да бъде нападнат от вампир.

Тя го хвана по-силно.

— Това няма да свърши много работа срещу архангел вампир, нали?

— Не. Единственото, което ще го спре, е смъртта му.

— Как ще го убиеш?

— Ще изтръгна сърцето му, ще заровя юмрук в дупката и ще го унищожа отвътре навън.

Подробно описание. Догади й се.

— Той… може ли да направи същото с теб?

— Той е архангел.

С други думи, да, може.

Страх пролази в сърцето й. Страх за същество, което бе живяло по-дълъг човешки живот, отколкото Елена можеше да си представи.

— Защо само архангел е способен да убие друг архангел?!

— С годините започваме да трупаме много сила. В това число и силата да убием безсмъртен. — А вероятно и силата да даваме живот, спомни си намека на Леуан. Но този живот според нейните представи нямаше да бъде съвсем като живота такъв, какъвто трябваше да бъде. — Това е едно от изискванията да бъдеш в Кръга на Десетимата. Трябва да можем да се изправим или да унищожим един от нас, ако се налага.

— И това не е ли прекалено много информация?

— Щеше да се досетиш така или иначе. — Нейният интелект беше силен, упорит, неспокоен, търсещ. През целия си безкрайно дълъг живот не бе срещал воин като нея. Никой не бе поставял толкова много предизвикателства пред него. — Коя е жената, която намерихме?

— Джерълдин, асистентка на баща ми.

— Баща ти назначава вампири?

— Моля? Искаш да ми кажеш, че си нямал представа? Мислех, че знаеш и най-дребната информация, касаеща живота ми.

— Асистентките не бяха от особено голям интерес.

— Е, как да ти кажа, Джефри не знае за нейните дейности извън работното място.

— Илиум твърди, че я е виждал в „Еротик“. Била е танцьорка.

„Еротик“ беше клуб, в който се влизаше с лична покана. Това беше място, посещавано само от най-силните вампири, с най-висок статут, които искаха да отпускат в компанията на смъртни, които се обучаваха в допустимото и недопустимото.

— Чувала съм да описват танцьорките в „Еротик“ като гейшите на Запада.

Рафаел улови лек упрек в думите й.

— Хм, добро сравнение.

Ноктите й се забиха в рамото му.

— Мисля, че тези жени по-скоро знаят как да съблазнят мъж, който дори не е в настроение за секс.

— В „Еротик“ ходят и женски вампири. — Той се замисли и продължи: — Това обстоятелство леко отблъсква ангелите.

Ноктите й отпуснаха малко.

— Тези танцьорки… добри пари ли правят?

Рафаел се свърза с Илиум да го попита.

— Да.

— Защо й е трябвало да работи при Джефри тогава?

— При всички положения е била шпионин на конкуренцията му, на някого с опасни кучешки зъби.

— Какво е правел Блубел в „Еротик“?

— О, смъртните го забавляват. — Слабостта на Илиум го бе довела и до неговото Падане. Това беше урок за всички млади ангели.

— А ако пак се влюби? Какво тогава?

— Докато пази тайната ни, може да си я обича.

— С тази разлика, че тя ще умре след няколко десетилетия, а той ще живее цели вечности след нея.

— Да. — Рафаел знаеше, че тя не говори вече за Илиум. — Безсмъртието си има цена.

Ръцете й се затегнаха около врата му.

— Според мен цената е прекалено висока. Да се кланяш и да се подчиняваш на Господаря си? За бога, не. Може би затова Преобразявате толкова много идиоти във вампири. Защото само такива кандидатстват за безсмъртие.

Той я стисна.

— Сега обиждаш и Десетимата.

— Познаваш господин Ебоуз, знаеш и кого хванах за него. Е, какво е неговото определение за безсмъртие? Онова същество? Защото за мен е идиотизъм.

— Това не можеш да знаеш.

— Вече знам прекалено много тайни. Какво значи още един пирон в ковчега на мъртвеца?

— Пристигнахме — каза той и я обърна да стъпи на краката си.

Тя въздъхна, но той усети как устните й леко опряха в бузата му.

— Времето с теб е изключително добро упражнение по разпалване на гнева — заключи Елена.

Рафаел беше кацнал в гората, която отделяше неговия дом от този на Михаела. Прибра щита на Величието. Погледна я с тези живи сребристи очи и каза:

— Сложил съм охрана пред Сара, Ранзъм, баща ти, сестрите ти, семействата им.

През лицето й минаха сенки, затъмниха очите й до буреносна готовност.

— Благодаря.

— И за Харисън ли мислиш, че е идиот? Съпругът на сестра ти? Все пак и той е вампир.

Очите й се присвиха.

— Имам един въпрос. И трябва да знам.

— Бет — каза, без да откъсва очи от това изразително лице. Щитовете, с които пазеше изражението си и емоциите си, бяха прекалено слаби за ловец. Сякаш Елена все още виждаше някаква невинност и чистота в този свят.

Тогава тя ще те убие. Ще те направи смъртен.

Струваше ли си да изгуби безсмъртието си, за да има до себе си тази смесица от невинност и сила?

— Когато го направиха вампир, Харисън знаеше, че това не е гаранция, че и жена му ще бъде одобрена — напомни й той.

— Възможно ли е? Все пак ти избираш кандидатите. Възможно ли е Бет да е една от тях?

— Какво значение има за теб? — попита той. — Те винаги са се отнасяли с теб като с боклук.

Ръката й се сви в юмрук.

— Да, така е, но… някакъв вид мазохизъм от моя страна. Независимо че ме подлудява през цялото време, тя ми е сестра.

— Ариел и Мирабел също бяха твои сестри?