Налини Синг
Ангелска кръв (35)

35

Елена не можеше да откъсне очи от новия ангел. Лицето му… Никога не беше виждала такова нещо. Цялата лява половина беше покрита с екзотична татуировка, състояща се от малки точици, подредени в спирала. Чисто черно мастило на фона на карамелената кожа.

Нещо в кожата и в татуировката й напомняше за Полинезия, но острите черти навяваха асоциации с европоидната раса. Древна Европа, примесена с екзотичните ветрове на Тихия океан. Ужасно секси комбинация.

— Джейсън — поздрави го Рафаел.

— Ранен си. — Очите на новия ангел изучаваха раната на крилото.

— Това може да почака.

Джейсън размърда криле, което й напомни, че всъщност… Елена не виждаше криле. Тя сбърчи нос и се загледа в приглушената светлина в хола, обогатена от изумителните цветове, които се изсипваха навсякъде през рисуваните цветни стъкла. Но крилете на Джейсън не се виждаха. На тяхно място имаше само неясна сянка.

— Къде са ти крилете? — не успя да спре въпроса си.

Джейсън й хвърли поглед, който Елена не можа да разкодира, и разпери едното си крило. Беше черно. Дълбоко, напоено черно. Крилете му не рефлектираха светлината, а я абсорбираха. Краищата изсветляваха до прозрачно.

— Уау! — възкликна тя. — Предполагам си страхотна нощна охрана.

Джейсън погледна Рафаел.

— Отчетът може да почака, но трябва да го чуеш.

— Ще се видим след час.

— Сир, ако е възможно да се видим в по-късния следобед. Трябва да проверя нещо преди това.

— Добре, свържи се с мен, когато се върнеш.

Джейсън кимна кратко и се отдалечи. Рафаел и Елена се измиха и облякоха дрехите, които Монтгомъри бе донесъл.

— Икономът ми е прал и гладил дрехите — каза тя, седнала на леглото с кръстосани под дупето крака. Рафаел я погледна с повдигната вежда. Беше седнал на леглото, с един крак на матрака, а другият на земята. Крилото беше разтворено до максимум, за да може да заздравява по-бързо.

За нейно най-голямо удоволствие, а и вече беше прекалено напрегната от всичко, за да се бори със себе си, той я бе помолил да го намаже с някакво специално мазило. Елена разбираше, че отношенията им се променяха, не знаеше в каква посока, но той беше решил да я остави до себе си, докато раната заздравява. И този път Дмитрий не я беше завързал за стол както първия път, когато Рафаел беше ранен.

— Силно се съмнявам. Монтгомъри управлява цялата къща и едва ли е седнал собственоръчно да те пере и глади.

— Знаеш какво искам да кажа. Той е като Феята на домакинската работа, само че е по-добър дори от нея.

— Не знам защо, но мисълта за Монтгомъри в ролята на фея не ми влияе съвсем добре.

— О, дай възможност на идеята да узрее. — Тя заби зъби в божествения си сандвич. — Значи Джейсън е твой шпионин? Или е по-добре да кажа майстор на шпионските игри.

— Много добре, ловецо на Гилдията. — Той изяде другата половина от сандвича на три големи хапки. — Макар че според някои лицето му е доста отличаващо се.

— Тази татуировка… вероятно е било много болезнено. — Тя сбърчи вежди при мисълта за иглата. Винаги се бе страхувала да се татуира. Ранзъм се беше опитал да я убеди да си направи една на ръката като лента над лакътя, но докато наблюдаваше как мастилото оцветява кръвта му, гледката не я вдъхнови, а направо я отврати от идеята.

— Колко време според теб е било нужно да се направи такава татуировка.

— Точно десет години — отвърна Рафаел и очите му бръкнаха право в душата й.

Тя поклати глава, довърши сандвича и каза:

— Лудостта настъпва във всякакви форми.

— Искаш ли да си отхапеш — попита той и вдигна ябълката от подноса.

— Изкушаваш ли ме, архангеле?

— Разбираш, че ти вече си паднала, нали? — Той взе един нож, отряза парче ябълка и го доближи до устните й. — Устата ти винаги ме изненадва.

Течната топлина, която никога не напускаше тялото й, когато беше покрай него, се разля и достигна до всяка клетка. Като един жив, изискващ, гладен ритъм.

Тя преглътна, долази покрай таблата с храна, клекна пред него и се хвана за китката му.

Погледите им, приковани един в друг, почти видимата топлина на тялото му под пръстите й… беше по-еротично от целувката на който и да било друг мъж.

Устните й докоснаха пръстите му.

Нещо горещо и в същото време така мъжествено се разля по лицето му. Нещо, което й казваше къде иска устните й в този момент, но не изрече нищо. Просто попита:

— Още едно парченце?

Тя поклати глава с истинско съжаление.

— Трябва да се лекуваш, а на мен ми се налага да бягам да търся следа от Юръм.

Не можеше да е отишъл твърде далеч. Най-вероятно е бил принуден да се върне на някое от местата, където вече е бил. А това означаваше, че може би е в кръга, който бяха отцепили.

— Това може да се окаже най-добрата ни възможност — добави тя.

Рафаел остави ножа и ябълката и очерта устните й с пръст.

— Чу ли какво каза Михаела?

— Че е полудяло чудовище? — Тя сви рамене, а страстта и похотта се усукваха около нея като силен парфюм. — Нищо не ме изненадва след това, което видяхме в склада.

— Ако стана като него? Би ли ме преследвала, Елена?

Сърцето й замръзна.

— Да. Но ти никога няма да се превърнеш в чудовище.

И въпреки това си спомни ножа, забит в ръката й. Спомни си и за вампира от Таймс Скуеър.

Погледна го. Усмивка без хумор.

— Това е надежда, а не знание — поклати той глава. — Всички ние сме податливи на изкушението на властта. А кръвта прави Юръм по-силен. И е по-трудно да бъде победен.

Тя сложи длани от двете страни на лицето му, погледна в очите му, видя хиляди изгреви много преди самата тя да е била зрънце в схемата на Вселената.

— Но ти имаш едно предимство — прошепна тя. — Сега си малко по-човечен.

 

 

Ангел на кръвта.

Мислеха, че е паднал.

Тяхна грешка.

Агонизираща болка изсвистя през крилото му, където Рафаел бе стрелял със синия си огън.

Стисна зъби и излетя от скривалището си на видимо място. Навън беше мрачно, облачното небе превръщаше земята в мътно блато. Затулени ъгли, засенчени от мрак места — идеално за лов.

Величието му служеше добре. Той разкъса гърлата на двама скитници, които дори не усетиха, че някой ги дебне.

Кръвта им се спусна в тялото му като светкавица. Сега вече можеше да се фокусира върху лечението на раните и скъсаното мускулно сухожилие.

Когато наведе глава към петото гърло — мека деликатна женска кожа, любимата му, той беше готов да лети. Отново. Поне дотолкова, че да извади смъртния ловец от уравнението.

Когато убиеше и нея, никога нямаше да могат да го намерят. Никой. Никога.

Той се усмихна и избърса кръвта от устата си с чиста бяла кърпичка. Да, топла беше най-хубава. За миг се изкуши да клъцне още едно гърло, но нямаше много време.

Трябваше да удари, докато Рафаел се възстановява и докато ловецът си мислеше, че е в безопасност.

И след това щеше да забие зъбите си право в сърцето на Михаела и да пие директно оттам.

И щеше да я запази. Желанието да я разкъса беше прекалено силно, но той щеше да съумее да го контролира. Защо да я убива, след като тя можеше да му даде такава изключителна сила? Смъртните бяха слаби, но един архангел… О, той можеше да пази Михаела цяла вечност. И всеки път тя щеше да се възстановява.

Питаше се дали Михаела е казала на Рафаел, че вече се бе хранил от нея. Облиза устните си. Беше сладка. Силна. Пикантна. И сега в себе си имаше нещо малко, нещо от него. Да, един архангел беше най-добрият източник на питателна храна и освежителна напитка. Беше й направил красива клетка, за да може да гледа, докато той си играе с другите си домашни любимки, за да знае, че тя е късметлийката, избраницата му, която следваше да го поддържа милиони години напред.

Но първо трябваше да счупи врата на ловеца.