Налини Синг
Ангелска кръв (12)

12

Елена излезе от Кулата и продължи да върви, без да обръща внимание на таксито, което я чакаше отпред. Опустошителен гняв, по-наситен, по-дълбок, по-опасен от всичко, което бе изпитвала досега, подпали всяко нейно нервно окончание. Причиняваше й болка, но и я държеше жива, помагаше й да върви напред.

Копелето! Шибаното копеле!

Сълзите заплашиха да налеят очите й, но тя не им позволи да се надигнат. Ако го направеше, това би означавало да си признае, че бе очаквала от Рафаел нещо повече, нещо човешко.

Улови познат аромат, стисна ножа и се завъртя на пети.

— Върви си у дома, вампир! — Гласът й беше нажежена и разтопена ярост.

Дмитрий се поклони учтиво.

— Нека бъде така, както заповяда моята мила дама. За беда… — той се изправи. Оттенъците на лицето и в очите му отразяваха нейния гняв и го връщаха обратно към нея. — … имам друго нареждане.

— Винаги ли изпълняваш това, което ти нареди господарят ти?

Устните му изтъняха.

— Останах с Рафаел от чувство за лоялност.

— А, да, точно така. Като малко беззащитно кученце — каза тя, забивайки нокти, или в случая думи, право в душата му, за да го накара да прокърви. — Как коленичиш пред него да се молиш, когато ти нареди да лазиш?

Изведнъж, преди Елена да успее да си поеме дъх, Дмитрий се оказа точно пред нея и вече бе стиснал ръката, с която тя държеше ножа си. Беше толкова нереално.

— Не ме предизвиквай, ловецо. Аз съм управител на охраната на Рафаел и ако зависеше от мен, сега щеше да си окована във вериги, закачена някъде, и месото ти щеше да капе от костите ти.

Еротичният му аромат накара този образ да оживее в съзнанието й по възможно най-варварския начин.

— Рафаел не ти ли каза да спреш с игричките с миризмите? — Тя спусна ножа от вътрешния джоб на ръкава си в дланта на по-слабата си ръка. По-слаба, но не съвсем слаба. Всички ловци можеха да се бият с двете ръце.

— Това беше снощи. — Той се наведе по-близо до нея, лицето му беше обтегнато. Устните му, докоснати само от една капка жестокост. — Днес вероятно ти е ужасно ядосан и няма да има нищо против, ако си отхапя едно дискретно парченце. — Силен проблясък на кучешкия му зъб, който Дмитрий вероятно реши да й покаже с определена цел.

— Точно тук на улицата? — попита тя и вдигна поглед към извивката на шията му. Усещаше ерекцията му.

Дмитрий не си направи труда дори да се огледа наоколо.

— Съвсем близо сме до Кулата на Ангелите. Тези улици са наши.

— Улиците може и да са ваши, но… Аз. Не. Съм. Ваша.

Елена мълниеносно размаха ножа и го прокара през гърлото му. Кръвта пръсна от разкъсаната артерия, но тя вече бе отстъпила назад. Дмитрий се хвана за шията и се свлече на колене. Очилата му паднаха и зад тях, в оголените му очи, Елена видя истински пожар. В тези очи тя прочете смъртната си присъда.

— Не се дръж като бебе — промърмори тя, вдигна ножа от тревата и го прибра пак в джоба си. — И двамата знаем, че вампир на твоите години се възстановява до десет минути.

Сетивата й бяха поразени от жестока вълна от миризмата на вампири.

— Ето че и твоите помощници идват. Беше ми приятно да си побъбрим, Дмитрий.

— Кучка — сякаш си правеше гаргара с думата.

— Благодаря.

И тогава той всъщност… се усмихна. Смъртоносна, плашеща усмивка.

— Харесвам кучки. — Думите бяха почти бистри и ясни. Оздравителният процес се развиваше с много по-силни темпове, отколкото Елена бе предположила. Но мрачният глад в тона му я закова на място. Проклетият перверзник! Ножът му беше харесал! Мамка му!

Елена се обърна и побягна. В секундата, в която Дмитрий успееше да стане, щеше да хукне след нея. В момента не се притесняваше толкова много, че ще бъде убита, а че ще бъде прелъстена. Че съблазънта, която се носеше от него, щеше да я побърка.

Дмитрий можеше да я накара да се гърчи от потребност, но тя не го искаше, когато е възбуден, не искаше да замъглява съзнанието й с този свой аромат. Аромат като команда, като заповед, като нещо задължаващо. По-силен от всичко, за което някога бе чувала, по-силен от всеки един аромат, който бе усещала. Но това едва ли трябваше да я изненадва, като се има предвид кое беше съществото, което Дмитрий наричаше „сир“.

Рафаел бе успял да я замае и да я притисне между две нейни дихания. Беше си помислила, че се е научила как да надушва странното усещане за прекъсване на връзката между съзнанието и тялото, което се случи при първите му опити. Този път обаче не усети нищо. В един момент се тревожеше за серийни убийци вампири, а в следващия вече се бе нахвърлила върху него, лазеше пред него, смучеше проклетия му език, сякаш целта й бе да се задави с него. Ако не беше успяла да излезе от това състояние, щеше да смуче и други неща.

Лицето й почервеня.

Не от гняв, макар че и гневът беше налице и не желаеше да си иде. А от желание. От топлина. Може би не искаше Дмитрий, с изключение на случаите, когато беше край нея, но със сигурност искаше архангела. Това я превръщаше в истински кандидат за най-охраняваната лудница, но при така стеклите се обстоятелства нищо не оправдаваше действията на архангела.

Секунда по-късно Елена вече излизаше от зоната на Кулата и вървеше по оживените улици на града, но вместо да забави крачка, тя забърза още повече, побягна. Докато тичаше, бръкна в джоба си, извади мобилен телефон и набра кода за спешни случаи.

— Някой трябва да ме измъкне — каза тя с продран глас веднага щом чу как някой да вдига. — Изпращам координатите си.

Натисна един от бутоните, който активира GPS устройството, което щеше да се появи на мониторите в Гилдията. Но не биваше да затваря, защото трябваше да продължи да се движи. В мига, в който спреше на място, играта щеше да свърши. Продължаваше да се оглежда за такси, но такова не се виждаше никъде.

Две минути по-късно увиващите се стъбла на сексуалния хлад се усукаха около тялото й като змии, търсещи и галещи. Сладка, обилна еротична топлина се изля под стомаха й. Тя заби юмрук право в тялото си, за да я накара да се махне, и рязко зави наляво. Край нея летяха скъпи магазини, ресторанти, мина и покрай „Зомби Ден“ — мястото, където вампирите предпочитаха да прекарват вечерите си. Еротичните видения от онази нощ изпълниха съзнанието й. Вампирите и техните курви. Силен аромат я помете.

Омайващ.

Чувствен.

Съблазняващ.

Не, не бяха курви, а бяха пристрастени. И най-лошото бе, че не можеше да намери в себе си силата да ги вини. Ако Рафаел някога успееше да я вкара в леглото си, не че имаше вероятност да го направи, защото преди това тя щеше да му отреже топките, но ако се случеше, навярно до края на дните си щеше да гине от копнеж по него.

Гневът отново започваше да прелива, когато подмина едно момче на скейтборд.

— Къде е вампирът? — извика то и скочи развълнувано от скейтборда си. — Пич…

О, мамка му!

Елена погледна през рамо и видя Дмитрий, който вървеше право към нея. Кръвта върху ризата му беше като алено цвете, но вратът му беше заздравял и лицето му бе чисто.

Тя извърна глава напред и се стрелна между колите, които набиваха спирачки и надуваха клаксоните си, докато Елена стремглаво вървеше измежду тях. Псувни, няколко писъка. Един турист започна да снима.

Страхотно!

Може би щеше да направи снимка, когато Дмитрий успее да я захапе и я превърне в една умоляваща, паднала на колене жена, която иска едно-единствено нещо — секс. Незнайно как, пистолетът й се озова в ръката. Да, предпочитаното от Елена оръжие беше нож, но ако искаше да го спре, преди да достигне до нея, трябваше да застреля копелето в сърцето. Но шансът да успее да го убие така беше много малък. И дори и да успееше, трябваше да се яви на съд. И какво щеше да твърди пред почитаемите заседатели? Трябваше да докаже, че е имал намерение да я нарани или убие. Вече си представяше: Трябва да ме разберете, почитаеми господин съдия, той се канеше да ме чука, докато оглупея. Искаше да ме накара да ми хареса.

Да, това щеше да мине много добре…

С нейния късмет щеше да й се падне някой изкукал дърт съдия с логиката на баща й — че жените са пионки и че единственият им талант е да си разтварят краката.

Втора мощна вълна бяс. Точно се канеше да се обърне с пръст върху спусъка, когато един черен мотоциклет заби спирачки пред нея. Беше напълно черен, както и дрехите и каската на мотоциклетиста. Но на капака за газта имаше едно дискретно златно G.

Тя скочи и с все сила се хвана за мотоциклетиста. Ръката на Дмитрий докосваше рамото й, когато моторът вече се отлепяше от тротоара. Тя се обърна и го видя застанал на ръба на тротоара да й изпраща въздушна целувка.

Рафаел затвори вратата на черната стая. Застана сред абсолютния мрак и обмисли отново това, което възнамеряваше да направи. Леуан беше тотално изтръгнала всичко човешко от себе си. Отдавна се бе извисила над всичко земно, а това, което се случи между него и Елена, беше така човешко, така реално.

Той стисна зъби — нямаше никакъв друг избор. Не и когато майка му беше Калиане. Това беше началото на някаква дегенерация…

Тръгна инстинктивно към средата на стаята и концентрира ангелските си способности в лъча дълбоко в него. Това умение, както и Величието бяха неща, на които бе способен само един архангел. Но за разлика от невидимостта този лъч имаше много по-висока цена. Дванадесет часа след като направи това, той щеше да е в Тишината, където щеше да управлява онази част от мозъка му, която никога не бе милостива. Никога нямаше да бъде. Ето защо Рафаел наистина рядко си позволяваше да използва тази форма на комуникация. През тези дванадесет часа той се превръщаше в нещо много сходно с чудовището, което живееше в него, което живееше във всеки един архангел. Силата беше наркотик и той, подклаждан от тази сила, не само че корумпираше всички по пътя си, но и унищожаваше. По време на един от тези периоди, когато бе в Тишината, той беше наказал така свирепо онзи вампир на Таймс Скуеър. Вампирът трябваше да бъде наказан, но Тишината в Рафаел бе превърнала наказанието в ужасно зло.

Сега Рафаел вземаше предварителни мерки да не предприема нищо във времето, когато щеше да бъде в Тишината, за да не се превърне в наказателна опустошителна акция. Проблемът обаче беше, че когато съзнанието му се вледенеше, той започваше да вижда нещата в съвсем различна светлина и имаше голяма вероятност да промени решението си.

Но това трябваше да се направи.

Застанал в центъра, концентриран, готов, той разтвори крилете си до края. Върховете им докосваха стените на стаята и той усети вкуса на черното в гърлото си. Повечето хора и вампири вярваха, че крилете на ангелите не са чувствителни, освен в линията над рамото.

Грешаха.

Нещо в биологията на ангелите правеше крилете им чувствителни във всяка точка, във всеки милиметър.

Сега Рафаел се потопи в черното, сякаш то беше неговата сила. Но силата му не беше в черното, а идваше отвътре. Липсата на стимулация обаче — вид липса на всякакви други усещания, повишаваше нивата на чувствителност на лъча до изумителни нива.

Започваше като жужене в кръвта, после като симфония, която се разливаше до сухожилията му, огъваше ги, почти ги скършваше и после го запалваше отвътре. В този момент преди вътрешната експлозия, която го извеждаше извън себе си и го мяташе в мрака на Тишината, той вдигна ръце и насочи силата си към стената отпред. Тя се разклати, превърна се в течност и се изля на пода в локва. Преди силата да стане неспокойна и трудна за управление и да потърси начин да влезе обратно в тялото му, той се концентрира да открие Леуан.

Способността да общуват от големи разстояния идваше от същото място, откъдето извираха и умствените му способности, но за разлика от всички дарби, които имаха, тази беше толкова силна, че нямаше съд на света, който да я побере. Стените в тази стая бяха като че най-ефективният съд, но ако се наложеше, можеше да използва и други повърхности и предмети. Ако се бе опитал да изпрати този сигнал в другия край на света само със силата на мозъка си, вероятно би унищожил половината сграда и част от мозъка си.

Втечнената стена пред него постепенно се стабилизира и се втвърди до черно стъкло. Вътре се намираше едно познато лице. Едно-единствено. Търсенето му беше много точно. След секунди щеше да види Леуан.

— Рафаел — каза тя с лека изненада. — Рискуваш да използваш толкова много сила, докато Юръм е в града?

— Налага се. Ще възвърна напълно силата си до момента, в който той достигне следващия етап на разграждането.

Бавно кимане.

— Прекрачил е и последната линия, нали?

— Когато това се случи, всички ще разберем. — Целият свят щеше да узнае. Всички щяха да чуят писъците. — Трябва да ти задам въпрос.

Когато го погледна, очите й бяха напълно безизразни, бледи, ако едно око изобщо може да бъде бледо. Ирисът и зеницата на окото й почти се сливаха и Рафаел трудно ги разграничаваше.

— Във всеки от нас има чудовище, Рафаел. Някои ще оцелеят, други ще се прекършат. Ти не си се прекършил. Все още.

— Загубих контрол над съзнанието си — каза, без да я пита как е разбрала това, което бе… разбрала. Леуан бе по-скоро дух, отколкото човек. Сянка, която се движеше без проблем от свят в свят, без никой да я усети.

— Това е еволюция — прошепна тя. Усмивка, която не беше точно усмивка, сбърчи лицето й. — Без промяна бихме се превърнали в пепел.

Рафаел не знаеше дали тя говори за себе си или за него.

— Ако продължавам да губя контрол, значи съм безполезен като архангел — каза той. — Токсинът…

— Това няма нищо общо с Наказанието. — Тя махна с ръка и той видя бръчки. Тя беше единственият архангел, който показваше някакви признаци на стареене. Радваше им се и си ги носеше с гордост. — Това, което преживяваме, е нещо напълно различно.

— Моля? — Той се чудеше дали не го лъже нарочно, за да проточи разговора с цел да отслаби силите му. Нямаше да е първият път, когато двама архангели работят в съюз, за да прекатурят трети. — Или просто нищо не знаеш, но се опитваш да си играеш на богиня?

Слана в белите й слепи очи, проблясъци от емоция, толкова различна, толкова друга.

— Аз съм богиня. Държа в една ръка живот и смърт. — Косата й полетя назад с този прозрачен вятър, който само тя можеше да създаде около себе си. — Способна съм да унищожа хиляди само с мисълта си.

— Смъртта не те прави богиня. Иначе сега и Нейха щеше да е до теб.

Царицата на змиите и отровите оставяше следа от трупове по пътя си. Където и да минеше, сееше смърт. Никой не смееше да се противопостави на Нейха. Възражението беше равносилно на смърт.

Леуан сви рамене по крайно странен, човешки начин.

— Тя е глупаво дете. Смъртта е само от едната страна на уравнението. Една богиня не може само да отнема живот. Тя трябва и да дава живот.

Той я погледна, усети красотата в думите й и разбра, че бе придобила нова сила. Сила, за която досега само се шепнеше, но никой не вярваше.

— Можеш да накараш мъртвите да ходят?

Не, нямаше да са живи, но щяха да могат да ходят, да говорят и нямаше да изгният. Нейният отговор беше само една усмивка.

— Сега говорим за теб, Рафаел. Не се ли страхуваш, че ще видя слабостта ти и ще я използвам срещу теб?

— Мисля, че Ню Йорк слабо те интересува.

Тя се засмя. Хладен звук, който нашепваше за отворени гробове и слънчева светлина. Всичко в едно.

— Умен си. Много по-умен от другите. Ето какво трябва да знаеш — не си загубил контрол.

— Принудих жена да ме желае. — Тонът му бе злокобен. — За Каризмън може и да е нищо, но за мен е много. — Каризмън, който имаше власт над почти цялата северна част на Северна Америка, в мига, в който харесаше жена, просто си я вземаше. — Какво е това, ако не пълна загуба на контрол?

— В стаята е имало двама души.

В първия миг той не разбра, но когато осъзна какво се опитваше да му каже, кръвта му се вледени.

— Тя има способността да ми повлияе? — Не бе попадал под влиянието на друго същество, откакто успя да се освободи от Айсис преди десет века.

— Би ли я убил, ако имаше такава способност?

Рафаел беше убил Айсис. Това беше единственият начин да се освободи от силния ангел, който искаше да го държи като затворник. Беше убил и други.

— Да — отговори веднага, но част от него вече не беше толкова сигурна.

Изнасилването ли те възбужда?

Ехото от тези думи все още вибрираше в безкрайната нощ, която той наричаше душа. Очите му огледаха лицето на Леуан.

— Дори да ме е контролирала, не е било съзнателно.

Иначе не би го обвинила в изнасилване.

— Сигурен ли си?

Той я изгледа продължително. Не беше в настроение да си играе игрички. Това я накара да се усмихне още по-широко.

— Да, наистина си умен. Не, твоята малка преследвачка на вампири няма силата да прекърши един архангел и да го накара да прави това, което на нея й се иска. Изненадан ли си, че знам за кого става дума?

— Имаш доносници в моята кула, така както аз имам навсякъде.

— А имаш ли шпиони в дома ми? — попита тя с глас като бръснач.

Той метна един щит да се предпази от режещата й сила.

— Ти как мислиш?

— Смятам, че си много по-силен, отколкото другите предполагат. Те дори не осъзнават. — Очите й бяха замислени, преценяващи, сякаш пресмяташе нещо, въпреки че сега говореше малко по-неформално. Рафаел би се проклел за грешката, че я потърси, но не го направи, защото знаеше, че това беше част от нейния modus operandi^[1]. Така процедираше, така действаше и за да се видиш с нея, за да можеш да говориш с нея, трябваше да умееш и да притежаваш силата да правиш нещата интересни за нея.

— Ако не беше жена, щях да ти кажа, че имаш нужда да покажеш кой от нас двамата има по-голяма пишка.

Тя се засмя… всъщност истински… но нещо в смеха й не звучеше добре, не беше точно смях.

— О, бих направила това във времената, когато се интересувах от такива неща — махна тя с ръка. — От теб би излязъл добър любовник. — Устните й бавно се наляха с чувственост, избелял спомен подпали няколко искрици в зимата на очите й. — Кажи ми, танцувал ли си с ангел, докато летиш?

Споменът удари Рафаел като физически удар. Да, беше танцувал. Не беше удоволствие. Но не каза нищо. Просто я гледаше, слушаше я със съзнанието, че сега той бе нейната публика.

— Навремето имах любовник, който всъщност успя да ме накара да се почувствам като човек. — Тя премигна. — Изумително, нали?

Рафаел се замисли какъв ли ангел е била като много млада и реши, че отговорът не му харесва.

— Все още ли е с теб? — попита по-скоро от учтивост, не че го интересуваше особено.

— Заповядах да го убият. Един архангел никога не може да бъде човек. — Лицето й се промени, с всяка изминала секунда ставаше все по-далечно, все по-откъснато от този свят, неземно, нереално. Карикатура на ангелски черти, тънка като хартия кожа върху греещи под нея кости. — Има някои хора — един на милиард може би, които ни правят нещо по-различно от това, което сме. Бариерите падат, огньовете пламват, умовете се сливат. — Той остана напълно мълчалив. — Трябва да я убиеш. — Зениците й се бяха разширили и поглъщаха ирисите й. Очите й се превръщаха в черни пламъци, лицето й — в горяща маска на череп. — Междувременно, ако не го направиш, никога няма да си сигурен дали бариерите няма пак да паднат.

— Какво ще се случи, ако не я убия?

— Това тя ще те убие. Ще те направи смъртен.