Налини Синг
Ангелска кръв (6)

6

Елена приключи с издирването на предварителна информация за Юръм и се облегна назад. Усещаше гаденето като юмрук, заврян в гърлото й. Юръм бе управлявал и все още (за света) управляваше цяла Източна Европа, в това число цяла Русия и всички държави, които преди са били към нея.

О, точно както в Америка. Реално управляваха президент, министър-председател, парламент, министерски съвет, но всички знаеха, че истинската сила е в ръцете на архангелите. Управление, бизнес, изкуство — нямаше нещо, което да не е под тяхното пряко или непряко влияние.

Юръм очевидно беше силен и се набъркваше абсолютно навсякъде. Първата статия, която намери, беше за президента на малка държава, която преди е била част от Съветския съюз. Президентът, господин Черньов, бе направил грешката да постави под съмнение силата и да предизвика Юръм, и то на публично място. Беше се обърнал към гражданите с апела да бойкотират работата на архангелите, както и на техните отрочета вампирите и да се доверяват на бизнес, който се управлява от хора. Елена не беше съгласна с речта на президента. Човек не бива да забравя, че има и други на този свят, освен него и че той не е център на Вселената. А какво щеше да стане с горките вампири, които излизаха и работеха, за да прехранват семействата си?

Повечето вампири не получаваха силата си автоматично. Това отнемаше векове. Някои оставаха слаби завинаги.

След като прочете първите няколко параграфа от статията, тя реши, че материалът ще приключи с обобщение за политиката на президента и очакваше да види данни за погребението му. Съвсем логично. За нейна изненада тя откри, че президентът е жив… ако може така да се каже. Скоро след пламенната му реч господин Черньов бил застигнат от изключително лош късмет — за голяма беда, докато пътувал със служебния си автомобил, шофьорът му изгубил контрол над колата и се забил в идващия насреща камион. Водачът се отървал без драскотина. Според журналистите това било „истинско чудо“. El Presidente обаче нямал такъв късмет. Тялото му имало толкова много изпочупени кости, че според лекарите никога нямало да може да възвърне пълен контрол над ръцете и краката си. Очните му ябълки се били обърнали навътре към мозъка, напълно унищожавайки зрението му. Гърлото му било поразено, не много — колкото да бъдат безвъзвратно повредени гласните му струни… но не бил убит.

Бил жив.

Никога повече нямал да може да държи химикал или да пише на компютъра си.

Никога повече нямал да може да говори.

Нито пък да вижда.

Никой не посмял да коментира случая повече, но посланието било ясно и било произнесено по възможно най-гръмкия начин — предизвикаш ли Юръм, ще се наложи да замълчиш завинаги. Политикът, който заел мястото на онзи президент, декларирал съюз с Юръм още преди да поеме управлението на страната и да положи клетвата си като президент.

За Рафаел можеха да се кажат много неща, но поне не беше тиранин. Тя не хранеше никакви илюзии, знаеше, че управлява Северна Америка с железен юмрук, но поне не се бъркаше в човешките дела, не и в тези, които не биха довели до сериозни последствия. Преди няколко години имаше един кандидат за кмет, който твърдеше, че ако го изберат, ще пренебрегне напълно архангела, защото не бил достоен за уважение. Рафаел бе позволил на кампанията да си върви, но единственият му отговор беше една кратка усмивка към репортерката, която се бе осмелила да го доближи. Тази усмивка казваше всичко: Рафаел знаеше колко нелепа и смешна е тази кампания, знаеше, че този човек никога няма да спечели. Тогава надеждата за победа на кандидата за кмет потъна точно като „Титаник“. Мъжът изчезна и никой никога не го видя. Рафаел бе постигнал победа, без да пролее и капка кръв. И запази статута си на най-могъщата сила в очите на населението.

— Това не го прави добър — каза си на глас, силно притеснена от насоката, в която вървяха мислите й. В сравнение с Юръм Рафаел можеше и да грее като слънце, но това не означаваше нищо. Все пак именно Рафаел се закани да нарани Зоуи. Не някой друг. — Копеле — изпсува пак на глас. Тази закана го нареждаше в същата лига, до Юръм, който пък според репортажите унищожил цяло училище с деца на възраст от пет до десет години, защото селяните искали да махне отрочето си вампир от селото им.

Елена не би одобрила подобно отношение към един вампир, не и ако не се е снабдявал с кръв насилствено, но този не е бил кротък и възпитан — беше нападнал няколко от жените в селото и ги беше оставил почупени, надробени. Селяните се обърнали за помощ към Юръм. Той отговорил, като избил децата им и откраднал жените им. Нито една от жените не била видяна повече, а селото вече не съществуваше, било затрито още преди десетилетия.

Без съмнение Юръм беше много зло същество. А тя беше…

Нещо почука на стъклото на прозореца.

Ръцете й се плъзнаха към ножа, скрит под масичката за кафе, докато бавно вдигаше очи. Погледът й веднага се закова в очите на архангела. На фона на блещукащото с вечерните си светлини небе на Манхатън беше редно Рафаел да изглежда по-незначителен, по… по-невеличествен. Уви, сега изглеждаше още по-красив. Елена беше поразена от премерените му движения, от начина, по който едва мърдаше крилете си, за да се задържи във въздуха. Оголената сила на магнетизма му я задушаваше дори през прозореца. Тя преглътна и стана.

— Този прозорец не се отваря — каза Елена и се запита дали може да я чуе.

Той посочи нагоре и очите й обезумяха.

— Покривът не е…

Но той вече бе изчезнал.

— По дяволите!

Беше му ядосана, бясна, задето я бе уловил в такъв момент, заради това, че я бе изненадал, че успяваше да пробие по всякакъв начин и да излее в нея фаталната си красота и съблазън. Тя мушна ножа обратно под масата, затвори лаптопа и излезе от апартамента. Отне й няколко минути да стигне до покрива и да отвори вратата.

— Не излизам там навън — извика тя, когато видя, че Рафаел не е зад вратата. Не се виждаше никъде.

Покривът на сградата беше правен от някакъв авангарден архитект, който вярваше повече във формата, отколкото в ползата от нещата. С други думи, по повърхността на покрива имаше много неравни остри издутини. Не беше възможно да вървиш по тях, без да се плъзнеш и да паднеш право в ръцете на смъртта.

— Не. Благодаря, но не, благодаря — промърмори тя. Вятърът шибаше лицето й, въртеше косата й назад, докато Елена чакаше пред полуотворената врата. — Рафаел!

Помисли си, че вероятно архитектът не е бил авангардист. Може би просто е мразел ангелите. Това й се стори доста добро като решение. Колкото и да се възхищаваше на крилете им, тя не хранеше никаква заблуда относно тяхната вътрешна доброта.

— Доброта! Ха! — измърмори с язвителна насмешка и точно тогава той се приземи пред нея. Крилете му наводниха полезрението й.

Елена неволно направи крачка назад и когато се съвзе след секунди, той вече бе влязъл и затваряше вратата след себе си. По дяволите, как го мразеше заради това, че я караше да реагира като пълен новак, тръгнал на лов за първия си вампир. Ако продължаваше в същия дух, щеше да изгуби цялото уважение, което имаше към себе си.

— Какво? — попита тя и скръсти ръце.

— Така ли посрещаш гостите си? — На устните му нямаше и следа от усмивка, но въпреки това бяха самата съблазън в материализирана форма, пълни, примамващи. Тя направи още една крачка назад.

— Престани.

— Кое? — попита и в очите му видя истинско неподправено объркване.

— Нищо.

Стегни се, Елена.

— Защо си тук?

Той се взря в нея за няколко дълги, безкрайно дълги секунди.

— Искам да говоря с теб за задачата ти.

— Говори тогава.

Той огледа тесния коридор, който никой никога не ползваше. Металните стълби бяха ръждясали. Единствената крушка светеше в бледожълто, премигваше, всеки миг щеше да угасне. Премигване. Премигване. Две стабилни секунди светлина. Премигване. Премигване. И така продължи в същия ритъм, докато Елена не започна да усеща, че е на ръба да се побърка. Рафаел явно също не бе впечатлен от атмосферата.

— Не тук, Елена. Заведи ме в апартамента си.

Заповедта я издразни.

— Не. Това е работа. Ще отидем в щаба на Гилдията и ще седнем в някоя от заседателните зали.

— За мен няма значение. — Леко присвиване на раменете, което привлече вниманието й към широките му плещи и мощната арка от пера. — Мога да стигна дотам за минути. На теб обаче ще ти е нужен половин час и дори повече, защото има катастрофа на шосето, което води към Гилдията.

— Злополука? — Ужасяващо гнусни картини от статията, която току-що бе прочела, нахлуха в съзнанието й. — Сигурен ли си, че не си се погрижил за това?

Той я погледна почти развеселено.

— Ако исках, щях да те принудя да направиш всичко, което пожелая. Защо да си давам труда да задръствам шосето, да си пилея времето, като има далеч по-лесни начини.

Безсрамният тон, с който й изтъкваше силата си и намекваше колко слаба и безпомощна е тя пред него, предизвика силен сърбеж в пръстите й, които инстинктивно търсеха ножа.

— Не бива да ме гледаш по този начин, Елена.

— Защо? — попита тя в някакъв пристъп на желание да… сама да причини собствената си неизвестна смърт? Кога бе станала податлива на импулси за самоубийство? — Страхуваш ли се?

Той се наведе леко към нея.

— Моите любовници винаги са били борбени жени. Силата ме интригува.

Елена отказваше да му позволи да си играе с нея така, въпреки че тялото й се съпротивляваше. Неистово и свирепо. Почти истерично.

— И ножовете ли те интригуват? Защото, ако ме докоснеш, ще те промуша. И не ме интересува дали ще ме хвърлиш от най-близкия балкон.

Той като че се замисли. Помълча и накрая каза:

— Не, не бих избрал такъв начин да те накажа. Би свършило прекалено бързо.

И едва сега Елена си спомни, че това не беше обикновен мъж, че си играеше със същество, което има нечувана сила. Това беше Рафаел, архангелът, който бе натрошил всяка една кост в тялото на онзи вампир само за да напомни на хората за силата си и за правилата, които трябва да спазват.

— Няма да те пусна в дома си, Рафаел.

В нейния рай? Изключено.

Тишината натежа със смазващата притискаща сила на скрита заплаха. Тя остана закована на място — напълно съзнаваше, че е прекалила, предизвикала го е повече от разумното. И макар да знаеше цената си, тя знаеше и друго: в крайна сметка в очите на един архангел тя беше заменима. Като торбичка за еднократна употреба.

Сините му очи се наляха с пламъци, напрежението и силата му пукаха и гънеха въздуха край тях. Елена беше на ръба да се обърне, да хукне и да се опита да избяга по тесните стълбища, да направи някакъв опит да се скрие, но тогава той проговори:

— Тогава ще отидем в твоята Гилдия.

Тя премигна изумена от развоя.

— Ще взема колата.

Колата беше на Гилдията. Повечето ловци използваха служебни автомобили, понеже всички пътуваха прекалено често извън страната и не си заслужаваше да държат своя собствена кола. Не си струваше разправията.

— Не. — Ръката му се затвори около кръста й. — Не желая да чакам. Ще летим.

Сърцето й спря. Буквално. Когато с мъка се съживи и пак затупка, тя едва успя да изрече:

— Какво? — Не беше говор, а нещо като грозно цвилене, но той вече отваряше вратата и я дърпаше след себе си. Тя се опита да се застопори на пети.

— Чакай!

— Или ще летим, или ще отидем у вас. Избирай.

Арогантността, с която прозвуча командата, буквално спря дъха й. Както и гнева му. Архангелът на Ню Йорк не обичаше да чува думата „не“.

— Нито едното, нито другото.

— Не се приема.

Той я дръпна. Тя се опита да се съпротивлява. Искаше да лети, искаше повече от всичко, но не и в ръцете на архангел, който можеше да я изпусне ей така, просто защото го бе вбесила.

— Какво е толкова спешно?

— Няма да те изпусна… не тази вечер.

Лицето му беше толкова красиво, шокиращо съвършено. Като на древен бог. Не, дори не можеше да се намери сравнение. Точно така, беше несравнимо. Пък и боговете не са имали кой знае каква милост към хората.

— Достатъчно.

Изведнъж, без дори да е помръднала крака, без да е направила и стъпка, се озова на покрива. Гняв се изсипа във вените й. Като накъсана мощна вълна от нажежена до бяло светкавица. Но той уви ръце около нея и единственото, което успя да направи, бе да разтвори леко устни, докато той вече се вдигаше нагоре. Всички инстинкти за самосъхранение се задействаха. На пълни обороти. Тя заключи ръце зад врата му и го стисна така, както човек се държи за живота си, докато покривът под тях пропадаше със зашеметяваща скорост все по-надолу. Косата й удряше в лицето й, очите й се насълзиха от вятъра. Когато набра достатъчно скорост, или поне тя така си мислеше, той я сложи на завет под крилото си. Елена се запита дали го беше направил нарочно и веднага се усети, че пак пада в капана да му придава човешки качества. Той не беше човек. Той нямаше нищо общо с простосмъртните хора. Крилете му изпълваха полезрението й, но накрая набра смелост да погледне зад тях. Нямаше какво да се види — бяха се изкачили над облаците.

Кожата й настръхна, студ се изля в костите й. Зъбите й леко потракваха, но трябваше да говори, да се опита да изпусне яда, преди да е пробил дупка от изгорено в душата й.

— Казах ти — започна тя през стиснати зъби, за да не разбере, че й е студено. — Да не разбъркваш мислите ми и да не ми внушаваш разни неща.

Той погледна надолу към нея.

— Студено ли ти е?

— Дайте му награда, моля ви се — каза тихо. Дъхът й излезе като мъглив отрязък в чистото небе. — Не ставам за летене.

Рафаел се спусна надолу, без дори да я предупреди. Стомахът й сякаш летеше някъде извън тялото й, а кръвта й се съживи от адреналина на чисто… щастие. Тя летеше! Да, не по нейно желание, но нямаше да позволи на гнева да развали преживяването, нямаше да бъде отмъстителна и да си навлича още неприятности, защото си заслужаваше. Стискаше го здраво и попиваше всяка секунда от преживяването, а чувствените мигове прибра на скришно място, за да ги изпита пак. По-късно. Тогава разбра, че не бива да се страхува. Рафаел нямаше да я изпусне, без да иска — ръцете му бяха като скала около нея. Като неразрушима скала, която нищо не можеше да помръдне. Чудеше се дали изобщо усеща тежестта й. Ангелите бяха известни с това, че са много по-силни от хората и вампирите.

— Така по-добре ли е? — попита с устни до ухото й.

Изненадана от топлия тембър на гласа му, тя премигна и разбра, че сега летят над небостъргачите.

— Да.

Не, нямаше да му благодари, помисли си тя, но съзнанието й беше напълно неконтролируемо. Не че й беше искал разрешение за това излитане в Космоса.

— Не ми отговори, Елена.

— В моя защита — хумористичен коментар. — Не беше точно въпрос, а становище. — Очите й се присвиха. — Защо продължаваш да се навираш в съзнанието ми?

— По-удобно е. Така не губя време да чакам, докато се наканиш да кажеш нещо.

— Това е като изнасилване.

Студена тишина. Кожата й пак настръхна до последната пора.

— Внимателно с обвиненията.

— Това си е истината — настоя тя, макар че стомахът й трепереше като малка топка, изтъкана от уплаха. — Казах ти да не го правиш, но ти продължаваш въпреки нежеланието ми. Как, по дяволите, се нарича такова вмешателство?

— За нас човечеството е едно нищо — каза той. — Мравки. Лесно се мачкат, лесно се заменят с други.

Тя потръпна и този път не само от страх.

— Тогава защо ни позволявате да живеем?

— От време на време ни забавлявате. Имате приложение, има полза от вас.

— Храна за вампирите ви — отвърна тя, отвратена от себе си, че бе видяла нещо човешко в него. — Какво? Имате си цял затвор с прясна „закуска“ за домашните си любимци?

Ръцете му я притиснаха силно. Въздухът едва се процеждаше до гърдите й.

— В това няма логика. Закуските сами се предлагат. На сребърен поднос. Но ти, разбира се, знаеш това. Все пак сестра ти е омъжена за вампир.

Не беше дори намек, а директна обида. Можеше направо да нарече сестра й Бет „вампирска курва“. Обидният термин се използваше спрямо мъже и жени, които вървяха след групи вампири и им предлагаха телата си в замяна на удоволствие. На такова удоволствие, с което вампирът бе склонен да ги удостои. Всеки вампир се хранеше по различен начин, всеки вампир нараняваше и доставяше удоволствие по различен начин. Някои вампирски курви бяха готови да опитат, да се оставят да бъдат опитани от всеки един вампир.

— Не намесвай сестра ми.

— Защо?

— Тя беше с Харисън, преди той да стане вампир. Не е курва.

Той се засмя, но това беше най-студеният, най-опасният звук, който някога бе чувала.

— Очаквах повече от теб, Елена. Нима ще отречеш, че си срам и позор за семейството си, че са се отрекли от теб, че се гнусят от теб? Мислех, че в сърцето ти има малко съчувствие към тези, които обичат вампирите.

Ако не трябваше да задържи ръцете си заключени зад врата му, щеше да му издере лицето, да забие нокти и да не спре, докато свлече кожата му.

— Няма да обсъждам семейството си с теб.

Не с него. Не и с никого другиго. Никога повече.

Отвращаваш ме.

Това бяха почти последните думи, които баща й й каза. Джефри Деверо така и не съумя да разбере как е успял да създаде „същество“, да го отгледа, да се грижи за този „позор“. Само защото отказваше да се съобразява с диктата на аристократичното си семейство и не се продаде, не се омъжи за човек с тяхната „синя кръв“, за да продължи рода на империята Деверо. Беше й наредил да се откаже от лова на вампири, но така и не бе разбрал, че реално това, което искаше от нея, бе да задуши, да убие част от себе си.

Заминавай, махай се тогава, въргаляй се в калта. Не се връщай никога.

— Вероятно е било много интересно, когато съпругът на сестра ти е избрал вампиризма — каза Рафаел, очевидно без да обръща внимание на думите й. — Баща ти не се отказа нито от Бет, нито от Харисън.

Елена преглътна тежко. Не, не биваше да си спомня за онзи миг на жалка надежда, когато Харисън бе приет обратно в семейството. Така отчаяно искаше да вярва, че баща й се е променил, че най-накрая ще я погледне с онази любов, която трайно и неотстъпно хранеше към Бет и другите две деца, които имаше от втората си по-млада съпруга Гуендолин. Никой никога не говореше за първата му жена, майката на Бет и Елена. Сякаш никога не бе съществувала.

— Баща ми не ти влиза в работата — каза тя с груб, натежал от емоции тон.

Джефри Деверо не се беше променил. Дори не си направи труда да й върне обаждането. Беше ужасно неблагоразумно от нейна страна дори да го търси. Случи се малко след като Харисън бе приет отново в дома му, защото беше наследник на огромна корпорация със здрави финансови връзки с империята на баща й. От Харисън имаше полза, но Джефри нямаше никаква облага от дъщеря си, която бе избрала да се задоволи с „едно безсрамно нечовешко съществуване“ и да души разни вампири.

— А майка ти? — Мрачен шепот.

Нещо в нея изпука, скърши се. Тя пусна врата му, зарита с крака и вдигна ръце да направи нещо с неговото… о, така красиво лице. Това беше пълно самоубийство, но ако имаше нещо на света, което изкарваше Елена от рамките на рационалното и разумното, то това беше темата за майка й.

Този архангел, който не даваше пукната пара за човешкото съществуване, което за него се измерваше като стойност и продължителност с това на една светулка, та въпросното безсмъртно същество си позволяваше да използва краткото съществуване на майка й срещу нея? Това беше непоносимо. Искаше да го нарани, въпреки че осъзнаваше колко невъзможна е такава мисия.

— Да не си посмял… никога…

И той я пусна.