Налини Синг
Ангелска кръв (38)

38

Рафаел се изстреля нагоре в небесата, по-високо, отколкото бе позволено на ангелите, и огънят започна да умира от липсата на кислород. После се спусна надолу, използвайки момента да стреля по тялото на Юръм, който успя да отбегне всеки един от ударите му. С изключение на един. Беше в бедрото му. Рафаел виждаше как тялото на Юръм се изопва, опитва се да поеме болката от старите и новите рани. Не беше обезвреден. Все още не. Но скоро и това щеше да се случи.

Юръм бе вкарал достатъчно ангелски огън в тялото на Рафаел. Този огън бе полепнал, сега разяждаше плътта му и щеше да продължи по-навътре. Имаше по-малко от десет минути, преди крилете му да спрат да функционират. После усети как едно сухожилие се скъса и си спомни: сега беше малко по-смъртен.

Така да бъде. По-скоро би умрял малко по-човечен, отколкото да се превърне в такова чудовище.

Елена! Живей!

Мислеше с кристална чистота. Продължи да изпраща посланието си към нея, макар че сега, когато огънят на Юръм се забиваше в кожата и крилете му, тялото му се нуждаеше от сила.

Трябва да живееш, Елена!

Духът й гореше прекалено ярко, за да може да се забрави така лесно.

И тогава разбра… този крехък смъртен живот не бе просто важен. Беше по-важен от собствения му живот.

Събуди се, ловецо на Гилдията!

Най-сетне успя да се доближи до Юръм и да опита да го удари, но резервът му се изчерпваше. Под тях градът беше останал без захранване, защото и двамата извличаха енергия от наличните в него електроизточници. От всичко, което съдържаше енергия. Колите спираха, батериите се изтощаваха, всички системи се пренатоварваха. Но той знаеше, че тялото му щеше да се предаде много преди да бъде изчерпано електричеството в огромния град.

Ударът в крилото на Юръм не беше достатъчен. Бе натъпкан с кръв и сега всяка рана заздравяваше с по-голяма скорост от тази, с която се възстановяваше всеки ангел и дори архангел. Но този единствен удар срещу полуразрушения апартамент…

Елена!

Рафаел не можа да избегне удара в рамото. Болката се пръсна в тялото му, огънят докосна костта и започна да я разяжда. Премигна, за да изпъди потта, стичаща се в очите му, продължи да лети и да стреля над апартамента, за да не позволи на Юръм да го унищожи.

— Глупак! — извика Юръм. — Би се отказал от безсмъртието заради една жена?

Рафаел отговори с ужасен удар. Усещаше, че неговите помощници са наблизо. Предупреди ги да стоят настрани. Само архангел можеше да издържи на ангелския огън. Тогава едно от огнените кълба на Юръм порази и другото му рамо.

Огънят го бе проял от едната страна и оголеният бял кокал се виждаше. Мускулите, които държаха тялото му, падаха покосени един след друг. Но той продължаваше да се бие, удари Юръм няколко пъти. Мина му през ума, че в момента в Манхатън няма никакво осветление. Под нозете му градът беше потънал в мрак. По-натам Бронкс и Куинс бързо губеха светлинка след светлинка. Извън тези райони имаше още много източници, но тялото му започваше да поддава.

Напълвайки се с толкова сила, колкото можеше да побере, докато кожата му не започна да искри и свети в тъмното, той се подготви за един последен смъртоносен удар. Ако осъществеше контакт с тялото на Юръм, и двамата можеха да изгорят. Прекалено висока цена, но Юръм се беше превърнал в Ангел на смъртта, следователно ако не умреше сега, щеше да сложи край на тази цивилизация.

Метна една светкавица, но не много силна, само колкото да държи Юръм далеч от себе си, и започна да търси слабо място в защитата му, да чака да направи грешка. Но когато възможността се отвори, не беше по вина на Юръм, а заради един упорит ловец, прекалено твърдоглав, та да се предаде на смъртта и на злото.

Зад падналата стена на разрушената жилищна сграда се чу стрелба и куршумите се забиха в крилете на Кървавия ангел. Юръм изврещя и започна да мята ангелски огън като обезумял. Рафаел полетя към падащия надолу Юръм, хвана го с едната си ръка, мушна другата в него и изстреля огъня си през гръдния кош право в сърцето му.

— Сбогом, стари приятелю — каза Рафаел, но знаеше, че в това чудовище не бе останало нищо от ангела, когото познаваше. И тогава изпусна една последна мощна поредица от огън, който се разля по тялото на Юръм като треска. Умиращият ангел се опита да хване Рафаел и да го повлече със себе си.

Но Рафаел трябваше да живее. Защото, ако не успееше да оцелее, Елена щеше да умре. Изскубна се назад секунда преди Юръм да експлодира в бял огън, който освети целия Манхатън. И това беше краят. Юръм беше не само мъртъв, но и напълно заличен от Космоса. Дори прах не остана след него.

Кървящите му рани ставаха все по-зле. Ангелският огън влизаше все по-навътре. Рафаел трябваше да се приземи, но той махна с едното си функциониращо крило и излетя нагоре през дупката, която Юръм в пристъп на отчаяние бе отворил с една от последните си огнени топки. Рафаел знаеше, че Елена е успяла да събере последните си сили, преди да застреля Юръм. Но сега от тази сила не бе останало абсолютно нищо. И все пак усещаше живота в нея, усещаше угасващия, почти мъртъв пламък.

Елена, отговори ми.

Тишина, покой, притаено мълчание. И след това:

Остани си поне мъничко човек. Обещай ми, Рафаел?

Молба, която дори не се чу като звук. Но беше достатъчно. Той тръгна по следата на мисълта й, за да намери изпочупеното й тяло, паднало върху тесен улей над един неонов знак. Гърбът й беше натрошен. Краката й — извити неестествено. Но когато го съзря, тя се усмихна. В ръката си държеше пистолета, който бе спасил толкова много животи, цифра, която никой никога нямаше да узнае.

Не смееше да я докосне, за да не я обърне, без да иска, и тялото й да падне от улея.

— Няма да умираш!

Бавно премигване.

— Пак командваш. — Звукът се давеше в мехури кръв.

Гласът ми не работи много добре.

Аз те чувам.

Кажи ми тайната сега. Как се превръщате във вампири? Защо създавате вампири?

Можеше да усети как се шегува дори и в угасващия шепот.

Телата ни произвеждат токсини, които трябва да се пречистват през определен период от време. Колкото по-стари ставаме, толкова по-големи са интервалите.

Юръм е чакал прекалено дълго.

Да. Изграждаме имунитет, но само до определено количество токсини. След това токсинът започва да се свързва с клетките и да мутира. Но наличието на този базисен имунитет означава, че един архангел винаги има някакво количество токсини в кръвта. Достатъчно, напълно достатъчно количество. Единственият начин да се махнат токсините е, като се прехвърлят върху човешко същество. Историята на ангелите разказва за времена, когато те толкова се били отчаяли от загубата на голямо количество смъртни животи, че се опитвали да изхвърлят токсина в животните. Резултатът бил така потресаващ, че дори Леуан не иска да говори за това. Знаем, че получаваме нещо след този трансфер, нещо, което поддържа токсина на стабилни, нормални нива, но след толкова много хилядолетия все още никой няма представа какво получаваме.

Но… Пауза, сякаш Елена събираше сили, решена да задоволи любопитството си. Тестовете? Съответствията?

Би й разкрил всяка тайна, би й разказал всичко, само да можеше да я задържи тук.

Само някои се раждат със способността да издържат на токсина и на трансфера от човек към вампир. Другите умират. А въпреки липсата на състрадание, която идва с възрастта, никой безсмъртен не иска да носи петното на толкова много загубени животи. Да обещаеш безсмъртие, а да дадеш смърт, което за един ангел е равнозначно на това да се метнеш в пропастта. Преди да се въведат тестовете, може би само един на десет е оцелявал.

Аха.

Това дори не беше шепот.

Кучешките му зъби се издължиха и странна, красива златна течност изпълни устата му. По лицето му бе плъзнала сълза.

Сега вече знаеш защо толкова много смъртни се Преобразяват във вампири.

Слаб смях в главата му.

Мисля, че една умираща жена може да си позволи да бъде глупава. Луда съм по теб, Рафаел. Плашиш ме до смърт, но искам да танцувам с теб. Въпреки всичко.

Сърцето му спря, когато гласът й съвсем издъхна. Наведе се напред, устата му, пълна с красота, с живот.

Няма да ти позволя да умреш. Проверил съм кръвта ти. Ти си съвместима.

Миглите й се бореха с желанието да отвори очи. Не успя. Но гласът й в съзнанието му беше категоричен, макар и съвсем слаб.

Не искам да бъда вампир. Не си падам по смучене на кръв.

— Трябва да живееш.

И тогава той я целуна, изпълни устата й с този златен вкус, този опияняващ аромат, напомнящ всичко красиво в този живот.

Трябва да живееш.

Точно тогава табелата се огъна, откъсна се от сградата и се сгромоляса на земята с тежък удар. Елена не падна сама. Паднаха заедно, устата й споена с неговата. Крилете му почти унищожени, душата му слята с душата на тази смъртна жена.

Ако това е смъртта, ловецо, прати той мисълта към нея и усети как ангелският огън мина през костите му и се заби право в сърцето му, тогава ще се видим от другата страна.

 

 

Сара гледаше нагоре. По бузите й капеха сълзи. Архангелът на Ню Йорк падаше и в ръцете си носеше тяло, чиято глава беше с ярка, почти бяла коса.

— Ели, не можеш да направиш това, мамка му, не можеш — прошепна тя толкова ядосана, че едва оформяше думите. Тя беше пристигнала в секундата, когато всичко започна да се превръща в пълен ад, защото знаеше, че Ели ще има нужда от нея. Ранзъм се бе появил минутка след това. Но битката се водеше прекалено високо, за да се намесят.

И сега Рафаел падна и никой не можеше да направи нищо. Сякаш всичко пред очите й ставаше на забавен кадър. Гледаше как най-добрата й приятелка пада, увита в крилете на архангела. Тези съсипани до неузнаваемост криле. Нямаше време да се подготви за меко кацане. Земята бе покрита с остри парчета от разрушенията, които щяха да режат, да късат плът. Тухли, счупена тръба, какво ли не. Където и да погледнеш, земята, върху която падаха, беше смъртоносно остра.

Сара плачеше в скованите ръце на Ранзъм. Плачеше за двамата, защото знаеше, че Ранзъм ще избере гнева пред болката от загубата. Зрението й беше замъглено и за секунда тя си помисли, че халюцинира. Вероятно й се привиждаха разперени криле. Но не халюцинираше. Това бяха крилете на Рафаел — меки тъмни сенки в непрогледния мрак на падналата над Манхатън нощ.

— Издигат се! — дърпаше с ожесточение якето на Ранзъм. — Издигат се.

Рафаел и Елена не се виждаха сред крилете, но нямаше значение. Не бяха паднали, не бяха се разбили върху грубата земя.

— Ели е жива!

Ранзъм не я опроверга, макар и двамата да знаеха, че тялото на Елена бе така обезобразено и че тези рани никога нямаше да могат да се излекуват. Той просто я прегръщаше, оставяйки я да си мечтае, че всичко ще бъде наред. Поне още малко, още няколко мига.

 

 

Една седмица по-късно Сара затръшна телефона и погледна към Ранзъм, който стоеше срещу й. Дийкън бе застанал до нея като солидна планина, като най-непробиваемата охрана на света. Нейният съпруг, нейната скала.

— Отказват да дадат каквато и да било информация за Рафаел и Ели.

Устата на Ранзъм се сви в едва контролиран гняв.

— Защо?

— Ангелите не са задължени да обясняват защо. — Устата й се изкриви. Такава дълбока и всеобхватна тъга. Не проумяваше как има сили да се движи. — Онази нощ ние бяхме свидетели на факта, че един архангел може да умре. Може би Рафаел е мъртъв и сега се чудят кой да го замести.

— Нямат никакво право да я държат далеч от нас. — Гневът, който Ранзъм бе сдържал прекалено дълго в себе си, се отприщи и той стовари юмрука си върху облегалката на стола. — Ние сме нейното семейство. — Тялото му застина. — Не са дали Ели на онова мръсно копеле, нали?

Сара поклати глава.

— Джефри се е окопал зад каменни бариери. От Кулата поне ми вдигат телефона.

— Кой говори с теб?

— Дмитрий.

Ранзъм скокна и закрачи из стаята.

— Той е вампир.

— Не знам какво става.

Определено изглеждаше, че вампирът е отговорен за Рафаел и Ели. Дийкън беше използвал своите източници — а той познаваше доста странни хора — и бе излязъл със същото заключение, а именно че Дмитрий ръководи шоуто. И то добре. Със същата систематична ефективност, с която ръководеше и Манхатън.

— Това може и да не е полезна информация — продължи Сара. — Но със сигурност се знае, че един друг архангел, Михаела, е напуснал града скоро след смъртта на Юръм, което е най-голямата новина на хилядолетието, въпреки че ангелите отказват да дадат и трошица информация.

— Имало е трима архангели в града? — Ранзъм поклати глава. — Това не е случайност. Дийкън?

— Прав си, но това само повдига повече въпроси, на които нямаме нито един отговор.

Остави на Дийкън да я успокои или поне да каже нещо конкретно. Самият той беше така спокоен — привидно. Сара усещаше напрежението и гнева в скованите му мускули. Дийкън подбираше приятелите си с особено внимание и Ели беше една от тях.

Сара го докосна леко по бедрото, той уви голямата си ръка около рамото й и тя каза:

— Носят се слухове, че цялата Кула е затворена за всички.

Ранзъм мушна ръка в пуснатата си коса. Не си беше направил труда да я върже като друг път, а Елена винаги използваше такива моменти да го подкачи за прическата му. Сега косата му се спускаше рошава и неподдържана по раменете му.

— Може би си права. Вероятно Рафаел е мъртъв и сега бързат да намерят кой да заеме мястото му.

Сара се загледа в светлините на града, макар че много участъци бяха потънали в пълен мрак след масовите токови удари по време на битката между двата архангела. Поправката на всичко съсипано щеше да отнеме месеци.

— Но защо не искат да ни дадат Ели? — Ето това не разбираше Сара. — Тя е смъртна. Не е тяхна.

Сара щеше да се грижи за нея с цялата любов в сърцето си, с цялото си преклонение пред нея.

Ранзъм я погледна изпитателно.

— Във форма ли си?

Тя веднага разбра.

— В достатъчно добра форма, за да вляза в проклетата Кула.

— Ще имате микрофони — каза Дийкън и с това заявление доказа, че Сара е направила най-добрия избор, когато е застанала с него пред олтара. — И двамата. Ако нещо се обърка, аз ще чакам отпред с отряд, за да ви измъкнем. Кои са тук сега?

Сара се замисли и веднага отговори:

— Кенджи и Роуз са в Килера. Само почиват, така че могат да излязат.

— Извикай ги, аз ще взема микрофоните и ще ви ги закачим.

Час след това Сара вече беше край стените на Кулата, свита в храстите до Ранзъм. Охраната на Кулата беше подсилена. Цялата територия около сградата беше толкова ограничена, че никой не можеше и не смееше да припари там от деня, в който се случи всичко, от нощта, когато целият град потъна в мрак.

Сара видя едно местенце, през което можеха да се промъкнат, сигнализира на Ранзъм и след няколко секунди вече бяха в огромното лоби.

— Очаквах да дойдете още преди няколко дни — изрече гладък спокоен глас от другия край на лобито. Мека светлина изпълваше необятното помещение.

Сара разпозна гласа.

— Дмитрий.

Леко кимване с глава.

— На вашите услуги. — Премести поглед и пак кимна. — Това, предполагам, е Ранзъм.

— Стига с глупостите — Ранзъм вдигна лъка си, зареден с всички възможни незаконни чипове.

— На твое място не бих — каза равно Дмитрий. — Хората ми ще ви хванат за секунди и тогава ще бъда в много по-лошо настроение.

Сара сложи ръка на рамото на Ранзъм и погледна Дмитрий в очите.

— Не искаме да се бием с вас. Искаме само да разберем за Ели.

Вампирът изправи рамене.

— Последвайте ме. Остави лъка на пода. Тук сте в безопасност.

Може би беше глупаво, но и двамата решиха да му се доверят.

Дмитрий влезе в асансьора и те го последваха. Сара си помисли, че Ели вероятно няма да остави духа й на мира, ако се изложи на риск и остави Зоуи без майка и Дийкън без съпруга. Но Ели също беше част от нейното семейство. Сара стисна зъби и влезе.

Микрофонът всъщност не беше микрофон, а много модерен трансмитер, поставен в ухото й, с чип в ръкава и на яката. Сега започна да вибрира съвсем леко — Дийкън искаше да й каже, че е с нея, че нищо няма да й се случи. Твърдата буца в стомаха й леко се отпусна. Можеш да ни се сърдиш и после, Ели, но трябва да разбереш, че те обичаме и че се налагаше да го направим.

Дмитрий мълчеше. Не каза нищо и когато асансьорът излетя нагоре. Слязоха на един от високите етажи. Стените грееха в черно. Във всяка посока черно. Все така мълчалив, той отвори вратата на малката стая и затвори след тях. Единствената светлина идваше от града. Макар и частично осветен, Манхатън блестеше като диамант.

— Това, което ще ви кажа сега, не бива да излиза от тази стая. Разбирате, нали? — Ранзъм се размърда неспокойно, но Сара отговори:

— Искаме само да знаем какво сте направили със… Ели. — Не можеше да се насили да каже „с тялото на Ели“. Докато не я видеше мъртва със собствените си очи, Сара отказваше и никога нямаше да повярва, че Ели я няма.

— Вие сте нейното семейство. — Очите на Дмитрий се заковаха в нея. — Семейството, което е избрала за себе си, а не това, в което е родена.

— Да. — В дълбоките очи на вампира Сара видя разбиране, каквото никога не бе очаквала. Старите вампири, а Дмитрий беше много стар, сякаш забравяха, че някога са били хора, с човешки мечти и страхове.

— Искаме да я видим. — Някаква микроскопична, твърдоглава част от нея се надяваше на чудо.

— Не можете — отвърна той и веднага вдигна ръка да спре псувнята, застанала на устните на Ранзъм. — Но мога да ви кажа това — тя ще живее. Може би не така, както на вас би ви се искало, но е жива и ще живее.

Сара изпита такова облекчение, че почти не чу последното изречение. Ранзъм разбра пръв.

— Исусе! Ще е толкова ядосана, че сте я превърнали във вампир.

Дмитрий повдигна вежда:

— Няма да ни накажете, че сме я лишили от личен избор?!

Сара отговори от името и на двамата:

— Ние сме егоисти. Искаме да живее.

Гърлото й беше така набъбнало от емоции, че едва оформи думата:

— Кога…?

— Възстановяването ще отнеме време. Гръбнакът й беше счупен, повечето от костите й са размазани. — Вампирът говореше с брутална искреност, което беше много по-лесно да се приеме, отколкото беглите и завоалирани обяснения, които често криеха неистини. — Има такива, които ще искат да използват състоянието й, за да я наранят. Докато не започне да се защитава сама, ние я браним.

— Дори от нас? — попита Ранзъм. Болката стискаше сърцето му с такава свирепост. Сара искаше някак да го успокои. — Това ли иска тя?

— Тя е в кома. Аз вземам решенията и предпочитам да бъда прекалено предпазлив, отколкото да рискувам живота й.

Сара си пое дъх през зъби, но кимна с разбиране.

— И аз бих направила същото. Ако опаковам някои от нейните неща, ще може ли да й ги предадете? Когато се събуди?

Защото Ели щеше да се събуди. Сара беше прекалено голям инат, за да й позволи да лежи в кома с месеци.

Дмитрий наклони бавно глава и кимна.

— Елена е истинска щастливка със семейство като вас.

 

 

След като се увери, че ловците, дори и тези, които чакаха отпред, са напуснали територията на Кулата, Дмитрий се върна в стаята, в която бе провел кратката среща, и излезе на балкона. Шум от криле и Джейсън се появи от сенките, в които бе скрит досега.

— Излъга ги.

— Не точно. Насочих ги да вярват в друго — отвърна той и се загледа в светлините на града, разтърсен от смъртта на един архангел. — Не са готови за истината.

— Какво ще им кажеш, когато не се появи през следващите няколко месеца?

— Нищо. — Ръцете му стиснаха парапета. — Рафаел ще е оздравял дотогава.

Силен порив на вятъра забърса балкона, а с него дойде и познатата миризма на един град, който не беше нищо повече от няколко бараки, когато Рафаел го обяви за своя територия.

— Никога не съм виждал толкова сериозно наранен архангел — каза Джейсън. — Ангелският огън прояде костите му много по-бързо, отколкото беше редно.

Дмитрий се сети за раната, която Елена отвори с малкия си пистолет, когато стреля по Рафаел.

— Променил се е.

Но дали тази промяна щеше да се окаже фатална? Трябваше да чакат и да видят.

— Някои от Кръга започват да обръщат очи към територията на Рафаел.

Дмитрий стисна челюсти.

— Ние ще я пазим вместо него.