Налини Синг
Ангелска кръв (41)

Епилог

Елена често си представяше как лети край прозореца на Сара и… изплашва приятелката си до смърт. Но после се будеше и разбираше, че е било само сън.

Ето защо беше все още в леглото, когато Сара, с превръзка на очите, бе въведена в стаята й в Лагера.

Рафаел я беше преместил в Лагера на ангелите скоро след като се възстанови, но бе успял да запази тайната, скривайки я от всички. Само Седмината и лечителите, на които Рафаел имаше доверие, знаеха за нея.

Но когато Елена пожела да види Сара, той дори не се опита да спори.

Приятелката й стискаше зъби, докато Дмитрий бавно я насочваше напред по килима. Освен това Дмитрий беше взел предварителни мерки да я увие в аромата си, а Сара беше прекалено слаба да се отбранява.

За изненада на всички Елена бе минала през трансформацията с напълно непокътнати инстинкти на ловец — обонянието и всичко, с което се бе родила като дар, бе запазено. С Рафаел все още „обсъждаха“ позицията й в Гилдията и статуса й на ловец.

Елена погледна сърдито към Дмитрий и точно се канеше да проговори, когато Сара издиша дълбоко и каза:

— Не знам какво се опитва да постигне шефът ти, като ме отвлича така, но това няма да сложи край на стачката.

Стачка? Това обясняваше веселото настроение на Рафаел тази сутрин.

Ако ловците откажеха да си вършат работата, вампирите щяха да започнат да бягат като луди от договорните си задължения и нямаше да има кой да ги спре.

— Сега и главата ме боли — продължи да нарежда Сара.

Елена скочи и махна превръзката от очите на Сара точно когато Дмитрий излизаше от стаята, но той не пропусна да я обвие в още една вълна от омайната си декадентска миризма.

Когато превръзката падна, очите на Сара буквално изскочиха.

— За бога, Сара, не припадай — изкрещя Елена и се пресегна да я хване.

Сара се опря в стола.

— Халюцинирам. Или в рибата ми в самолета е имало наркотици.

— Сара, ако не дойдеш да ме прегърнеш, ще те застрелям. — Онзи пистолет, който Сара бе оставила под възглавницата й, бе спасил не само нейния собствен живот, но и този на Рафаел. — Аз съм, идиот такъв.

Сара преглътна и се хвърли към леглото. Прегърнаха се толкова силно, че чак дишането им спря. После започнаха да говорят една през друга.

— Мислех, че си…

— … Рафаел каза…

— … аз казах, че няма начин да стане.

— … право в лицето…

— … се събудих и имах криле.

Двете млъкнаха, погледнаха се в очите, засмяха се.

— Мили боже, имаш криле — Сара погледна към чашата с кафе на нощната масичка на Елена, пресегна се и го изпи. — Това тук… това… онова ли е?

Розата на Съдбата блестеше на масичката.

— Рафаел е много голям инат.

Сара се задави с кафето, наложи се да потупа с юмрук гърдите си, за да успее да преглътне, и после каза:

— Сега ми обясни защо имаш криле.

— Не знам дали мога да ти обясня. Все още имам да уча. Кажи ми за стачката.

Сара се усмихна.

— Хвана ме. — Усмивката й беше още по-широка и доволна. — Ели, те те пазеха от нас. Казваха ни, че си жива, но нищо повече. Мислехме, че си парализирана… — И изведнъж болката на Сара оживя като още едно дишащо в стаята същество.

— Не можа ли да ми се обадиш, Ели? Една година. Нямаше ли ми доверие?

Елена стисна ръката на приятелката си.

— Бях в кома. Събудих се преди двадесет и четири часа и първият човек, когото пожелах да видя, беше ти. И не казвай на Ранзъм, че ще ревнува.

— Била си в кома цяла година? И как така можеш да се движиш? Мускулите ти…

— Да, мога да се движа и не знам как. Обясниха ми някакви неща за лечители и упражнения, но все още не мога да спра да мисля за крилете си.

Сара поклати глава, пресегна се да погали крилете й, но се спря и се отдръпна назад.

— Ангелите не обичат…

— Това съм аз, Сара, аз съм — каза Елена, хвана ръката й и я сложи върху крилото си.

Сара едва докосна перата й и макар че не беше като допира на Рафаел, го почувства като нещо много интимно, приятелски топло.

— Ранзъм още ли е с Нурие?

Сара кимна и се засмя.

— Мисля, че той самият не може да повярва. Значи имаш криле.

— Да.

— Ангелите не правят ангели.

— А какво съм аз? Кълцан дроб?

Една малка като зрънце обезпокояваща я мисъл започна да си пробива път към съзнанието й. Беше уверила Сара, че е все още същата, но можеше ли да й каже всичко? Можеше ли да предаде тайните на една древна раса? Рече си, че ще помисли за това по-късно.

— Харесваш ли крилете ми? Не са ли най-изумителното нещо, което някога си виждала?

— Суета, моето име е Елена.

— Много благодаря за топлите думи, Сара.

Не, нямаше вариант да изгуби приятелството на Сара. И ако се наложеше да се бие с архангел, за да го запази, така да бъде.

— Хайде сега ми разкажи клюките — подкани Елена.

 

 

Навън, до назъбената скала, която защитаваше Лагера, Рафаел стоеше рамо до рамо с Дмитрий.

— Човек в Лагера — каза той. Вятърът издуха косата му назад. — Това е нарушение на едно от най-големите ни табута.

— Тя няма представа къде се намира. И можеш да изтриеш спомените й, за да си сигурен, че не би издала и малкото, което е видяла. — Съвсем логични думи от устата на лидера на Седмината.

— Да. — Но нямаше да го направи и това се дължеше на промяната в него. — Или да се доверя на дадената ми от Елена дума за чувството за лоялност и чест на Сара.

Дмитрий кимна и добави тихо:

— Елена ще ни промени.

— Вече ни е променила.

Дива и неспокойна като тези планински ветрове, Елена, неговият ловец, никога нямаше да приеме нещата такива, каквито бяха. И за расата на безсмъртните това може би беше най-грубият начин да се разбудят.

Очакване и трепет запяха в тялото му.

— Джейсън се върна — каза Дмитрий и го приземи в реалността.

— Кога?

— Преди два дни. Някои от Преродените на Леуан го бяха ранили, но ще се оправи до седмица.

Рафаел кимна. Преобразяването на човек в ангел не беше единствената промяна.

Много неща тепърва предстояха. Нови промени.

— Започва се.