Налини Синг
Ангелска кръв (36)

36

Рафаел излезе на балкона на третия етаж. Думите на Елена все още кънтяха в съзнанието му.

Сега си малко по-човечен.

Точно затова Леуан го бе предупредила да я убие. Реакцията му, когато тя го застреля, кръвта, болката, това само затвърди вярата му, че тя е опасна за него. Но… ако с опасността идваше и нещо друго? Имунитет срещу лудостта на властта? На годините? В крайна сметка тогава той излезе от Тишината много по-бързо, отколкото предполагаше.

Докато чакаше Джейсън, той се опита да си спомни какъв е бил, когато я видя за първи път. Беше бъркал в мислите й, беше я тероризирал безмилостно, без да се замисли, без да го е грижа. Дали би го сторил пак? Да, отговори си, защото Рафаел нямаше никакви илюзии по въпроса за собствената си доброта. Но дали би избрал да го направи пак?

Ето в това се състоеше истинското питане.

Джейсън кацна на балкона отгоре по възможно най-чистия начин, както правят най-обиграните шпиони.

— Очаквах да видя Илиум.

— Той пази Елена. — Искаше му се да й беше дал и вампир за шофьор, но неговата миризма можеше да обърка сетивата й и да й попречи да намери следата на Юръм. Така че сега тя караше из града, а Илиум я следваше отгоре. Рафаел трябваше да си остане тук, защото, макар че крилото му зарастваше с много бърза скорост, не биваше да обтяга сухожилията. Трябваше да е в перфектна форма за битката с Юръм.

Елена беше навън почти целия ден, но му се обаждаше да го информира, след като елиминираше улица след улица в Манхатън. Странно. Въпреки че имаше десетки други проблеми, тя… му липсваше. Вече беше станала важна за него. Тази смъртна с дух на боец.

— Кажи ми.

— Оказа се така, както ти предполагаше. Леуан може да вдигне мъртвите.

Рафаел почувства хапещия хлад на бриза от реката. Запита се дали Леуан би била същата, ако не бе убила човека, който заплашваше нейното безсмъртие.

— Сигурен ли си?

— Видях я как ги изправя след смъртта.

— Живи?

В очите на ангела Рафаел видя покруса, погнуса.

— Не бих го нарекъл живот, но има някаква искрица, нещо останало от човека, който всеки от тях е бил в нормалния си живот.

Това беше по-лошо от всичко, от което Рафаел се бе опасявал.

— Не са ходещи изпълнителни кученца, както си мислехме?

— Точно това са, но и нещо повече. Чудовища, които вървят, виждат, но никога не говорят. Тяхното мълчание е удавено в ужаса, попил в очите им, защото знаят какво са.

Дори душата на един архангел може да усети студа, породен от този ужас.

— Колко дълго ги поддържа така?

— От преродените най-старият беше на година. Бе започнал да полудява. И в него не беше останала тази искрица. — Пауза и след нея умереният глас на ангела: — Истинско избавление, когато тази част от душата им умре.

— И Леуан има пълен контрол над тези преродени?

— Да. Засега си играе с тях като с играчки. Но може да дойде време, когато тя ще ги превърне в армия.

Студена ръка се сви около сърцето му. Защото, ако новородените мъртви прегазеха хората, на този свят щеше да настъпи истински ужас. Страхът и смъртта щяха да владеят Земята.

— Тези, които преражда, наскоро ли са умрели?

— Не. — Отговорът беше наистина обезпокояващ. — Да, тези са по-лесни, но вече е започнала с отдавна умрели, с отдавна разложени в земята. Не знам как, но успява да ги покрие с плът.

Джейсън млъкна.

— Какво има? — попита Рафаел.

— Според мълвата появата на плътта им се дължи на консумация на телата на неотдавна починали, които Леуан не иска да прероди. И знам, че след това трябва да пият кръв, за да оцелеят. — Гласът на Джейсън падна почти до шепот. — Говори се също, че преродените й дават сила, мощна сила.

Родени от кръвта, само че нов модел, помисли си Рафаел. Знаеше обаче, че няма роден ловец, човек, безсмъртен, който да може да спре Леуан, ако това се окажеше истина.

— Нареди на хората си да не спират да я наблюдават.

— Да, трябва да знаем дали продължава да го прави в същия мащаб.

Кръгът на Десетимата можеше да постигне много малко, докато Леуан беше на собствена територия. И по-важното беше, че повечето щяха да предпочетат да не правят нищо.

Всеки от тях си имаше някаква игра, някаква перверзия. Рафаел не можеше да ги съди — той също не позволяваше никаква намеса на негова територия.

Елена видя някаква малка частичка човечност в него, но колкото и нищожна да беше тази частичка, тя щеше да го предпази от това да се превърне в същото онова, в което се бе превърнала Леуан.

— Отивай да си почиваш. После пак ще говорим — каза Джейсън и се хвърли надолу от балкона, веднага след което се издигне нагоре. Крилете му сега се виждаха под начумереното облачно небе. Ето защо Джейсън предпочиташе предимно нощта.

Дмитрий.

Сир.

Отговорът дойде отблизо. След няколко секунди вампирът се появи на балкона. Точно се бе върнал от лечителите.

— Венъм докладва, че почистването във и около офиса, както и в музея е приключило в ранния следобед. Джерълдин е мъртва.

Първата мисъл на Рафаел беше за Елена. Щеше да се натъжи, макар че жената й беше почти непозната.

— Какво става с оцелялата от склада?

— Успяхме да установим коя е. Казва се Холи Чанг. На двадесет и три. — Дмитрий си прибра ръцете зад гърба. — Не е носител на мутанта на вируса на токсина, но определено има нещо.

Рафаел си спомни разговора си с Елена.

— Налага ли се да умре?

— На този етап не. Не е заразна. Но трябва да разберем дали това, с което е заразена, е от Юръм. — Все още ли е човек?

Дмитрий не отговори веднага.

— Никой не може да каже със сигурност какво е. Но има нужда от кръв. Не толкова колкото един вампир, но също така получава доста енергия от храната. Лечителите мислят, че може да е просто един от неуспешните опити за Преобразяване. Не е било проведено правилно или не е било завършено, или пък е било насилствено, но сега една пълна трансформация може да я убие.

Дълбоко в гласа на Дмитрий Рафаел усети онези познати остриета на напрежението. Точно както Холи Чанг, и той бе Преобразен против волята му. Защото Исис беше наясно с неговата слабост — че има сърце. Освен това тя знаеше, че Дмитрий е потомък на смъртен, когото Рафаел наричаше свой приятел. Ето защо бе откраднала смъртния живот на Дмитрий и… беше накарала Рафаел да гледа. Това стана преди почти хиляда години. И Рафаел мислеше, че през почти всичкото това време сърцето му е мъртво.

Преди Елена да придобие значение.

— Спокойно, Дмитрий — каза Рафаел. — Няма да я тормозим, но трябва да я наблюдаваме.

Ако имаше вирус на Роден от кръвта, трябваше да умре. Дмитрий кимна.

— По двадесет и четири часа. — Пауза. — Сир, мога ли да кажа нещо?

— Откога искаш разрешение?

Усмивката на Дмитрий не достигна до очите му.

— Елена те прави податлив. Не знам как, но го постига. — Очите му се спуснаха към раната. — Крилото зараства малко по-бавно.

— Може би един безсмъртен трябва да бъде и малко податлив — отвърна Рафаел и пак се замисли за „еволюцията“ на Леуан.

Телефонът звънна и Рафаел кимна на Дмитрий да отговори, приготвяйки се да излети. Дмитрий вдигна ръка да го спре.

— Директорът на Гилдията.

Рафаел взе телефона.

— Директоре?

— Не знам в какво, по дяволите, си забъркал Елена, но съм изпълнена с усещането, че има нещо общо с момичета, които изчезват из целия град. — Ненавист, заплаха и гняв в думите й.

— Елена е истинска щастливка с приятелка като теб.

— Ако нещо й се случи, не ме интересува кой си и какъв си, ще те застрелям собственоръчно. — В гласа й вече се четеше и тревога.

Ако не Сара, а някой друг бе отправил тази закана, Рафаел би отсъдил светкавично наказание. Ако който и да е усетеше слабост в мерилото на архангела, това би означавало смърт за милиони. Но той никога не е бил лицемер и нямаше да бъде и сега. Когато беше в Тишината, той бе принудил тази жена, бе я изтезавал, за да предаде най-скъпото, най-важното за нея, да предаде лоялността си. Дори тези думи не изравняваха везните. Престъплението на Рафаел беше нечувано по-свирепо.

— Имате ли да ни казвате нещо, директоре?

— Пет трупа, Батери парк. Изсмукани до последна капка. Били са добре скрити.

Юръм е действал доста бързо, за да утоли глада си.

— Някой обаждал ли се е на полицията?

— Извинявай, но не успях да ги спра — отвърна тя, с което на практика му казваше, че пръстът е сложен върху всяка една пулсираща вена в града. — Телата се пренасят в момента към моргата. Предполагам, трябва да ги накараш да изчезнат. И не убивай момчетата от Бърза помощ.

— Няма да се наложи.

Когато Венъм стана на около двеста години, някак разви тази сила да докарва хората до транс, както кобрата хипнотизира жертвите си. Да, Елена нямаше да одобри. Вампирът много рядко използваше способността си, защото Нейха не би била доволна да разбере, че е изгубила вампир с такава рядка дарба.

Е, днес щеше да е от полза. Нито една от жертвите не биваше да минава под микроскоп.

Холи може и да беше единствената оцеляла, но това не означаваше, че Юръм не кара другите да пият от токсичната му кръв или… нещо по-лошо.

— Благодаря за информацията.

— Не ми благодари. Просто пази Елена от… каквото и да е това чудовище, което сте изпуснали.

Да, Юръм беше чудовище с чудовищна сила.

И тогава сърцето на Рафаел заблъска с убийствена скорост. Въздухът застина. Вятърът беше безмълвен.

— Опиши детайлите на Дмитрий — каза той, подаде телефона на вампира и отлетя с бясна скорост. Крилото го болеше, но той пореше напред и се опитваше да се свърже с Илиум.

Глуха тишина. Не, не беше одеялото на смъртта, но приличаше на него. Когато се помъчи да установи контакт с Елена, усети болка, гняв и гадене.

Рафаел насочи мисълта си към Дмитрий.

Забрави за телата засега. Намери Елена.

Свързвам се с хората си.

Джейсън.

Чернокрилият ангел имаше способността да координира крилете си по команда на Рафаел.

Намери Илиум. Паднал е. Аз идвам. Ще опитам да ускоря по пътя процеса на зарастване на крилото.

Рафаел летеше с все сила и проклинаше глупостта си. Юръм е нямал нужда от почивка, за да се възстанови. Можел е да ускори процеса с кръв. Още едно предимство на Родените от кръвта, което ги караше да си мислят, че са направили правилния избор. На този етап Юръм щеше да си вярва, че е нормален, че действа логично, но личността му беше стъпкана вече на най-ниските нива. Щеше да изживява делюзии. Мозъкът му щеше да плува в токсини.

Най-лошото е, че такава деволюция не става за една нощ, мислеше Рафаел, докато блъскаше напред с крилете, за да стигне до Елена. Слугите на Юръм би трябвало да са знаели, но за разлика от Седмината на Рафаел Юръм никога не бе държал никого близо до себе си. Никого, освен Михаела. Устата му се изкриви. Беше сигурен, че жената, известна навремето като Кралицата на Константинопол, бе помогнала на любовника си да наруши протокола, който служеше точно за предотвратяване на подобно кошмарно бедствие. Може би е искала Юръм да бъде убит или просто й е било любопитно да види какво ще стане, затова е нямала вяра на Кръга на Десетимата, когато са й разказвали за този феномен. Държала е да се убеди с очите си.

Рафаел стигна до мястото, откъдето Елена се беше обадила за последен път — Касъл Пойнт.

— Имам добро чувство за това — каза тя тогава. — Миризмата се пръска във влагата, но ще обикалям, докато не намеря място с по-силна концентрация.

— Ще ти изпратя още ангели — беше отвърнал той.

— Не, не ги изтегляй от мястото, където охраняват. Може да е само трик. Ще кажа на Илиум да се свърже с теб, ако намеря нещо.

Очевидно Елена е била много по-близо до Юръм, отколкото бе предполагала.

Докато летеше над мястото и търсеше колата й, силните му очи откриха Илиум. Сините криле на ангела се виждаха, макар и наполовина потопен под един мост. Рафаел се спусна надолу, без да обръща внимание на минувачите. Няколко души бяха скочили във водата и държаха главата му над нея. Не бяха успели да го вдигнат заради тежестта на мокрите му криле.

Когато Рафаел се приближи, всички се разпръснаха.

Той го извади от водата и се издигна нагоре. Илиум беше в безсъзнание. Камери щракаха, присъстващите бяха изумени от гледката и крайно тъжни. Всички познаваха Илиум. Хората бяха виждали сините му криле и обожаваха заразителното му весело настроение. Мислеха, че е умрял, забравяха, че е безсмъртен.

Юръм можеше да го убие, но очевидно бе избрал само да го осакати, понеже е бързал към крайната си цел. Елена.

Илиум, събуди се.

Рафаел бе издигнал потрошеното му тяло високо над слоевете облаци и го държеше като бебе в ръцете си. Крилете му бяха разкъсани, костите — изпотрошени от силата и скоростта, с която е паднал във водата. Кожата му беше надрана, вероятно се бе ударил в нещо във водата. Едното му око липсваше.

Щеше да зарасне, да се излекува, но това не означаваше, че няма да боли. Като оставим настрани факта, че винаги беше немирен и готов за игри, Илиум бе истински боец. Ето защо Рафаел не му позволи да си почива повече — бръкна с все сила в съзнанието му и го разтресе да се събуди.

Илиум се свести с рязък стон. Не викна, не изпищя. Единственото му око се отвори.

— Копелето чакаше в облаците — прошепна, не искаше да губи време за извинения, които сега така или иначе бяха безполезни. — Величието. Ели… — Потрепери, тялото му искаше да се отпусне в онзи сън, който щеше да му помогне да се излекува. — Мисля, че тя ме видя да падам. Б…б…б…близо. Той изглеждаше излекуван… но беше слаб.

Последната дума се отрони почти беззвучна. Тялото му го изрита обратно в дълбоко, близко до кома състояние. Нищо нямаше да го събуди поне една седмица.

Макар че беше доста по-млад от Рафаел, Илиум може би вече умееше да влиза в Аншара. Така щеше да се излекува много по-бързо, нямаше да изпитва агонизиращи болки и цялото му тяло щеше напълно да се възстанови, преди да се е събудил. В противен случай, когато излезеше от съня, щеше да чувства такива болки, каквито измъчват всяко друго същество. С толкова много изпочупени кости щеше да е почти непоносимо. Рафаел много добре знаеше това още от времето, когато лежеше на земята на онази поляна, където чу последните думи на майка си. Тогава падна с такава скорост, буквално се бе размазал на земята и ако беше друго същество, щеше да е разпиляно на парчета. И той не го понесе добре. Крилете му бяха счупени, цялото му тяло надробено. Липсваха парчета. Беше много млад и му отне една година да се възстанови напълно.

Аншара лекуваше много по-бързо.

Но нямаше магически лек.

Освен ако не си Кървав ангел, наблъскан с кръв.

Черните криле на Джейсън се появиха сред облаците. Той протегна ръце. Лицето му беше изопнато.

— Аз ще го поема.

Рафаел му подаде тялото на Илиум.

— Останалата част от крилото?

— Казал съм им да търсят ловеца. Заведи го при лечителите.

Рафаел се гмурна надолу към моста, увит във Величието.

Това, което Илиум успя да се пребори да му каже, беше много важно. Ако Юръм е бил слаб, едва ли е отлетял далеч с тялото на Елена.

Живей, Елена.

Искаше да я накара да се бори, да излезе от мрака, който обгръщаше съзнанието й.

Живей. Не съм ти разрешавал да умреш.

Нищо. Мълчание. Тишина.

Тишина, каквато не бе чувал никога във вековния си живот.

Живей, Елена. Един боец не лежи пред врага си. Живей.