Налини Синг
Ангелска кръв (16)

16

Рафаел стоеше пред обикновената малка къща в покрайнините на Ню Джърси, безмълвно поздравявайки директора на Гилдията за хитростта й. Жената бе изоставила красивата си стара къща в центъра на Манхатън, реставрирана, но все пак същата, каквато е била преди сто и петдесет години, за да се настани в тази малка дървена къщурка, заобиколена от стотици такива. Домът й изглеждаше съвсем обикновен, с тази разлика, че Рафаел много добре знаеше, че е непревземаем като крепост. Знаеше също, че и тя, и мъжът й са крайно обиграни и изключително добри ловци, редуващи се да пазят дома си от вампири или други нежелани нашественици. Знаеше още, че и двамата винаги имат оръжие подръка.

Разбира се, за да стрелят, трябваше да видят в какво се прицелват. Затова в мига, в който се втурна във въздуха от пентхауса си в Кулата, той се бе обгърнал във Величието, докато пореше напред през гаснещите светлини в Манхатън. Силите му бяха почти напълно възстановени. По време на полета му над града бе паднал истински мрак и сега той стоеше пред къщата и гледаше прозореца, в който грееше златиста светлина.

Светло. Топло. Илюзия.

Привидно обикновената крайградска постройка беше наблъскана със сензори, навързани вероятно с всякакви капани и уловки, които можеха да се задействат от къщата. Рафаел предполагаше, че има подземен етаж, който води до резервен изход. Нито един ловец за нищо на света не би си позволил да се окаже в капан, без вариант да се измъкне. Ако Рафаел не беше в Тишината, може би това би го впечатлило.

Охраната на къщата беше брилянтно измислена и нито един вампир, дори най-обиграният и силният, не би могъл да мине през двора. Дори за Дмитрий би било невъзможно. Дмитрий беше наистина много опитен, но и той би срещнал трудности да се пребори с многобройните оръжия и в крайна сметка би се отказал. На Рафаел обаче не му се налагаше дори да влиза в къщата.

Но ти трябва да влезеш, прошепна един първичен суров глас в подсъзнанието му, змийски и коварен. Трябва да им дадеш да разберат, че никой не може да се изправи срещу един архангел и да излезе от ситуацията като победител.

Той размисли върху напътствието на гласа, анализира го с хладния разум на временното си състояние и после го отхвърли.

Директорът на Гилдията беше интелигентна жена, добра в работата си. Нямаше никаква логика и смисъл да я убива — това би хвърлило Гилдията в хаос, от който щяха да се възползват стотици недоволни вампири, които щяха да избягат от собствениците си. И някои наистина биха успели, понеже ловците щяха да бъдат съкрушени от загубата на шефа си и нямаше да могат да работят ефективно.

Хората бяха толкова слаби.

Никой няма да успее да избяга, прошепна пак гласът, който Рафаел чуваше само докато беше в Тишината. Не биха посмели. Никой не би дръзнал да не ти се подчини. Не и след като им показа какво може да се случи с всеки един от тях, когато им хвърли Джермейн.

Сега въпросният беше някъде в Тексас, но никога нямаше да забрави часовете, прекарани на Таймс Скуеър. Бяха жигосани в съзнанието му, в спомените му, това беше болка, която никой смъртен не би могъл да понесе. Рафаел си спомни как се бе погрижил за Джермейн във времето, прекарано в едно друго състояние, когато беше в Тишината. След Тишината той изведнъж се почувства крайно недоволен от това, което бе причинил на вампира. Когато се опита да влезе в спомените си, там видя… съжаление за действията си.

Беше стигнал прекалено далече.

Каква нелепа идея.

Каква нелепа емоция.

Той беше архангел. Джермейн се бе опитал да го измами, да го предаде. Наказанието беше справедливо. Такова би било и наказанието на директора на Гилдията, ако се опиташе да застане на пътя му.

Убий детето й, нашепна гласът. Убий го и я накарай да гледа. Убий го пред очите на Елена.