Б. А. Парис
Зад затворените врати (9)

Настояще

В неделя сутринта, когато трябва да потеглим за училището на Мили, съм много притеснена за това, че г-жа Гудрич е поискала да ни види, и изпитвам облекчение, че Джак не ми донася закуска, преди да тръгнем. Не ми донесе никаква храна и вчера, което означава, че не съм яла нищо от обяда в ресторанта в петък. Не знам защо е решил да не ме храни, вероятно, защото Естер ми помогна да си довърша десерта; трябва да го е сметнал за хитруване, таейки много добре, че няма да съм в състояние да го изям след намека му за спалнята на Мили. В болния свят, създаден от Джак за мен, има много неща, които не ми е позволено да правя, и пилеенето на храна е едно от тях.

Сърцето ми се разтуптява веднага щом ни въвеждат в кабинета на г-жа Гудрич, особено след като виждам Джанис да седи там с мрачен израз. Все още не сме видели Мили; вероятно не знае, че Джак и аз вече сме тук. Но се оказва, че не е имало защо да се тревожа. Искали са само да ни кажат, че тъй като имала проблеми със съня, което я правело раздразнителна през деня, училищният лекар й е предписал нещо успокояващо преди лягане.

— Искате да кажете, хапчета за сън? — питам.

— Да — казва г-жа Гудрич. — Да й се дават — с ваше разрешение, разбира се — ако и когато се нуждае от тях.

— Аз нямам нищо против, а ти, скъпа? — пита Джак, като се обръща към мен. — Ако е от полза за Мили.

— И аз нямам, щом лекарят е преценил, че се нуждае от тях — казвам бавно. — Но не ми се иска особено тя да стане зависима от лекарства за съня си.

— Не е предписал нещо твърде силно, надявам се? — пита Джак.

— Не, съвсем не, могат да се купят без рецепта. — Г-жа Гудрич отваря папката на бюрото пред себе си, вади лист хартия и му го подава.

— Благодаря. Просто ще си запиша наименованието му, ако не възразявате.

— Всъщност й дадох едно миналата нощ, защото изглеждаше особено възбудена — казва Джанис, докато той въвежда наименованието в телефона си. — Надявам се, че не възразявате.

— Разбира се — казвам успокоително. — Вече имате писменото ми разрешение да предприемате в мое отсъствие всякакви действия, които смятате за необходими.

— Всъщност се питаме — продължава г-жа Гудрич — дали има някаква причина, поради която Мили изведнъж получи проблеми със съня. — Тя замълчава тактично. — Да не би да ви се стори тревожна или нещастна, когато я посетихте миналия уикенд например?

Джак поклаща глава.

— На мен ми се стори същата, каквато си е обикновено.

— На мен също, макар че малко се нацупи, защото не отидохме за обяд в хотела — казвам аз. — По някаква причина това е любимото й място, докато Джак и аз предпочитаме ресторанта край езерото. Но бързо склони.

Г-жа Гудрич разменя погледи с Джанис.

— Ние по-скоро се питаме дали не е така, защото тя все още не е виждала къщата — казва тя.

— Съмнявам се — отговарям бързо. — Искам да кажа, тя разбира, че предпочитаме да я види, когато вече е напълно завършена, а не когато половината е покрита с найлони и стълби — освен ако не е споменавала нещо пред теб, скъпи?

— Абсолютно нищо — потвърждава Джак. — Но ако това я притеснява, ще се радвам да дойде и да я види веднага щом стаята й е готова. Единствената опасност е, че най-вероятно ще се влюби в нея и няма да иска да излезе — добави със смях.

— Мисля си дали не я тормози предстоящото напускане оттук — предполагам аз, игнорирайки внезапното прескачано на сърцето. — В края на краищата това е нейният дом през последните седем години и тя беше много, много щастлива тук.

— Права сте, разбира се — кима Джанис. — Трябваше да се сетя за това.

— И е особено привързана към вас. Може би бихте могли да я успокоите, че винаги ще поддържате връзка, че пак ще се виждате и след като напусне — продължавам аз. — Ако искате, естествено.

— Разбира се, че ще го направя! Мили ми е като по-малка сестра.

— Е, ако можете да й кажете, че ще идвате да я виждате редовно, когато се премести да живее при нас, аз съм сигурна, че това ще бъде достатъчно, за да разсее всичките й страхове.

Джак се усмихва, осъзнавайки прекалено добре какво съм направила току-що.

— А ако Мили спомене нещо, каквото и да е, без значение колко е незначително, което ви дава повод за безпокойство, моля да ни уведомите — казва той. — Всичко, което искаме за Мили, е да бъде щастлива.

— Ами, мога само да кажа още веднъж каква щастливка е Мили, че ви има вас двамата — отвръща г-жа Гудрич.

— Щастливците сме ние — поправя я Джак скромно. — Всъщност с Грейс и Мили в живота ми аз се смятам за най-щастливия човек в света. — Той става. — Добре, може би е време да вземем Мили за обяд. Макар че тя най-вероятно ще се разочарова, защото няма да отидем в хотела — запазих маса в нов ресторант. Предполага се, че предлагат най-прекрасната храна.

Не си давам труда да покажа някакво въодушевление. Щом Джак ще ни води на някое ново място, значи вече го е проверил.

— Отиваме хотел днес? — пита Мили с надежда, когато отиваме да я вземем.

— Всъщност има един нов ресторант, в който бих искал да ви заведа — казва Джак.

— Обичам най-много хотел — изхленчва тя.

— Някой друг път. Хайде, да вървим.

Лицето на Мили е мрачно, когато тръгваме към колата, неудовлетвореността й, че няма да може да отиде в хотела, е очевидна. Успявам да стисна ръката й, докато се качваме в колата и като разбира, че й подсказвам да бъде по-внимателна, тя се опитва да си придаде по-весел вид.

По време на обяда Джак пита Мили защо не може да спи през нощта и тя му казва, че чува как около главата й бръмчат мухи. Той пита дали хапчето, което й е дала Джанис предната вечер, е помогнало и тя отговаря, че е помогнало, че е спала много добре, „като бебе“, затова той й казва, че сме дали разрешението си да продължава да ги взема, когато има нужда. Тя пита дали Моли вече се е върнала и гърлото ми изведнъж се свива, както винаги, когато си помисля за Моли, а Джак й казва нежно, че това е малко вероятно, че тя навярно е намерена от някое малко момиченце, което не знае, че тя е беглец, и я обича много. Обещава, че веднага щом се премести при нас, той ще я заведе да си избере свое кученце и когато лицето на Мили светва от щастие, желанието ми да взема ножа от масата и да го забия дълбоко в сърцето му става неудържимо. Джак може би го усеща, затова се протяга и покрива ръката ми със своята, което кара сервитьорката, дошла да вдигне чиниите ни, да се усмихне на тази проява на привързаност между нас.

Когато привършваме с десертите, Мили казва, че трябва да отиде до тоалетната.

— Върви тогава — казва Джак.

Мили ме поглежда.

— Ти идваш, Грейс?

Изправям се.

— Да, и аз трябва да отида.

— Всички отиваме — казва Джак.

Последваме го заедно до тоалетните, които са точно каквито си мислех, че ще бъдат, една за жени и една за мъже, две врати една до друга. Дамската е заета, затова чакаме да се освободи, застанали от двете страни на Джак. Една жена излиза и Джак стиска силно лакътя ми като напомняне да не й казвам, че съпругът ми е психопат.

Когато Мили се скрива в кабинката, дамата се обръща и ни се усмихва, а аз разбирам, че всичко, което вижда, е очарователна млада двойка, двамата застанали толкова близо един до друг, че сигурно са много влюбени, и това ме кара да осъзная за пореден път колко безнадеждно е положението ми. Започвам да се отчайвам, защото никой никога не поставя под въпрос абсолютното съвършенство на живота ни и винаги когато сме с приятели, се чудя на тяхната глупост да вярват, че двамата с Джак никога не се караме, че сме съгласни за абсолютно всичко, че аз, интелигентна трийсет и две годишна жена без деца, мога да се задоволявам да си седя вкъщи по цял ден и да си играя на домакиня.

Копнея за някой, който да задава въпроси, да бъде подозрителен. Сещам се веднага за Естер и се питам дали не трябва да бъда по-внимателна какво си пожелавам. Ако Джак стане подозрителен заради постоянните й въпроси, може да реши, че аз съм я насърчила по някакъв начин и животът ми ще се вгорчи още повече. Ако не беше Мили, с удоволствие бих решила да заменя новия живот, който водя, със смъртта. Но ако не беше Мили, нямаше да съм тук. Както Джак вече ми каза, той иска Мили, не мен.