Б. А. Парис
Зад затворените врати (24)

Минало

Веднъж разбрала, че убийството може да ми се размине, прекарах остатъка от нощта в разработване на детайлите, в обмисляне на начини да накарам Джак да бъде точно там, където бе нужно, когато настъпеше моментът. Тъй като моят план зависеше от това да загуби делото Томазин, се поставих на негово място и прецених всеки възможен изход. Обмислих много внимателно какво ще направя, ако той спечели и в крайна сметка реших, че тогава пак ще го упоя и докато е в безсъзнание, ще се обадя на полицията. Ако им покажех помещението в мазето и стаята, в която ме затваряше, може би щяха да повярват на разказа ми. В случай че не успеех да го упоя, преди да тръгнем за летището, щях някак си да му дам хапчетата в самолета и да се опитам да получа помощ, след като пристигнем в Тайланд. Никое от тези решения не беше блестящо, но нямах никакви други възможности. Като се изключи възможността да загуби. А дори и тогава нямаше гаранция, че ще дойде с чаша уиски, за да му съчувствам.

На следващия ден, деня на решението на съдебните заседатели, прекарах сутринта, като смачках останалите хапчета на колкото е възможно по-фин прах, увих го в тоалетна хартия и я натъпках в ръкава си като кърпичка. Когато някъде в средата на следобеда най-после чух бръмченето при отварянето на черните порти и хрущенето на чакъла, докато Джак караше към входната врата, сърцето ми се разтуптя толкова силно, че се уплаших да не се пръсне в гърдите ми. Моментът най-сетне беше настъпил. Независимо дали бе спечелил или загубил, щеше да се наложи да действам.

Той влезе в преддверието, затвори входната врата и спусна капаците. Чух го да отваря вратата на дрешника, да минава по коридора към кухнята, последваха познатите звуци при отварянето и затварянето на фризера, изтракването на ледените кубчета, изскачащи от формата, отварянето и затварянето на вратата на шкафа, звънтенето на ледени кубчета в една чаша — притаих дъх — във втора чаша. Стъпките му, докато се качваше по стълбите, бяха тежки и ми казаха всичко, което трябваше да науча. Започнах яростно да търкам лявото си око, така че когато отключи вратата, то беше зачервено и възпалено.

— Е? — попитах. — Как мина?

Той ми подаде чашата.

— Загубихме.

— Загуби? — казах аз и я поех.

Без да си дава труд да отговори, той вдигна своята чаша към устните си, а аз, уплашена, че ще изгълта всичко, преди да имам възможност да го упоя, скочих от леглото.

— Нещо ми влезе в окото сутринта — обясних аз, като мигах бързо. — Може ли да погледнеш?

— Какво?

— Може ли само да ми погледнеш окото? Май ми влезе мушичка или нещо подобно.

Докато той се вглеждаше в окото ми, което държах полузатворено, измъкнах хартийката с праха от ръкава си и я задържах в дланта си.

— И какво стана? — попитах го, като през това време се опитвах да я развия с пръсти.

— Дена Андерсън ме прецака — каза той с горчивина. — Можеш ли да си отвориш окото малко повече?

С леки движения нагласих чашата, която държах в другата си ръка, под хартията и изтърсих праха в нея.

— Не мога, много боли — казах му, като разбърках съдържанието с пръст. — Можеш ли ти да го направиш? Ще ти подържа чашата.

С въздишка на раздразнение той ми подаде чашата си и разтвори окото ми, използвайки и двете си ръце.

— Не мога да видя нищо.

— Ако имах огледало, щях да мога да видя сама — измърморих. — Няма значение, сигурно ще ми мине само.

Той протегна ръка за чашата си и аз му дадох моята.

— За какво да пием?

— За отмъщението — каза той мрачно.

Вдигнах чашата, която държах.

— За отмъщението тогава.

Глътнах половината от уискито и видях със задоволство, че стори същото.

— Никой не може да ме прави на глупак. Антъни Томазин също ще страда заради това.

— Но нали е невинен — възразих аз, като се питах как да го накарам да продължава да говори, докато хапчетата подействат.

— Какво общо има това? — Когато надигна чашата, за да отпие пак, видях ужасена, че в уискито му плуват малки бели прашинки. — Знаеш ли коя е най-хубавата част от работата ми?

— Не, коя? — попитах бързо.

— Да седя срещу всички онези малтретирани жени и да си представям, че аз съм ги пребил. — Той изпи чашата си до дъно. — И снимките, всички тези прекрасни снимки на техните наранявания — предполагам, че могат да се нарекат един от бонусите на професията.

Вбесена, вдигнах чашата си и плиснах останалото уиски в лицето му. Неговият гневен рев и осъзнаването, че съм действала твърде рано, почти ме парализираха. Но, когато се хвърли към мен, стиснал очи заради паренето от уискито, аз се възползвах от моментната му слепота и го бутнах с все сили. Той залитна тромаво към леглото, а няколкото секунди, преди да успее да се изправи, бяха всичко, което ми бе необходимо. Затръшнах вратата след себе си и хукнах надолу по стълбите към коридора, като търсех трескаво къде да се скрия, защото не можех да го оставя да ме хване, още не. На горния етаж вратата се блъсна в стената, той затрополи надолу по стълбите, а аз се втурнах в гардеробната и се пъхнах в дрешника, надявайки се да спечеля няколко скъпоценни минути.

Този път гласът му не звучеше напевно, когато ме викаше. Ревеше името ми и обещаваше да ми причини такива неща, че се разтреперих в моето скривалище зад палтата. Времето течеше, а аз си го представях във всекидневната, как наднича зад всички мебели. Чакането беше непоносимо, но знаех, че с всяка изминала минута шансът хапчетата да подействат се увеличаваше.

Най-сетне разпознах безпогрешно звука от стъпките му да наближава по коридора. Краката ми омекнаха като желе и когато вратата на гардеробната се отвори, усетих, че съм се плъзнала към пода. Тишината, която последва, беше ужасяваща, знаех, че той е там, пред дрешника и знаех, че той знае, че съм вътре. Но той, изглежда, беше доволен да ме остави да се потя, наслаждавайки се без никакво съмнение на страха, излъчващ се от всяка пора на тялото ми.

Не знам кога ми хрумна, че дрешникът може да има ключ, но от мисълта, че във всеки момент той може да го завърти в ключалката и да ме затвори там, ми стана невъзможно да дишам. Ако не успеех да задействам следващата част от моя план, нямаше да има спасение за Мили. Заслепена от паника, се хвърлих върху вратите. Те се отвориха с трясък и аз рухнах като купчина парцали в краката на Джак.

Яростта му, когато ме сграбчи за косата, беше толкова осезаема, че се уплаших да не ме нарани физически и започнах да плача за милост, да му казвам, че съжалявам и да го моля да не ме води в мазето, да бъбря несвързано, че ще направя всичко, което поиска, само да не ме заключва там.

Споменаването на мазето постигна желания ефект. Когато ме повлече обратно по коридора, се дърпах толкова силно, че той нямаше друг избор, освен да ме вдигне, а аз тръгнах със залитане, за да си помисли, че съм се предала. Използвах времето, необходимо да ме завлече до стаята, която беше приготвил толкова грижливо за Мили, за да се съсредоточа върху онова, което трябваше да направя, така че когато се опита да ме хвърли вътре, се вкопчих в него толкова силно, колкото можех. Вбесен, той се опита да се отърси от мен и когато започна да ми крещи ругатни, провлачването в гласа му беше всичко, от което имах нужда. Все още вкопчена в него, се оставих да се плъзна надолу по тялото му към пода, а когато стигнах до коленете му, ги издърпах рязко към себе си с все сили. Краката му се подкосиха веднага и когато се олюля над мен, използвах всяка останала ми капчица сила, за да го сваля с трясък на пода. Зашеметен от падането, с натежало от хапчетата тяло, той остана да лежи неподвижен в продължение на няколко скъпоценни секунди и преди да успее да се съвземе, избягах от стаята и затръшнах вратата след себе си.

Хукнах към стълбите, чувайки го да тропа по вратата, да ми крещи да го пусна, и от яростта в гласа му се разхлипах от уплаха. Добрах се до коридора, изритах вратата, която водеше към мазето, с надежда шумът да секне. Втурнах се към стаята си, като вземах стъпалата по две, взех захвърлените чаши, занесох ги в кухнята и като се опитвах да не обръщам внимание на отчаяните опити на Джак да излезе от стаята долу, се съсредоточих върху това, което трябваше да направя. С треперещи ръце измих чашите, подсуших ги грижливо и ги прибрах в шкафа.

Забързах обратно нагоре по стълбите, отидох в стаята си, оправих леглото, взех шампоана, люспата сапун и кърпата от банята и ги занесох в банята на Джак. Смъкнах пижамата си и я пуснах в коша за пране, отидох в спалнята, където се пазеха дрехите ми, и се облякох бързо. Отворих гардероба, извадих няколко чифта обувки от кутиите, взех малко бельо и една рокля, върнах се в основната спалня и ги пръснах из стаята. Отидох пак в стаята с дрехите, взех куфара, който Джак ме бе накарал да приготвя предишната вечер, и слязох долу.

Не се притеснявах как ще изляза от къщата — не се нуждаех от ключ, за да отворя входната врата, но се притеснявах как ще стигна до летището без никакви пари. Знаех, че Джак вероятно е закачил в дрешника сакото, което носеше тази сутрин, но не исках да ровя в дрехите му за пари и се надявах, че ще намеря малко, докато търся паспорта си и билетите. Отворих вратата на кабинета му и запалих лампата. Когато видях паспортите и билетите, подредени на бюрото му, едва не извиках от облекчение. До тях лежеше плик и когато го отворих, открих малко бати. С ръкава на жилетката върху пръстите издърпах едно от чекмеджетата, но не можах да намеря пари, а не смеех да претърся останалите чекмеджета. Взех билета си, паспорта и батите с мен и се върнах в коридора, но тъй като не можех да стигна до летището без пари, отидох в дрешника, намерих сакото му, отворих много внимателно портфейла му и извадих четири банкноти по петдесет лири. Вече затварях портфейла, когато зърнах визитките му, спомних си, че в някакъв момент ще трябва да се обадя в кантората му, и взех една.

Осъзнала, че нямам представа колко е часът, се върнах в кухнята и погледнах часовника на микровълновата печка. Разтревожих се, като видях, че вече минава четири и половина и е време да тръгвам за летището в тази петъчна вечер, за да се регистрирам преди седем. При цялото си внимателно планиране всъщност не бях помислила как ще стигна до летището — предполагам, че съм имала беглата идея да взема такси — а сега с раздразнение осъзнах, че нямам представа на кой номер трябва да се обадя, за да го поръчам. Общественият транспорт се изключваше — най-близката спирка беше на петнайсет минути пеша, не исках да привличам вниманието към себе си, като мъкна тежък куфар по пътя, а и се съмнявах, че така ще стигна навреме. Съзнавайки, че губя ценно време, се върнах в коридора и вдигнах телефона, питайки се дали все още съществува такова нещо като оператор. Докато стоях там и се чудех кой номер трябва да набера, в главата ми изникна номерът на Естер. Не смеейки да повярвам, че съм го запомнила правилно, го набрах, като се молех да вдигне.

— Ало?

Поех си дълбоко дъх.

— Естер, Грейс е. Безпокоя ли те?

— Не, нищо подобно. Всъщност тъкмо слушах радио, явно Антъни Томазин е оправдан. — Тя замълча за миг, сякаш не беше съвсем сигурна какво да каже. — Предполагам, че Джак е разочарован.

Размишлявах трескаво.

— Да, боя се, че е така.

— Добре ли си, Грейс? Звучиш малко притеснено.

— Заради Джак — признах аз. — Казва, че не може да тръгне за Тайланд тази вечер, защото имал много документация за довършване. Когато резервира билетите, мислеше, че делото ще приключи много по-рано, но заради новите доказателства, че Дена Андерсън е имала любовник, то се проточи.

— Сигурно си много разочарована! Но винаги можете да отидете по-късно, нали?

— За това става дума. Джак иска да тръгна тази вечер, както беше планирано, и казва, че ще се присъедини към мен във вторник, след като се оправи с всичко. Аз му казах, че бих предпочела да го изчакам, но той твърди, че е глупаво да губим и двата билета. Той ще трябва да си купи нов за вторник, нали разбираш.

— Доколкото разбирам, не искаш да тръгнеш без него.

— Не, разбира се, че не искам — засмях се колебливо. — Но той е в такова настроение, че може би ще е по-добре. Трябва да се обадя за такси, за да ме закара до летището; той не може да ме закара, защото си наля голямо уиски, когато се върна. Проблемът е, че не знам номера, а не смея да безпокоя Джак в кабинета му и да го попитам дали мога да използвам компютъра, за да го намеря, затова си помислих дали не знаеш някоя местна фирма.

— Искаш ли аз да те взема? Децата вече се прибраха от училище, а Руфъс днес работи у дома, така че няма да е проблем.

Това беше последното нещо, което исках.

— Много мило от твоя страна, но не мога да те моля да караш до летището в петък вечерта — казах бързо.

— Не мисля, че ще е лесно да вземеш такси за толкова кратко време. В колко часа трябва да тръгнеш?

— Ами, всъщност възможно най-скоро — признах неохотно. — Трябва да се регистрирам преди седем.

— Тогава по-добре ми позволи да те взема.

— Предпочитам да поръчам такси. Не може ли просто да ми дадеш номера?

— Виж, аз ще те взема, наистина не е никакъв проблем. А и така ще се спася от страховитото време за миене преди лягане.

— Не, няма нужда.

— Защо не ме оставяш да ти помогна, Грейс?

Нещо в начина, по който го каза, ме накара да застана нащрек.

— Просто мисля, че е ужасно натрапване, това е всичко.

— Не е. — Гласът й беше твърд. — Всичко ли си приготвила?

— Да, събрахме си багажа вчера.

— Тогава само ще предупредя Руфъс, че излизам, за да те закарам до летището, и ще бъда при теб след, да кажем, петнайсет минути?

— Страхотно — отвърнах. — Благодаря ти, Естер, ще кажа на Джак.

Затворих телефона, ужасена от онова, с което се бях съгласила току-що. Не можех дори да си представя как ще успея да се престоря пред някого като Естер, че всичко е наред.