Б. А. Парис
Зад затворените врати (3)

Настояще

Джак, педантичен както винаги, идва в спалнята в десет и половина сутринта и ми казва, че ще тръгнем точно в единайсет часа. Не се притеснявам, че няма да съм готова навреме. Вече съм се изкъпала, така че трийсет минути са напълно достатъчни, за да се облека и гримирам. Душът ме успокоява малко, защото от осем часа, когато се събудих, непрекъснато съм в състояние на възбуда и едва се осмелявам да повярвам, че скоро ще видя Мили, Предпазлива както винаги, си напомням, че може да се случи всичко. Но изразът, с който заставам пред Джак, не показва нищо от вътрешния ми смут. Изглеждам спокойна и овладяна, а когато той се отдръпва, за да ме пусне да мина, аз съм просто една обикновена млада жена, готвеща се да прекара деня навън.

Джак ме следва в съседната спалня, където са окачени дрехите ми. Пристъпвам към огромния гардероб, простиращ се по дължината на стената, плъзвам встрани огледалната врата, издърпвам едно от чекмеджетата и избирам кремавия сутиен и подходящи пликчета, които Джак ми купи миналата седмица. В друго чекмедже намирам чорапите в телесен цвят, които предпочитам пред чорапогащите. Джак седи на стола и ме гледа, докато си свалям пижамата и обличам бельото и чорапите. После избутвам следващата врата, заставам неподвижно за миг и оглеждам всички висящи тоалети, подредени строго по цветове. Не съм носила отдавна синята си рокля, която Мили харесва, защото е със същия цвят като очите ми. Изваждам я от гардероба.

— Сложи кремавата — казва Джак.

Той наистина предпочита да бъда в неутрални цветове, затова връщам синята рокля обратно и обличам кремавата.

Обувките ми се съхраняват в прозрачни кутии на рафтовете в друга част на гардероба. Избирам чифт бежови обувки с ток. Тъй като обикновено отиваме на разходка след обяд, ниските биха били по-практични, но Джак харесва да бъда елегантна по всяко време, независимо дали се разхождаме край езерото или вечеряме с приятели. Обувам ги, вземам подхождаща чанта от рафта и я подавам на Джак. Отивам до тоалетката и сядам. Не ми отнема много време да се гримирам: малко молив за очи, лек руж и мазка червило. Остават ми още петнайсет минути и решавам да запълня времето, като си лакирам ноктите. Избирам хубавото розово от различните шишенца, подредени върху скрина, иска ми се да можех да го взема с мен и да лакирам и ноктите на Мили, защото знам, че би й харесало. Когато лакът изсъхва, ставам, вземам чантата си от Джак и тръгвам надолу.

— Кое палто би искала да облечеш? — пита той, когато стигаме в коридора.

— Бежовото от вълна, мисля.

Той го изважда от гардероба и ми помага да го облека. Закопчавам го и обръщам джобовете, а Джак ги оглежда. Отваря входната врата и щом я заключва след нас, го следвам до колата.

Въпреки че е почти краят на март, въздухът е студен. Инстинктивно ми се иска да го вдишам силно през носа и да го погълна. Вместо това си напомням, че имам цял ден пред мен и се радвам на тази мисъл. Спечелила съм си трудно това излизане навън и имам намерение да се възползвам максимално от него. Когато стигаме до колата, Джак натиска дистанционното и огромните черни порти пред къщата ни започват да се отварят. Той заобикаля колата откъм страната на пътника и ми отваря вратата. Влизам вътре, а някакъв мъж, който прави крос покрай къщата, поглежда през портите към нас. Не го познавам, но Джак му пожелава добро утро, а човекът — или защото е твърде задъхан, за да говори, или защото пести силите си за останалата част от кроса — отвръща на поздрава с махване с ръка. Джак затваря моята врата и след по-малко от минута ние излизаме през портите. Докато те се затварят зад нас, извръщам глава и хвърлям поглед на красивата къща, която Джак купи за мен, защото ми харесва да я виждам така, както я виждат другите.

Започваме пътуването към Лондон и докато караме нататък, мислите ми се връщат към вечерята, на която бяхме домакини снощи. Все още е загадка за мен как успях да се справя, след като имаше толкова много неща, които биха могли да се объркат.

— Твоите суфлета бяха съвършени — казва Джак и разбирам, че не съм единствената, която мисли за предишната вечер. — Беше много умно да предвидиш забавянето при сядането на масата и да го отчетеш в изчисленията си, много умно, наистина. Но Естер май не те харесва много. Чудя се защо ли?

Знам, че трябва да подбирам думите си внимателно.

— Тя не цени съвършенството — казвам.

Този отговор му харесва. Започва да си тананика някаква мелодийка, а аз гледам преминаващия пейзаж и се улавям, че мисля за Естер. При други обстоятелства вероятно бих я харесвала. Но безспорната й интелигентност я прави опасна за човек като мен. Въпросът не е в това, че не цени съвършенството, както си помислих отначало, а че е подозрителна към него.

Отнема ни близо час да стигнем до училището на Мили. Прекарвам времето в мисли за Дена Андерсън, клиентката на Джак. Не знам много за нея, с изключение на факта, че наскоро се е омъжила за богат филантроп, уважаван заради работата му с различни благотворителни организации и следователно малко вероятен кандидат в залозите за съпруг побойник. Но все пак аз знам прекалено добре колко заблуждаваща може да бъде външността, а щом Джак се е съгласил да я поеме като клиент, тя трябва да има много сериозни аргументи. Думата загуба не присъства в речника на Джак, както той никога не престава да ми напомня.

Не сме идвали при Мили от месец, затова, нетърпелива да ме види, тя чака на пейката пред входната врата, увита в жълт шал и с жълта шапка — жълтото е любимият й цвят — заедно с Джанис, нейната гледачка. Когато излизам от колата, тя се втурва към мен с блеснали в очите й сълзи на облекчение и аз я прегръщам здраво, съзнаваща, че Джак ни наблюдава. Джанис се присъединява към нас и чувам Джак да й казва, че макар да сме знаели колко ще бъде разочарована Мили, не сме се осмелили да дойдем и да я видим, преди да съм се възстановила напълно от грипа, който ме оставил на легло. Джанис го уверява, че сме постъпили правилно и добавя, че е обяснила на Мили защо не сме успели да дойдем.

— Но й беше много мъчно — признава тя. — Тя обожава и двама ви.

— И ние я обожаваме — казва Джак и се усмихва топло на Мили.

— Кажи здравей на Джак, Мили — напомням й тихо, а тя се откъсва от мен и се обръща към Джак.

— Здравей, Джак — казва тя и му се усмихва широко. — Аз съм щастлива да те видя.

— И аз съм много щастлив да те видя — казва той и я целува по бузата. — Разбираш защо не можахме да дойдем преди, нали?

Мили кимва.

— Да, горката Грейс е болна. Но по-добре сега.

— Много по-добре — съгласява се Джак. — Имам нещо за теб, Мили, защото беше толкова търпелива. — Той пъха ръка в джоба на сакото си. — Можеш ли да познаеш какво е?

— Агата Кристи? — Кафявите й очи светват от удоволствие, защото не обича нищо повече от това да слуша за загадки с убийства.

— Умно момиче — той изважда аудиокнига от джоба си.

— Май нямаш „Десет малки негърчета“, нали?

Тя поклаща глава.

— Една от любимите ми — казва Джанис с усмивка. — Ще я започнем ли довечера, Мили?

— Да — кимва Мили. — Благодаря ти, Джак.

— За мен е удоволствие — казва й Джак. — А сега ще заведа моите две любими дами на обяд. Къде бихте искали да отидете?

— Хотел — казва веднага Мили.

Знам защо избира хотела, но знам и защо Джак ще откаже.

— Защо да не отидем в ресторанта при езерото? — пита той, сякаш тя не е казала нищо. — Или в онзи, с вкусните палачинки за десерт? — Мили помръква. — Кой предпочитате?

— Езерото — промърморва тя, тъмната й коса се люшва пред лицето й.

Мили не говори много по пътя. Поиска да седна на задната седалка на колата с нея, но Джак й каза, че така ще се чувства като шофьор на такси.

Пристигаме при ресторанта и Джак намира място за паркиране, а когато тръгваме по пътеката, ни хваща под ръка, така че да бъдем от двете му страни. Персоналът ни посреща като стари приятели, защото често водим Мили тук. Настаняват ни на кръглата маса в ъгъла, онази, която Джак харесва, до прозореца. Сядаме, както винаги, Джак с лице към прозореца, а Мили и аз от двете му страни. Докато изучаваме менютата, протягам крак под масата и докосвам нейния, моят таен знак за нея.

Джак разговаря с Мили по време на храненето, насърчава я да говори, разпитва я какво е правила през почивните дни, когато не дойдохме да я видим. Тя споделя, че веднъж Джанис я завела у дома си за обяд, веднъж излизали на следобеден чай, веднъж двете били поканени у дома при нейния приятел Пейдж, а аз не за първи път благодаря на Бог, че Мили има някого като Джанис да ме замества, когато не мога да бъда с нея.

— Грейс идва на разходка? — пита Мили, щом свършваме с обяда. — Около езеро.

— Да, разбира се. — Сгъвам салфетката си спретнато и я оставям на масата с преднамерено бавни движения. — Да тръгваме ли?

Джак избутва назад стола си.

— И аз ще дойда.

Макар да не съм очаквала друго, изпитвам смазващо разочарование.

— Обикаляме цялото — предупреждава Мили.

— Не чак цялото — протестира Джак. — Прекалено студено е, за да стоим навън дълго.

— Тогава Джак остане тук — казва му Мили. — Аз отивам с Грейс.

— Не — отговаря Джак. — Отиваме всички.

Мили поглежда тържествено Джак от другата страна на масата.

— Аз те харесвам, Джак — казва. — Но не харесвам Жорж Куни.

— Знам — кима Джак. — И аз не го харесвам.

— Той грозен — казва Мили.

— Да, много е грозен — съгласява се Джак.

И Мили избухва в смях.

Вървим малко около езерото, Джак крачи между мен и Мили. Джак казва на Мили, че приготвя стаята, в която ще живее, когато дойде при нас, а щом тя пита дали ще бъде жълта, отвръща, че ще бъде, разбира се.

Той се оказва прав; твърде студено е, за да останем дълго навън, и след около двайсет минути се отправяме обратно към колата. Мили е още по-тиха по пътя на връщане към нейното училище и знам, че изпитва същото разочарование, което изпитвам и аз. Казваме си довиждане и тя пита дали ще дойдем да я видим следващия уикенд, а когато Джак отговаря, че със сигурност ще дойдем, аз съм доволна, защото Джанис е достатъчно близо, за да чуе.