Б. А. Парис
Зад затворените врати (8)

Минало

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз и седнах на ръба на леглото в нашата хотелска стая, чудейки се защо, когато той ми беше предложил да избирам между това да ида в болницата, за да видя Мили или да продължа за Тайланд с него, бях повярвала, въпреки всичко случило се след нашата сватба, че той все пак е добър човек.

— Точно това, което казах. Няма домашна помощничка.

Въздъхнах. Бях прекалено уморена за неговите гатанки.

— Какво е това, което искаш да ми разкажеш?

— Една история. Историята на едно малко момче. Би ли искала да я чуеш?

— Ако това означава, че ще ме оставиш да си тръгна, да, бих искала да я чуя.

— Добре. — Той придърпа единствения стол в стаята и седна пред мен.

— Имало едно време едно момче, което живеело в далечна страна, далеч, далеч оттук, с майка си и баща си. Когато било много малко, момчето се бояло от силния и властен баща, а обичало майката. Но когато видяло, че майката е слаба и безполезна и не можела го защити от бащата, момчето започнало да я презира и се радвало на ужаса в очите й, когато бащата я влачел надолу към мазето, за да я затвори при плъховете.

Знанието, че бащата може да вдъхне такъв ужас у друго човешко същество, преобразило страха на момчето от него във възхищение и то започнало да му подражава. Скоро писъците на майка му, идващи през дъските на пода, станали музика за ушите му, а мирисът на нейния страх — най-приятен аромат. Такъв бил ефектът им върху него, че то започнало да жадува за тях, затова, когато бащата го оставял да пази, момчето затваряло майката в мазето, а воплите й за милост, когато тя го умолявала да не я оставя там, само го възбуждали. А по-късно, след като се напиел със звуците на страха й, след като вдъхнел мириса му, на него му се искало да я държи там вечно.

Една нощ, когато момчето било на около тринайсет години, майката успяла да се измъкне от мазето, докато бащата работел навън в градината. Но момчето знаело, че ако тя избяга, никога повече няма да чуе гласа на страха й, затова я ударило, за да й попречи. А когато тя изпищяла, то пак я ударило. И отново. И колкото повече пищяла, толкова повече я удряло и разбрало, че не може да спре, дори когато тя паднала на земята. А когато погледнало смазаното й окървавено лице, момчето си помислило, че никога не е изглеждала по-красива.

Бащата, привлечен от писъците на майката, дошъл и издърпал момчето от нея. Но било твърде късно, тъй като тя вече била мъртва. Бащата се разгневил и ударил момчето, а момчето му отвърнало. Когато полицията дошла, момчето им казало, че баща му е убил майка му, а той се е опитал да я защити. Така бащата отишъл в затвора и момчето било доволно.

Когато момчето пораснало, то започнало да жадува да има някой за себе си, някой, на когото да може да вдъхва страх, когато си иска, колкото си иска, някой, който да държи затворен, някой, който няма да липсва на никого. Знаело, че няма да е лесно да се намери такъв човек, но било убедено, че ако търси достатъчно упорито, в крайна сметка ще го открие. А докато го издирвало, то търсело начин да задоволи жаждата си. Затова знаеш ли какво направило?

Поклатих глава сковано.

— Станало адвокат, специализиран в случаи на домашно насилие. А знаеш ли какво направило после? — Той се наведе напред и доближи устни до ухото ми. — Оженило се за теб, Грейс.

Усетих, че не мога да дишам. През цялото време, докато говореше, не исках да повярвам, че той е момчето в историята, но сега се разтреперих цялата. Стаята заплува пред очите ми, а той се облегна назад и протегна крака пред себе си с доволен израз на лицето.

— Кажи ми сега хареса ли ти тази история?

— Не — казах с треперещ глас. — Но я изслушах, така че мога ли вече да си тръгна? — понечих да се изправя, но той ме бутна обратно.

— Страхувам се, че не.

Сълзи от уплаха потекоха от очите ми.

— Ти обеща.

— Така ли?

— Моля те. Моля те, пусни ме. Няма да кажа на никого за това, което току-що ми разказа, обещавам.

— Разбира се, че ще кажеш.

Поклатих глава.

— Не, не, няма.

Той замълча за миг, сякаш обмисляше думите ми.

— Работата е там, Грейс, че не мога да те пусна, защото имам нужда от теб.

Видял страха в очите ми, той приклекна до мен и пое въздух през носа си.

— Идеално — издиша той.

Нещо в начина, по който го каза, ме ужаси и се отдръпнах от него.

— Не се притеснявай, няма да те нараня — каза той, протегна ръка и погали бузата ми. — Не затова си тук. Но нека да се върнем към историята. И така, докато чаках да намеря някой само за себе си, аз се обгърнах в почтеност. Първо, потърсих си идеално име и се спрях на Ейнджъл. Всъщност смятах да се нарека Гейбриъл Ейнджъл, но реших, че може би ще е малко прекалено, затова помислих още, направих известно проучване и когато открих, че добрите герои във филмите често се казват Джак, готово! Роди се Джак Ейнджъл. След това си намерих идеалната работа. — Той поклати глава развеселено. — Иронията в това никога не престава да ме удивлява — Джак Ейнджъл, защитник на битите жени. Но, освен това се нуждаех от съвършен живот — когато мъжът стане на четирийсет, а наоколо няма и следа от жена, хората започват да задават въпроси, така че можеш да си представиш как се почувствах, когато ви видях с Мили в парка, моята идеална съпруга и моята…

— Никога! — извиках. — Никога няма да бъда твоята идеална съпруга. Ако си мислиш, че ще остана омъжена за теб след това, което ми каза, че ще имам деца от теб…

Той избухна в смях и ме прекъсна.

— Деца! Знаеш ли кое е най-трудното нещо, което някога съм правил? Не беше да убия майка ми, нито да видя как баща ми отива в затвора — и двете неща бяха лесни, дори ми доставиха удоволствие. Не, най-трудното нещо, което съм правил, е сексът с теб. Как така не успя да се досетиш, да прозреш отвъд извиненията ми? Как можа да не разбереш, когато най-накрая правих секс с теб, че го намирам за мъчителен, отвратителен, неестествен? Ето защо изчезнах снощи. Знаех, че ще очакваш от мен да правя любов с теб — в края на краищата това беше нашата първа брачна нощ — но мисълта, че се налага да мина през това само за да спазя приличието, беше повече, отколкото можех да понеса. Така че виждаш, не очаквам от теб да ми родиш деца. Когато хората започнат да питат, ще им кажа, че имаме проблеми, а после те от учтивост ще спрат да питат. Имам нужда да бъдеш моя съпруга, но само формално. Не ти си моята награда, Грейс, а Мили.

Втренчих се в него.

— Мили?

— Да, Мили. Тя се вписва идеално във всичките ми изисквания. След шестнайсет месеца ще бъде моя и аз най-после ще получа онова, което се налагаше да си отказвам толкова дълго време. Няма да липсва на никого, освен на теб. Нямам намерение да я убия — веднъж вече направих тази грешка.

Скочих на крака.

— Наистина ли мислиш, че ще позволя да падне и косъм от главата на Мили?

— А ти наистина ли мислиш, че ако искам, ти ще си в състояние да ме спреш?

Изтичах до вратата.

— Заключена е — каза той отегчено.

— Помощ! — изкрещях и затропах по вратата с юмрук. Помощ!

— Направи го още веднъж и няма да видиш Мили никога повече! — излая той. — Върни се тук и седни.

Обезумяла от страх, продължих да удрям по вратата и да крещя за помощ.

— Предупреждавам те, Грейс. Помниш ли какво ти казах за изпращането на Мили в приют? Знаеш ли колко лесно мога да го уредя? — Той щракна с пръсти. — Ей толкова бързо.

Извърнах се, за да се изправя лице в лице с него.

— Родителите ми никога няма да позволят това да се случи!

— Наистина ли си представяш как ще се втурнат от уютния си живот в Нова Зеландия, за да я спасят и да я приберат да живее с тях? Не мисля. Няма никой, Грейс, никой, които да спаси Мили, дори и ти.

— Аз съм нейният законен настойник! — изплаках.

— Аз също, а имам и документ, с който да го докажа.

— Никога няма да се съглася да я отведат!

— Ами ако се докаже, че също си душевноболна? Като твой съпруг тогава ще бъда отговорен и за двете ви с Мили и ще мога да постъпя както си искам — той посочи вратата. Заповядай, продължавай да тропаш на вратата и да викаш за помощ. Това полага основите на твоята лудост.

— Ти си лудият — изсъсках.

— Явно.

Той се изправи, отиде до нощното шкафче, издърпа кабела на телефона от гнездото му, извади ножче от джоба си и го сряза.

— Ще ти дам малко време да обмислиш това, което ти казах, а когато се върна, ще поговорим отново. Ела и седни на леглото.

— Не.

— Недей да упорстваш.

— Няма да ме държиш заключена тук!

Той се приближи до мен.

— Не ми се иска да те наранявам по простата причина че може да не успея да се спра. Но ще го направя, ако се налага. — Вдигна ръце, помислих, че ще ме удари и трепнах. — А ако умреш, какво ще стане с Мили?

Усетих ръцете му на раменете си и се вцепених от страх, като очаквах да се преместят на врата ми. Вместо това той ме избута грубо до леглото и ме бутна върху него. Заля ме облекчение, че не ме беше удушил, че все още бях жива, а звукът от отварянето на вратата ме изстреля от леглото. Но преди да успея да стигна дотам, той се измъкна навън и я затвори след себе си, а аз заудрях с юмруци по нея и закрещях да ме пусне.

Чух стъпките му да заглъхват по коридора и започнах да викам за помощ отново и отново. Но никой не дойде и се свлякох отчаяна на пода, ридаейки.

Отне ми известно време да се овладея. Станах и отидох до плъзгащата се врата, която водеше към балкона, но колкото и силно да я дърпах, не можах да я отворя. Източила врат, надникнах през балкона, но не можех да видя друго, освен синьото небе и покривите на няколко сгради. Нашата стая беше на шестия етаж, в края на дълъг коридор, което означаваше, че от едната страна нямаше съседна стая. Отидох до другата стена и почуках силно няколко пъти, но когато не ми потропаха в отговор, предположих, че повечето хора са отишли да разглеждат забележителности, защото беше средата на следобеда.

Трябваше да направя нещо, затова насочих вниманието си към нашите куфари на леглото и започнах да ровя в тях, като търсех каквото и да е, което би ми помогнало да се измъкна от стаята. Но нямаше нищо. Пинсетите и ножичките ми за нокти бяха изчезнали. Нямах представа как Джак е успял да ги извади от несесера ми, без да го видя, но тъй като бяха прибрани в куфара, можех само да предполагам, че ги е взел, преди да тръгнем от Англия, вероятно в хотела, докато съм била в банята. Очите ми отново се напълниха със сълзи при мисълта, че преди по-малко от двайсет и четири часа с нетърпение очаквах да започна семейния си живот без никакво подозрение за предстоящия ужас.

Като се борех да овладея паниката, която заплашваше да ме превземе, аз се опитах да обмисля трезво какво мога да направя. Докато не чуех някой да се връща в съседната стая, нямаше особен смисъл да се опитвам да привлека вниманието с чукане по стената. Мислех да пъхна бележка под вратата с надеждата, че някой, който се връща в стаята си по-надолу в коридора, ще я види и ще бъде достатъчно любопитен да дойде и да я прочете. Но химикалката беше изчезнала от чантата ми, както и моливите за очи и червилото. Джак бе предвидил всеки мой ход.

Започнах трескаво да претърсвам стаята, за да открия нещо, каквото и да е, което може да ми помогне. Но нямаше нищо. Победена, седнах на леглото. Ако не чувах звуци от отварянето и затварянето на врати другаде из хотела, можеше да си помисля, че е безлюден, но колкото и успокояващи да бяха тези звуци, чувството за дезориентация, което изпитвах, беше плашещо. Трудно ми бе да повярвам, че това се случваше с мен наистина; мина ми през ума дали не бях въвлечена в някакво извратено телевизионно шоу, където поставят хората в ужасни ситуации, а светът наблюдава, за да види как ще се справят.

По някаква причина представата, че гледам себе си на екрана и че милиони хора също ме гледат, ми позволи да отстъпя крачка назад и да огледам възможностите си обективно. Осъзнах, че ако си мисля за ужасната история, разказана ми от Джак, няма да бъда в състояние да запазя относителното спокойствие, което бях успяла да постигна.

Така че легнах на леглото и започнах да обмислям какво щях да направя, когато Джак се върне, какво щях да му кажа, как щях да действам. Усетих как заспивам и макар да се опитах да се съпротивлявам, следващия път, когато отворих очи, беше вече тъмно и осъзнах, че съм спала известно време. Шумът на нощния живот от улиците долу ми подсказа, че е вечер, станах от леглото и отидох до вратата.

Не знам защо, може би защото още бях сънена, но посегнах инстинктивно и завъртях дръжката. Когато осъзнах, че се оказа лесно и че вратата не е заключена, бях шокирана и ми отне известно време да реагирам. Както стоях и се опитвах да го проумея, си припомних, че всъщност не чух Джак да заключва вратата. Просто бях предположила, че го е направил и не бях се опитала да я отворя. Нито пък, осъзнах аз, беше казал, че ще ме заключи. Бях стигнала съвсем сама до този извод. Когато си спомних как се бях паникьосала, как бях тропала по вратата и чукала по стената, се почувствах глупаво и ме досрамя, като си представих как Джак се е смеел, докато се е отдалечавал.

Сълзи на ярост опариха клепачите ми. Преглътнах ги гневно и си напомних, че докато паспортът и портфейлът ми бяха у него, на практика си оставах затворник. Но поне можех да изляза от стаята.

Отворих тихо вратата, ужасена дали няма да заваря Джак да ме дебне отвън, и се насилих да надникна в коридора. Като видях, че е празен, се върнах в стаята, намерих си обувките, взех чантата си от пода и излязох. Хукнах към асансьора, но мисълта, че Джак може да се изправи пред мен, когато вратите на асансьора се отворят, ме накара да тръгна по стълбите. Изтичах надолу, като вземах по две стъпала наведнъж, без да мога да повярвам колко скъпоценни часове бях пропиляла, мислейки, че съм заключена. Когато стигнах до фоайето и видях, че е пълно с хора, чувството на облекчение беше невероятно. Поех дълбоко въздух, за да се успокоя и тръгнах бързо към рецепцията, където двамата с Джак се бяхме регистрирали само преди часове, зарадвана, че кошмарът свършва.

— Добър вечер, мога ли да ви помогна? — усмихна ми се момичето зад плота.

— Да, моля, бих искала да се обадите в Британското посолство — казах, като си наложих да говоря спокойно. — Трябва да се върна в Англия, но си загубих паспорта и парите.

— О, толкова съжалявам. — Младата жена изглеждаше съкрушена. — Може ли да ви попитам за номера на стаята Ви, моля?

— Боя се, че не го знам, но е на шестия етаж, името ми е Грейс Ейнджъл и се регистрирах по-рано този следобед с моя съпруг.

— Стая 601 — потвърди тя, като провери на монитора си.

— Може ли да попитам къде загубихте паспорта си? На летището ли стана?

— Не, беше у мен тук, в хотела — издадох неуверен смях. — Всъщност не го загубих, съпругът ми го взе, също и чантата ми, взе ги и сега не мога да се върна в Англия. — Погледнах я умолително. — Наистина трябва да ми помогнете.

— Къде е съпругът ви, г-жо Ейнджъл?

— Нямам представа.

Исках да й кажа, че ме е заключил в стаята, но се спрях точно навреме, като си напомних, че само си го бях помислила.

— Излезе преди няколко часа и взе паспорта и парите ми със себе си. Вижте, можете ли да се обадите в Британското посолство за мен, ако обичате?

— Бихте ли почакали за момент, докато говоря с управителя? — Усмихна ми се окуражително и отиде да говори с един мъж, който стоеше наблизо. Докато му обясняваше моя проблем, той погледна към мен и аз му се усмихнах колебливо, като осъзнах за първи път колко занемарена може би изглеждам и си казах, че трябваше да се досетя да сменя омачканите от пътуването дрехи. Като кимаше, докато слушаше, той ми се усмихна окуражително, вдигна телефона и започна да набира.

— Може би ще искате да поседнете, докато оправим нещата — предложи младата жена, която се върна при мен.

— Не, няма нужда — така или иначе може би ще трябва да говоря сама с посолството. — Забелязах, че човекът е затворил и отидох при него. — Какво казаха? — попитах.

— Всичко е уредено, г-жо Ейнджъл. Защо не седне тук, докато чакате?

— Тогава ще дойде ли някой от посолството?

— Дали не бихте искали просто да поседнете?

— Грейс? — Завъртях се и видях Джак да бърза към мен. — Всичко е наред, Грейс, тук съм.

Обзе ме страх.

— Махни се от мен! — извиках. Обърнах се към младата жена, която ме гледаше разтревожено. — Помогнете ми, моля ви, този човек е опасен!

— Всичко е наред, Грейс — каза успокоително Джак. Усмихна се тъжно на управителя. — Благодаря, че ми се обадихте. Хайде, Грейс — продължи той, сякаш говореше на дете, — защо не се върнем в нашата стая, за да поспиш. Ще се почувстваш много по-добре, след като си починеш.

— Нямам нужда от сън, всичко, от което се нуждая, е да се върна в Англия! — Осъзнах, че хората ни гледат с любопитство и се опитах да понижа глас. — Дай ми паспорта, Джак, и чантата, и телефона — протегнах ръка. — Веднага!

Той въздъхна.

— Защо винаги трябва да го правиш?

— Искам си паспорта, Джак.

Той поклати глава.

— Върнах ти паспорта на летището, както правя винаги, а ти го сложи в чантата си, както правиш винаги.

— Знаеш много добре, че не е там.

Сложих чантата си на плота и я отворих.

— Вижте — казах на жената с треперещ от вълнение глас. Изтърсих съдържанието на плота. — Няма го тук, също и портфейла ми. Той ги взе и… — Млъкнах и се втренчих в паспорта и портфейла, които изпаднаха от чантата, последвани от чантичката с гримове, четка за коса, пакетче мокри кърпички, шишенце с хапчета, което не бях виждала никога досега, и моя мобилен телефон.

— Ти си ги сложил обратно! — извиках обвинително на Джак. — Върнал си се, докато съм спала и си ги сложил!

Обърнах се към управителя.

— Преди ги нямаше там, заклевам се. Той ги взе, после излезе, като ме накара да повярвам, че съм заключена в стаята.

Управителят изглеждаше озадачен.

— Но вие можехте да отворите вратата отвътре.

— Да, но той ме накара да мисля, че съм заключена!

Още докато го казвах, си дадох сметка колко истерично звуча.

— Мисля, че знам какво се е случило. — Джак взе шишенцето с хапчета и го разтърси. — Забрави да си вземеш лекарствата, нали?

— Аз не съм на лекарства, тези не са мои, сигурно ти си ги сложил там! — извиках аз.

— Стига толкова, Грейс. — Гласът на Джак беше твърд. — Държиш се нелепо.

— Можем ли да направим нещо, за да помогнем? — предложи управителят. — Чаша вода може би?

— Да, можете да се обадите в полицията! Този човек е опасен престъпник!

Настъпи шокиращо мълчание.

— Вярно е! — добавих отчаяно, като чувах хората да шушукат зад мен. — Той е убил собствената си майка. Обадете се на полицията, моля ви!

— Точно за това ви предупредих — въздъхна Джак и размени погледи с управителя. — За съжаление не се случва за първи път — сложи ръка на лакътя ми. — Хайде, Грейс, да вървим.

Издърпах ръката си.

— Моля ви, просто се обадете в полицията!

Младата жена, с която бях разговаряла най-напред, ме погледна притеснено.

— Моля ви! — повторих. — Казвам истината!

— Виж, Грейс. — Този път Джак звучеше раздразнени. — Ако наистина искаш да се обадиш в полицията, хайде. Но нали си спомняш какво се случи последния път? Не можехме да напуснем страната, докато разследваха жалбите ти, а когато разбраха, че си ги пратила да гонят вятъра, заплашиха да те съдят, че си загубила времето на полицията. И това беше в Америка. Не мисля, че полицията тук ще прояви такова разбиране.

Втренчих се в него.

— Какъв последен път?

— Наистина не ви съветвам да намесвате полицията — каза управителят притеснено. — Освен ако, разбира се, няма сериозна причина за това.

— Има много сериозна причина! Този човек е опасен!

— Ако г-жа Ейнджъл наистина иска да напусне, може би бихме могли да й повикаме такси, за да я закара до летището, след като намери паспорта си — предложи нервно младата жена.

Погледнах я с облекчение.

— Да, да, моля, направете го! — Започнах да пъхам вещите си обратно в чантата. — Моля, обадете се незабавно.

— Наистина ли ще минеш през това? — попита примирено Джак.

— Определено!

— Тогава няма какво повече да направя — обърна се той към управителя. — Наистина трябва да се извиня за цялата тази суматоха. Може би някой от вашите служители ще придружи съпругата ми до нашата стая, за да си приготви куфара.

— Разбира се. Кико, ще ви помоля да заведете г-жа Ейнджъл до стаята й, а аз ще поръчам такси.

— Благодаря — казах признателно и последвах Кико към асансьора. Краката ми трепереха толкова силно, че ми беше трудно да ходя. — Благодаря ви много.

— Няма защо, г-жо Ейнджъл — каза тя учтиво.

— Знам, най-вероятно ме мислите за луда, но мога да ви уверя, че не съм — продължих аз, защото усещах, че дължа никакво обяснение.

— Всичко е наред, г-жо Ейнджъл, не сте длъжна да ми обяснявате. — Тя се усмихна и натисна бутона за асансьора.

— Трябва да се обадите в полицията — казах й. — Щом си тръгна, трябва да се обадите в полицията и да им кажете, че съпругът ми, г-н Ейнджъл, е опасен престъпник.

— Сигурна съм, че нашият управител ще уреди всичко.

Асансьорът пристигна и влязох след нея, осъзнала, че тя не беше повярвала нито за миг, че Джак е опасен престъпник. Но това нямаше значение, защото възнамерявах веднага след като се озова в таксито, самата аз да се обадя на полицията.

Пристигнахме на шестия етаж и аз я последвах по коридора към стаята ни. Извадих ключа от чантата си, отворих вратата, но отстъпих назад, изпитала внезапна боязън да вляза. Но нямаше защо да се тревожа, всичко си беше точно както го бях оставила. Отидох до моя куфар и зарових из него за чисти дрехи.

— Няма да се бавя — казах и се мушнах в банята. — Само ще се преоблека.

Съблякох се бързо, измих се надве-натри и се облякох отново. Смачках мръсните дрехи на топка и се почувствах физически освежена и психически по-силна. Не исках да протакам нито минута повече, затова отворих вратата. Но преди да успея да изляза от банята, една ръка се стрелна и ме избута обратно вътре, а друга запуши устата ми и задуши вика, който напираше да се изтръгне от мен.

— Хареса ли ти малкото представление, което режисирах за теб? — попита Джак с лице на сантиметри от моето. — Справих се отлично. И още по-добре, успях да убия два заека с един куршум. Първо и преди всичко, ти току-що доказа пред десетки хора, че си лабилна — управителят в този момент пише доклад за поведението ти, така че то ще бъде документирано; и второ, надявам се, разбра, че винаги ще бъда с една крачка пред теб. — Той замълча за миг, за да позволи да вникна в думите му. — А ето какво ще направим сега. Ще махна ръката си от устата ти, но ако само изхленчиш, ще те натъпча насила с достатъчно хапчета, за да те убият и ще направя смъртта ти да изглежда като самоубийство на неуравновесена млада жена. Ако това се случи, тъй като ще бъда единственият оцелял настойник на Мили, аз, разбира се, ще спазя обещанието, което й дадохме, и ще я доведа да живее в нашата прекрасна нова къща — само че ти няма да си там и кой ще я защити? Ясно ли се изразих?

Кимнах мълчаливо.

— Добре.

Той свали ръка от устата ми, извлече ме от банята и ме хвърли на леглото.

— Сега искам да ме чуеш, и то да ме чуеш много добре. Всеки път, когато се опиташ да се измъкнеш, дали като тропаш по вратата, дали като заговориш някого, дали като побегнеш, ще плаща Мили. Например заради твоя опит да избягаш днес няма да отидем да я видим през уикенда, след като се върнем, както очаква тя. Ако утре отново направиш нещо глупаво, няма да отидем и следващата седмица. И така нататък. Ще измислим някое особено упорито стомашно неразположение, което си хванала тук, в Тайланд, за да извиним отсъствието си, стомашно неразположение, което ще продължи толкова седмици, колкото е необходимо. Така че ако искаш да видиш Мили отново в рамките на разумен период от време, ти предлагам да правиш точно каквото ти казвам.

Започнах да треперя неудържимо не само заради заплахата в гласа му, но и заради ужасяващото осъзнаване, че завръщайки се в стаята да си взема куфара, бях загубила шанса си да избягам от него. Куфарът не ми беше нужен, спокойно можех да мина и без него, но когато Джак го бе споменал, ми се бе сторило напълно допустимо да отида и да го взема. Ако той не бе поискал някой да ме придружи, можех да се усъмня в мотивите му да ме подтикне да се върна в стаята. А ако бях осъзнала по-рано, че вратата не е заключена, ако не бях заспала, той нямаше да може да върне паспорта, мобилния телефон и портфейла ми в чантата.

— Питаш се дали резултатът щеше да е друг, ако беше постъпила по различен начин, нали? — каза той развеселен. — Позволи ми да ти спестя мъките — отговорът е не, резултатът щеше да е точно същият. Ако беше слязла във фоайето, преди да получа шанса да върна паспорта, портфейла и телефона ти, щях просто да ги сложа в куфара ти, след като излезеш от стаята — трябва досега да си се досетила, че те наблюдавах през цялото време — и да предположа пред всички, че просто си ги преместила. Тогава щях да помоля управителя да те придружи дотук, за да ги потърсиш. Работата е там, че те познавам, Грейс, знам как ще действаш, какво ще кажеш. Дори знам, че преди да напуснем Тайланд, ще се опиташ да избягаш отново, което би било много глупаво. Но в крайна сметка ще се научиш, защото ще ти се наложи.

— Никога — разридах се. — Никога няма да ти се дам.

— Е, ще видим. Така, ето какво ще направим. Ще поспим, а утре сутринта ще слезем на закуска и когато минем край рецепцията, ти ще се извиниш за суматохата, която си причинила тази вечер, и ще кажеш, че разбира се, не искаш да се връщаш в Англия. След закуската, където ще ме гледаш влюбено в очите, ще ти направя няколко хубави снимки пред хотела, така че да можем да покажем на всички наши приятели колко щастливи сме били тук. После ще изляза, за да се погрижа за някои дела, а ти, скъпа моя, ще правиш слънчеви бани на балкона, така че когато се върнем в Англия, да имаш прекрасен тен. — Той започна да развързва обувките си. — След всички тези вълнения изведнъж се почувствах доста уморен.

— Няма да спя в едно легло с теб.

— Тогава спи на пода. И не се опитвай да избягаш, наистина не си струва.

Смъкнах покривката от леглото, седнах на пода и я увих около себе си, вцепенена от страх. Инстинктът ме подтикваше да избягам веднага щом се появи възможност, разумът ми подсказваше, че би било много по-лесно да се измъкна от него и да го напусна завинаги, ако изчакам да се върнем в Англия. Ако направех нов опит отново тук, в Тайланд, и не успеех, не смеех и да си помисля какво би могъл да ми направи. Той си мислеше, че ме познава, мислеше си, че знае как бих действала, беше прогнозирал, че ще се опитам да избягам отново. Единственото, което можех да направя, бе да го подведа, да го накарам да мисли, че съм отстъпила, че съм се предала. Колкото и да ми се искаше да се измъкна от него, основният ми приоритет бе да се върна в Англия, да се върна при Мили.