Б. А. Парис
Зад затворените врати (14)

Минало

След като Мили ми каза, че Джак я е бутнал по стълбите, напрежението от наложителността да избягам се усили до непоносимост. Бях я накарала да обещае да не казва на никого, но не можех да бъда сигурна, че няма изведнъж да го избъбри на Джанис или дори да обвини Джак в лицето. Не вярвах да му е хрумнало, че тя може да е приела падането си за нещо повече от злополука. Беше лесно да се подцени Мили, да се сметне, че начинът, по който говори, е отражение на начина, по който работи умът й, но тя беше много по-умна, отколкото допускаха хората. Нямах представа какво щеше да направи Джак, ако откриеше, че тя знае много добре какво се е случило онзи ден. Предполагах, че щеше да отхвърли нейните обвинения толкова бързо, колкото отхвърли моите, да предположи, че тя ревнува, защото двамата с него вече сме заедно и се опитва да ни раздели чрез неверни обвинения срещу него.

Единственото, което ми помагаше да издържа в тези мрачни времена, беше Мили. Изглеждаше толкова спокойна с Джак, че се питах дали не е забравила, че я е бутнал по стълбите или най-малкото се е примирила с това. Но всеки път, когато си казвах, че е за добро, тя изтърсваше думите, които бързо се превръщаха в нейна мантра „Харесвам те Джак, но не харесвам Жорж Куни“, сякаш знаеше какво си мисля и искаше да ме уведоми, че спазва своята част от сделката. Така че натискът да спазя своята част нарастваше, затова започнах да планирам следващия си ход.

След случилото се, когато се опитах да накарам лекаря да ми помогне, реших, че колкото повече хора има наоколо следващия път, толкова по-добре. Затова, когато се почувствах готова да опитам отново, успях да уговоря Джак да ме заведе на пазар, като се надявах, че по време на обиколката ще успея да получа помощ от някой продавач или гражданин. Когато излязох от колата, помислих, че молитвите ми са чути, защото видях един полицай само на метри от мен. Дори само това как Джак ме държеше здраво, когато се опитах да се освободя, придаваше тежест на факта, че ме държат в плен, и когато полицаят се втурна към нас в отговор на моите викове за помощ, наистина си помислих, че мъките ми са свършили, докато не чух загрижените му думи: „Наред ли е всичко, г-н Ейнджъл?“, които ми казаха друго.

Моето поведение от този момент нататък потвърждаваше онова, което Джак бе имал грижата да каже на местния полицай преди известно време, а именно че съпругата му има психични проблеми и е склонна да вдига скандали на обществени места, като го обвинява, че я държи в плен. Джак стисна моите размахващи се крайници като в менгеме и предложи на полицая, на всеослушание пред събралата се тълпа, да дойде и да види къщата, която наричах затвор. Хората стояха и наблюдаваха, шепнейки нещо за психично заболяване, и хвърляха на Джак погледи, преливащи от солидарност. Пристигна полицейска кола и докато седях отзад с една полицайка, която се опитваше да спре моите сълзи на отчаяние с успокояващи думи, полицаят разпитваше Джак за работата му в помощ на битите жени.

По-късно, след като всичко бе приключило, а аз бях в стаята си, която не смятах никога да видя отново, фактът, че той толкова лесно се бе съгласил да го придружа при пазаруването, потвърди онова, което вече бях преживяла в Тайланд — той извличаше огромно удоволствие, като ми позволяваше да мисля, че съм спечелила, а след това ми изтръгваше победата под носа. Радваше се на подготовката на почвата за моето падение, опиваше се от ролята си на мой любящ, но изстрадал съпруг, вкусваше смазващото ми разочарование и когато всичко свършваше, с наслада ме наказваше. Не само това, способността му да предвиди какво смятам да предприема означаваше, че съм обречена на провал от самото начало.

Изминаха още три седмици, преди да видя Мили отново, а обяснението на Джак — че съм била твърде заета, защото трябвало да ходя на гости на приятели — я нарани и обърка, особено след като не можех да й кажа друго, защото той не се отделяше от нас. Решена да не разочаровам Мили отново, започнах да се придържам стриктно към изискванията му, за да мога да я виждам редовно. Но вместо да се хареса на Джак, моето подчинение, изглежда, го дразнеше. Вече се питах дали не греша, когато той ми каза, че заради доброто ми поведение ще ми позволи отново да рисувам. Подозрителна към намеренията му, скрих радостта си и неохотно му дадох списък на необходимото, без да смея да повярвам, че наистина ще ми донесе поисканото. На следващия ден обаче той чинно дойде с пастели и маслени бои в най-различни цветове, както и с моя статив и ново платно.

— Имам само едно условие — каза той, когато им се зарадвах като на стари приятели. — Аз да избера темата.

— Какво искаш да кажеш? — намръщих се аз.

— Ще нарисуваш това, което искам да нарисуваш, нищо повече, нищо по-малко.

Погледнах го предпазливо, опитвайки се да преценя дали това не е просто една от неговите игри.

— Зависи какво искаш да нарисувам — казах аз.

— Портрет.

— Портрет?

— Да. Рисувала си преди, нали?

— Няколко.

— Отлично. Е, бих искал да нарисуваш портрет.

— Твой?

— Да или не, Грейс?

Всичките ми инстинкти крещяха да откажа. Но отчаяно исках да рисувам отново, отчаяно исках да имам нещо, което да запълва дните ми, освен четенето. Въпреки че мисълта да рисувам Джак ме отвращаваше, си казах, че той едва ли ще пожелае да стои и да позира за мен час след час. Или поне се надявах.

— Само ако мога да работя по снимка — казах, облекчена, че съм намерила решение.

— Дадено. — Той бръкна в джоба си. — Би ли искала да започнем сега?

— Защо не? — свих рамене.

Той извади една снимка и я вдигна пред лицето ми.

— Тя беше моя клиентка. Прекрасна е, не мислиш ли?

С вик на тревога се отдръпнах от него, от снимката, но той ме последва безмилостно, доволно ухилен.

— Хайде, Грейс, не се бой, огледай я добре. В края на краищата ще трябва да я гледаш постоянно през следващите няколко седмици.

— Никога — изплюх аз. — Никога няма да я рисувам.

— Разбира се, че ще я нарисуваш. Ти се съгласи, не помниш ли? А нали знаеш какво се случва, когато се отметнеш от думата си?

Втренчих се в него.

— Точно така — Мили. Искаш да я виждаш, нали?

— Не и ако това е цената, която трябва да платя — казах твърдо.

— Съжалявам, трябва да кажа: „Искаш да я видиш отново, нали?“ Сигурен съм, че не искаш Мили да бъде оставена да гние в някой приют, нали така?

— Да не си посмял да я пипнеш с пръст! — изкрещях.

— Тогава по-добре започвай да рисуваш. Ако унищожиш тази снимка или я повредиш по някакъв начин, Мили ще плати. Ако не я възпроизведеш върху платното или се преструваш, че не си в състояние, Мили ще плати. Ще проверявам всекидневно как напредваш и ако реша, че работиш твърде бавно, Мили ще плати. А когато си готова, ще нарисуваш още един, и още един, и още един, докато не реша, че имам достатъчно.

— Достатъчно за какво? — изхлипах аз, разбрала, че съм победена.

— Ще ти покажа някой ден. Обещавам, Грейс, ще ти покажа някой ден.

Плаках ли, плаках над тази първа картина. Да гледам насиненото и окървавено лице час след час, ден след ден, да изучавам счупения нос, нарязаните устни, почернялото око в най-малки подробности и да ги възпроизвеждам върху платното беше повече, отколкото можех да понеса и често ми прилошаваше. Разбирах, че за да запазя здрав разума си, трябваше да намеря начин да се справя с травмата от рисуването на нещо толкова гротескно и открих, че като давам имена на жените в редуващите се картини и се опитвам да прозра отвъд нараняванията и контузиите, като си ги представям такива, каквито са били преди, бях в състояние да се справя по-добре. Помагаше ми също и това, че Джак никога не губеше дела, което означаваше, че жените на снимките — всички негови бивши клиентки — бяха успели да избягат от своите агресивни партньори, а това ме правеше още по-решена да се измъкна. Щом те бяха успели да го направят, можех и аз.

Трябва да бяха минали около четири месеца от нашия брак, когато Джак реши, че сме прекарали достатъчно време, отдадени един на друг, и че ако искаме хората да не станат подозрителни, ще трябва да започнем да излизаме в обществото, както преди. Една от първите вечери, на които отидохме, беше у Мойра и Джайлс, но тъй като те бяха от приятелите на Джак, се държах точно така, както ми беше казал и играех любяща съпруга. Свиваше ме стомахът, докато го правех, но разбирах, че ако той не започне да ми се доверява, щях да остана затворена в стаята си за неопределено време, а шансовете ми за бягство щяха да намалеят драстично.

Разбрах, че съм постъпила правилно, когато не след дълго той ми каза, че ще вечеряме с негови колеги. Приливът на адреналин, който почувствах, когато чух, че са колеги, а не приятели, беше достатъчен да ме убеди, че това би било идеална възможност да му се измъкна, тъй като те щяха да са по-склонни да повярват на историята ми от приятелите, на които Джак вече беше хвърлил прах в очите. А с малко късмет успехът на Джак във фирмата можеше да означава, че има някой, който само чака възможност да му забие нож в гърба. Знаех, че ще трябва да бъда изобретателна, Джак вече ми бе втълпил как трябва да се държа сред други хора — да не излизам сама, дори и до тоалетната, да не следвам някого в друга стая, дори и ако е само да отнеса чиниите, да не започвам личен разговор с никого, да не изглеждам другояче, освен напълно щастлива и спокойна.

Отне ми известно време да измисля какво да направя. Вместо да се опитвам да получа помощ в присъствието на Джак, който беше толкова умел в опровергаването на моите обвинения, реших, че би било по-добре да се опитам да предам писмо на някого, защото имаше по-малък шанс да бъда отхвърлена като истерична луда, ако изложех всичко в писмен вид. А и предвид заплахите на Джак, това ми изглеждаше най-безопасният начин. Но се оказа невъзможно да се сдобия дори с малко късче хартия. Не можех да поискам от Джак направо, защото той незабавно щеше да стане подозрителен и не само щеше да откаже, но и щеше да ме наблюдава като ястреб от този момент нататък.

Идеята да изрежа съответните думи от книгите, които ми беше доставил неохотно, ми дойде посред нощ. Използвах ножичката за нокти от несесера си и изрязах „моля“, „помощ“, „държи“, „ме“, „плен“, „повикайте“, „полиция“. Потърсих начин да ги подредя някак. Накрая ги сложих една върху друга, като се започне с „моля“ и се завърши с „полиция“. Получи се толкова малка купчинка, че можеше просто да бъдат сбъркани с накъсана хартия и да бъдат изхвърлени. Затова реших да ги защипя с една от фибите от чантичката ми с гримове. Със сигурност всеки намери фиба със снопче от късчета хартия, мислех аз, може да бъде достатъчно любопитен, за да ги огледа.

Не можех да си позволя да го извадя в присъствието на Джак, затова след много мислене реших да пусна моя вик за помощ някъде на масата след края на вечерята, така че да го намерят, когато сме си тръгнали. Нямах представа къде ще ходим на вечеря, но се молех да бъде в нечия къща, а не в ресторант, където опасността фибата да бъде изхвърлена заедно с другите остатъци беше по-голяма.

В случая внимателното ми планиране не постигна нищо. Бях толкова загрижена къде да пусна скъпоценното си снопче от думи, че забравих за необходимостта най-напред да го пренеса покрай Джак. Не бях прекалено притеснена, когато дойде да ме вземе, но след като ме наблюдава за момент, докато се обувах и си вземах чантата, той ме попита защо съм толкова нервна. Обясних, че е защото ще се срещам с колегите му, но не ми повярва, особено след като вече бях виждала повечето от тях на нашата сватба. Претърси дрехите ми, накара ме да си обърна джобовете, а после поиска да му дам чантата си. Гневът му, когато намери фибата, беше предвидим, а наказанието — точно каквото бе обещал. Премести ме в стаичката, от която бе премахнал всички удобства, и започна да ме мори с глад.