Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Behind Closed Doors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Б. А. Парис

Заглавие: Зад затворените врати

Преводач: Гриша Александров Атанасов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 06.04.2017 г.

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Жанет Желязкова

ISBN: 978-954-26-1668-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9404

История

  1. — Добавяне

Минало

Моли, изглежда, беше мъртва едва от няколко дни, защото тялото й не бе започнало да се разлага. Джак бе постъпил много хитро в това отношение — беше й оставил малко вода, но не достатъчно, за да й стигне за две седмици, докато се приберем у дома. Шокът да я намеря мъртва беше ужасен. Изразът на отмъстително очакване на лицето на Джак, когато отвори вратата на сервизното помещение, ме бе подготвил за нещо — че я е оставил завързана за двете седмици, през които отсъствахме, или че няма да е там, но не и че я беше оставил да умре.

Отначало, когато погледнах малкото й телце, проснато на пода, помислих, че лекарството, което ми бе дал, си прави шеги с ума ми, защото още се чувствах замаяна. Но когато коленичих до нея и установих, че е студена и вкочанена, се замислих за ужасната смърт, която я бе сполетяла. Тъкмо тогава си обещах не само да убия Джак, но и да го накарам да страда, както той бе накарал Моли да страда.

Той се престори на изненадан от покрусата ми и ми напомни как ми бил обяснил в Тайланд, че няма икономка, а аз бях благодарна, че не бях обърнала внимание на това, което ми беше казал тогава. Ако бях разбрала за какво намеква, не знам как щях да преживея тези две седмици.

— Толкова се радвам да видя, че си я обичала — каза ми той, когато коленичих до Моли и заплаках. — Надявах се, че ще е така. Виждаш ли, важно е да осъзнаеш колко по-тежко би било, ако там лежеше Мили, а не Моли. Ако Мили беше умряла, щеше да се наложи да заемеш мястото й. Ако се замислиш, всъщност нямаше да липсваш на никого, а ако някой попиташе къде си, щях да кажа, че след смъртта на любимата си сестра си решила да се присъединиш към родителите си в Нова Зеландия.

— Защо да не мога да заменя Мили и така? — изхлипа. — Защо ти трябва точно тя?

— Защото ще бъде много по-лесно да плаша нея, отколкото теб. Освен това, ако имам Мили, ще имам тук всичко, което ми трябва, и повече няма да се налага да ходя в Тайланд.

— Не разбирам — изтрих сълзите от бузите си с опакото на ръката. — Не ходиш ли в Тайланд, за да правиш секс с мъже?

— Секс с мъже? — изглеждаше развеселен от идеята. — Бих могъл да го правя тук, ако исках. Не че бих поискал. Виждаш ли, аз не се интересувам от секс. Причината да ходя в Тайланд е, че там мога да се отдам на най-голямата си страст. Не, всъщност не си цапам ръцете, нали разбираш. Не, моята роля е повече на наблюдател и на слушател. — Гледах го неразбиращо и той наведе глава към мен. — Страх — прошепна той. — Нищо не може да се сравни с него. Харесва ми как изглежда, харесва ми усещането, харесва ми мирисът му. Но особено обичам звука му. — Почувствах езика му върху бузата си. — Обичам дори вкуса му.

— Отвращаваш ме — изсъсках аз. — Сигурно си един от най-злите хора, живели някога. Но ще те хвана, Джак, обещавам. Накрая все пак ще те хвана.

— Не и ако аз хвана Мили преди това, което възнамерявам да направя.

— Значи ще я убиеш — казах с пресекващ глас.

— Да я убия? Каква полза ще имам от нея, ако е мъртва? Няма да убия Мили, Грейс, само ще я изплаша малко. Хайде, искаш ли да погребеш това куче или да го изхвърля в кофата за боклук?

Не си мръдна пръста, за да помогне, а стоя и гледа как увих тялото на Моли в черния чувал и разплакана я отнесох нагоре по стълбите, минах през кухнята и излязох на терасата, която си бях пожелала. Огледах голямата градини, разтреперана от студа и шока, като се чудех къде можех да я положа.

Той ме последва навън, посочи ми живия плет в дъното на градината и ми каза да я погреба зад него. Когато го заобиколих, видях лопата, забита в земята, и осъзнаването, че преди да остави Моли да умре, ми беше приготвил лопата, за да я погреба, ме накара да избухна в нови ридания. Беше валяло, докато бяхме в Тайланд, така че земята беше мека, но успях да понеса копаенето на гроба само като си представях, че е за него. Когато свърших, извадих тялото на Моли от чувала за боклук и я прегърнах за миг, като си мислех за Мили и се питах как щях да й кажа, че Моли е мъртва.

— Няма да се съживи, колкото и да я прегръщаш — провлачи той. — Просто приключвай.

Уплашена, че ще я грабне от ръцете ми и ще я хвърли безцеремонно в дупката, която бях изкопала, аз я поставих внимателно вътре и я зарових. Едва тогава върху мен се стовари целият ужас на случилото се и аз захвърлих лопатата и се превих зад едно дърво, разтърсена от спазми.

— Ще ти трябва по-здрав стомах — отбеляза той, когато избърсах устата си с опакото на ръката. Думите му отприщиха вълни от паника, които ме заляха. Изтичах обратно до мястото, където бях пуснала лопатата, грабнах я и се втурнах към него, вдигнала я високо над главата си, готова да го заудрям и да го направя на пихтия. Но не бях от категорията му, той вдигна ръка, хвана лопатата и я изтръгна, а аз се препънах. Изправих се и побягнах, като крещях за помощ с пълен глас. Зърнах едва различимите прозорци на близкия имот през дърветата и се затичах нататък, надявайки се, че някой ще чуе виковете ми, а докато тичах, се оглеждах за изход от градината. Осъзнах, че стените, които я ограждат, бяха твърде високи, за да се покатеря през тях и си поех дълбоко въздух, за да изкрещя отново с всички сили, разбрала, че това може би беше единствения ми шанс. Удар в гърба ми изкара въздуха, който бях поела, успях да издам само нещо като грухтене и залитнах напред, а ръката на Джак покри устата ми и ме заглуши напълно. Той ме изправи рязко и използва другата си ръка, за да извие моята зад гърба ми и да ме обездвижи.

— Да разбирам ли, че не бързаш да видиш Мили отново — прошепна той, докато ме избутваше обратно към къщата. — Заради опитите си да избягаш в Тайланд вече загуби правото си да я видиш през следващите два уикенда, а сега няма да я видиш и за трети пореден път. А ако пак опиташ нещо, няма да я видиш цял месец.

Борех се с него, въртях главата си в неистов опит да освободя устата си от ръката му, но той просто затегни хватката си.

— Горката Мили — въздъхна с престорена скръб, докато ме влачеше през терасата към кухнята, — ще си помисли, че си я изоставила, че сега, когато си омъжена, нямаш време за нея. — Той ме пусна и ме отблъсна от себе си. — Чуй ме, Грейс. При условие че не правиш нищо глупаво, съм готов да се отнасям добре с теб, в края на краищата не е в мой интерес да постъпвам другояче. Независимо от това няма да се поколебая да те лиша от всяка привилегия, която съм избрал да ти предоставя, ако ме разочароваш. Разбираш ли?

Облегната на стената, трепереща от умора, от вторичните ефекти на дрогата или от шока, успях само да кимна мълчаливо.

— Добре. Сега, преди да ти покажа останалата част от къщата, сигурен съм, че искаш да вземеш душ.

Жалки сълзи на благодарност изпълниха очите ми.

— Не съм чудовище — каза той намръщено, като ги забеляза. — Е, поне не в този смисъл. Хайде, ще ти покажа къде е твоята баня, а след като се почувстваш по-освежена, ще ти предложа обиколка на къщата.

Последвах го по коридора и нагоре по стълбите, като едва възприемах обстановката. Той отвори една врата и ме въведе в светла и просторна спалня, декорирана в бледорозово и кремаво. Разпознах завивките и възглавниците върху двойното легло, бях ги избрала, когато ходихме на пазар заедно, за да купим обзавеждане за дома, който той бе обещал да ми създаде. Във враждебния свят, в който се бях озовала, те ми се сториха като стари и близки приятели и духът ми се вдигна малко.

— Харесва ли ти? — попита той.

— Да — отвърнах с неохота.

— Добре — изглеждаше доволен. — Банята е ей там. Ще намериш дрехите си в гардероба. — Погледна часовника си. — Ще ти дам петнайсет минути.

Вратата се затвори зад него. Приближих се с любопитно до огромния гардероб, който заемаше цялата стена отляво. Отворих плъзгащите се врати и открих да висят там дрехите, които бях изпратила за къщата предварително, онези, които не ми бяха нужни в Тайланд. Тениските и пуловерите ми бяха сгънати грижливо на рафтовете, а бельото ми беше прибрано в специално направени чекмеджета. В друга част на гардероба множеството ми чифтове обувки бяха поставени в прозрачни пластмасови кутии. Всичко изглеждаше толкова нормално, че за пореден път имах усещане за нереалност. Беше невъзможно да се съвместят красивата стая, приготвена от Джак за мен, и обещанието за душ с онова, което бе направил преди това; не можех да се отърся от чувството, че ако си легна и поспя малко, ще се събудя и ще открия, че всичко е било ужасен кошмар.

Отидох до прозореца и надникнах навън. Гледаше към онази страна на къщата, където имаше розова градина. Тъкмо започвах да се наслаждавам на красотата на цветята и тишината на следобеда, когато черна торба за боклук, понесена от внезапен порив на вятъра, долетя иззад къщата и се закачи на един от розовите храсти. Разпознах онази, в която бях изнесла Моли в градината, и нададох вик на отчаяние, извърнах се от прозореца и забързах към вратата, решила, че губя ценни минути, вместо да се опитам да избягам. Отворих я рязко и щях да се втурна в коридора, когато ръката на Джак се стрелна и прегради пътя ми.

— Отиваш ли някъде? — попита той любезно. Гледах го и сърцето ми се блъскаше болезнено в гърдите. — Не смяташе пак да се опиташ да излезеш, нали?

Помислих си за Мили колко ще се разстрои, когато не се появя през следващите три седмици и разбрах, че не мога да рискувам още едно наказание.

— Кърпи — промърморих. — Чудех се къде са кърпите.

— Ако беше погледнала в банята, щеше да ги намериш. Побързай, останаха ти само десет минути.

Затръшна вратата пред лицето ми и ме затвори отново, а аз отидох в банята. Имаше душкабина и отделна вана, както и мивка, и тоалетна. Голям куп пухкави кърпи бяха поставени върху нисък шкаф, а когато го отворих, видях, че беше щедро напълнен с шишенца шампоани, балсами и душ гелове. Изведнъж отчаяно ми се прииска да отмия мръсотията, която сякаш беше проникнала във всяка пора на тялото ми, съблякох се, пуснах душа и като се въоръжих с всичко, което щеше да ми трябва, пристъпих под струите. Регулирах температурата до най-горещата, която можех да понеса, насапунисах с шампоан косата си и затърках тялото си, като се питах дали някога ще се почувствам отново чиста. Бих останала по-дълго под душа, но се опасявах Джак да не дойде и да ме измъкне веднага след като десетте минути изтекат, затова затворих крана и се избърсах бързо.

В шкафа под мивката открих опаковка с четки за зъби и някаква паста за зъби и използвах останалите ми две скъпоценни минути, за да си търкам зъбите, докато венците ми не започнаха да кървят. Хукнах към спалнята, отворих гардероба, взех една рокля от закачалките, извадих сутиен и чифт гащички от едно чекмедже и бързо се облякох. Вратата на спалнята се отвори тъкмо когато затварях ципа на роклята.

— Добре — каза той. — Не ми се искаше особено да идвам и да те издърпвам изпод душа, но щях да го направя. — Кимна към гардероба. — Обуй си нещо.

След леко колебание избрах чифт обувки с нисък ток, а не чехлите, за които жадуваха краката ми, като се надявах, че ще се чувствам по-стабилна.

— Следва обиколка на къщата. Надявам се да ти хареса.

Последвах го надолу по стълбите, като се питах защо ли го е грижа дали ще ми хареса или не. Въпреки че бях решила да не се впечатлявам, разумът ми подсказваше, че да му покажа положителната реакция, за която очевидно копнееше, можеше да е в мой интерес.

— Отне ми две години да направя къщата точно каквато исках — отбеляза той, като стигнахме в коридора, — особено, защото трябваше в последния момент да се направят промени, които не бях предвидил. Например кухнята първоначално не излизаше към тераса, но накарах да пристроят, защото мислех, че е отлична идея. За щастие успях да насоча останалите ти желания към вече съществуващото — продължи той, потвърждавайки онова, което вече бях проумяла — в деня, когато ме беше помолил да споделя каква къща бих желала, той умело ме бе подвел да опиша онази, която вече бе купил.

— Ако си спомняш, каза, че искаш тоалетна на приземния етаж, за да я използват гостите, но когато предложих цяла гардеробна, лесно склони. — Отвори една врата отдясно и разкри гардеробна, в която се помещаваха дрешник, голямо огледало и отделна тоалетна.

— Много умно — казах, като имах предвид начина, по който ме беше манипулирал.

— Да, донякъде е така — съгласи се той. Продължи по коридора и отвори следващата врата. — Моят кабинет и библиотека.

Хвърлих бърз поглед на стаята, покрита от пода до тавана с рафтове с книги и махагоново бюро в една ниша вдясно.

— В тази стая няма да ти се налага да влизаш много често.

Премина към другата страна на коридора и отвори големите двойни врати, които бях забелязала по-рано.

— Дневната и трапезарията.

Задържа вратите отворени, прикани ме да вляза и аз престъпих в една от най-красивите стаи, които някога бях виждала. Но едва забелязах четирите френски прозореца, гледащи към розовата градина до къщата, високия таван, елегантната арка, отделяща трапезарията, защото очите ми веднага се насочиха към камината, над която бе окачена „Светулки“, картината, нарисувана от мен за Джак.

— Изглежда направо идеално там, не мислиш ли? — попита той.

Като си спомних колко любов и усилия бях вложила в нея, както и факта, че се състоеше от стотици целувки, почувствах как ми прилошава. Завъртях се рязко на пети и се върнах в коридора.

— Надявам се, това не значи, че не ти харесва стаята — намръщи се той и ме последва навън.

— Защо трябва да те е грижа дали ми харесва или не? — процедих аз.

— Нямам нищо против теб лично, Грейс — каза той търпеливо и продължи по коридора. — Както ти обясних в Тайланд, ти си средство към целта, за която винаги съм мечтал, така че е нормално да изпитвам някаква благодарност към теб. Затова бих искал твоят престой тук да бъде възможно най-приятен, поне докато пристигне Мили. След като тя дойде, боя се, ще бъде изключително неприятно за теб. И за нея, разбира се. Така, вчера нямаше шанс да разгледаш кухнята както трябва, нали?

Той отвори вратата на кухнята и видях плота за закуска, който бяхме решили, че ще има, в комплект с четири високи, лъскави столчета.

— О, на Мили ще й харесат! — възкликнах и си я представих как се върти върху тях.

В последвалата тишина всичко, което се бе случило, ме затисна и стаята започна да се върти толкова бързо, че почувствах как падам. Усетих как ръцете на Джак се протягат да ме хванат и направих слаб опит да се боря с него, преди да припадна.

Когато пак отворих очи, се чувствах толкова чудесно отпочинала, че първата ми мисъл беше дали не бях на почивка някъде. Огледах се наоколо, все още сънена, и видях цялото необходимо оборудване, за да се приготвят чай и кафе на маса край леглото, затова реших, че съм в хотел, но не знаех къде. Когато зърнах бледозелените стени, които бяха едновременно познати и непознати, внезапно си спомних къде се намирам. Скочих от леглото, изтичах до вратата и се опитах да я отворя. Когато разбрах, че съм заключена, започнах да тропам по нея и да крещя на Джак да ме пусне.

Ключът се завъртя в ключалката и вратата се отвори.

— За бога, Грейс — каза той, очевидно раздразнен. — Трябваше само да ме повикаш.

— Как смееш да ме заключваш! — извиках с глас, треперещ от гняв.

— Заключих те за твое добро. Ако не бях, можеше да се окажеш толкова глупава, че пак да се опиташ да избягаш, а тогава щеше да се наложи да те лиша от още едно посещение при Мили. — Извърна се и посегна към подноса, оставен на малка масичка пред вратата. — Добре, ако се отдръпнеш малко назад, ще ти дам нещо за ядене.

Мисълта за храна беше изкушаваща, не можех да си спомня кога бях яла за последен път, трябва да беше доста преди да напуснем Тайланд. Но отворената врата беше още по-съблазнителна. Отместих се настрана, а не назад, както поиска той, изчаках го да влезе в стаята, след това се хвърлих към него и избих подноса от ръцете му. Сред трясъка на чупещи се съдове и неговия рев от ярост се впуснах към стълбите и взех стъпалата по две наведнъж, но забелязах твърде късно, че коридорът долу беше потънал в пълен мрак. Стигнах до подножието на стълбите, потърсих ключа за лампата и като не го намерих, тръгнах покрай стената, докато не стигнах до вратата на кухнята. Блъснах я и открих, че там също е тъмно. Спомних си за четирите френски прозореца, които бях видяла в дневната преди това, пресякох коридора и тръгнах пипнешком покрай стената, докато не намерих двойните врати. Пълната тъмнина вътре в стаята, дори без никакъв проблясък на светлина от прозорците, както и тишината, защото къщата беше зловещо тиха, изведнъж станаха ужасяващи. Мисълта, че Джак можеше да е навсякъде, че би могъл да се промъкне надолу по стълбите зад мен и да стои на крачка от мен, накара сърцето ми да препуска от страх.

Престъпих в стаята и се свлякох на пода зад една от вратите, притиснах колене до гърдите си и се свих на кълбо, като очаквах ръцете му във всеки момент да се протегнат и да ме сграбчат. Напрежението беше ужасно и мисълта, че той може да реши да не ме намира, докато не пожелае, ме накара да съжалявам, че съм напуснала относителната безопасност на спалнята.

— Къде си, Грейс? — Гласът му дойде някъде от коридора, а мекият му напевен тон само засили ужаса ми. В тишината го чух да души въздуха. — Ммм, толкова обичам миризмата на страх — прошепна той. Стъпките му прекосиха коридора и когато наближиха, се притиснах до стената. Спряха, а аз наострих уши и се опитвах да преценя къде е, когато почувствах дъха му върху бузата си.

— Бау! — прошепна той.

Избухнах в сълзи на облекчение, че изпитанието ми е свършило, а той се разсмя гръмко. Разнесе се бръмчене и в стаята започна да прониква дневна светлина. Вдигнах глава и видях Джак да държи дистанционно в ръка.

— Стоманени капаци — обясни той. — Поставени са на всички прозорци на приземния етаж. Дори и да успееш, по някакво чудо, да се измъкнеш от стаята си, докато аз съм на работа, със сигурност няма да намериш изход от къщата.

— Пусни ме, Джак — помолих аз. — Моля те, пусни ме да си тръгна.

— Защо да го правя? Всъщност мисля, че ще е приятно да те държа тук, особено ако продължаваш да се опитваш да избягаш. Ако не друго, ще ме забавляваш, докато Мили дойде да живее с нас. — Той замълча. — Знаеш ли, почти бях започнал да съжалявам, че не уредих да я вземем веднага щом се върнахме от медения ни месец. Само си помисли можеше да пристигне във всеки момент.

Поех си дъх рязко.

— Наистина ли мислиш, че ще позволя Мили дори да се приближи до тази къща? — извиках. — Или ти да се доближиш до нея?

— Май си спомням, че с теб проведохме този разговор в Тайланд — каза той отегчено. — Колкото по-скоро приемеш, че колелата вече се въртят и че не можеш да направиш нищо, за да ги спреш, толкова по-добре ще бъде за теб. Няма спасение — ти вече си моя.

— Нямам представа защо си мислиш, че това ще ти се размине! Не можеш да ме държиш скрита завинаги, нали знаеш. Какво ще кажеш за моите приятели, за нашите приятели? Не би ли трябвало да вечеряме с Мойра и Джайлс, когато им връщаме колата?

— Ще им кажа същото, което смятам да кажа и в училището на Мили — ще я видиш чак след четири седмици, между другото — че си хванала неприятен вирус в Тайланд и си неразположена. А когато евентуално ти позволя да видиш Мили отново, ще следя всяко твое движение и ще слушам всяка дума. Ако се опиташ да информираш някого какво се случва, ще си платите и двете с Мили. Що се отнася до приятелите ти, ами всъщност вече няма да имаш време за тях сега, когато си толкова щастливо омъжена, и ако вече не отговаряш на техните имейли, те ще забравят за теб. Ще стане постепенно, разбира се. Ще ти позволя да поддържаш контакт за известно време, но ще преглеждам имейлите ти, преди да ги изпратиш, за да не се опиташ да предупредиш някого за положението си. — Той замълча. — Но не мога да си представя, че ще бъдеш толкова глупава.

До този момент въобще не се бях съмнявала, че ще успея да избягам от него или поне да кажа на някого, че ме държат в плен, но от сухия делови тон, с който говореше, ме побиха студени тръпки. Абсолютната му увереност, че всичко ще стане точно както го бе планирал, ме накара за първи път да се усъмня в способността си да го надхитря. Съпроводи ме обратно до стаята и ми каза, че няма да получа храна до следващия ден. Всичко, за което бях в състояние да мисля, бе какво бе сторил на Моли и какво щеше да направи с мен, ако се опитах отново да избягам от него. Не можех да си позволя риска да не видя Мили още една седмица, а мисълта за това колко голямо ще е разочарованието й, ако не се появя следващите няколко недели, ме караше да се чувствам още по-съсипана, отколкото вече бях.

 

 

Болките от глад, които получих, ми дадоха идеята да се престоря, че имам апендицит, така че Джак да няма друг избор, освен да ме заведе в болница, където се надявах да успея да накарам някого да ме изслуша. Когато в крайна сметка той ми донесе храна на следващия ден, както бе обещал, вече беше късна вечер, така че не бях яла нищо повече от четирийсет и осем часа. Трудно ми беше да не се нахвърля върху онова, което ми донесе, но се хванах за корема и простенах, че ме боли, като бях благодарна за спазмите, които правеха болката ми по-истинска.

За съжаление Джак остана равнодушен, но когато ме намери превита на следващата сутрин, се съгласи да ми донесе аспирина, който поисках, само че ме накара да го глътна пред него. Вечерта вече се гърчех на леглото, а през нощта тропах на вратата, докато не дойде да види за какво е целият този шум. Казах му, че агонизирам от болка и го помолих да се обади на бърза помощ. Той отказа и заяви, че ако на другия ден още ме боли, ще повика лекар. Това не беше резултатът, който желаех, но беше по-добре от нищо, затова планирах внимателно какво да кажа на лекаря, когато дойде, като разбирах, след опита от Тайланд, че не мога да си позволя да звуча истерично.

Не бях предвидила, че Джак ще остане с мен, когато лекарят ме преглежда и докато се правех, че ме боли всеки път, когато опипваше корема ми, умът ми препускаше трескаво напред, защото знаех, че ако не се възползвам от момента, цялата ми игра и лишаването от храна щяха да са напразни. Затова попитах доктора дали мога да говоря с него насаме, като намекнах, че болката, която изпитвам, може да се дължи на гинекологичен проблем. Почувствах се победител, когато той попита Джак дали би имал нещо против да излезе от стаята.

По-късно се чудех защо не ми беше хрумнало, че охотата, с която Джак напусна стаята, подсказваше липса на притеснение за резултата от моя tete-a-tete с лекаря. Нито пък съчувствената усмивка на доктора, когато му казах припряно, че съм затворена като пленница, ме направи подозрителна. Едва когато започна да ме разпитва за онова, което нарече опит за самоубийство и предполагаемата история на моята депресия, разбрах, че Джак се бе подсигурил отвсякъде още преди лекарят да стъпи в стаята ми. Потресена, започнах да го умолявам да ми повярва, че Джак не е този, за когото се представя, и повторих онова, което ми бе казал: че е пребил майка си до смърт, когато е бил все още почти дете и е оставил баща си да поеме вината. Но още докато говорех, се чувах колко невероятно звучеше това, а когато лекарят ми написа рецепта за прозак, станах толкова истерична, че придадох тежест на казаното му от Джак — че съм маниакалнодепресивна и търся внимание. Той дори имаше документи, с които да го докаже — копие от медицинския доклад от времето на свръхдозата и писмо от управителя на хотела в Тайланд, описващо подробно поведението ми през нощта, когато пристигнахме.

Бях смазана от моя неуспех да убедя лекаря, че казвам истината, и чудовищността на задачата пред мен отново ми се струваше непреодолима. Ако не можех да убедя един професионалист да обмисли онова, което му казвах, как щях да накарам някого другиго да разбере какво се случва. Нещо повече, как въобще щях да успея да говоря свободно с някого, щом Джак нямаше да ми позволи никаква комуникация с външния свят, освен онази, която беше контролирана от него?

Той започна да следи имейлите, които получавах, и ако не диктуваше отговора ми дума по дума, стоеше зад мен и четеше всяка дума, която пишех. Понеже бях заключена в стаята си ден и нощ, хората бяха принудени да оставят съобщения на телефонния секретар, ако Джак не беше наоколо да приеме обаждането. Ако помолеха да говорят лично с мен, им казваше, че съм в банята или на пазар и ще им се обадя по-късно. А ако ми позволеше да се обадя, слушаше какво казвам. Но не смеех да възразя, след като моят разговор с лекаря ми струва още една седмица без посещение при Мили, както и без правото да имам чай и кафе в стаята. Разбрах, че ако искам да я видя отново в близко бъдеще, ще трябва да се държа точно както искаше Джак, поне за известно време. Затова се подчиних, без да се оплаквам от ограниченията, които ми наложи. Когато идваше да ми донесе храна — тогава го правеше сутрин и вечер — се стараех да ме завари да седя безучастно на леглото, подчинена, покорна.

Моите родители, покрай предстоящото им преместване в Нова Зеландия, станаха подозрителни към загадъчната болест, която уж бях хванала в Тайланд и която ми пречеше да посетя Мили. За да ги разубеди да дойдат на гости, Джак им бе казал, че може да е заразна, но по тревожните им телефонни обаждания съдех, че са обезпокоени дали интересът ми към Мили не се е стопил сега, когато съм омъжена.

Срещнахме се само веднъж, преди да тръгнат, когато дойдоха да кажат набързо сбогом, и едва тогава, по време на кратката обиколка на къщата, най-накрая видях останалата част от стаите на първия етаж. Трябваше да отстъпя пред Джак, той не само ме накара да изнеса всичките си вещи, така че да може да представи спалнята ми като една от спалните за гости, но и разхвърли дрехите ми около леглото си, за да изглежда, сякаш и аз спя там. Копнеех да кажа на родителите си истината, да ги помоля да ми помогнат, но с тежката ръка на Джак на рамото ми така и не събрах смелост да кажа каквото и да било.

И все пак може би щях да кажа нещо, ако не беше стаята на Мили. Докато родителите ми се възхищаваха на бледожълтите стени, красивите мебели и леглото с балдахин, отрупано с възглавнички, не можех да повярвам, че Джак би си дал толкова труд, ако наистина имаше лоши намерения към нея. Това ми даде надежда — надежда, че погребана някъде дълбоко в него, все още оставаше някаква частица почтеност. Той щеше да ме контролира, но да остави Мили на мира.

В седмицата, след като моите родители заминаха, Джак най-накрая ме заведе да видя Мили. Бяха изминали пет дълги седмици след завръщането ни от Тайланд, кракът на Мили вече бе заздравял и можехме да я изведем за обяд. Но Мили, която заварих да ме чака, беше много различна от щастливото момиче, което бях оставила.

Родителите ми бяха споменали, че им е било трудно с Мили в периода на отсъствието ни, но го бях отдала на разочарованието й, че не успя да стане шаферка. Знаех, че се сърди и защото не бях отишла да я видя веднага след като се върнахме от медения си месец, тъй като по време на телефонните ми разговори с нея, когато Джак ми дишаше във врата, тя ми отговаряше практически едносрично. Макар че бързо я спечелих със сувенирите, които Джак ми позволи да й купя на летището, както и с новата аудиокнига на Агата Кристи, на него тя въобще не му обърна внимание и мога да кажа, че той беше бесен, особено, защото присъстваше и Джанис. Опитах се да представя нещата така, сякаш Мили е разстроена, защото не сме довели Моли с нас, но тъй като тя не се впечатли, когато й казах, че сме я оставили да изравя луковици в градината, не се получи особено убедително. За да спаси положението, Джак обяви, че ще ни заведе в нов хотел за обяд, но тя отговори, че не иска да ходи никъде с него, нито пък иска той да живее с нас. Джанис, в опит да разведри ситуацията, дипломатично отведе Мили да си вземе палтото, след което Джак, без да губи време, ми каза, че ако тя не промени отношението си, ще направи така, че никога да не видя отново Мили.

Като търсех нещо друго, с което да извиня поведението на Мили, аз му казах, че с оглед на желанието й той да не живее с нас, тя очевидно не е съобразила, че след като сме женени, той ще бъде с мен през цялото време и е недоволна, защото ще се налага да ме дели с него. Не вярвах нито за миг в това, което казвах — Мили разбираше много добре, че хората се женят, за да живеят заедно, а аз знаех, че ще трябва да стигна до най-дълбоките причини за отношението на Мили към Джак, преди той да изгуби търпение и да изпълни заканата си за приюта. Но след като той беше винаги до мен и наблюдаваше всеки мой ход и жест, не виждах как ще успея да говоря с нея насаме.

Моят шанс дойде в хотела, където Джак ни заведе на обяд. След като свършихме да се храним, Мили ме помоли да отида с нея до тоалетната. Разбрала, че това е шансът ми да говоря с нея, аз се изправих на крака само, за да чуя как Джак казва на Мили, че тя е напълно способна да се справи сама. Но тя настоя, започна да повишава глас и принуди Джак да отстъпи. Затова и той дойде с нас. Когато видя, че женската тоалетна е по-навътре по късия коридор, където не би могъл да ни придружава, без да изглежда подозрително, той ме дръпна и ми напомни с шепот, от който ме побиха тръпки, че не бива да казвам нищо на Мили — както и на никого другиго — после добави, че ще ни чака в края на коридора и предупреди да не се бавим много.

— Грейс, Грейс — извика Мили веднага щом останахме насаме. — Джак лош човек, много лош човек. Той ме блъсна, той ме блъсна надолу по стълбите!

Сложих пръст на устните й, за да замълчи и се огледах уплашено. Фактът, че кабините бяха празни, беше първата частица късмет, която имах от много дълго време.

— Не, Мили — прошепнах ужасена, че Джак въпреки всичко се е приближил по коридора и подслушва зад вратата. — Джак не би го направил.

— Той ме бутна, Грейс! На сватбата Джак ме бутна силно, ей така! — Тя ме блъсна с рамо. — Джак ме нарани, счупи ми крака.

— Не, Мили, не! — зашепнах аз. — Джак е добър човек.

— Не, не добър — Мили беше непреклонна. — Джак лош човек, много лош човек.

— Не трябва да говориш така, Мили. Не си казала на никого, нали, Мили? Не си казвала на никого това, което току-що ми каза?

Тя поклати глава енергично.

— Ти казваш да кажа първо на Грейс всичко. Но сега казвам на Джанис, че Джак лош човек.

— Не, Мили, не трябва, не трябва да казваш на никого!

— Защо? Грейс не ми вярва.

Мислите ми препускаха, чудех се какво да й обясня. Вече знаех на какво е способен Джак и внезапно прозрях смисъла, особено когато си спомних, че той въобще не искаше тя да ни бъде шаферка.

— Виж, Мили — взех ръцете й в своите, знаейки, че Джак ще заподозре нещо, ако се забавим прекалено дълго. — Искаш ли да си играем? На тайна игра само за теб и мен? Помниш ли Роузи? — попитах аз, като имах предвид въображаемата приятелка, която тя си бе измислила, когато беше по-малка, за да поема вината за нейните пакости.

Тя закима енергично.

— Роузи прави лоши неща, не Мили.

— Да, знам — казах тържествено. — Тя беше много палава.

Мили изглеждаше толкова виновна, че не можех да не се усмихна.

— Аз не като Роузи, Роузи лоша, като Джак.

— Но Джак не те е бутнал по стълбите.

— Той беше — каза тя упорито.

— Не, не е така. Друг беше.

Тя ме погледна със съмнение.

Огледах се отчаяно наоколо за име.

— Джордж Клуни.

Мили се втренчи в мен за миг.

— Жорж Куни?

— Да. Ти не харесваш Джордж Клуни, нали?

— Не, не харесва Жорж Куни — съгласи се тя.

— Той те бутна по стълбите, не Джак.

Тя смръщи чело.

— Не Джак?

— Не, не Джак. Ти харесваш Джак, Мили, ти много харесваш Джак — разтърсих я леко. — Много е важно да харесваш Джак. Той не те е бутнал по стълбите, Джордж Клуни го направи. Разбираш ли? Трябва да харесваш Джак, Мили, заради мен.

Тя ме погледна внимателно.

— Ти уплашена.

— Да, Мили, аз съм уплашена. Така че, моля те, кажи ми, че харесваш Джак. Това е много важно.

— Харесвам Джак — каза тя послушно.

— Добре, Мили.

— Но не харесвам Жорж Куни.

— Не, не, изобщо не харесваш Джордж Клуни.

— Той е лош, той ме бутна по стълбите.

— Да, той го направи. Но не е нужно да казваш на хората. Не трябва да казваш на хората, че Джордж Клуни те с бутнал по стълбите. Това е тайна, като Роузи. Но трябва да казваш на хората, че харесваш Джак. Това не е тайна. И трябва да кажеш на Джак, че го харесваш. Разбираш ли?

— Разбирам — кимна тя. — Трябва да кажа на Джак, че го харесвам.

— Да.

— Казвам му, че не харесвам Жорж Куни?

— Да, можеш да му кажеш и това.

Тя се приведе по-близо до мен.

— Но Джак Жорж Куни, Жорж Куни Джак — прошепна тя.

— Да, Мили, Джак е Джордж Клуни, но само ние го знаем — прошепнах в отговор. — Разбираш ли какво имам предвид? Това е тайна, нашата тайна, като Роузи.

— Джак лош човек, Грейс.

— Да, Джак лош човек. Но това също е наша тайна. Не трябва да казваш на никого.

— Аз не живея с него. Аз уплашена.

— Знам.

— Тогава какво правиш?

— Още не съм сигурна, но ще намеря изход.

— Обещава?

— Обещавам.

Тя се вгледа в мен.

— Грейс тъжна.

— Да, Грейс тъжна.

— Не притеснявай, Мили тук. Мили помага Грейс.

— Благодаря — казах и я прегърнах. — Не забравяй, Мили, ти харесваш Джак.

— Не забравям.

— И не трябва да казваш, че не искаш да живееш с него.

— Няма.

— Добре, Мили.

Отвън заварихме Джак да ни чака нетърпеливо.

— Защо се забавихте толкова? — попита той и ме изгледа продължително.

— Има цикъл — каза Мили важно. — Трябва дълго време за цикъл.

— Да се разходим ли, преди да се приберем?

— Да, аз обичам разходка.

— Може да намерим сладолед по пътя.

Запомнила какво й казах, тя му се усмихна лъчезарно.

— Благодаря ти, Джак.

— Е, изглежда, си е възвърнала малко доброто настроение — отбеляза Джак, когато Мили изтича напред.

— Когато бяхме в тоалетната, й обясних, че сега, когато сме женени, е нормално да си винаги с мен и се налага тя да ме дели с теб.

— Ако това е всичко, което си й казала.

— Разбира се, че беше всичко.

Джанис ни чакаше, когато я закарахме в училището час по-късно.

— Изглеждаш така, сякаш сте прекарали хубаво, Мили — усмихна се тя.

— Хубаво — съгласи се Мили. Тя се обърна към Джак.

— Харесвам те, Джак, ти добър.

— Радвам се, че мислиш така — кимна той, като гледаше към Джанис.

— Но не харесва Жорж Куни.

— Съгласен съм — каза й той. — И аз не го харесвам.

А Мили се превиваше от смях.