Б. А. Парис
Зад затворените врати (25)

Настояще

Стюардесата се навежда към мен.

— Пристигаме на „Хийтроу“ след около четирийсет минути — казва тихо.

— Благодаря ви.

Чувствам внезапен прилив на паника и се насилвам да дишам спокойно, защото не мога да си позволя да рухна на този етап от играта. Но истината е, че макар да не мисля за нищо друго, откакто Маргарет ме изпрати до паспортния контрол на летището в Банкок преди почти дванайсет часа, все още нямам представа какво ще правя, когато най-накрая се приземим. Даян и Адам ще бъдат там, за да ме посрещнат и да ме отведат у тях, така че трябва да обмисля много внимателно какво ще им кажа за последните ми часове с Джак, защото каквото и да споделя, после ще трябва да го повторя пред полицията.

Светва надписът за предпазните колани и започваме спускане към „Хийтроу“. Затварям очи и се моля да успея да кажа правилните неща пред Даян и Адам, особено защото Адам е поддържал връзка с полицията, след като са открили тялото на Джак. Надявам се да няма никакви неприятни изненади. Надявам се Адам да не ми каже, че полицията смята смъртта на Джак за подозрителна. Ако стане така, не знам какво да говоря. Мога единствено да импровизирам. Проблемът е, че има толкова много неща, които не знам.

Еуфорията, която почувствах, когато г-н Страхън ми каза, че Джак сам е отнел живота си — защото това означаваше, че моят план се е осъществил и убийството ще ми се размине — бързо бе помрачена от факта, че той беше използвал думата „изглежда“. Не знаех дали той бе решил на своя глава да бъде предпазлив или полицията в Англия бе намекнала, че има място за съмнение. Ако те вече бяха започнали да разпитват хората — колеги, приятели, може би бяха стигнали до извода, че Джак не е от типа личности, склонни към самоубийство. От полицията бяха длъжни да ме попитат дали знам защо Джак би решил да отнеме живота си, а аз трябваше да ги убедя, че първата загуба на дело в съда е достатъчна причина. Може би щяха да ме попитат дали е имало проблеми в брака ни, но ако признаех, че е имало, дори и да им опишех всички подробности, те със сигурност щяха да се насочат по-скоро към убийство, отколкото към самоубийство. Не можех да си позволя да рискувам. Г-н Страхън ми каза, че Джак е починал от свръхдоза, но не ми даде повече подробности, така че не знаех къде всъщност е намерено тялото му и не смятах, че е уместно да попитам. Ами ако Джак е знаел начин за излизане от помещението в мазето, ако някъде е имало таен лост, който не бях намерила, ако преди да издъхне, е успял да се изкачи по стълбите до коридора? Може дори да е имал време да напише изобличаваща ме бележка, преди да умре.

Това, че не знаех, означаваше, че съм зле подготвена за онова, което предстои. Дори ако всичко беше минало по план и Джак беше намерен в мазето, от полицията бяха длъжни да ме попитат защо съществува тази стая, какво е нейното предназначение, а аз не можех да преценя дали ще е в мой интерес да призная, че съм знаела за нея през цялото време, или да кажа, че не съм подозирала за съществуването й. Ако признаех, че знам за нея, щеше да се наложи да измисля някаква история, например че е място, което Джак е използвал, преди да отиде в съда, за да се настрои и да си напомни каква достойна работа върши като защитник на малтретирани жени. По-скоро трябваше да отрека, че съм знаела каквото и да е за нея и да се покажа шокирана, че е могло да има такава стая в нашата красива къща — в края на краищата, както е скрита в дъното на мазето, възможно е да не съм разбрала за нея. Но тогава щях да съм изправена пред друга дилема — ако по някаква причина от полицията са взели отпечатъци от стаята, може да са открили следи от моето присъствие в нея. Така че може би щеше да е по-добре да кажа истината, но не цялата истина, защото ако опишех Джак като нещо различно от любящия съпруг, за какъвто го мислеха всички, ако им разкриех истинското предназначение на стаята, те може би щяха да започнат да се питат дали не съм го убила, за да предпазя Мили. А съдът можеше да прояви съчувствие — но можеше и да ме вземе за жена, която се е омъжила по сметка и е убила съпруга си заради парите му. Докато се спускаме към „Хийтроу“, необходимостта да взема правилно решение, да кажа правилните неща почти ме смазва.

Отнема ми известно време да мина през паспортния контрол. Когато престъпвам през двойните врати, оглеждам чакащите хора и търся познатите лица на Адам и Даян. Толкова съм напрегната, че най-вероятно ще избухна в сълзи от облекчение, когато ги видя, което ще бъде в съответствие с ролята ми на опечалена съпруга. Но, когато виждам да ми маха Естер, а не Даян, ме обзема страх.

— Надявам се, че нямаш нищо против — казва тя и ме прегръща. — Нямам какво да правя днес, затова предложих да те взема и да те закарам у Даян. Толкова съжалявам за Джак.

— Още не мога да повярвам — добавям аз и клатя глава в недоумение, защото шокът, че виждам нея да ме чака, е пресушил сълзите, които се надявах да пролея. — Още не мога да повярвам, че е мъртъв.

— Сигурно е било голям удар за теб — съгласява се тя и взема куфара ми. — Хайде да намерим кафене, мислех си да пием кафе, преди да си тръгнем за дома.

Сърцето ми се свива още повече, защото ще бъде много по-трудно да изиграя скърбяща вдовица пред нея, отколкото пред Даян.

— Няма ли да е по-добре да тръгваме направо за Даян? Бих искала да поговоря с Адам и трябва да отида в полицейския участък. Адам казва, че детективът, натоварен със случая, иска да говори с мен.

— По това време само ще попаднем в задръстване, така че можем да пием кафе — казва тя и се насочва към района със заведения. Намираме кафене и тя тръгва право към една маса в средата, където се оказваме заобиколени от шумни ученици.

— Седни, аз ще отида да взема кафето. Няма да се бавя.

Инстинктите ми подсказват да бягам, но разбирам, че не бива. Щом Естер е дошла да ме вземе на летището, щом предлага да седнем на кафе, значи иска да говори с мен. Опитвам се да не изпадам в паника, но е трудно. Ами ако се е досетила, че съм убила Джак, ако нещо в поведението ми в деня, когато ме закара до летището, е предизвикало подозренията й? Може би ще ми каже, че знае какво съм направила, може би ще заплашва да каже на полицията, може би ще ме изнудва? Гледам я как плаща за нашите кафета и когато тръгва обратно към масата ни, се чувствам като кълбо от нерви.

Тя сяда насреща ми и слага кафето пред мен.

— Благодаря ти — усмихвам се бегло.

— Грейс, какво знаеш за смъртта на Джак? — пита тя, отваря пакетчето захар и го изсипва в чашата си.

— К-какво имаш предвид? — заеквам.

— Предполагам, че знаеш как е умрял?

— Да, взел е свръхдоза.

— Така е — съгласява се тя. — Но не това го е убило.

— Не те разбирам.

— Изглежда, че не е преценил необходимото количество лекарства и не е взел достатъчно. Така че той не е умрял — е, всъщност не и от свръхдоза.

Клатя глава.

— Не схващам.

— Ами, понеже не е взел достатъчно хапчета, за да се самоубие, е дошъл в съзнание.

— Но как е умрял тогава?

— От обезводняване.

Лицето ми застива в шокирано изражение.

— Обезводняване?

— Да, около четири дни след като е взел свръхдоза.

— Но ако не е бил мъртъв, ако е бил още жив, защо просто не е пил вода, щом се е нуждаел от това?

— Защото не е можел. Разбираш ли, тялото му не е намерено в основната част на къщата. Открили са го в помещение в мазето.

— Стая в мазето?

— Да. Най-лошото е, че не е можела да се отваря отвътре, което означава, че не е имало как да излезе дори когато е настъпила жаждата. — Тя взема лъжичката и разбърква кафето си. — Но изглежда, се е опитвал.

— Горкият Джак — казвам тихо. — Горкият, горкият Джак. Не мога да понеса мисълта колко ли е страдал.

— Минавало ли ти е през ума, че би направил такова нещо?

— Не, въобще. Никога не бих го оставила, никога не бих заминала за Тайланд, ако съм допускала, че може да опита да се самоубие.

— А как се чувстваше той, когато се върна от съда?

— Ами, беше разочарован от загубата на делото, разбира се.

— Просто изглежда напълно нехарактерно за него да посегне на живота си — или поне така ще си помислят хората. Така че той вероятно е бил малко повече от разочарован, не смяташ ли? Имам предвид, не беше ли първото дело, което губи?

— Да, това беше първото.

— Значи трябва да е бил съсипан. Може би дори ти е казал, че с кариерата му е свършено. Но ти си помислила, че е просто моментно настроение, естествена реакция на събитията, така че не си обърнала особено внимание.

Вглеждам се в нея.

— Не ти ли каза това, Грейс? Не каза ли, че смята кариерата си за приключила?

— Да — кимам бавно. — Така каза.

— Значи може би затова е искал да се самоубие, защото не е можел да понесе провала.

— Възможно е — съгласявам се.

— Това също така обяснява защо е настоявал толкова да заминеш. Искал е да не му пречиш да вземе хапчетата — изглежда, ги е взел скоро след като си тръгнала. Знаеш ли откъде се е сдобил с тях? Искам да кажа, вземаше ли понякога хапчета за сън?

— Понякога — импровизирам аз. — Не бяха предписани от лекар, просто ги купуваше без рецепта. Бяха същите, които вземаше Мили — спомням си, че попита г-жа Гудрич за името.

— Той е знаел, че вратата на стаята в мазето не може да се отваря отвътре. Фактът, че се е затворил там, показва, че си е давал сметка, че може хапчетата да не са достатъчни. Бил е твърдо решен да се самоубие — казва тя. Отпива от кафето си. — В полицията почти със сигурност ще те попитат за стаята. Ти си знаела за нея, нали, защото Джак ти я е показал?

— Да.

Тя си играе с лъжичката.

— Те ще искат да знаят и за какво е била предназначена. — За първи път изглежда несигурна в себе си. — Изглежда, е била боядисана в червено, дори подът и таванът, а на стените са били окачени портрети на жестоко пребити жени.

Долавям недоверие в гласа й, затова чакам, чакам да ми каже какво да обясня на полицията. Но тя не го прави, защото няма никакво обяснение, което да ми предложи, и между нас увисва тежко мълчание. Затова й казвам онова, което измислих в самолета.

— Джак използваше стаята като допълнителен кабинет. Показа ми го малко след като се нанесохме в къщата. Било му полезно да прекарва известно време там, преди да отиде в съда, да проучва документите, да преглежда снимковите доказателства. Каза, че заради емоционалната тежест му било трудно да се подготви психически в къщата, затова си направил отделен кабинет в мазето.

Тя кима одобрително.

— А картините?

Чувствам прилив на паника — съвсем съм забравила за портретите, които Джак ме принуди да нарисувам за него. Естер ме гледа настойчиво, за да ме накара да се съсредоточа.

— Не съм виждала никакви картини. Джак трябва да ги е окачил по-късно.

— Предполагам, че не ти ги е показал, защото са били толкова шокиращи, че не е искал да те разстройва.

— Вероятно — съгласявам се. — Джак беше изключително внимателен за тези неща.

— Може да те попитат дали си знаела, че вратата не може да се отваря отвътре.

— Не, ходих там долу само веднъж, така че едва ли бих забелязала. — Гледам я над масата, имам нужда от потвърждение, че това е нещото, което трябва да кажа.

— Не се тревожи, Грейс, в полицията ще бъдат меки с теб. Не забравяй, Джак им е казвал, че си крехка психически, затова разбират, че трябва да бъдат внимателни. — Тя замълчава. — Може би трябва леко да наблегнеш на това.

— Откъде знаеш всичко това? Как е умрял Джак, къде е намерено тялото му, за портретите, какво ще ме питат в полицията?

— Адам ми разказа. Всичко ще излезе утре във вестниците, затова смята, че трябва да си подготвена. — Тя замълчава за момент. — Искаше той да ти разкаже, но аз му казах, че понеже ти и аз сме последните хора, които са видели Джак жив, е редно аз да те посрещна на летището.

Втренчвам се в нея.

— Последните хора, които са видели Джак жив? — замлъквам.

— Да. Нали знаеш, миналия петък, когато те взех, за да те закарам до летището. Той ни махна за довиждане, когато сложихме куфара ти в багажника. Беше на прозореца на кабинета си, нали?

— Да — казвам бавно. — Там беше.

— Ако си спомням правилно, ти ми каза, че той не е излязъл при портите, за да чака с теб, защото искал веднага да се залови за работа. Не мога да си спомня само дали беше със сакото си или не.

— Не, не беше. Не носеше и вратовръзка, свали ги, когато се върна от съда.

— Помаха за довиждане, а след това ти изпрати въздушна целувка.

— Да, изпрати ми.

Върху мен се стоварва огромността на това, което тя прави, на това, което предлага да направим, и усещам, че започвам да треперя.

— Благодаря ти — прошепвам.

Тя се пресяга през масата и покрива ръцете ми със своите.

— Всичко ще се оправи, Грейс, обещавам.

Дълбоко в мен напират сълзи.

— Не разбирам. Каза ли ти нещо Мили? — шепна аз, като си мисля, че дори да е казала, дори Мили да е споделила с Естер, че Джак я е бутнал по стълбите, това не би било достатъчна причина да лъже заради мен.

— Само това, че не харесва Джордж Клуни — усмихва се тя.

Гледам я с недоумение.

— Тогава защо?

Тя се вглежда настойчиво в мен.

— Какъв цвят беше стаята на Мили, Грейс?

Едва успявам да изрека и дума.

— Червена — отвръщам с пресекващ глас. — Стаята Мили беше червена.

— Така си и мислех — казва тя тихо.