Б. А. Парис
Зад затворените врати (22)

Минало

До деня на празненството на Мили никога не бях обмисляла сериозно да убия Джак. Мечтаех си за това доста често, но в студената светлина на деня се сепвах при мисълта, че мога да убия човешко същество. Вероятно заради това не успя и моят опит да го зашеметя с бутилката — бях твърде уплашена, че ако го ударя по-силно, може да го убия. Давах си сметка за факта, че ако го убия, почти със сигурност щяха да ме изпратят в затвора и да ме държат под стража, докато очаквам съдебния процес, което би било ужасно за Мили. Ето защо исках само да го извадя от играта достатъчно дълго време, за да успея да избягам. Но в мига, в който спомена, че ще ни заведе двете с Мили в Нова Зеландия, разбрах, че ще се наложи да го убия, независимо от последствията, защото само да се измъкна от него никога нямаше да е достатъчно.

— Значи така ще го направиш — казах с горчивина, когато помахахме за довиждане на Мили и Джанис след празненството. — Ще затвориш къщата, все едно всички сме заминали за Нова Зеландия, а след това изведнъж ще се появиш отново сам и ще кажеш на всички, че Мили и аз сме решили да останем там, докато в действителност ще бъдем скрити в мазето.

— Горе-долу — потвърди той. — Но би ми създало много проблеми да затварям къщата и да се преструвам, че не съм тук, затова ще намеря извинение да изпратя вас двете за Нова Зеландия преди мен, а аз ще се забавя достатъчно, за да изглежда, че вече не си струва да се присъединявам към вас, тъй като е дошло време да се връщате. И тогава, точно когато се готвя да тръгна за летището, за да ви посрещна, ще получа сълзливо обаждане от теб, че Мили е отказала да се качи на самолета и че ти, разкъсвана между любящ съпруг и шантава сестра, също не си се качила на самолета. И като любящ съпруг, какъвто съм, ще кажа на всички, че съзнавам колко трудно би било за теб да изоставиш Мили, затова съм ти позволил да останеш малко по-дълго. Само че това малко по-дълго ще се превърне в много по-дълго до един тъжен ден, в който ще ми кажеш, че няма да се върнеш никога. И тъй като ще бъда съкрушен, хората няма да смеят да споменават името ти пред мен и в крайна сметка ще забравят, че ти и Мили сте съществували някога.

— А родителите ми? — настоях. — Как ще обясниш на тях нашето изчезване?

— Вероятно просто ще ги убия. Хайде, качвай се в стаята си.

Извърнах се, за да не забележи колко ме бяха шокирали думите му. Никога досега не ми се бе струвало толкова наложително да намеря път за спасение — да убия Джак. Разбрах, че ако се върна в стаята си, ще пропусна още една възможност. Беше време да задействам следващата част от моя план.

— Не мога ли да остана тук долу за известно време? — попитах.

— Не.

— Защо не?

— Знаеш много добре защо.

— Кога се опитах да избягам за последен път? Погледни ме, Джак! Наистина ли смяташ, че съм опасна за теб? Направих ли друго, освен да се държа възможно най-перфектно през последните шест месеца? Наистина ли смяташ, че ще рискувам да се озова отново в мазето?

— Вярно е, че твоите пътешествия дотам, изглежда, имаха желания ефект, но въпреки това ще се качиш в стаята си.

— Не може ли поне да се преместя в друга стая?

— Защо?

— Как мислиш? Защото имам нужда от смяна на обстановката, ето защо! Омръзна ми да гледам едни и същи четири стени, ден след ден.

— Добре.

Погледнах го изненадано.

— Наистина ли?

— Да. Хайде, ще те отведа долу в мазето и вместо това ще можеш да гледаш четирите стени там. Или смяташ, че може би твоята стая в края на краищата не е толкова лоша?

— Мисля, че може би в края на краищата стаята ми не е толкова лоша — отговорих мрачно.

— Жалко. Виждаш ли, струва ми се, че стаята в мазето стоя празна твърде дълго. Да ти разкрия ли една тайна? — приведе се към мен и сниши глас до шепот. — Беше ми трудно, много трудно да оставя Мили да си тръгне точно сега, много по-трудно, отколкото си мислех, че ще бъде. Всъщност беше ми толкова трудно, че ще предложа тя да се премести тук веднага щом се върнем от Тайланд. Как смяташ, Грейс? Няма ли да е прекрасно да станем едно щастливо семейство?

Тогава разбрах, че не само трябва да убия Джак; трябваше да го убия, преди да тръгнем за Тайланд. Беше ужасяващо да осъзная колко малко време ми оставаше, но крайният срок ми помогна да се съсредоточа. Докато се изкачвах по стълбите пред него, вече планирах следващия си ход.

— Когато ми донесеш моето уиски, ще останеш ли да пийнеш с мен? — попитах аз, докато се събличах.

— И защо ще искам да го правя?

— Защото се уморих да стоя затворена по двайсет и четири часа на ден, без да има с кого да си поговоря — казах вяло. — Имаш ли представа какво е? Понякога имам чувството, че полудявам. Всъщност иска ми се да бях полудяла — повиших тон. — Какво ще правиш тогава, Джак? Какво ще правиш, ако полудея?

— Разбира се, че няма да полудееш — възрази той, бутна ме в спалнята ми и затвори вратата.

— Ще полудея! — изкрещях му. — Просто ще полудея! И си искам уискито в чаша!

Дали защото ми беше отказал всичко друго, което бях поискала, или защото беше притеснен, че наистина ще полудея, но независимо от причината, когато се върна след десет минути, носеше две чаши.

— Благодаря ти — казах аз, след като отпих. — Мога ли да те попитам нещо?

— Давай.

— Става дума за делото Томазин. Той се беше оженил за актриса, нали? Някоя си Дена или нещо такова? Спомням си, че четох нещо преди, когато още ми беше позволено да чета вестници.

— Дена Андерсън.

— Значи тя го обвинява, че я бие?

— Не ми е позволено да обсъждам делата си.

— Е, изглежда днес всички тук знаеха за него, така че или не си бил много дискретен, или случаят е общоизвестен — казах разсъдливо. — Той не дава ли повечето от богатството си за добри каузи?

— Това не означава, че не бие жена си.

— Какво имаше предвид Адам, като спомена, че имала любовник?

— Адам просто ме провокираше.

— Значи няма истина в това, което каза?

— Ни най-малко. Един от таблоидите измисли историята, за да я дискредитира.

— Защо да го правят?

— Защото Антъни Томазин е един от акционерите. Хайде, пий — няма да изляза оттук без чашата.

Когато си тръгна, извадих пакетчето изпод матрака и го отворих. Преброих хапчетата, бяха общо двайсет. Нямах представа дали бяха достатъчни, за да убият Джак, особено след като щеше да се наложи да използвам няколко на първо време, за да разбера колко силни са и от друга страна, да видя дали се разтварят в течност, когато са стрити. Отидох в банята, откъснах две парчета тоалетна хартия от ролката и след много колебания сложих четири от хапчетата между тях с надеждата, че ще бъдат достатъчни, за да ме зашеметят, без да ме разболеят. Поставих ги с хартията на пода и ги намачках с крак колкото можах. Нямах чаша, за да сложа получените гранули, затова използвах капачката на шампоана си и добавих малко вода. Разтвориха се отчасти, но не достатъчно и когато ги изпих, разбрах, че ще трябва да намеря начин да стрия останалите хапчета на по-фин прах.

Започнах да изпитвам сънливост след около петнайсет минути и заспах почти веднага. Спах дълбоко четиринайсет часа, а когато се събудих, се чувствах леко замаяна и невероятно жадна. Тъй като Джак беше почти два пъти по-тежък, прецених, че осем хапчета биха имали повече или по-малко същия ефект върху него, но шестнайсет не биха били достатъчни, за да го убият. Беше голям удар, тъй като означаваше, че ще трябва да намеря начин, когато изпадне в безсъзнание, да довърша всичко сама. Но макар да го исках мъртъв, не бях сигурна, че когато наистина се стигне дотам, ще бъда в състояние да отида в кухнята, да извадя нож от чекмеджето и да го забия в сърцето му.

Реших да не мисля толкова напред, а да се концентрирам как да накарам Джак да остава малко по-дълго с мен, когато ми носи уискито вечер. Може би трябваше да продължавам да му натяквам онова, което му бях казала преди, как ми се струва, че ще полудея, защото през целия ден няма с кого да си говоря. Надявах се накрая да се отпусне достатъчно, за да започне да носи уиски и за себе си, както в деня на празненството на Мили, защото, ако не го направеше, нямаше да има начин да го упоя.

Късметът ми се усмихна, понеже делото Томазин не се оказа толкова лесно, колкото се очакваше. Една седмица след началото на съдебните заседания седях на леглото, отпивах от уискито, което ми бе донесъл, и го слушах да се оплаква колко много свидетели за личните си качества е довел Антъни Томазин. Тогава му казах, че според мен той също има нужда от питие; Джак слезе и си донесе. От този момент нататък всяка вечер донасяше две чаши, а когато започна да се задържа по-дълго, отколкото преди, разбрах, че има нужда да говори за случилото се в съда през деня. Никога не обсъждаше с мен делото в дълбочина, но от това, което казваше, беше очевидно, че Антъни Томазин изгражда солидна защита с поредица от влиятелни хора, свидетелстващи за неговия добър характер. Делото се проточи и тъй като Джак повече не споменаваше за нашето пътуване до Тайланд, предположих, че го е отменил или поне го е отложил.

Вечерта преди датата на заминаването Джак дойде в стаята ми с обичайните две чаши уиски.

— Пий — каза той и ми подаде чашата. — Трябва да си приготвиш багажа.

— Багаж?

— Да, заминаваме за Тайланд утре, забрави ли?

Втренчих се в него ужасена.

— Но как ще заминем, щом делото още не е приключило? — заекнах аз.

— Утре ще е приключило — отвърна той мрачно и разклати уискито в чашата си.

— Не знаех, че заседателите вече обсъждат.

— Заседават от два дни. Обещали са решение утре преди обяд.

Вгледах се в него и забелязах колко изтощен изглежда.

— Ти ще спечелиш, нали?

Той изгълта повечето от уискито си.

— Тъпата кучка ме излъга.

— Какво искаш да кажеш?

— Наистина е имала любовник.

— Значи той я е биел?

— Не, съпругът й — отговори той безизразно, защото не можеше да се застави да каже нещо друго, дори и пред мен.

— Тогава няма за какво да се притесняваш, нали?

Той допи чашата си.

— Нямаш представа колко се радвам, че заминаваме за Тайланд. Ако не съм успял да убедя заседателите, това ще бъде първото дело, което губя, и ще настане празник за пресата. Вече си представям заглавията — „Падналият Ейнджъл“ или някакви подобни баналности. Както и да е, свърши ли? Време е за багажа.

Докато вадех дрехи от гардероба в съседната спалня, а Джак ме надзираваше, се надявах, че няма да забележи вълнението ми. Нахвърлях дрехите в куфара, без да се замислям какво правя, погълната от мисълта, че на следващия ден, когато той се върне от съда, ще се наложи да го убия много преди планираното, защото наивно бях разчитала на това, че почивката ни е отменена. Но той също изглеждаше потънал в мисли и осъзнавайки колко означава за него спечелването на делото, започнах да се безпокоя в какво настроение щеше да бъде, когато се върне на следващия ден. Ако беше загубил, можеше да настоява да тръгнем веднага за летището, за да избяга от пресата, макар че полетът ни беше вечерта, а това означаваше, че няма да имам време да го дрогирам. Тази нощ се молих, както не бях се молила никога досега. Напомних на Бог всички злини, които Джак вече бе извършил, и цялото зло, което щеше да причини. Мислех за Моли, как я беше заключил и оставил да умре от жажда. Мислех за Мили и каква участ й подготвяше. Мислех за стаята в мазето. И изведнъж вече имах решение на моя проблем. Разбрах точно как да направя така, че със сигурност да умре. Беше съвършено, толкова съвършено, че ако се получеше, убийството наистина щеше да ми се размине.