Б. А. Парис
Зад затворените врати (7)

Настояще

Когато се връщаме в къщата след обяда с Даян и Естер, се качвам в стаята си, както правя винаги. Чувам прищракването на ключа, който се завърта в ключалката, а няколко минути по-късно и бръмченето на спускащите се капаци, допълнителна предпазна мярка срещу нищожната вероятност, че ще намеря начин да мина през заключената врата и да сляза надолу по стълбите до всекидневната. Ушите ми, фино настроени към най-слабите звуци, защото няма нищо друго — нито музика, нито телевизия — което да ги стимулира, долавят бръмченето при отварянето на черните порти, а скоро след това и хрущенето на чакъла под гумите на колата по алеята. Не се чувствам толкова тревожна заради заминаването му, както обикновено, защото днес съм яла. Веднъж, когато не се върна в продължение на три дни, вече бях готова да изям и сапуна за баня.

Оглеждам стаята, която е мой дом през последните шест месеца. Няма много неща, само легло, прозорец с решетка и още една врата. Тя води към малка баня, моя единствен портал към друг свят, където има душ, мивка и тоалетна чиния, а единствените допълнения са малък сапун и кърпа.

Въпреки че познавам всеки милиметър от тези две стаи, очите ми непрекъснато ги претърсват, защото винаги ме гложди мисълта, че може да съм пропуснала нещо, което би направило живота ми по-поносим, пирон, който бих могла да използвам, за да издълбая послание за нещастието си на таблата на леглото или поне да оставя някаква следа за себе си, в случай че изведнъж изчезна. Но няма нищо. Така или иначе не смърт замисля Джак за мен. Това, което е планирал, е по-изтънчено и както винаги, когато си помисля какво се задава, започвам да се моля неистово той да бъде убит в автомобилна катастрофа по пътя за вкъщи от работа ако не тази вечер, поне преди края на юни, когато Мили ще дойде да живее с нас. Защото след това ще бъде твърде късно.

Тук няма книги, няма хартия или химикалка, които да използвам, за да се разсея. Прекарвам дните си, увиснала и във времето, като пасивна частица от човечеството. Или поне това вижда Джак. В действителност аз дебна моя миг, очаквам малкото прозорче на възможността да се отвори, тъй като това със сигурност ще стане — защото ако не вярвах, че ще се отвори, как бих могла да издържа? Как бих могла да продължавам маскарада, в който се бе превърнал животът ми?

Почти бях решила, че шансът ми бе дошъл днес, което в този момент изглежда доста глупаво от моя страна. Как можах наистина да си помисля, че Джак ще ми позволи да отида сама на обяд, където щях да имам възможност да избягам от него? Просто никога преди не бе стигал дотам да ме заведе, задоволяваше се да си играе с моите илюзии. Предишния път, когато излъгах Даян, че съм забравила за срещата ни за обяд, той ме бе закарал до средата на пътя до ресторанта, преди да обърне, като се смееше на изражението върху сгърченото ми от отчаяние и разочарование лице, когато разбрах, че моят шанс да се спася се е изпарил.

Често обмислям да го убия, но не мога. Като начало не разполагам с необходимите средства. Нямам достъп до лекарства, ножове или какъвто и да е инструмент за унищожение, защото той ме ограничава по всякакъв начин. Ако поискам таблетка аспирин заради главоболие и той благоволи да ми донесе, изчаква, докато я преглътна, така че не мога да я скрия някъде и малко по малко, главоболие след главоболие, да се запася с достатъчно хапчета, за да го отровя. Всяко ястие, което ми донася, се сервира върху пластмасова чиния и се придружава от пластмасови прибори за хранене и пластмасова чаша. Когато приготвям храна за вечеря, той присъства постоянно и следи внимателно дали прибирам ножовете в кутиите им, в случай че реша да скрия някой у себе си и да го използвам срещу него в подходящ момент. Или той реже и кълца всички, което ми трябва. А и какъв смисъл има да го убивам? Ако съм в затвора или задържана в очакване на процеса, както ще стане с Мили? Все пак невинаги съм била толкова пасивна. Преди да осъзная напълно безнадеждността на положението си, бях изобретателна в опитите си да се измъкна от него. Но в крайна сметка просто не си струваше цената, която плащам всеки път, стана прекалено висока.

Ставам от леглото и поглеждам през прозореца към градината долу. Пръчките са поставени толкова нагъсто, че би било безсмислено да чупя стъклото с надеждата да се промъкна между тях, а и шансовете да намеря подходящ предмет, с който да го направя, са нулеви. Дори ако по чудо успея да намеря нещо в редките случаи, когато ми е позволено да изляза от къщата, няма да мога да го взема, защото Джак е винаги с мен. Той е моят надзирател, моят пазач, моят тъмничар. Не ми е позволено да ходя никъде, без той да е до мен, дори до тоалетната в ресторант.

Джак си мисли, че ако ме изпусне от поглед дори за две секунди, ще използвам възможността, за да кажа на някого за моето положение, за да помоля за помощ, за да побягна. Но не бих го направила, вече не, освен ако не съм сто процента сигурна, че ще ми повярват, защото трябва да мисля за Мили. Тя е причината да не викам за помощ на улицата или в ресторанта — както и фактът, че Джак вдъхва доверие много повече от мен. Опитах се веднъж и ме взеха за луда, докато Джак получи съчувствие, защото му се налага да се примирява с моите несвързани бълнувания.

Няма часовник в стаята ми, аз също нямам, но съм станала доста веща в преценяването на времето. По-лесно е през зимата, когато нощта пада рано, но през лятото нямам реална представа за точния час, в който Джак се връща от работа, може да бъде по всяко време между седем и десет, само това знам. Колкото и странно да изглежда, винаги и изпитвам облекчение при звука от завръщането му. След онзи път, когато не се прибра три дни, изпитвам страх да не умра от глад. Той го направи, за да ми даде урок. Ако бях научила нещо за Джак, то е, че всичко, което прави, и всичко, което казва, е изчислено до последната точка. Той се гордее, че споделя само истината и се наслаждава на факта, че съм единствената, която разбира смисъла зад думите му.

Коментарът, който направи по време на вечерята у дома, че идването на Мили да живее при нас ще добави още едно измерение на живота ни, е пример за двусмислието на думите му. Другият му коментар, как разбирането, че бих направила всичко за Мили, го накарало да осъзнае, че съм жената, която е търсил през целия си живот, е още един пример.

Тази вечер той се прибира вкъщи, по моя преценка, около осем часа. Чувам отварянето на входната врата, после затварянето й след него, стъпките му в преддверието, звука от ключовете му, захвърлени върху масичката. Представям си как вади телефона от джоба си и секунди по-късно чувам изтракването, когато го оставя до ключовете. Следва пауза, след това звукът от отварянето на вратата на дрешника, където закача сакото си. Узнала съм достатъчно за него, за да знам, че ще отиде направо в кухнята и ще си налее уиски, но го знам само, защото моята стая се намира над кухнята и съм се научила да различавам звуците, с които започва вечерта му.

И наистина, около минута по-късно — може би, след като е прегледал пощата — чувам как влиза в кухнята, отваря вратичката на шкафа, изважда чаша, затваря вратичката на шкафа, отива до фризера, отваря вратата, издърпва чекмеджето, изважда формата за лед, разчупва я, за да освободи ледените кубчета, пуска две в чашата, едно по едно. Чувам как завърта крана, напълва формата, връща я в чекмеджето, затваря чекмеджето, затваря вратата, взема бутилката уиски, стояща отстрани, развинтва капачката, налива доза уиски в чашата си, поставя отново капачката, оставя отново бутилката настрана, взема чашата, разклаща с въртеливо движение уискито с леда. Всъщност не чувам как отпива първата си глътка, но си представям как го прави, защото винаги минават няколко секунди, преди да го чуя да минава обратно през кухнята и през коридора и да влиза в кабинета си. Възможно е да ми донесе горе някаква храна по някое време вечерта, но след всичко, което изядох на обяд, не съм притеснена, че може и да не го направи.

Няма никакъв ред, по който да ми носи храната. Може да получа ядене сутринта или вечерта, или да не получи никакво. Ако донесе закуска, може да е зърнена с чаша сок или парче плод и вода. Вечерята може да бъде три ястия е чаша вино или сандвич с малко мляко. Джак знае, че няма нищо по-успокояващо от рутината, затова ме лишава от всякакво нейно подобие. Макар че не го знае, така ми прави услуга. Без рутина няма опасност да загубя разсъдъка си и да не мога да мисля за себе си. А аз трябва да мисля за себе си.

Ужасяващо е да си зависим от някого за най-елементарните човешки потребности, макар че благодарение на чешмата в моята малка баня няма опасност да умра от жажда. Но може да умра от скука, защото няма нищо, което да облекчи празните дни, простиращи се пред мен в безкрайността. Вечерите с гости, от които се страхувах толкова преди, сега са добре дошло разнообразие. Дори се наслаждавам на предизвикателството на все по-строгите изисквания на Джак към ястията, които ще поднасяме на нашите гости, защото, когато триумфирам, както стана миналата събота, вкусът на успеха прави съществуването ми поносимо. Такъв е моят живот.

Може би около половин час след като се е върнал у дома чувам стъпките му по стъпалата, а после на площадката. Ключът се превърта в ключалката. Вратата се отваря и той застава на прага, моят красив съпруг психопат. Гледам с надежда към ръцете му, но той не носи поднос.

— Получихме имейл от училището на Мили, пишат, че биха искали да говорят с нас. — Вглежда се в мен за миг. — Чудя се за какво може да искат да говорят с нас.

Усещам как изстивам.

— Нямам представа — казвам, доволна, че не може да види как сърцето ми започва да бие по-бързо.

— Е, просто ще трябва да отидем и да разберем, нали така? Джанис, изглежда, е казала на г-жа Гудрич, че планираме да ги посетим пак тази неделя, затова тя предлага да отидем малко по-рано, за да можем да поговорим. — Той замълчава. — Надявам се, че всичко е наред.

— Сигурна съм, че е така — казвам по-спокойно, отколкото се чувствам.

— Ще е по-добре.

Излиза и заключва вратата след себе си. Макар да се радвам, че г-жа Гудрич е изпратила имейл, защото това означава, че ще мога да видя Мили отново, ме обхваща безпокойство. Никога преди не са ни викали в училището. Мили знае, че не бива да казва нито дума, но понякога се чудя дали наистина го разбира. Тя няма представа колко много е заложено на карта, защото как бих могла въобще да й кажа?

Необходимостта да се намери решение за кошмара, в който сме хванати — кошмара, в който аз допуснах да ни хванат — ме притиска и се насилвам да дишам дълбоко, за да не изпадна в паника. Имам почти четири месеца, напомням си, четири месеца, за да открия този прозорец на възможностите и по някакъв начин сама да преведа през него двете ни с Мили, защото няма кой да ни помогне. Единствените хора, които може би бяха в състояние — защото някакъв първичен майчин или бащин инстинкт можеше да им подскаже, че съм в беда — сега са от другата страна на света, насърчени от Джак да се преместят там още по-бързо, отколкото предвиждаха.

Той е толкова умен, толкова ужасно умен. Използва срещу мен всичко, което някога бях споделила. Иска ми се никога да не му бях казала за ужаса на родителите ми, когато се роди Мили. Или как брояха дните, докато изпълня обещанието си да взема Мили да живее с мен, така че те да могат най-сетне да се преместят в Нова Зеландия Това му позволи да играе с техния страх, че аз по някакъв начин ще се отметна от даденото обещание и накрая ще им се наложи да се грижат за Мили. Онзи уикенд, когато ме помоли да го заведа при родителите ми, не беше, за да поиска ръката ми от баща ми, а по-скоро, за да му каже, че Мили трябва да замине за Нова Зеландия с тях, защото не искам да се омъжа и да създам собствено семейство. Когато баща ми едва не умря от шок, Джак предположи, че вероятно за тях ще е по-добре да емигрират колкото е възможно по-скоро и така отстрани напълно единствените хора, които биха могли да ми помогнат.

Седя на леглото и се чудя как ще преживея остатъка от вечерта, а после и нощта. Сънят няма да дойде, не и когато над мен е надвиснала срещата с г-жа Гудрич. Погледнато обективно, това би била добра възможност да изговоря бързо истината, че Джак ме държи в плен, че замисля неописуеми мъки за Мили, да я помоля да ми помогне, да извика полицията. Но вече съм била там, вече съм го правила и съм го изпитала на гърба си, затова знам, че в същата тази минута Джак планира как да ми отмъсти, стига дори да дишам малко по-различно по време на срещата. Не само ще се окажа унизена и още по-отчаяна, отколкото вече съм, Джак със сигурност ще си отмъсти безпощадно. Вдигам ръце пред себе си, но не успявам да овладея треперенето и то ми казва онова, което едва сега започвам да разбирам, а Джак е знаел през цялото време — че страхът е най-добрият пазач.