Б. А. Парис
Зад затворените врати (21)

Настояще

Стоя пред къщата с куфара до краката ми. Двойните порти са затворени, но малката врата — през която излязох — е открехната. Чувам колата на Естер да приближава, обръщам се назад към къщата и махам с ръка. Тя спира до мен, излиза и отваря багажника.

— Можех да дойда чак до входната врата, нали знаеш — упреква ме тя и ми помага да натоваря куфара си в колата.

— Мислех, че ще спестим време. Благодаря ти, че дойде да ме вземеш толкова бързо.

— Няма проблем — усмихва се тя. — Но трябва да побързаме, ако искаш да хванеш полета си.

Докато тя затваря багажника, махам отново към къщата, изпращам въздушна целувка и дръпвам вратата зад мен.

— Искаше ми се и той да дойде с мен — казвам нервно. — Не ми харесва, че го оставям, когато е толкова потиснат.

— Това е първото дело, което губи, нали?

— Да, мисля, че затова го приема толкова тежко. Но той смяташе, че мъжът е виновен, иначе никога не би го поел. За съжаление се оказа, че Дена Андерсън е била неискрена с Джак и е скрила някои неща от него, включително и факта, че има любовник.

— Изглежда, той е истинският виновник.

— Не съм запозната с всички подробности, но очаквам Джак да ми разкаже, когато се присъедини към мен. Странно — пътувала съм сама из целия свят, а мисълта да прекарам няколко дни сама в Тайланд ме притеснява. Толкова съм свикнала Джак да бъде до мен. Не съм сигурна какво точно очаква да правя през следващите четири дни.

— Да си починеш хубаво, предполагам.

— По-скоро ми се щеше да го изчакам, но той беше толкова настоятелен — продължавам аз. — А знам, че няма смисъл да се спори с него, когато си е наумил нещо. — Поглеждам я. — Ето, виждаш ли, и той може да бъде малко несъвършен понякога.

— Настояването да тръгнеш преди него на почивка не е несъвършенство — напомня тя.

— Не, предполагам, че не е. Разбрах го по-добре, след като ми обясни, че не би се наслаждавал на почивката, ако знае, че когато се върне, ще го чакат купища документи. Наистина има нужда да се отпусне на тази почивка, особено след като вероятно е последната, на която ще можем да бъдем сами. Затова е нормално да предпочита да остане и да довърши всичко. Макар да си мисля, че ако беше спечелил делото, не би имал против да му се напомня за него, когато се върнем — добавям мрачно.

— Навярно иска да ближе раните си насаме — съгласява се тя. — Знаеш какви са мъжете.

— Работата е там, че се надявахме да заченем бебе, докато сме в Тайланд. Ето още една причина да иска да бъде напълно спокоен. Става въпрос за точния момент — признавам аз, като се изчервявам леко.

Тя вдига ръка от волана и стиска моята.

— Наистина се надявам да се получи.

— Е, ако стане, ти ще бъдеш първата, която ще узнае — обещавам аз. — Нямам търпение да родя дете на Джак. Беше толкова разочарован, когато направих последния спонтанен аборт. Заради мен се опита да бъде силен, но наистина му се отрази, особено когато не успях да зачена отново веднага след това. Казах му, че тези неща отнемат време, че е необходимо тялото ми най-напред да се възстанови, но той започна да се пита дали причината не е у него, в изискванията на работата му, нали разбираш, стресът и всичко останало.

— Смяташ ли, че ще иска да намине за вечеря през уикенда?

— Честно казано, мисля, че ще предпочете да си остане у дома и да си преглежда документите. Но винаги можеш да го попиташ, въпреки че не съм сигурна дали ще успееш да се свържеш, тъй като не смята да вдига телефона известно време. Вече му се наложи да се разправя с медиите, когато излезе от съда този следобед и знае, че ще му висят на главата през следващите няколко дни. Но ти винаги можеш да оставиш съобщение на гласовата му поща. Както ми каза да направя, ако не мога да се свържа с него, особено заради часовата разлика и т.н.

— И той ще дойде при теб във вторник?

— Да. Е, всъщност рано сутринта в сряда. Ще вземе вечерния полет във вторник — макар да каза, че може да се забави ден или два. Но мисля, че се шегуваше, поне се надявам да е така.

— Значи ще имате само четири дни насаме. Боже, какво ли не бих дала за четири дни спокойствие! Ще му трябва ли превоз до летището във вторник? Руфъс ще го закара.

— Не, няма нужда. Адам също предложи, но Джак ще вземе колата и ще я остави на летището. Ще имаме нужда от нея, когато се върнем — самолетът каца около шест сутринта и няма да искаме от никого да дойде да ни вземе в този безбожен час.

Изненадана съм с каква лекота си бъбрим по пътя към летището. Очаквах много по-неприятно пътуване, но тя изглежда доволна да си говорим за най-обикновени неща. Пита дали тя и децата могат да отидат да видят Мили през уикенда, а може би и да я изведат на чай и като си спомням колко добре се разбираха Мили и Айслин на празненството, се съгласявам с благодарност, зарадвана, че Мили ще има някакви посетители, докато отсъствам. Тя ме моли да предам на Джанис, че ще се обадят в неделя и аз обещавам да го направя.

Пристигаме на летището петнайсет минути по-рано. Тя ме оставя и си взема довиждане с весело помахване. Влизам в сградата на терминала, намирам гишето на „Бритиш Еъруейс“, предавам куфара си и се отправям към салона за заминаващи. Сядам в ъгъла и чакам да обявят полета ми.