Б. А. Парис
Зад затворените врати (6)

Минало

Онази вечер, вечерта на моя сватбен ден, влязох в спалнята, след като се изкъпах и бях смаяна, защото я намерих празна. Предположих, че Джак е излязъл отвън, за да се обади по телефона и почувствах раздразнение, че за него нещо би могло да бъде по-важно от мен в нашия сватбен ден. Раздразнението ми бързо премина в тревога, когато се сетих, че Мили е в болница и само за няколко секунди успях да убедя себе си, че с нея се е случило нещо ужасно, че мама се е обадила на Джак да му каже и че той е излязъл от стаята, защото не е искал да чуя разговора им.

Изтичах до вратата на спалнята и я отворих, очаквайки да видя как Джак се разхожда нагоре-надолу в коридора и се опитва да съобрази как да ми предаде някаква трагична новина. Но коридорът беше празен. Допуснах, че е слязъл до фоайето, но не исках да губя време да го търся, затова бръкнах в багажа си, оставен в хотела от шофьора, изрових телефона си и звъннах на мобилния на мама. Докато чаках връзката, ми хрумна, че ако тя говореше с Джак, така или иначе нямаше да мога да се свържа с нея. Бях на път да затворя и да се обадя на мобилния на татко, когато чух телефонът й да звъни, а скоро след това и гласа й.

— Мамо, какво се е случило? — извиках още преди тя да успее да каже здравей. — Някакво усложнение ли е получила?

— Не, всичко е наред. — Мама звучеше изненадано.

— Значи Мили е добре?

— Да, спи дълбоко. — Тя замълча. — Добре ли си? Струваш ми се разстроена.

Седнах на леглото, отмаляла от облекчение.

— Джак изчезна и си помислих, че може ти да си се обадила с лоши новини и да е излязъл, за да говори с теб насаме — обясних.

— Какво искаш да кажеш с това „изчезна“?

— Ами, няма го в стаята. Влязох в банята да се изкъпя, а когато излязох, той беше изчезнал.

— Навярно е слязъл до рецепцията за нещо. Сигурна съм, че ще се върне след минута. Как мина сватбата?

— Добре, много добре, въпреки че не можех да спра да мисля за Мили. Ужасно е, че не беше тук. Ще бъде толкова разочарована, когато научи, че сме продължили и сме се оженили без нея.

— Сигурна съм, че ще ви разбере — каза успокоително мама, а аз се почувствах бясна от това колко малко познаваше Мили, защото тя естествено нямаше да разбере. С ужас установих, че съм на ръба да избухна в сълзи, а след всичко случило се изчезването на Джак беше последната капка. Казах на мама, че ще се видим в болницата на следващата сутрин, помолих я да целуне Мили от мен и затворих.

Набрах мобилния на Джак и си казах да се успокоя. Не бяхме се карали никога преди и да му крещя по телефона като продавачка на риба нямаше да доведе до нищо. Очевидно бе изникнало нещо с някой от неговите клиенти, проблем в последната минута, който би трябвало да се реши, преди да тръгнем за Тайланд. Той навярно е бил не по-малко подразнен, че го безпокоят в сватбения му ден.

Изпитах облекчение, когато чух телефонът му да звъни, облекчение, че не говореше с някого, с надеждата това да означава, че проблемът — какъвто и да беше — вече е решен. Когато той не вдигна, сподавих отчаяния си вопъл и оставих съобщение на гласовата му поща.

— Джак, къде си, за бога? Обади ми се, ако обичаш!

Затворих и започнах да се разхождам из стаята неспокойна, чудейки се къде е отишъл. Погледът ми се натъкна на часовника върху нощното шкафче и видях, че е девет часът. Опитах се да си представя защо Джак не беше отговорил по телефона, защо не би могъл да поеме обаждането ми и се зачудих дали някой от останалите партньори не беше дошъл до хотела, за да говори с него. Когато минаха още десет минути, отново набрах номера му. Този път направо се включи гласовата поща.

— Джак, моля те, обади ми се — казах рязко, като съобразих, че явно е изключил мобилния си след последното ми обаждане. — Трябва да знам къде си.

Тръшнах куфара си на леглото, отворих го и извадих бежовите панталони и риза, с които планирах да пътувам на следващия ден. Навлякох ги бързо върху камизолата и пликчетата, сложих ключ-картата в джоба си и излязох от стаята, като си взех и телефона. Бях прекалено развълнувана, за да чакам асансьора, тръгнах по стълбите надолу към фоайето и се отправих към рецепцията.

— Г-жа Ейнджъл, нали? — усмихна ми се младият мъж от плота. — Как мога да помогна?

— Всъщност търся съпруга си. Виждали ли сте го някъде?

— Да, слезе преди около час, скоро след като се нанесохте.

— Знаете ли къде отиде? Дали случайно не е в бара?

Той поклати глава.

— Излезе през предната врата. Предположих, че отива да вземе нещо от колата.

— Видяхте ли го да се връща?

— Сега, като го споменавате, не, не съм. Но по това време бях зает да приемам друг клиент, така че може да не съм го забелязал. — Той изгледа телефона в ръката ми. — Опитахте ли да му се обадите?

— Да, но мобилният му е изключен. Може би е в бара, дави скръбта си, че вече е женен мъж — усмихнах се аз в опит да обърна всичко на шега. — Ще отида да хвърля един поглед.

Отидох до бара, но там нямаше и следа от Джак. Проверих различните салони, фитнес залата и басейна. Докато отивах да проверя в двата ресторанта, оставих още едно съобщение на гласовата му поща с пресекващ от тревога глас.

— Нямахте ли късмет? — изгледа ме съчувствено рецепционистът, когато се върнах сама във фоайето.

Поклатих глава.

— Боя се, че не мога да го намеря никъде.

— Погледнахте ли дали колата ви още е на паркинга? Поне ще разберете дали не е напуснал хотела.

Излязох през предната врата и заобиколих до паркинга зад хотела. Колата не беше там, където Джак я беше оставил, нито някъде другаде. Не исках да се върна през фоайето и пак да се натъкна на рецепциониста, затова влязох през задната врата и се втурнах нагоре по стълбите към стаята ни, като се молех да заваря Джак там, да се е върнал, докато бях навън да го търся. Но заварих стаята празна и избухнах в сълзи от безсилие. Казах си, че може би липсващата кола някак си обяснява защо не вдига телефона, защото той никога не отговаряше на обаждания, докато шофираше. Но ако се бе наложило да се върне в офиса по спешна работа, защо не беше почукал на вратата на банята и не ми беше казал? А ако не е искал да ме смущава в банята, защо поне не беше оставил бележка?

Все по-притеснена, набрах номера му и оставих разплакано съобщение, че ако не се чуя с него в рамките на следващите десет минути, ще се обадя в полицията. Знаех, че ще оставя обаждането в полицията за накрая, че преди това ще позвъня на Адам, но се надявах, че като спомена полицията, Джак ще осъзнае колко съм обезпокоена.

Това бяха най-дългите десет минути от живота ми. После, точно когато вече щях да се обадя на Адам, телефонът ми изпиука със сигнала за текстово съобщение. Въздъхнах колебливо, отворих го и когато видях, че е от Джак, сълзи на облекчение замъглиха очите ми така, че не можех да прочета какво ми бе написал. Но това нямаше значение, защото знаех какво може да пише, знаех, че ще пише, че е повикан неочаквано, че съжалява за притеснението ми, но не е бил в състояние да вдигне телефона, защото е бил на среща, че ще се върне скоро и ме обича.

Извадих салфетка от кутията на бюрото, избърсах си очите, издухах си носа и отново погледнах съобщението.

Не бъди толкова истерична, не ти подхожда. Изникна нещо, ще се видим сутринта.

Зашеметена, останах седнала на леглото да чета съобщението отново и отново, убедена, че някак си не го разбирам. Не можех да повярвам, че Джак би написал нещо толкова жестоко или би могъл да бъде толкова рязък. Никога досега не беше разговарял с мен по такъв начин, дори никога не беше ми повишавал глас. Чувствах се така, сякаш ми бяха ударили плесница. Защо нямаше да се върне до сутринта? Със сигурност заслужавах някакво обяснение или поне извинение. Внезапно вбесена, му позвъних, трепереща от гняв, предизвикваща го да вдигне телефона, и когато не го направи, едва се удържах да не оставя гласово съобщение, за което по-късно щях да съжалявам.

Отчаяно се нуждаех да поговоря с някого, затова ми подейства отрезвяващо да осъзная, че нямаше на кого да се обадя. Отношенията ми с родителите не бяха такива, че да мога да им изплача по телефона как Джак ме е оставил сама в първата ни брачна нощ, а по някаква причина се срамувах да кажа на някоя от приятелките си. Обикновено бих се доверила на Кейт или Емили, но на сватбата осъзнах колко съм ги пренебрегвала, след като се запознах с Джак и се чувствах неспособна да се обадя на някоя от двете. Помислих си, че мога да телефонирам на Адам, за да разбера дали не знае защо Джак е бил повикан толкова внезапно, но тъй като двамата не работеха в една и съща област, се съмнявах, че би могъл да знае. А освен това имаше го и чувството на срам, че в първата ни брачна нощ нещо би могло да бъде по-важно за Джак от мен.

Попих със салфетката сълзите, които се стичаха от очите ми, и се опитах да го обмисля. Ако беше с някой от другите адвокати, разсъждавах аз, затворили се за някакво съвещание по деликатен въпрос, беше нормално да изключи телефона си след първия ми опит да се свържа с него, за да не бъде безпокоен повече. Вероятно е имал намерение да ми се обади веднага щом му се удаде възможност, но срещата е продължила повече от очакваното. Може би по време на кратко прекъсване бе изслушал моите съобщения и ядосан на тона ми, беше отвърнал с острото текстово съобщение, вместо да ми се обади. А може би бе предположил, че ако говори с мен, ще се развълнувам толкова, че не би бил в състояние да се върне на срещата си, докато не ме успокои.

Всичко това звучеше много правдоподобно и съжалих, че съм действала така истерично. Джак беше прав да ми се сърди. Вече бях виждала как неговата работа можеше да влияе на връзката ни — бог знае колко пъти беше твърде уморен или твърде напрегнат за секс — а той вече се бе извинявал заради това, беше ме молил да разбера, че поради самото естество на работата му не може винаги да е както психически, така и физически с мен. Гордеех се с факта, че никога не се бяхме карали, но ето че сега се бях препънала в първото препятствие.

Не исках нищо, освен да видя Джак, да му кажа колко много съжалявам, да почувствам ръцете му около мен, да го чуя как казва, че ми е простил. Прочетох съобщението му отново и реших, че когато казва, че ще се видим на сутринта, вероятно има предвид малките часове. Почувствах се много по-спокойна и изведнъж много уморена, затова се съблякох и се пъхнах в леглото, като се утешавах с мисълта, че не след дълго ще бъда събудена от Джак, който прави любов с мен. Имах време само да помисля с надежда, че Мили все още спи дълбоко, преди да потъна в тежък сън.

Дотогава не ми беше хрумнало, че Джак може би прекарва нощта с друга жена, но това беше първата мисъл, и тя изникна в ума ми, когато се събудих някъде след седем на следващата сутрин и видях, че още не се е върнал. Като се борех да овладея паниката си, посегнах за мобилния телефон с очакване да намеря съобщение от него, дори и само за да ми каже по кое време ще бъде в хотела. Но нямаше нищо, а и съществуваше възможността да е решил да открадне някой и друг час сън в офиса, затова не ми се искаше да му звъня, за да не го събудя. Но вече желаех отчаяно да говоря с него, така че въпреки всичко му се обадих. Когато се включи гласовата му поща, си поех дълбоко дъх и оставих съобщение с най-нормалния тон, на което бях способна, помолих го да ми каже по кое време мога да го очаквам в хотела и му напомних, че на път за летището трябва да минем през болницата, за да се видим с Мили. После се изкъпах, облякох се и седнах да чакам.

Докато чаках, осъзнах, че дори не знам в колко часа е полетът ни. Смътно си спомнях Джак да казва нещо за следобеден полет, затова предположих, че ще трябва да отидем на аерогарата най-малко два часа предварително. Когато най-после получих съобщение от Джак, почти един час по-късно, отново бях поразена от тона му. Нямаше и извинение, не се споменаваше нищо, освен нареждане да се срещнем на паркинга на хотела в единайсет. Когато дойде време да тръгвам и с мъка натоварих в асансьора нашите два куфара и ръчния ми багаж, стомахът ми се преобръщаше от притеснение. Върнах ключа от стаята на рецепцията с облекчение, че служителят, с когото бях говорила през нощта, беше заменен от млада жена, която, надявах се, не знаеше нищо за липсващия ми съпруг.

Пиколото ми помогна да занеса багажа до паркинга. Казах му, че съпругът ми е отишъл да зареди колата с бензин и се отправих към близката пейка, без да обърна внимание на съвета му, че ще ми бъде по-добре да почакам на топло в хотела. Не исках да вземам дебело палто в Тайланд, а и бях очаквала от хотела да вляза в колата, а от нея в летището, без да излизам на открито, затова бях облечена само с яке, неподходящо за острия вятър, който свистеше през паркинга. Когато Джак се появи двайсет и пет минути по-късно, бях посиняла от студ и на ръба на сълзите. Спря автомобила на крачка от мен, слезе и се приближи до мястото, където седях.

— Влизай — каза, взе куфарите и ги натовари в багажника.

Беше прекалено студено, за да споря, затова се мушнах в колата и се сгуших до вратата, исках просто да се стопля. Изчаках го да заговори, да каже нещо — каквото и да е — което поне донякъде да обясни защо се чувствах така, сякаш седях до някого, когото не познавах. Когато тишината продължи твърде дълго, събрах смелост да го погледна. Липсата на емоция на лицето му ме шокира. Очаквах гняв, напрежение или раздразнение. Но то не изразяваше нищо.

— Какво става, Джак? — попитах неуверено. Сякаш не бях казала нищо. — За бога, Джак! — извиках. — Какво, по дяволите, става?

— Не ругай, ако обичаш — каза той с отвращение.

Погледнах го изумена.

— Какво очакваш? Изчезваш, без да кажеш нито дума, оставяш ме да прекарам първата ни брачна нощ сама, после се появяваш с половин час закъснение, за да ме вземеш, оставяйки ме да чакам на студа! Със сигурност имам право да съм гневна.

— Не — каза той. — Нямаш. Нямаш никакви права.

— Не ставай смешен! Има ли някой друг, Джак? Затова ли е всичко? В друга ли си влюбен? Там ли беше снощи?

— Сега ти ставаш смешна. Ти си моя съпруга, Грейс. Защо да имам нужда от някоя друга?

Победена, поклатих глава огорчено.

— Не разбирам. Някакъв проблем в работата ли имаш, нещо, което не можеш да ми кажеш?

— Ще ти обясня всичко в Тайланд.

— Защо не можеш да ми кажеш сега? Моля те, Джак, кажи ми какво не е наред.

— В Тайланд.

Искаше ми се да му кажа, че не съм особено склонна да отида в Тайланд с него в такова настроение, но се успокоих, че щом се окажем там, поне ще получа обяснение защо бракът ни започва толкова зле. Струваше ми се, че настроението му е свързано с някакъв проблем в работата, затова и имаше как да не се почувствам притеснена, че може би е нещо, което ще се случва често в бъдеще. Бях толкова заета да обмислям как ще се приспособя да съм омъжена за мъж, който не съм познавала, затова мина доста време, преди да осъзная, че се насочваме направо към летището.

— Ами Мили? — извиках. — Нали щяхме да минем да я видим.

— Боя се, че е твърде късно — каза той. — Трябваше да отбием преди няколко мили.

— Но нали ти оставих съобщение, че трябва да се отбием до болницата.

— Ами, понеже не спомена нищо за това, когато се качи в колата, реших, че си се отказала. А и наистина нямаме време.

— Но полетът ни е чак следобед!

— Излита в три, което означава, че трябва да се регистрираме в дванайсет.

— Но аз й обещах! Казах на Мили, че ще дойда да я видя на другата сутрин.

— Кога? Кога й каза? Не си спомням.

— Когато беше в линейката.

— Тя беше в безсъзнание, така че едва ли си спомня.

— Въпросът не е в това! А и казах на мама, че ще й се обадим и тя сигурно е предала на Мили.

— Ако първо се беше посъветвала с мен, щях да ти кажа, че не е възможно.

— Как да се посъветвам с теб, като те нямаше! Джак, моля те, обърни, имаме достатъчно време. Чекирането започва в дванайсет, но ще приключи много по-късно. Няма да остана дълго, обещавам, просто искам да я видя.

— Боя се, че това изобщо не подлежи на обсъждане.

— Защо си такъв? — извиках. — Знаеш какво обича Мили, знаеш, че няма да разбере, ако не се отбия.

— Тогава й се обади и обясни. Обади се и кажи, че си сбъркала.

Разстроена, избухнах в сълзи.

— Не съм сбъркала — изхлипах. — Имаме много време, знаеш, че имаме!

Никога преди не ме беше виждал да плача и макар да се чувствах засрамена, че прибягвах до сълзите, се надявах да осъзнае колко неразумно се държи. Затова, когато той отклони колата от пътя и отби в последния момент към изхода за една бензиностанция, избърсах очи и си издухах носа, като сметнах, че ще обърне.

— Благодаря ти — казах аз, щом колата спря.

Той изключи двигателя и се извърна към мен.

— Чуй ме, Грейс, чуй ме внимателно. Ако искаш да отидеш да видиш Мили, можеш да го направиш. Можеш да слезеш от колата още сега и да вземеш такси до болницата. Но аз тръгвам към летището и ако решиш да отидеш в болницата, няма да дойдеш в Тайланд с мен. Съвсем просто е.

Поклатих глава и сълзите отново потекоха по бузите ми.

— Не го вярвам — изплаках аз. — Не можеш да ме караш да избирам между теб и Мили, не и ако ме обичаш.

— Но правя точно това.

— Как да избера? — погледнах го измъчено. — Обичам и двама ви!

Той въздъхна с раздразнение.

— Натъжава ме, че вдигаш толкова шум за това. Със сигурност е съвсем просто. Наистина ли ще загърбиш брака ни само, защото отказвам да се върнем, за да видиш Мили, когато сме вече на път за летището? Толкова малко ли означавам за теб?

— Не, разбира се, че не — казах задавено и преглътнах сълзите си.

— А не мислиш ли, че бях много великодушен в миналото и никога не се оплаквах колко време трябваше да прекарваме с Мили всеки уикенд?

— Да — казах жално.

Той кимна доволен.

— И така, какво избираш, Грейс? Летището или болницата? Съпруга си или сестра си? — Той замълча за миг. — Мен или Мили?

— Теб, Джак — промълвих. — Теб, разбира се.

— Добре. Сега, къде е паспортът ти?

— В чантата — промърморих.

Взех чантата си, извадих паспорта и му го подадох.

— Благодаря ти — каза той и го пъхна във вътрешния си джоб на сакото си. Без да каже нито дума повече, включи на скорост, излезе от бензиностанцията и се върна на магистралата.

Въпреки случилото се, не можех да повярвам, че няма да ме отведе да видя Мили и се питах дали станалото току-що не беше някакъв тест и тъй като бях избрала него пред нея, сега щеше да ме закара до болницата. Когато видях, че отново се насочваме към летището, се почувствах отчаяна не само заради Мили, но и защото през шестте месеца, откакто се бяхме срещнали с Джак, дори не бях зърнала тази страна на неговия характер. Никога не бях предполагала, че той може да бъде нещо различно от най-милия, най-разумен човек във Вселената. Всички инстинкти ми подсказваха да поискам да спре колата и да ме пусне да сляза, но ме беше страх от онова, което можеше да се случи, ако го направя. В настроението, в което беше, не можех да разбера дали няма да постъпи, както заплаши и да замине за Тайланд без мен. А ако го направеше, какво щеше да стане с мен, с нас, с нашия брак? Когато стигнахме до летището, вече ми прилошаваше от напрежение.

Застанахме на опашката за чекиране и Джак предложи да се обадя на мама и да й обясня, че не сме успели да се отбием в болницата, като ми каза, че колкото по-скоро го направя, толкова по-добре ще бъде за всички. Все още объркана от поведението му, направих, както поиска и когато обаждането ми беше прехвърлено направо към гласовата поща на мама, не знаех дали да се разстроя или да почувствам облекчение. В крайна сметка реших, че вероятно беше толкова добре, колкото и че не можах да говоря с Мили, и оставих съобщение, в което обясних, че съм объркала часа на полета ни и затова няма да успея да се отбия. Помолих мама да целуне Мили от мен и да й каже, че ще се обадя, щом пристигнем в Тайланд. Когато затворих, Джак се усмихна и стисна ръката ми, но за първи път, откакто го познавах, ми се щеше да я издърпам.

Когато настъпи моментът да застанем пред гишето, Джак се държа безкрайно очарователно със служителката, обясни, че сме младоженци и че сме имали катастрофален сватбен ден, защото нашата шаферка, която била със синдром на Даун, паднала по стълбите и си счупила крака, затова дори ни преместиха в първа класа. Но това не ме накара да се почувствам по-добре, ако не друго, фактът, че той използва състоянието на Мили, за да спечели симпатии, ме отврати. Предишният Джак никога не би постъпил така и мисълта да прекарам следващите две седмици с човек, който се бе превърнал в пълен непознат, беше ужасяваща. Но алтернативата — да кажа на Джак, че не искам да отида в Тайланд с него — ме ужасяваше не по-малко. Докато минавахме през паспортния контрол, не можех да се отърся от чувството, че правя най-голямата грешка в живота си.

Почувствах се още по-объркана в салона за заминаващи, когато Джак седна да чете вестник, прегърнал ме през раменете, сякаш нямаше никакви грижи. Отказах, когато ни предложиха шампанско, надявайки се Джак да разбере, че не съм в настроение за празнуване. Но той прие чашата охотно, видимо нехаещ за пропастта, отворила се между нас. Опитах се да се убедя, че случилото се между нас не бе нищо повече от спречкване на двама влюбени, моментна спънка по пътя към дълъг и щастлив брак, но знаех, че е нещо по-сериозно. В отчаяната си потребност да разбера какво се бе объркало, премислях всичко станало, след като бях излязла от банята по-малко от двайсет и четири часа по-рано, и когато си спомних паникьосаните съобщения, които бях оставила на телефона му, започнах да се чудя дали грешката не беше моя. Но знаех, че не е, знаех, че вината е на Джак и само, защото бях толкова уморена, не можех да съобразя защо. Внезапно осъзнах, че нямам търпение да се озова в самолета, като се надявах, след като ни поглезят четиринайсет часа, ще пристигна в Тайланд в по-добро разположение на духа.

Бях отказала да ям в салона за заминаващи и направо умирах от глад, откакто се бяхме качили, защото бях твърде разстроена, за да закуся. Джак се показа грижовен, докато се настанявахме на местата си, проверяваше дали имам всичко необходимо и настроението ми започна леко да се вдига. Започнах да се отпускам и усетих как очите ми се затварят.

— Изморена ли си? — попита Джак.

— Да — кимнах. — И много гладна. Ако заспя, нали ще ме събудиш за вечерята?

— Разбира се.

Унесох се още преди самолетът да излети. Когато отново отворих очи, салонът тънеше в тъмнина и изглежда всички спяха. Само Джак беше буден и четеше вестник.

Погледнах го смаяна.

— Мисля, че те помолих да ме събудиш за вечеря?

— Помислих, че ще е по-добре да не те безпокоя. Но не се притеснявай, ще сервират закуската след час-два.

— Не мога да чакам два часа, не съм яла от вчера!

— Тогава помоли някоя от стюардесите да ти донесе нещо.

Изгледах го над преградата между нас. В другия ни живот, преди да се оженим, самият той щеше да повика стюардесата. Къде бе изчезнал идеалният джентълмен, за когото го мислех? Фасада ли е било всичко, нима беше крил истинската си същност под покривалото на сърдечността и доброто настроение, за да ме впечатли? Усетил, че се взирам в него, той остави вестника си.

— Кой си ти, Джак? — попитах тихо.

— Твоят съпруг — каза той. — Аз съм твоят съпруг. — Взе ръката ми в своите ръце, вдигна я към устните си и я целуна. — В добро и в лошо. В болест и в здраве. Докато смъртта ни раздели. — Пусна ръката ми и натисна бутона за повикване на стюардесата. Тя дойде веднага.

— Може ли да донесете на съпругата ми нещо за ядене, моля? Боя се, че пропусна вечерята.

— Разбира се, сър — усмихна се тя.

— Ето — каза Джак, след като тя си тръгна. — Доволна ли си?

Той се върна към вестника си, а аз се радвах, че не може да види сълзите на жалка благодарност, изпълнили очите ми. Когато донесоха храната ми, аз я изядох набързо и понеже не ми се искаше особено да разговарям с Джак, спах, докато не започнахме спускане към Банкок.

Джак бе настоял да уреди всичко за медения ни месец, защото искаше да бъде изненада за мен. Той вече беше посещавал Тайланд няколко пъти и знаеше най-добрите места за престой, така че, макар да бях намекнала за Кох Самуи, нямах особена представа къде всъщност отивахме. Не успях да сдържа разочарованието си, когато, вместо към залата за вътрешни полети, Джак ме поведе към стоянката за таксита. Скоро бяхме на път към центъра на Банкок и нямаше как да не се почувствам развълнувана от блъсканицата и суматохата в града, въпреки че малко ме смущаваше шумът. Когато таксито забави пред хотел, наречен „Златният храм“, настроението ми се вдигна още повече, защото бе един от най-красивите хотели, които някога бях виждала. Но вместо да спре, таксито продължи напред и пристигнахме пред един приличен, но не толкова луксозен хотел на триста метра по-надолу по пътя. Фоайето беше по-добро от фасадата му, но когато влязохме в нашата стая и открихме толкова малка баня, че Джак щеше да се затрудни с използването на душа, наистина очаквах от него да се обърне и да напусне веднага.

— Идеално — каза той, свали си сакото и го закачи в гардероба. — Ще свърши работа.

— Джак, не може да си сериозен. — Огледах стаята. — Със сигурност можем да намерим нещо по-добро!

— Време е да се събудиш, Грейс.

Изглеждаше много сериозен и се зачудих защо не съм се досетила досега, че може да е загубил работата си и колкото повече мислех за това, толкова повече разбирах, че съм намерила идеалното обяснение за внезапната промяна на характера му. Ако му бяха съобщили в петък вечерта, разсъждавах, а мислите ми препускаха напред и назад, докато се опитвах да съобразя, вероятно се бе върнал в офиса в събота, докато се къпех, за да се опита да оправи нещата с другите партньори, преди да сме заминали на меден месец. Разбира се, че не е искал да ми каже по време на сватбата, разбира се, моето посещение при Мили трябва да му се е сторило маловажно в сравнение с това, което сега преживяваше! Нищо чудно, че бе поискал да изчака, докато стигнем в Тайланд, за да ми каже какво се е случило и тъй като очевидно бе сменил нашата хотелска резервация за нещо по-евтино, се приготвих да чуя, че не е успял в преговорите да си върне работата.

— Какво става? — попитах.

— Боя се, че сънят свърши.

— Няма значение — продължих успокоително, като си качвах, че може би това ще бъде най-доброто нещо, което може да ни се случи. — Ще се справим.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, сигурна съм, че лесно ще успееш да си намериш друга работа или дори да започнеш самостоятелно, ако искаш. А ако нещата наистина станат трудни, винаги мога да се върна на работа. Няма да ме назначат на същата позиция, разбира се, но съм сигурна, че ще ме вземат на някаква длъжност.

Той ми хвърли развеселен поглед.

— Не съм загубил работата си, Грейс.

Втренчих се в него.

— Тогава за какво е всичко това?

Той поклати глава тъжно.

— Трябваше да избереш Мили, наистина трябваше.

Усетих тръпка на страх да пробягва надолу по гръбнака ми.

— Какво става? — попитах, като се опитвах да звучи спокойно. — Защо си такъв?

— Осъзнаваш ли какво направи, осъзнаваш ли, че ми продаде душата си? И душата на Мили, след като стана дума. — Той направи пауза. — Особено на Мили.

— Престани! — казах рязко. — Престани да си играеш игри с мен!

— Това не е игра. — Спокойствието на гласа му ме изпълни с паника. Улових се, че погледът ми се мята из стаята в подсъзнателно търсене на изход.

— Вече е твърде късно — каза той, като забеляза. — Много, много късно.

— Не разбирам — казах аз и сподавих едно ридание. — Какво искаш?

— Точно това, което получих — теб и Мили.

— Не си получил Мили и със сигурност не си получил мен. — Грабнах си чантата и го изгледах гневно. — Връщам се в Лондон.

Изчака ме да стигна до вратата.

— Грейс?

Не се обърнах веднага, защото не бях сигурна как щях да реагирам, когато ми кажеше това, което очаквах да ми каже — че всичко е било някаква глупава шега. Нито пък исках да види какво облекчение ще изпитам, защото не можех да понеса мисълта какво би станало, ако ме бе оставил да прекрача прага.

— Какво? — попитах хладно.

Бръкна в джоба си и извади паспорта ми.

— Не забрави ли нещо?

Държеше го между палеца и показалеца си и го поклатите пред мен.

— Не можеш да тръгнеш за Англия без него, нали знаеш. Всъщност не можеш да отидеш никъде без него.

Протегнах ръка.

— Дай ми го, моля.

— Не.

— Дай ми паспорта, Джак! Не се шегувам.

— Даже и да ти го дам, как ще стигнеш до летището без пари?

— Имам пари — казах надменно, като се радвах, че бях купила няколко бата, преди да тръгнем. — Имам и кредитна карта.

— Не — каза той, като поклати глава със съжаление, — нямаш. Вече не.

Бързо дръпнах ципа на чантата си и видях, че портмонето липсва, както и мобилният телефон.

— Къде са портмонето и телефонът ми? Какво си напрания с тях?

Хвърлих се към пътната си чанта и започнах да ровя в нея и да ги търся.

— Няма да ги намериш там — каза той развеселен. — Губиш си времето.

— Наистина ли мислиш, че можеш да ме държиш тук като затворничка? Че няма да мога да се измъкна, ако искам?

— Тук — каза той тържествено — се намесва Мили.

Почувствах, че замръзвам.

— Какво имаш предвид?

— Помисли малко — какво смяташ, че ще се случи с нея, ако спра да плащам нейните училищни такси? Приют може би?

— Аз ще плащам таксите й — имам достатъчно пари от продажбата на моето жилище.

— Ти ми прехвърли тези пари, забрави ли, за да купя мебели за новата ни къща, което и направих. Що се отнася до остатъка — е, сега те са мои. Нямаш никакви пари, Грейс, абсолютно никакви.

— Тогава ще се върна на работа. И ще те съдя за останалата част от парите ми — добавих яростно.

— Не, няма. За начало няма да се връщаш на работа.

— Не можеш да ме спреш.

— Разбира се, че мога.

— Как? В двайсет и първи век сме, Джак. Ако всичко това наистина се случва, ако не е някаква извратена шега, наистина ли мислиш, че ще остана омъжена за теб?

— Да, защото няма да имаш избор. Хайде да седнеш, а аз ще ти кажа защо.

— Не ме интересува. Дай ми паспорта и достатъчно пари, за да се върна в Англия, и ще го приемем за някаква ужасна грешка. Можеш да останеш тук, ако искаш, а когато се върнеш, може да кажем на всички как сме осъзнали, че не сме един за друг и сме решили да се разделим.

— Много великодушно от твоя страна. — Той го обмисли за миг, а аз се улових, че сдържам дъха си. — Единственият проблем е, че аз не допускам грешки. Никога не съм допускал, няма и да допусна.

— Моля те, Джак — казах отчаяно. — Моля те, пусни ме да си тръгна.

— Ще ти кажа какво ще направя. Ако седнеш, ще ти обясня всичко точно както казах, че ще направя. А след това, когато чуеш това, което имам да ти кажа, ако все пак искаш да си тръгнеш, ще те пусна.

— Обещаваш ли?

— Имаш думата ми.

Бързо прецених възможностите си, но когато разбрах, че нямам никакви шансове, седнах на ръба на леглото, колкото може по-далеч от него.

— Казвай тогава.

Той кимна.

— Но преди да започна, само за да разбереш колко съм сериозен, ще ти издам една тайна.

Погледнах го предпазливо.

— Каква?

Той се наведе към мен с лека усмивка, играеща в ъгълче гага на устните му.

— Няма никаква домашна помощничка — прошепна той.