Б. А. Парис
Зад затворените врати (11)

Настояще

Въпреки че дните ми минават бавно, винаги се изумявам колко бързо настъпва неделята. Днес обаче няма как да не се чувствам потисната, защото няма да има посещение на Мили, което да очаквам с нетърпение. Не го знам със сигурност, но е малко вероятно, че Джак ще ме заведе да я видя, след като ходихме последните две недели. Все пак възможно е да ме изненада, затова си взех душ за всеки скучай и подсуших и тялото, и косата си с малката кърпа за ръце, която ми позволява. Хавлиите и сешоарите са лукс от отдавна отминали времена, както и посещенията на фризьорския салон. През зимата е доста трудно да се подсушавам, но не е чак толкова страшно. Косата ми, лишена от горещина и ножици, е дълга и лъскава и с малко изобретателност успявам да я завържа на възел, така че да не ме дразни.

Невинаги беше толкова лошо. В началото, когато пристигнахме в къщата, имах много по-хубава стая, с най-различни неща, с които да се забавлявам, но Джак ме лишаваше едно по едно от тях след всеки опит за бягство. Първо изчезна електрическата кана, после радиото, после книгите. Без нищо, което да ме разсейва, се опитвах да облекча вцепеняващата скука на дните, като си играех с дрехите в гардероба си, смесвах и съчетавах различни тоалети просто за забава. Но след още един неуспешен опит да избягам Джак ми взе стаята и ме вкара в съседната стаичка, от която премахна всякакви удобства, с изключение на леглото. Дори си даде труда да сложи решетки на прозореца. Бях лишена от гардероба си, което означаваше, че трябва да разчитам на него да ми носи дрехи всяка сутрин. Скоро загубих и това право, така че сега, като изключим дните, в които излизаме навън, съм принудена да нося пижами денем и нощем. Макар че ми носи чисти три пъти седмично, няма какво да облекчи монотонността от обличането на едно и също нещо ден след ден, особено щом всеки комплект е съвсем същият като предишния. Всички са с еднаква кройка и с един и същи цвят — черен — без нито един детайл, който да различава един комплект от друг. Веднъж, не много отдавна, когато го попитах дали мога за разнообразие да получа рокля, която да нося през деня, той ми донесе пердето от апартамента ми и каза да си направя сама. Струваше му се смешно, защото знаеше, че нямам нито ножици, нито игла и конец, но когато на следващия ден ме завари да я нося увита около мен като саронг, добре дошла промяна след пижамите, ми я взе, раздразнен от моята изобретателност. Оттам и малката му шега пред Естер и останалите, че съм същинска шивачка и сама си шия дрехи.

Обича да ме поставя под светлината на прожектора, за да види как ще се справя с нещо, което е подхвърлил небрежно в разговора, с надеждата, че ще се объркам, така че да може да ме накаже. Но аз ставам все по-добра в това. Всъщност надявам се, че Естер и другите ще ме попитат пак дали да не си направим кръжок по шиене, защото тогава Джак ще трябва да ме измъква от ситуацията. Може би за начало ще ми счупи ръката или ще премаже пръстите ми с вратата. Досега никога не ме е наранявал физически, макар да има моменти, в които си мисля, че му се иска.

Някъде в следобедните часове чувам да се звъни на портите, затова скачам от леглото и долепям ухо до вратата. Това е първият повод за вълнение от много време, тъй като хората никога не изникват неканени. Чакам да чуя дали Джак ще покани дошлия да влезе или поне ще го попита какво иска, но когато къщата остава тиха, разбирам, че е решил да се направи, че ни няма вкъщи — за негов късмет през черните порти не може да се види колата, паркирана на алеята. Когато се звъни отново, този път поне търпеливо, мислите ми веднага се насочват към Естер.

Мисля си много за нея напоследък, най-вече заради начина, по който повтори мобилния си номер в ресторанта миналата седмица. Колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че тя е разбрала колко се нуждая да я чуя още веднъж, и осъзнавам, че ако някога настъпи момент да моля за помощ, ще се обърна по-скоро към Естер, отколкото към Даян, която познавам по-дълго. Загубих всички мои приятели, дори Кейт и Емили, за които мислех, че винаги ще бъдат до мен. Но моите нередовни и твърде кратки имейли — продиктувани от Джак — в които чуруликах колко е прекрасен брачният живот и казвах, че съм прекалено заета, за да се видим, ги принудиха да се отдръпнат. Тази година дори не получих картички за рождения ден от тях.

Сега, след като се отърва от приятелите ми, Джак ми позволява да отговарям на други имейли, адресирани конкретно до мен — от моите родители или Даян например, вместо да отговаря самият той, но само за да им придам по-автентично звучене, макар да не съм сигурна доколко успявам да го постигна, след като ми диша във врата, докато пиша. В такива случаи ме отвежда долу в кабинета си и аз очаквам тези моменти, тъй като с компютър и телефон и обсега ми възможността да сигнализирам на някого е по-голяма, отколкото навсякъде другаде.

Сърцето ми винаги започва да бие по-бързо, когато Джак ме настанява да седна само на сантиметри от компютъра и телефона, защото винаги съществува надеждата да се разсее достатъчно дълго, за да успея да грабна телефона, да набера бързо 999 и да изкрещя вик на отчаяние към полицията. Или да натракам на клавиатурата бърза молба за помощ, независимо на кого пиша, и да натисна бутона за изпращане, преди той да успее да ме спре. Изкушението да го направя е огромно, но Джак е винаги нащрек. Стои зад мен, докато пиша, и проверява всяко съобщение, преди да ми позволи да го изпратя.

Веднъж реших, че късметът ми се усмихва, когато някой позвъни на портите, докато пишех, но вместо да отиде до интеркома, за да види кой е, Джак просто го игнорира както прави и с телефона, ако позвъни, докато седя пред компютъра. Но когато ме придружава обратно до стаята ми, след още един изпуснат шанс, освен чувство на неудовлетвореност, изпитвам и нещо като задоволство, особени ако съм писала на родителите си. Сякаш почти съм повярвала в лъжите, които съм им разказала, за пътешествията ни с Джак през уикендите, за посещенията в красиви паркове, във вили, на места, където никога не съм била и никога няма да отида, макар че успявам да ги опиша с такива подробности. Но както става след всеки подем, пропадането е мъчително, а когато еуфорията се разсее, се чувствам по-потисната от всякога.

Не се звъни трети път на портата, затова се връщам в леглото и се изтягам. Чувствам се толкова неспокойна, че решавам да опитам малко медитация, за да се отпусна. Научих се да медитирам скоро след като Джак ме премести в тази стая от страх да не полудея, ако нямам какво да правя по цял ден. Станах толкова добра в това, че понякога успявам да се унеса сякаш за няколко часа, но вероятно за много по-малко. Обикновено започвам, като си представям как двете с Мили седим в красива градина с кученце в краката ни. Но то не е Моли — за да се откъсна от себе си, трябва да потъна в щастливи мисли. Днес обаче не мога да се отпусна, защото единствената картина, която успявам да си представя, е как Естер се отдалечава с колата си от къщата. В моята изолация съм станала суеверна и го приемам като знак, че съм възприемала всичко напълно погрешно, че Естер няма да бъде тази, която ще ми помогне.

Когато чувам Джак да се качва по стълбите, може би около час след звъненето на вратата, се опитвам да отгатна дали идва, за да играе някаква игра с мен или просто ми носи късен обяд. Отключва вратата, но няма поднос в ръцете му, така че се подготвям за една от садистичните му игри, особено когато виждам, че държи книга. Поривът да се хвърля към нея и да я грабна от ръката му е мощен, но успявам да запазя безучастното си изражение и правя всичко възможно да не я поглеждам, като се питам какво мъчение е измислил този път. Той знае колко жадувам за нещо за четене — вече не помня колко пъти съм го умолявала да ми дава вестник поне по веднъж седмично, за да съм в течение на случващото се по света и да не изглеждам на пълна идиотка, когато отидем на вечеря. Така че въобще няма да се изненадам, ако ми предложи книгата само за да дръпне ръката си в момента, в който посегна да я взема.

— Нося ти нещо — започва той.

— Какво? — питам, като се опитвам да не показвам никакъв ентусиазъм.

— Книга — прави пауза. — Дали ще ти хареса?

Когато е зададен от Джак, това е най-омразният въпрос на света, защото ще съжалявам, ако кажа да, но ще съжалявам и ако кажа не.

— Зависи — отговарям, отвратена, че удължавам агонията си, като се опитвам да го задържа тук възможно най-дълго, защото поне има някой, с когото да разговарям.

— От какво?

— От заглавието. Ако се казва „Моят живот с психопат“, не ме интересува.

Той се усмихва.

— Всъщност е онази, която ти препоръча Естер.

— И ти си решил да ми я купиш?

— Не, тя я е оставила — пак замълчава. — При нормални обстоятелства щях да я хвърля направо в кофата за боклук, но беше придружена от очарователна покана за вечеря последващата събота, с кратък послепис, че няма търпение да чуе какво мислиш за книгата. Така че предлагам да се постараеш да я прочетеш дотогава.

— Не знам дали ще имам време, но ще направя всичко възможно — казвам му.

— Не се прави на много умна — предупреждава ме той. — Станала си толкова ловка в избягването на наказания, че ми трябва само най-малкият повод.

Той излиза, а аз не издържам повече, отварям книгата и прочитам първата страница, за да получа представа за какво става дума. Веднага разбирам, че ще я харесам, но помръквам при мисълта, че ще ми отнеме най-много един ден да я прочета. Питам се дали да не изчакам известно време, преди да започна сериозно и да се ограничавам до една глава на ден, но тъй като винаги съществува възможността Джак да ми я отнеме, преди да успея да я довърши се настанявам на леглото, готова да прекарам най-хубавите няколко часа, които съм имала от дълго време. Чета от около час, когато забелязвам, че една от думите, които току-що съм прочела, думата „наред“, се откроява сред другите и когато се вглеждам внимателно, виждам, че е леко потъмнена с молив.

Нещо се мярва в паметта ми, връщам се няколко страници назад и намирам думата „всичко“, подчертана по същия начин, но така леко, че едва ли бих я забелязала, ако не я търсех. Прелиствам още страници назад и намирам „дали“, която разпознавам като думата, привлякла вниманието ми по-рано, макар че бях взела нейния по-тъмен фон за дефект при печата. Заинтригувана, продължавам да прелиствам страниците и в крайна сметка откривам едно малко „е“.

Сглобявам фразата.

„Дали е наред всичко.“

Сърцето ми започва да бие по-бързо, докато обмислям възможността Естер да ми изпраща съобщение. Ако е така, трябва да има още. С нарастващо вълнение продължавам да преглеждам книгата за други потъмней думи и ги намирам — „имаш“, „ли“, „нужда“, „от“, а на предпоследната страница — „помощ“.

Въодушевлението от това, че е предусетила ужасното ми положение и иска да помогне, е краткотрайно. Питам се как ще отговоря на Естер, след като нямам достъп дори до нещо толкова банално като молив. А и да имах, недоумявам какво да отговоря. Само „да“ не би било достатъчно, „да, повикай полицията“ би било безсмислено, тъй като, както вече бях разбрала на свой гръб, Джак ги държеше в малкото си джобче. Подобно на персонала на хотела в Тайланд, те ме познаваха като маниакалнодепресивна жена, склонна да обвинява своя предан и блестящ съпруг адвокат, че я държи като затворничка. Дори и да дойдеха в къщата без предупреждение, Джак нямаше да има никакви проблеми да обясни предназначението на тази стая или на всяка друга стая в къщата. Така или иначе той никога не би ме оставил да върна книгата на Естер, без най-напред да я провери по същия начин, както винаги проверява чантата ми, преди да излезем, за да се увери, че е празна.

Изведнъж ми хрумва, че той в никакъв случай не би ми дал книгата, без да я прегледа под лупа, което означава, че почти сигурно е видял потъмнейте думи. Тази мисъл ме ужасява, не на последно място, защото той може да стане опасен и за Естер. Това означава също, че ще трябва да внимавам какво й казвам следващия път, когато се срещнем, защото като знае, че не мога да й върна съобщението по друг начин, Джак ще се вслушва във всяка моя дума. Най-вероятно ще очаква да кажа нещо в смисъл на „мисля, че посланието, което авторът се опитва да предаде, е напълно разбираемо“. Но ще бъде разочарован. Може да съм била толкова глупава веднъж, но вече няма да се повтори. Може и да е трудно да предам съобщение на Естер, но отказвам да се чувствам обезсърчена. Толкова съм благодарна, че тя е разбрала толкова бързо онова, което никой друг не успя — нито родителите ми, нито Даян, Джанис или полицията, че Джак контролира всичко, което правя.

Улавям се да се мръщя, защото ако тя подозира, че той ме контролира, със сигурност трябва да предполага, че също така контролира и всичко, с което влизам в контакт? Ако е осъзнала, че Джак не е човек, с когото да си играеш, защо рискува да бъде разкрита, след като не разполага с нищо конкретно, с което да подкрепи подозренията си?

Връщам се към четенето с надеждата да намеря нещо, което да ми подскаже как да общувам с Естер, без Джак да разбере, защото как бих могла да я разочаровам, след като тя ми протяга ръка по толкова невероятен начин?

По някое време вечерта, докато все още се опитвам да измисля начин да й предам съобщение, чувам Джак да се качва по стълбите, затова бързо затварям книгата и я оставям по-далеч от мен на леглото.

— Вече я свърши? — отбелязва той и кима към книгата.

— Всъщност ми е трудно да навляза — лъжа аз. — Не е от нещата, които бих чела обикновено.

— Докъде стигна?

— Не съм напреднала много.

— Е, гледай да привършиш, преди да се видим с нея следващата седмица.

Той си тръгва, а аз се улавям, че се мръщя отново. За втори път настоява да я прочета, преди да отидем у Естер на вечеря, което ми подсказва, че знае за потъмняването и се надява сама да си изкопая гроба. Нали почти си призна, когато каза по-рано да не се правя на прекалено умна, че му липсват наказанията ми, ето защо мога да си представя колко щастлив трябва да е бил, щом е видял съобщението на Естер — и как се е смял на опита й да ми помогне. Но после колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че пропускам нещо. Едва когато си спомням колко време мина между момента, в който се позвъни на портата, и момента, в който Джак ми донесе книгата, ме осенява прозрението, че потъмняването в книгата не е работа на Естер, а на Джак.